№ 3229
гр. София, 14.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Иванка Иванова
Членове:Петър Люб. Сантиров
Ванина Младенова
при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева
като разгледа докладваното от Иванка Иванова Въззивно гражданско дело №
20211100513239 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
С решение № 20159981 от 20.07.2021 г., постановено по гр. д. №
15827/2021 г. по описа на СРС, I ГО, 162 състав, е признато за установено по
исковете, предявени от „Т.С.“ ЕАД срещу Д. П. Д., с правно основание чл.422
ГПК вр. с чл.78, ал.1 ЗЗД вр. с чл.149 ЗЕ, че Д. П. Д. дължи на „Т.С.“ ЕАД
сумата от 2 399, 03 лв., представляваща главница за потребена топлинна
енергия за периода м.09.2017 г. – м.04.2020 г. в имот, находящ се в гр. София,
ул. *******, абонатен № *******, както и сумата от 39, 47 лв.,
представляваща главница за дялово разпределение за периода м.12.2017 г. –
м.04.2020 г., ведно със законната лихва върху сумите, считано от датата на
подаване на заявлението - 19.01.2021 г. до окончателното плащане, за които е
издадена заповед за изпълнение от 25.01.2021 г. по ч. гр. д. № 2789/2021 г. по
описа на СРС, ГО, 162 състав. Искът за главница за потребена топлинна
енергия е отхвърлен за горницата над присъдения размер от 2 399, 03 лв. до
пълния предявен размер от 2 531, 26 лв. и за периода м.05.2017 г. – м.08.2017
г., както и исковете за лихва за забава върху главницата за топлинна енергия в
размер на 322 ,08 лв. за периода 15.09.2018 г. – 08.01.2021 г. и върху
главницата за дялово разпределение в размер на 6, 56 лв. за периода
31.08.2018 г. – 08.01.2021 г., са отхвърлени изцяло. Ответникът е осъден да
заплати на ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 414, 85 лв. -
разноски в исковото производство и сумата от 90,82 лв. разноски в
заповедното производство. Ищецът е осъден да заплати на процесуалния
представител на ответника – адв. Д. С., на основание чл.78, ал.3 ГПК вр.
чл.38, ал.2 ЗА, сумата от 68, 82 лв., представляваща разноски в
1
производството съобразно отхвърлената част от исковете. Решението е
постановено при участието на трето лице – помагач „Б.“ ООД.
Срещу постановеното съдебно решение в частта, с която са
отхвърлени предявените искове, е депозирана въззивна жалба от ищеца
„Т.С.“ ЕАД. Излага съображения, че решението в обжалваната част е
неправилно, постановено в нарушение на материалния закон. Счита, че в
конкретният случай изискуемостта настъпва съобразно приетите Общи
условия на дружеството. В раздел VII от Общите условия - „Заплащане на
ТЕ“, чл.32, ал.1 е определен редът и срокът за заплащане месечните дължими
суми за топлинна енергия, а именно: в 30-дневен срок след изтичане на
периода, за който се отнасят. В този смисъл срокът на задължението за
заплащане на дължимите суми в размера, посочен в ежемесечно получаваните
фактури, е най - късно до края на текущия месец, следващ месеца на
доставката на топлинна енергия. В чл.33, ал.2 от Общите условия от 2014 г., в
сила от 12.03.2014 г., е предвидено, че след отчитане на средствата за дялово
разпределение и изготвяне на изравнителните сметки, продавачът издава за
отчетния период кредитни известия на стойността на месечните фактури и
една обща фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния
период. Клиентите не заплащат обезщетение за забава, съгласно чл.33, ал.4 до
изравняване на отчетния период. Едва след това се начислява обезщетение за
забавено плащане в размер на законната лихва върху общата фактура. Твърди,
че за исковия период м.05.2017 г. – м.04.2020 г. са в сила Общите условия за
продажба на топлинна енергия за битови нужди на потребителите от 2016 г.,
публикувани във в. „Монитор“, в сила от 11.07.2016 г. Изрично в чл.33, ал.2
от Общите условия е прието, че клиентите са длъжни да заплащат стойността
на фактура по чл.32, ал.2 и ал. 3 за потребеното количество топлинна енергия
за отчетния период в 45-дневен срок за периода, за който се отнасят.
Издадената обща фактура през м. юли/август е за целия предходен
отоплителен сезон. Задълженията за общата фактура от 31.07.2018 г. стават
изискуеми едва на 15.09.2018 г., като от този момент следва да тече
давностния срок. С оглед на това счита, че към датата на подаване на
заявлението по чл.410 ГПК, дължимите суми не са погасени по давност.
Счита за неправилен изводът на решаващия съд, че не е доказано изпадането
в забава на ответника. С Общите условия за продажба на топлинна енергия за
битови нужди, в сила от 11.07.2016 г. топлофикационното дружество няма
задължение за удостоверяване на публикуването на Общата фактура чрез
нотариално заверен констативен протокол за да докаже изпадането в забава,
тъй като съгласно чл.33, ал.1 и ал.2 от Общите условия, клиентите изпадат в
забава, ако не заплатят дължимото в 45-дневен срок без да е необходимо
изпращането на покана. Моли съда да отмени решението в обжалваната част
и да уважи изцяло предявените искове, като му присъди направените по
делото разноски, включително юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор на
въззивната жалба от ответника Д. П. Д., с който оспорва същата. Излага
съображения, че решението в обжалваната част е правилно и
законосъобразно. Счита, че решаващият съд правилно е определил периода
на изтеклата погасителна давност, като е взел предвид и специалния закон за
извънредното положение, когато сроковете са спрени. Правилно с
обжалваното решение са отхвърлени претенциите да лихви върху главниците
2
за топлинна енергия и дялово разпределение. Моли съда да потвърди
решението в обжалваната част.
