РЕШЕНИЕ
№ 300
гр. Пловдив, 09.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Светлана Ив. Изева
Членове:Радостина Анг. Стефанова
Светлана Анг. Станева
при участието на секретаря Петя Ф. Цонкова
като разгледа докладваното от Светлана Анг. Станева Въззивно гражданско
дело № 20225300502014 по описа за 2022 година
Въззивното производство е по реда на чл.258 и следващите от ГПК
във връзка с чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД.
Образувано е по депозирани от „***********“ ООД въззивна
жалба против решение № 1766 от 19.05.2022 г., постановено по гр. дело №
697/2022 г. на РС - Пловдив, ХІ гр. състав, и частна жалба против
определение №7064 от 30.06.2022 г., постановено по същото дело.
С въззивната жалба на „************“ ООД, депозирана чрез
управителя Ж. Б., се атакува решение №1766 от 19.05.2022 г., постановено по
гр. дело №697/2022 г. на РС - Пловдив, ХІ гр. състав, с което „***********”
ООД е осъдено да заплати на Г. Н. Н. сумата от 2150 лева - недължимо
платено възнаграждение за гаранция по договор за кредит №934/06.08.2016 г.,
ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата
молба - 20.01.2022 г. до окончателното плащане; осъдено е „*********” ООД
да заплати на Г. Н. Н. направените разноски по делото - внесена държавна
такса в размер на 86 лева, както и на Адвокатско дружество „Г.“ - адвокатско
възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство по
делото на ищеца Г. Н. Н. в размер на 456,60 лева с ДДС, определено от съда
по реда на чл.38 ал.2 от Закона за адвокатурата.
Решението се обжалва единствено в частта за разликата над 1950
лв. до уважения размер от 2150 лв., като се твърди, че сумата от 200 лв.
1
съгласно приходен касов ордер №84 от 31.10.2018 г. е заплатена от друго
лице. Твърди се, че искът в тази част е недопустим и е неоснователен.
Неправилно е прието, че въззиваемата страна е платила пълния размер на
сумата. Не е доказано сключването на договор за кредит и договор за
гаранция, както и Г. Н. да е правил плащане към жалбоподателя, тъй като в
представените доказателства няма негов подпис. Иска се отмяна на
решението в атакуваната част и отхвърляне на иска за сумата от 200 лв., както
и на страната да се присъдят разноски.
В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от Г.
Н. чрез адв. Д. Б., като се излагат подобни съображения, че въззивната жалба
е неоснователна и следва да се остави без уважение, а първоинстанционното
решение да се потвърди в обжалваната му част. Излагат се доводи, че
разписката се намира у длъжника, тъй като той е изпълнил задължението.
Ответникът не е оспорил разписката в съдебното заседание, в което е
представена. Прави се доказателствено искане, което е оставено без
уважение.
По делото е депозирана и частна жалба от „**********“ ООД
против определение № 7064 от 30.06.2022 г., постановено по гр. дело №
697/2022 г. по описа на РС-Пловдив, ХІ гр. състав, с което е оставена без
уважение постъпилата молба от 14.06.2022 г., подадена от „*********“ ООД
за изменение на постановеното решение №1766 от 19.05.2022 г. по делото в
частта за разноските, чрез отмяната му в частта, в която е осъден да заплати
разноски на ищеца за адвокатско възнаграждение. Навеждат се доводи за
неправилност, незаконосъобразност и необоснованост. Оспорва се, че ищецът
е материално затруднен.
Постъпил е и писмен отговор от Г. Н. в законоустановения срок,
като се излагат съображения, че частната жалба е неоснователна и следва да
се остави без уважение.
Пловдивският окръжен съд, въззивно гражданско отделение, V
граждански състав, като прецени събраните по делото доказателства, намира
следното:
Въззивната жалба е депозирана в законоустановения срок,
изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ
на въззивно обжалване, поради което се явява процесуално допустима и
следва да се разгледа по същество.
При служебната проверка на основание чл.269 от ГПК се
констатира, че решението е валидно - постановено е в рамките на
правораздавателната компетентност на съдилищата по граждански дела, и
допустимо – съдът се е произнесъл по иск, с който е бил сезиран – по
предмета на делото, правилно изведен въз основа на въведените от ищеца
твърдения и заявения петитум. Правилно е дадена материално – правната
квалификация на иска. Налице са всички положителни и липсват отрицателни
процесуални предпоставки за постановяване на решението.
2
С въззивната жалба се твърди недопустимост, без обаче да се
излагат доводи, а наличните такива касаят основателността на исковата
претенция.