Срещу постановеното съдебно решение в частта, с която са уважени
предявените искове, е депозирана въззивна жалба от ответникът Д. П. Д..
Излага съображения, че решението е недопустимо и неправилно, постановено
в противоречие с материалния и процесуалния закон, както и на общностното
право. Поддържа, че заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК и обжалваното
решение са нищожни, постановени при липса на компетентност, съгласно
практиката на СЕС. Счита, че заповедта за изпълнение е постановена в
нарушение на т. 2б от ТР № 4 по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, тъй
като липсва индивидуализация на дълга. Не са спазени основни изисквания за
договорите от разстояние, съдържащи се в чл.2, т.1, чл.6 и чл.7 от Директива
2011/83, приложение А към Директива 2003/54 и чл.3 от Директива 93/13.
Определянето на цената на топлинна енергия едностранното от ищеца се
явява неравноправна клауза по смисъл на последната Директива. Считат, че
неправилно решаващият съд е кредитирал заключението на съдебно -
техническата експертиза, тъй като изчисленията са направени по грешни
формули, а не въз основа на реални параметри. Топлинната енергия, отдадена
от сградната инсталация, неправилно се разделя пропорционално на
собствениците съгласно идеалните части. Счита, че задължението за
заплащане на доставена топлинна енергия не е установено нито по основание,
нито по размер. Представените документи – справки и извлечения,
представляват частни свидетелстващи документи, които съдържат изгодни за
ищеца факти и не следва да се ползват с обвързваща за съда доказателствена
сила. При неползване на отопление не следва да дължат технологични
разходи за това. Липсват данни за температурата на топлата вода към
абонатната станция и инсталираната мощност. Поддържа, че разпоредбите на
чл.153, ал.1 ЗЕ и § 1, т.42 от ДР съгласно които облигационните отношения
между страните възникват по силата на закона, противоречат на ЗЗП. Счита,
че чл.150, ал.3 ЗЕ , по силата на който не е необходимо общите условия да
бъдат приети от потребителите, противоречи на Конституцията на Република
България – чл.19 и чл.32, Регламент 2006/2004 на Европейската общност,
както и чл.8 и чл.14 от ЕКЗПЧОС. По делото не са представени
доказателства, че са съгласни да закупуват топлинна енергия на пределна
цена определена от КЕВР. Едностранното определяне на цената е
неравноправна клауза. Позовават се на нормата на чл.62 ЗЗП, като считат, че
се касае за непоискана услуга. Решаващият съд не е обсъдил наведеното
възражение за нищожност на Общите условия, който не бил подписан от него
съобразно изискването на чл.147а ЗЗП. Неправилно СРС приложил и
разпоредбата на чл.86 ЗЗД, тъй като представените от ищеца съобщения и
фактури са документи с невярно съдържание. Според тълкувателната
практика на ВАС по производства във връзка със сметки на ЧЕЗ е прието, че
начисляването на лихви по прогнозни сметки е нищожно. Моли съда да
прогласи нищожност на заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК и да обезсили
решението поради недопустимост на предявените искове. В случай, че съдът
приеме същите за допустими, да отмени обжалваното решение и да отхвърли
изцяло предявените искове. Претендира сторените по делото разноски,
включително и адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.1, т.2 ЗА.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е депозиран писмен отговор на
3
въззивната жалба на ответника от „Т.С.” ЕАД, с която я оспорва. Излага
съображения, че решението, в обжалваната му част е правилно и
законосъобразно. С молба от 19.10.2022 г. моли съда да потвърди същото в
атакуваната му част, като му присъди сторените по делото разноски,
включително юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна, а в
случай, че защитата е осъществена по реда на чл.38, ал.2 вр.ал.1 ЗАдв. прави
възражение за недължимост, поради липса на материалните предпоставки
предвидени в закона.
Третото лице – помагач на ищеца - „Б.“ ООД, не е депозирало в
срока по чл.263, ал.1 ГПК писмен отговор на въззивната жалба на ответника.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и
обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235,
ал.2 ГПК, намира следното:
СРС е сезиран с обективно кумулативно съединени положителни
искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.79, ал.1, предл.1 ЗЗД вр.
чл.149 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД. Ищецът твърди, че ответницата е клиент на
топлинна енергия за битови нужди по смисъла на чл.153,ал.1 от ЗЕ, за
топлоснабден имот – апартамент 11, находящ се в гр. София, община
Триадица, ул. „******* аб. № *******, като му дължи сумата от общо 2 899,
37 лв., от която: 2 531, 26 лв. - главница за доставена топлинна енергия за
периода м.05.2017 г. – м.04.2020 г., сумата от 322, 08 лв. – законната лихва за
забава върху главницата за периода 15.09.2018 г. – 08.01.2021г., сумата от 39,
47 лв. – стойност на услугата дялово разпределение за периода м.12.2017 г. –
м.04.2020 г. и сумата от 6, 56 лв. - законна лихва за забава върху нея за
периода 31.01.2018 г.- 08.01.2021 г. Във връзка с подадено на 19.01.2021 г.
заявление, по ч. гр. д. № 2789/2021г. на СРС, 162 състав, е постановена
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за дължимите суми. Ищецът
претендира установяване на вземанията му, предмет на издадената заповед за
изпълнение, ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата
на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до
окончателното изплащане на вземането, както и сторените по делото
разноски.
С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на исковата
молба ответникът оспорва предявените искове по основание и размер.
Поддържа, че не дължи претендираните суми поради липса на облигационно
правоотношение между страните и сключен писмен договор за продажба на
топлинна енергия. Оспорва доставката на претендираното количество
топлинна енергия в процесния имот. Счита, че договорът между етажната
собственост и фирмата за дялово разпределение е нищожен, както и че
общите условия на топлофикационното дружество са неприложими спрямо
него, респ., че в тях са предвидени неравноправни клаузи. Поддържа
нарушение на разпоредби от правото на Европейския съюз и навежда
възражение за нищожност на формули по Наредба № 16-334/07 г. за
топлоснабдяването. Оспорва годността на индивидуалните разпределители на
топлинна енергия, като посочва, че ищцовата претенция е основана на
произволно определена от ищеца цена на енергията. Счита, че не дължи такса
за извършеното в сградата дялово разпределение, която следвало да остане в
тежест на топлопреносното предприятие. Прави възражение за изтекла
4
погасителна давност. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли
предявения иск, като му присъди сторените по делото разноски, включително
и адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ.
С разпореждане от 23.03.2021 г. СРС, 162 състав, е констатирал
нередовност на исковата молба и указал на ищеца в едноседмичен срок да
посочи обстоятелствата, на които основава вземането си за дялово
разпределение, както и да представи доказателства за довнесена по сметка на
СРС държавна такса в размер на още 193, 26 лв.
С молба от 01.04.2021 г. ищецът уточнил, че претендираната сума за
дялово разпределение е на основание чл.22, ал.2 и чл.36 от Общите условия
за продажба на топлинна енергия и сключения договор за извършване на
услугата дялово разпределение на топлинна енергия по реда на чл.139 от ЗЕ с
фирмата за дялово разпределение.
На 19.01.2021 г. „Т.С.“ ЕАД е депозирала пред СРС заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу Д. П. Д., за сумата от
2 531, 26 лв. – главница, сумата от 322, 08 лв. – мораторна лихва за периода
15.09.2018 г. – 08.01.2021 г., сумата от 39, 47 лв. – главница и 6, 56 лв. – лихва
за периода 31.08.2018 г. – 08.01.2021 г. В т.12 от заявлението е пояснено, че
длъжникът дължи суми за доставена от ищеца топлинна енергия през периода
м.05.2017 г. – м.04.2020 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София,
община Триадица, ул. „******* абонатен № *******. Същият не е заплатил
дължимите от него суми за топлинна енергия, стойността на изравнителните
сметки и дялово разпределение за процесния период. Посочено е, че
дължимите суми са, както следва: за неизплатена топлинна енергия: 2 531, 26
лв. - главница за периода м.05.2017 г. – м.04.2020 г., сумата от 322, 08 лв. –
законната лихва за забава върху главницата за периода 15.09.2018 г. –
08.01.2021г., сумата от 39, 47 лв. – стойност на услугата дялово
разпределение за периода м.12.2017 г. – м.04.2020 г. и сумата от 6,56 лв. -
законна лихва за забава върху нея за периода 31.01.2018 г. - 08.01.2021 г.
Претендирани са и сторените разноски в 57, 99 лв. – държавна такса и
юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78, ал.8 ГПК.
С разпореждане от 25.01.2021 г. по ч. гр. д. № 2789/2021 г. по описа
на СРС, 162 състав, съдът е постановил исканата заповед за изпълнение, като
е присъдил на заявителя и сторените в заповедното производство разноски в
размер на 57,99 лв. - държавна такса и 50 лв. - юрисконсултско
възнаграждение.
В срока по чл.414, ал.2 ГПК е депозирано възражения от длъжника, с
което оспорва вземанията по издадената заповед за изпълнение.
В срока по чл.415, ал.1 ГПК, ищецът е предявил искове за
установяване на вземанията си по исков ред.
С нотариален акт за дарение на недвижим имот дело № 12162/1996 г.
от 13.06.1996г. П.Д. Д. и Р.Д. Д.а са дарили на своя син Д. П. Д. следния
собствен недвижим имот, намиращ се в гр. София, ул. „*******, а именно:
апартамент № 11, със застроена площ от 69, 05 кв. м., състоящ се от: стая,
дневна, кухня и сервизни помещения, при съседи на апартамента: стълбище,
двор, В. и М.К. и В.Г.а, заедно със зимнично помещение, при съседи:
коридор, командно помещение, трафопост, Й.К., М. и А.Н., заедно с 2, 13 %
ид.ч. от общите части на сградата и право на строеж върху държавна земя.
С молба-декларация от 21.07.1997 г. Д. П. Д. е поискал откриване на
5
партида за имота на негово име.
Видно от приложен протокол от проведено на 18.09.2012 г. Общо
събрание на собствениците на етажна собственост, находяща се в гр. София,
ул. „*******, етажните собственици са взели решение да се сключи договор с
„Б. “ ООД, което дружество да извършва дялово разпределение на топлинната
енергия в сградата в режим на етажна собственост. В този протокол е
съставен и списък на етажните собственици, които с подписите си са
удостоверили горното решение.