Въззивната проверка за правилност се извършва на решението
само в обжалваната част и само на поддържаните основания. Настоящият
състав при служебната си проверка не констатира нарушения на императивни
материално-правни норми, които е длъжен да коригира, и без да има изрично
направено оплакване в тази насока съгласно задължителните указания,
дадени с ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящата инстанция, като съобрази доводите на страните,
съгласно правилата на чл.235, ал. 2 вр. чл. 12 от ГПК, и предвид релевираните
в жалбата въззивни основания, прие за установено следното:
Предявен е иск за връщане на недължимо платени суми по договор
за гаранция, сключен във връзка с договор за потребителски кредит с правна
квалификация чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД.
Ищецът Г. Н. е предявил против „**********” ООД иск за
осъждане на ответника да му заплати сумата от 2150 лева - недължимо
платена по нищожен договор за гаранция №ДГ934/06.08.2016 г., ведно със
законната лихва върху сумите от датата на подаване на исковата молба -
20.01.2022 г., до окончателното плащане.
В исковата молба се твърди, че между Т.А. и „*******“ ООД бил
сключен договор за кредит №996/09.08.2016 г., по който лицето получило в
заем сумата от 2000 лева, при ГЛП 41% и ГПР 49,59%. Общата стойност на
плащанията била 2471,40 лева, платима на 12 месечни погасителни вноски за
периода 09.09.2016 г.- 09.08.2017 г. По договора ищецът бил солидарен
длъжник. На същата дата - 09.08.2016 г. - между страните по договора за
кредит, включително солидарния длъжник, и ответника се сключил друг
договор - №ДГ934, по силата на който „******” ООД поело задължението да
обезпечи пред „********“ ООД задълженията на А. и Н. срещу
възнаграждение в размер на 1493,28 лева, платимо към месечните вноски по
кредита. За периода 02.11.2017 г. - 30.10.2018 г. ищецът заплатил на
ответника сумата от общо 2150 лева, за което имал издадени ПКО. Твърди, че
договорът за кредит бил недействителен на няколко основания. Съгласно
чл.11, ал.1, т.10 и т.14 от ЗПК в договора следвало да се посочи общата
дължима сума, която да включва общите разходи по кредита, изразяващи се в
ГПР. В случая обаче в договорения ГПР не се включвало възнаграждението
на гаранта, а това било разход за услуга, свързана с кредита. По този начин се
заобикаляла нормата на чл.19, ал. 4 от ЗПК, като размерът на ГПР надвишавал
50%. Размерът на възнаградителната лихва противоречал на добрите нрави
поради прекомерност, лихвата - защото надвишавала трикратния размер на
законната лихва. Не бил посочен и начин на нейното прилагане, липсвал и
точен размер. Твърди се, че след като договорът за кредит бил
недействителен, такъв бил и договорът с гаранта, защото поръчителство
3
имало само за действително задължение - чл.138, ал.2 от ЗЗД. Клаузата за
възнаграждение за поръчителя била недействителна и на самостоятелно
основание, защото уговорката заобикаляла чл.21, ал.1 от ЗПК. Двете
дружества - кредитор и гарант - били собственост на едни и същи лица -
съдружници, т.е. имало „свързани лица“, като плащанията по договорите
реално отивали в полза на едни и същи лица и така възнаграждението на
поръчителя целяло единствено оскъпяване на кредита. Иска се връщане на
недължимо платените суми от солидарния длъжник по договора за гаранция,
платени при начална липса на основание. Сумата от 2150 лева се търси ведно
със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба до
окончателното плащане. Претендират се и разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника
на ответника, с който се оспорва иска. Твърди, че възнаграждението по
договора за поръчителство се дължало на самостоятелно основание, като
ответникът не бил получавал от кредитора отчетени суми по договора.
Посочва се, че договорът за кредит не бил недействителен, а възраженията на
ищеца в тази връзка се отнасяли само до отделни негови клаузи - за лихва и за
такса гарант. Възнаграждението на ответника не било част от разходите по
кредита и не се включвало в ГПР, а същият бил точно посочен като % и сума,
с което били спазени изискванията на чл.11, ал.1 т.10 от ЗПК. Лихвеният
процент не противоречал на предвидения в закона максимум, нито на добрите
нрави, като размерът на лихвата бил непроменен и фиксиран. Прави се
възражение за изтекла давност за връщане на сумите, предмет на иска, като
началният момент бил от сключване на договора. Моли за отхвърляне на
иска, претендира разноски.
Въз основа на събраните по делото доказателства от състава на
районния съд е прието за установено следното:
Между Т. Н. А., ЕГН: **********, като кредитополучател,
„*********“ ООД, ЕИК: *******, като кредитор, и Г. Н., като съдлъжник, е
сключен договор за кредит №996/09.08.2016 г., по който кредитополучателят
е получил в заем сумата от 2000 лева, при ГЛП 41% и ГПР 49,59%, при обща
стойност на плащанията - 2471,40 лева, платима на 12 месечни погасителни
вноски, всяка от по 205,95 лева, за периода 09.09.2016 г. - 09.08.2017 г.,
според погасителния план.