Пред СРС е ангажиран договор № У312/08.07.2011 г., сключен
между „Т.С.“ ЕАД – възложител и „Б.“ ООД – изпълнител, при общи условия
за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия по
чл.139в, ал.2 ЗЕ. По силата на договора възложителят е възложил на
изпълнителя, който е приел да извършва услугата дялово разпределение на
топлинната енергия между потребителите в сгради етажна собственост или в
сграда с повече от един потребител в гр. София, при спазване на изискванията
на Общите условия за извършване на услугата дялово разпределение на
топлинната енергия, одобрени от ДКЕВР с решение № ОУ-024/10.08.2007 г.,
срещу насрещното задължение на възложителя да заплаща договореното
възнаграждение.
От заключението на вещото лице инж. Д. Симеонов по изслушаната
пред СРС съдебно - техническа експертиза, се установява, че дяловото
разпределение през процесния период е извършвано от „Б. България“ ООД
съгласно нормативните изисквания. Отчитането на постъпилата топлинна
енергия в абонатната станция става по топломер. Отчетената енергия след
приспадане на технологичните разходи е разпределена между потребителите
в съответствие с нормативната уредба. Количеството топлинна енергия
отдадена от сградна инсталация е разпределено пропорционално на пълния
отопляем обем на имотите по проект. Количеството топлинна енергия за
горещо водоснабдяване е разпределено между абонатите съобразно
изразходваните от тях количества гореща вода отчетени по водомер. Общият
топломер в абонатната станция е отчитан по електронен път в началото на
всеки месец като с помощта на „терминал“ са снемани показанията на
топломера в 0.00 часа на първо число на месеца. От отчетеното количество
топлинна енергия са приспаднати технологичните разходи за сметка на „Т.-
С.” ЕАД. През исковия период топломерът е преминал метрологични
проверки през 2016 г. 2018 г. и 2020 г., като всяка една от проверките е дала
заключение за съответствие с одобрения тип. Вещото лице е констатирало, че
в имота на ответника през процесния период е имало щранг – лира в банята и
1 бр. водомер за топла вода. За периода 2018г./2019 г. и 2019 г./2020 г. не е
осигурен достъп за отчет на водомера. Поради това, че всички отоплителни
тела са били демонтирани топлинна енергия за отопление на имота от
радиатори не е начислявана. Топлината от щранг - лирата е изчислявана
съгласно т.6.5 от Приложението към чл.61, ал.1 от Наредба 16-334/06.04.2007
г. Същата не е предназначена да захранва отоплителни тела с топлоносител,
тъй като самата тя е отоплително тяло. Топлата вода за периода 2017 г./2018
г. е начислявана по реален отчет и са съставени протоколи за главен отчет с
подпис на абоната. Поради неосигурен достъп за периода 2018г./2019 г. и
2019 г./2020 г. е начислявана прогнозно на базата на разхода от предишния
период. Съставени са и протоколи за неосигурения достъп с подпис на
6
свидетел. Стойността на потребената топлинна енергия от длъжника за
исковия период м.05.2017 г. – м. 04.2020 г. възлиза на сумата от 2 484, 42 лв.,
формирана като сбор от сумата по прогнозни данни в размер на 2 407,31 лв. и
сумата от изравнителните сметки в размер на 77, 10 лв.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от
правна страна следното:
Въззивните жалби са подадени в срока по чл.259, ал.1 ГПК,
изхождат от легитимирани страни, като същите са процесуално допустими.
Разгледани по същество жалбата на ищеца е частично основателна, а жалбата
на ответника е неоснователна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваните
му части, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд установи, че
първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.
В предмета на делото е включен установителен иск, предявен от
кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК, при връчване на заповедта за изпълнение при
условията на чл.47, ал.5 ГПК, в рамките на установения в чл.415, ал.4 ГПК
срок. Целта на ищеца е да се установи със сила на пресъдено нещо спрямо
другата страна съществуването на вземането, предмет на издадената заповед
за изпълнение по чл.410 ГПК.
По релевираните доводи от жалбоподателя - ответник за нищожност
на постановената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, във връзка с която е
инициирано исковото производство, както и на обжалваното решение:
Процесуалният закон не дефинира кога съдебното решение е
нищожно. Съгласно константната съдебна практика нищожно е онова
съдебно решение, което не дава възможност да бъде припознато като валиден
съдебен акт поради липса на надлежно волеизявление. Съдебното решение е
нищожно, когато е постановено от ненадлежен съдебен орган или в незаконен
състав на съда, когато излиза извън пределите на правораздавателната власт
на съда, когато решението не е изразено в писмена форма, когато волята на
съда не може да бъде разкрита по пътя на тълкуването, поради абсолютна
неразбираемост (решение № 73 от 18.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5113/2014
г., ГК, III ГО; решение № 668 от 15.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1790/2009 г.,
ГК, I ГО; решение № 123/04.04.2012 г. по гр. д. № 777/2011 г. на ВКС, ГК, І
ГО, постановени по реда на чл.290 ГПК). Нищожно е и решението на
административен съд по спор, по който компетентен да се произнесе е бил
гражданския съд, така и решението на гражданския съд по административен
спор, подведомствен на специализираните административни съдилища.
Липсата на компетентност на съда в тези случаи е дотолкова съществена, че
предопределя нищожността на постановеното от некомпетентния съд
решение (решение № 370/30.10.2012 г. по гр. д. № 480/2012 г. на ВКС, ГК, І
ГО, постановено по реда на чл.290 ГПК). На основание чл.270, ал.2
ГПК нищожността на решението може да се предяви по исков ред безсрочно
или чрез възражение.
В случая постановената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, както
и обжалваното решение не страдат от нито един от посочените по - горе
7
пороци. Същите са постановени от надлежен съдебен състав, в пределите на
правораздавателната му власт и в установената от закона писмена форма и
съдържание, с формирана ясна воля. Ето защо доводите на жалбоподателя -
ответник в тази насока са неоснователни.
Преценката дали жалбоподателя има качеството на
„потребител/клиент на топлинна енергия” следва да се извърши съгласно
установената в специалния закон дефиниция – ЗЕ.
Съгласно нормата на чл.153 ЗЕ – в редакцията, действала до
17.07.2012 г., всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в
сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към
нейно самостоятелно отклонение, са „потребители на топлинна енергия“.
Понятието „потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е определено в
§ 1, т.42 ДР ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице – собственик
или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител
гореща вода или пара за отопление, климатизация или горещо
водоснабдяване. След отмяната на §1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на
измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието „клиент на
топлинна енергия“, което е еквивалентно по смисъл на понятието „потребител
на топлинна енергия“. Съгласно новата редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ,
действаща след 17.07.2012 г., всички собственици и титуляри на вещно право
на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна
енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на
отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело №
2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т.1, са дадени задължителни разяснения относно
хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по
силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не е разглежданият
случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че
предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните
клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани
одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното
предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна
по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет
- доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл.153, ал.1 ЗЕ) и дължат
цената на доставената топлинна енергия.
От представеният по делото нотариален акт за дарение на недвижим
имот, обсъден по - горе, се установи, че ответникът се легитимира като
собственик на топлоснабдения имот през разглеждания период. В качеството
си на такъв същият се явява и клиент на топлинна енергия за битови нужди.
Жалбоподателят - ответник поддържа релевирания с писмения
отговор на исковата молба довод, че е налице непоискана услуга. Съгласно
задължителните разяснения, дадени с ТР № 2/2016 г. от 25.05.2017 г. по тълк.
д. № 2/2016 г. на ОСГК на ВКС, за отношенията, възникващи при доставяне
на топлинна енергия за битови нужди в сграда – етажна собственост, се
прилагат разпоредбите на ЗЕ, които не противоречат на разпоредбата на чл.62
ЗЗП вр. с § 1 от ДР на ЗЗП. Съгласието за доставката и нежеланието за
преустановяването й по реда на чл.153, ал.2 ЗЕ съставлява „искане“ на
8
услугата по смисъла на чл.62, ал.1 ЗЗП, поради което между двата закона не
съществува противоречие и не може да става въпрос за приложението на § 1
ДР на ЗЗП. Ето защо доводите на жалбоподателя за нарушаване изискванията
на чл.62 ЗЗП се явяват неоснователни.
По изложените съображения въззивният съд счита, че обоснован е
изводът на решаващия съд, че за исковия период между страните в
производството е съществувало валидно облигационно правоотношение с
предмет доставката на топлинна енергия за битови нужди относно процесния
имот.
Нормата на чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна
енергия от топлопреносно предприятие на потребители (клиенти) на топлинна
енергия за битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при
публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на
договора. С оглед тази нормативна уредба между главните страни по спора за
процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за
битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито са
Общите условия на ищеца, одобрени с решение № ОУ-001/07.01.2008 г. на
ДКЕВР, публикувани във вестник „Дневник“ от 14.01.2008 г., Общите
условия, одобрени с решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани
във вестник „24 часа“ – броя от 10.02.2014 г. и вестник „19 минути“ и Общите
условия, одобрени с решение № ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР, публикувани
във вестник „Монитор“, в сила от 11.08.2016 г. Разпоредбата на чл.150, ал.3
ЗЕ предоставя възможност за потребителите (клиентите), които не са
съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след
влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие
заявление, в което да предложат специални условия, които се отразяват в
допълнителни писмени споразумения. В случая ответника не твърди и не
установява да е упражнил това право срещу Общите условия на „Т.С.“ ЕАД
от 2014 г. и 2016 г., поради което настоящият съдебен състав намира, че
същият ги е приел.
Договорното правоотношение по продажба на топлинна енергия при
общи условия възниква между топлопреносно предприятие и потребителя
(клиента), по силата на закона – чл.150 ЗЕ, без да е необходимо изрично
изявление на ответника – потребител, вкл. и относно приемането на Общите
условия.
Жалбоподателят - ответник поддържа възражението си, направено с
писмения отговор на исковата молба, за неравноправност на общите условия
на ищеца в нарушение изискванията на ЗЗП и Директива 93/13/ЕИО на
Съвета от 05.04.1993 г. Съгласно практиката на СЕС, когато са налице
необходимите за това правни и фактически обстоятелства, националният съд
е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните
клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5
април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските
договори и по този начин да компенсира неравнопоставеността,
съществуваща между потребителя и продавача или доставчика. В чл.3, § 1 на
Директива 93/13/ЕИО е предвидено, че в случаите, когато дадена договорна
клауза не е индивидуално договорена, се счита за неравноправна, когато
въпреки изискването за добросъвестност тя създава в ущърб на потребителя
9
значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи
от договора. В случая не се установи Общите условия на договорите за
продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.” ЕАД да съдържат
неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП или цитираната директива. Нужно е
да се отбележи също така, че в случая не се касае за клаузи, върху чието
съдържание потребителят не може да влияе, с оглед предвидената в чл.150,
ал.3 ЗЕ възможност в срок до 30 дни след влизането в сила на общите условия
клиентите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното
топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални
условия. Жалбоподателят не се е възползвал от тази възможност. Ето защо
доводите за неравноправност на общите условия на ищеца се явяват
неоснователни.
Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ разпределението на
топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за
дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е
регламентиран в ЗЕ (чл.139 – чл.148) и Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за
топлоснабдяването, обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год.).
В случая дяловото разпределение за отопление и топла вода между
топлоснабдения имот в сградата в режим на етажна собственост за исковия
период е осъществявано от третото лице – помагач „Б.“ ООД.
В нормата на чл.156 ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията
между топлопреносното предприятие и потребителите на топлина енергия в
сгради – етажна собственост, въз основа на принципа за реално доставената
на границата на собствеността топлинна енергия, като всеки потребител
дължи заплащането на реално потребената въз основа на отчетните единици
топлинна енергия от средствата за дялово разпределение, монтирани на
отоплителните тела в жилището и съответната част от стойността на
топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация.
В изпълнение на доказателствената си тежест ищецът е поискал и
съответно е допуснато изслушването на съдебно-техническа експертиза,
която е изготвена въз основа на приложените по делото и допълнително
изискани документи, като вещото лице е дало заключение относно реално
потребената от ответниците топлинна енергия през процесния период, в
съответствие с разпоредбите на раздел VІ от глава Х на ЗЕ. Вещото лице е
съобразило, че дяловото разпределение на топлинната енергия за имота през
процесния период е извършено правилно, съобразно изискванията на
действащата през периода нормативна уредба. Установено е, че в процесния
имот е имало щранг – лира в банята и 1 бр. водомер за топла вода, както и че
за периода 2018 г. - 2019 г. и 2019 г. -2020 г. не е бил осигурен достъп за отчет
на водомера, поради което топлата вода е начислявана на база брой
потребители по 140 л. на ден за един човек, в съответствие с изискването на
чл.69, ал.2 от Наредба № 16-334 за топлоснабдяването. За периода с осигурен
достъп 2017 г. - 2018 г. е начислявана топла вода по реален отчет като също
са съставени протоколи с подпис на абоната. Поради това, че всички
отоплителни тела са били демонтирани, топлинна енергия за отопление на
имота от радиатори не е начислявана. Топлината от щранг - лирата е
изчислявана съгласно т.6.5 от Приложението към чл.61, ал.1 от Наредба 16-
334/06.04.2007 г. Стойността на реално потребената топлинна енергия за
периода м.05.2017 г. – м. 04.2020 г. възлиза на сумата от общо 2 484, 42 лв.,
10
формирана като сбор от прогнозно начислените суми в размер на 2 407, 31 лв.
и сумата от изравнителните сметки в размер от + 77,10 лв. за доплащане.
Съдът изцяло възприема изводите на вещото лице по изслушаната пред
първоинстанционния съд съдебно - техническа експертиза, тъй като същото е
компетентно и обстойно обосновано, като експертът е определил размера на
реално потребената топлинна енергия, съобразно изискванията на чл.156 ЗЕ.
Жалбоподателят – ищец релевира доводи, че претендираните
вземания не са погасени по давност.
Ответникът своевременно е релевирал довод по делото – с
депозирания писмен отговор на исковата молба, възражение за изтекла
погасителна давност. Същото е разгледано от решаващия съд. Като е
приложил института на погасителната давност, първоинстанционният съд е
приел, че вземанията на ищеца за исковия период са частично погасени.
С ТР № 3 от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ВКС, ОСГТК,
вземанията на топлоснабдителните дружества са периодични по смисъла на
чл.111, б.„в“ ЗЗД, поради което се погасяват с изтичането на тригодишна
давност. Задълженията на потребителите на предоставяните от тези
дружества стоки и услуги са за изпълнение на повтарящи се парични
задължения, имащи единен правопораждащ факт – договор, чийто падеж
настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите им
са изначално определяеми, независимо от това дали отделните плащания са с
еднакъв или различен размер.
Съгласно нормата на чл.114, ал.1 ЗЗД давностният срок започва да
тече от момента, в който вземането е станало изискуемо.
За периода м.05.2017 г. – м.04.2020 г. приложение намират Общите
условия за продажба на топлинна енергия от ищцовото дружество на
потребители за битови нужди в гр. София, одобрени с решение № ОУ-
1/27.06.2016 г. на КЕВР, публикувани във вестник „Монитор“ от 11.07.2016
г., в сила от 11.08.2016 г. Съгласно чл.33 от същите, клиентите са длъжни да
заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 45-дневен срок
след изтичане на периода, за който се отнасят. В случая искът се счита
предявен с подаване на заявлението по чл.410 ГПК на 19.01.2021 г. В периода
13.03.2020 г. – 20.05.2020 г. давностния срок е спрял да тече на основание
Закона за мерките и действията по време на извънредно положение, обявено с
решение на Народното събрание от 13.03.2020 г. и за преодоляване на
последиците във връзка с § 13 от ПЗР на ЗИД на Закона за здравето. Като е
приложил института на погасителната давност, първоинстанционният съд е
приел, че вземанията на ищеца за исковия период са погасени за периода
м.05.2017 г. – м. 08.2017 г. Предвид обстоятелството, че искът се счита
предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение – 14.09.2017 г., на основание чл.422, ал.1 ГПК, към този момент е
изтекла погасителната давност за вземания, станали изискуеми преди
12.11.2017 г., в каквато насока са изводите на решаващия съд.
Неоснователно е и възражението на жалбоподателя - ищец, че сумата
по общата фактура за периода м.05.2017 г. – м.04.2020 г., издадена м.07.2018
г., става изискуема едва на 15.09.2018 г. Релевантен в случая е периодът на
потребление, за който се отнася издадената обща фактура, а не датата на
издаване на последната и посоченият в нея срок за заплащането й. Издаването
на обща фактура съставлява способ за определяне окончателния размер на
11
доставената топлинна енергия през съответния отоплителен период, поради
което погасяването на вземанията на ищеца за този отоплителен сезон
рефлектира и върху вземанията по съставената обща фактура. Вземанията по
общата фактура не се отнасят за период, различен от съответния отоплителен
сезон и са функционално свързани с него. Ето защо изводите на решаващия
съд, че вземанията по посочената обща фактура са погасени по давност са
законосъобразни.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя - ответник за
нарушаване на чл.13 от Директива 2006/32/ЕО на Европейския парламент и
на Съвета от 5 април 2006 година, както и другите цитирани норми. В тази
връзка следва да се посочи, че европейските директиви са актове, които
обвързват по отношение на дължимия резултат, но оставят националните
власти да изберат формата и начина на въвеждането им в действащото право.
Те нямат пряко действие, когато са транспонирани в българското право в
срока, указан в тях. Единствено в хипотезата, при която дадена директива не е
въведена в действие в националното право своевременно, всеки правен субект
може да се позове пряко на нейните разпоредби пред българския съд, който
не следва да прилага националните норми, които противоречат на
разпоредбите на директивата. Настоящият случай обаче не е такъв, тъй като
Директива 2012/27/ЕС, с която е отменена Директива 2006/32/ЕО, е
транспонирана в българското законодателство чрез Закона за енергетиката (§
1а ДР на ЗЕ). Също така посочената Директива съдържа принципа за
реалното отчитане на потребената топлинна енергия и реалното й включване
в сметките, като в конкретния случай принципът за реално заплащане е
спазен, тъй като в ЗЕ е предвидено заплащане на изравнителни сметки, т. е.
налице е механизъм за определяне на стойността на реално потребената
топлинна енергия за съответния отчетен период, който в случая е годишен.
Нужно е да се отбележи също така, че с решение на Съда (четвърти
състав) от 5 декември 2019 г. (преюдициално запитване от Районен съд
Асеновград, Софийски районен съд — България) — „ЕВН Б.Т.“ ЕАД/Н.С.Д.
(C-708/17), „Т.С.“ ЕАД/М.С.Д. (C-725/17), е прието, че член 27 от Директива
2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011
година относно правата на потребителите, за изменение на Директива
93/13/ЕИО на Съвета и Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета и за отмяна на Директива 85/577/ЕИО на Съвета и Директива 97/7/ЕО
на Европейския парламент и на Съвета във връзка с член 5, параграфи 1 и 5 от
Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005
година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към
потребители на вътрешния пазар и изменение на Директива 84/450/ЕИО на
Съвета, Директиви 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета, и Регламент (ЕО) № 2006/2004 на Европейския
парламент и на Съвета („Директива за нелоялни търговски практики“), трябва
да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, която
предвижда, че собствениците на апартамент в сграда — етажна собственост,
присъединена към система за централно отопление, са длъжни да участват в
разходите за топлинна енергия за общите части на сградата и за сградната
инсталация, въпреки че индивидуално не са поръчвали доставката на
отопление и не го използват в своя апартамент. Също така член 13, параграф
2 от Директива 2006/32/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 5 април
12
2006 година относно ефективността при крайното потребление на енергия и
осъществяване на енергийни услуги и за отмяна на Директива 93/76/ЕИО на
Съвета и член 10, параграф 1 от Директива 2012/27/ЕС на Европейския
парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 година относно енергийната
ефективност, за изменение на директиви 2009/125/ЕО и 2010/30/ЕС и за
отмяна на директиви 2004/8/ЕО и 2006/32/ЕО, трябва да се тълкуват в смисъл,
че допускат национална правна уредба, която предвижда, че в сградите в
режим на етажна собственост сметките за топлинна енергия за сградната
инсталация се изготвят за всеки собственик на апартамент в сградата
пропорционално на отопляемия обем на неговия апартамент.
Спори се между страните в производството относно съществуването
в тежест на ответника на задължение за заплащане на лихва за забава в размер
на законната лихва върху стойността на потребената топлинна енергия и
върху стойността на предоставената услуга дялово разпределение и съответно
дали същият е поставен в забава преди завеждане на делото.
Задължението на ответника е парично и за периода на своята забава
същите дължат обезщетение в размер на законната лихва, съгласно нормата
на чл. 86 ЗЗД.
В чл.33 от Общите условия на ищеца от 2016 г., в сила от 11.08.2016
г., клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна
енергия по чл.32, ал.1 и ал.2 в 45 - дневен срок от изтичане на месеца, за
който се отнасят. Клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата
по чл.32, ал. 2 и ал. 3 за потребеното количество топлинна енергия за
отчетния период, в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се
отнасят. Клиентите имат право да правят възражения пред продавача за
начислената сума за топлинна енергия в 45-дневен срок след изтичане на
периода, за който се отнасят възраженията. След изтичане на този срок,
възраженията могат да се правят по общия исков ред пред родово
компетентния съд. В ал.4 е предвидено, че продавачът начислява обезщетение
за забава в размер на законната лихва само за
задълженията по чл.32, ал.2 и ал.3, ако не са заплатени в срока по ал.2. При
неизпълнение в срок на задълженията по ал.2, клиентите заплащат на
продавача обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата до
момента на заплащането на дължимата сума за топлинна енергия.
При тълкуване на тези клаузи от общите условия на
топлопреносното дружество, съгласно изискванията на чл.20 ЗЗД, като
отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка
една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта
на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, съдът приема, че
моментът, от който клиентът дължи заплащане на обезщетение за забава при
определяне стойността на топлинната енергия по прогнозни данни, е 45 дни
от изтичане на отоплителния сезон, за който се отнасят. В случаите обаче,
когато в този срок не е изготвена изравнителна сметка, установяваща точният
размер на задължението на клиента на топлинна енергия, следва да се приеме,
че разглежданият срок започва да тече от момента на изготвяне на общата
фактура. Предвиденият в общите условия срок за заплащане на дължимите
суми обосновава извод за липсата на необходимост от изпращане на покана
до длъжника, за да бъде същият поставен в забава – чл.84, ал.1 ЗЗД. Ето защо
и с оглед обезпечаване реална възможност длъжникът да разполага с 45 дни
13
за заплащане на дължимите суми без да дължи лихви за това, следва да се
приеме, че началният момент, от който започва да тече разглежданият срок е
най-късно от изготвяне на изравнителните сметки.
По изложените съображения съдът счита, че за вземанията за
топлинна енергия за периода м.09.2017 г. - м.04.2020 г. не е необходимо
отправянето на покана или предприемането на други действия от страна на
ищеца, за да се поставят клиентите в забава. На основание чл. 162 ГПК
въззивният съд счита, че размерът на лихвата за забава върху дължимата
топлинна енергия за периода 15.09.2018 г. - 08.01.2021 г. възлиза на сумата от
303, 09 лв.
За вземането за цена на услугата дялово разпределение в общите
условия на топлопреносното дружество не е предвиден срок за заплащането
му от клиента на топлинна енергия. Ето защо и по общото правило на чл. 84,
ал. 2 ЗЗД, когато няма определен ден за изпълнение, длъжникът изпада в
забава, след като бъде поканен от кредитора. В случая ответникът е поканен
да заплати цената на услугата дялово разпределение с предявяване на иска,
предмет на делото. Ето защо върху цената на услугата дялово разпределение
не следва да се присъжда изтекла към момента на завеждане на делото лихва
за забава.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат частично,
обжалваното решение в частта, с която е отхвърлен искът на ищеца за лихва
за забава за периода 15.09.2018 г. - 08.01.2021 г. върху стойността за
доставена топлинна енергия в размер на сумата от 303, 09 лв., като
предявеният иск следва да се уважи в тази му част. Обжалваното решение в
останалата обжалвана част следва да се потвърди.
По разноските по производството:
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК в
полза на жалбоподателя – ищец следва да се присъдят сторените във
въззивното производство разноски, включително юрисконсултско
възнаграждение, чийто размер възлиза общо на 82, 20 лв.
В полза на ищеца следва да се присъди сумата от още 106, 39 лв. –
сторени разноски от ищеца в заповедното и исковото производство,
съразмерно с уважената част от иска.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 20159981 от 20.07.2021 г., постановено по гр.
д. № 15827/2021 г. по описа на СРС, I ГО, 162 състав, В ЧАСТТА, с която е
отхвърлен предявеният иск от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, с адрес гр. София,
ул. „******* срещу Д. П. Д., ЕГН **********, с адрес гр. София, ул.
„С*******, с правно основание чл.422 ГПК вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД – за
признаване за установено, че Д. П. Д., ЕГН **********, дължи на „Т.С.“ ЕАД,
сумата от 303, 09 (триста и три лева и девет стотинки) лв., представляваща
мораторна лихва за периода 15.09.2018 г. - 08.01.2021 г. върху стойността за
доставена топлинна енергия, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО иска, предявен от „Т.С.“ ЕАД,
14
ЕИК *******, с адрес гр. София, ул. „******* срещу Д. П. Д., ЕГН
**********, с адрес гр. София, ул. „С*******, с правно основание чл.422 ГПК
вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД, че Д. П. Д., ЕГН **********, дължи на „Т.С.“ ЕАД,
сумата от 303, 09 (триста и три лева и девет стотинки) лв., представляваща
мораторна лихва за периода 15.09.2018 г. - 08.01.2021 г. върху стойността за
доставена топлинна енергия.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20159981 от 20.07.2021 г.,
постановено по гр. д. № 15827/2021 г. по описа на СРС, I ГО, 162 състав, В
ОСТАНАЛАТА ЧАСТ.
ОСЪЖДА Д. П. Д., ЕГН **********, с адрес гр. София, ул.
„С*******, да заплати на„Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, с адрес гр. София, ул.
„******* сумата от 82, 20 (осемдесет и два лева и двадесет стотинки) лв., на
основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК, представляваща сторени разноски
въввъззивното производство по съразмернсот., както и сумата от още 106, 39
(сто и шест лева и тридесет и девет стотинки) лв., представляваща сторени
разноски в производството пред СРС, съразмерно с уважената част от иска.
Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание
чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15