Между същите страни и с участието на ответника е сключен
договор №ДГ934/09.08.2016 г., според който „********” ООД е поело
задължението да обезпечи пред „*********“ ООД задълженията на А. и Н.,
срещу възнаграждение в размер на 1493,28 лева, платимо към месечните
вноски по кредита, общо 12 вноски, всяка от по 124,44 лева според
погасителния план.
Като писмени доказателства са приети 8 броя ПКО, издадени от
ответника, за заплатени от ищеца суми, както следва: сумата от 500 лева - на
02.11.2017 г., 400 лева - на 30.11.2017 г., 200 лева - на 31.01.2018 г., 200 лева -
4
на 28.02.2018 г., 250 лева - на 30.04.2018 г., 200 лева - на 01.06.2018 г., 200
лева - на 31.08.2018 г. и 200 лева - на 31.10.2018 г., или общо 2 150 лева.
Наред с това са приети още 4 броя разписки, издадени от
„*********“ ООД, за заплатени от ищеца суми по кредита, както следва:
сумата от 331 лева - на 29.08.2016 г., 331 лева - на 31.10.2016 г., 332 лева - на
29.12.2016 г. и 331 лева - на 28.04.2017 г.
Съдът е приел, че няма спор по делото, че между Т. Н. А. и Н., от
една страна, и „*********“ ООД, от друга, е възникнало валидно
правоотношение по договор за потребителски кредит, по който
кредитополучателят е усвоил заетата сума.
С въззивната жалба се оспорва този извод, като се твърди, че
въззиваемият не е страна както по този договор, така и по договора за
гаранция, тъй като същите не са подписани от Н. Възражението е
неоснователно. По делото е представен екземпляр от договора, който е
подписан от страната, която го оспорва. Положен е и печат на дружеството
жалбоподател. Налични са и подписи от представител на дружеството –
кредитодател и печати на двата договора. Единственото основание е, за което
се възразява, е, че не е подписан от страната, която го представя, и която
твърди, че договорът е сключен. На практика възражението е направено от
страната, която е подписала договора, като именно тя възразява за неговата
действителност. Доводите не се възприемат от настоящия състав. Приложени
са копия от ПКО, издадени от оспорващата наличието на договорни
отношения страна, която е приела плащания. Оригиналите, както и копията,
са представени в съдебно заседание, но не са оспорени. Представени са и
разписки от „*********“ ООД за получени суми по договора за кредит. Не се
посочва наличие на друго основание, на което да са извършени плащанията.
Събраните по делото доказателства водят до извода, че е налице сключен
договор за кредит между Т. А., Н. и „********“ ООД, както и между същите
лица и жалбоподателя „********“ ООД договор за гаранция №ДГ
934/09.08.2016 г.
По отношение на сключеният договор за кредит между А., Н. и
„******“ ООД:
Кредиторът е небанкова финансова институция по смисъла на чл.
3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства,
които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Н. и Т. А. пък са физически лица, които при
сключване на договора са действали именно като такива, т.е. страните по
договора имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на
кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК.
Сключеният договор по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за
неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон -
ЗПК.
5
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.
10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.
Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците са
изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, но не и на лихвата и другите разходи.
Изложени са от състава на районния съд подробни, обосновани и
логични съображения, че от съдържанието на договора не може да се направи
извод кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, като
не е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата,
която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае
колко точно (като сума в лева) е оскъпяването по кредита, което ще дължи.
Прието е, че това води до недействителност на договора за кредит. Доводите
напълно се споделят от настоящата инстанция.
С подписване на договора за кредит, на същия ден, между същите
страни, но вече и с участието на жалбоподателя, е сключен договор за
гаранция, с който се обезпечава задължението на заемателите по кредита,
като за услугата на ответника се дължи възнаграждение в размер на 1493,28
лева. Двата договора са свързани, тъй като възнаграждението по този за
гаранция е предвидено да се заплаща с погасителния план по договора за
кредит. Единият договор става част от съдържанието на другия чрез
включването на цената на услугата, като за договора за гаранция също са
приложими правилата на ЗЗП, а по кредита следва се отчитат и договорките
по договора за гаранция. В договора за кредит има вписана уговорка за
поръчителство, която произтича от чл. 15.1 от договора за кредит, но
размерът е дължим в друг договор, сключен с жалбоподателя. Клаузата е част
от договора за кредит - включена е в съдържанието му и в погасителния план.
В този случай според състава на районния съд е следвало сумата по този
договор (за гаранция) да намери отражение и в ГПР. Посочването само с
цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, а на потребителя
следва да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи
информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради
това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент
от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще
направи и които са отчетени при формиране на ГПР.
Според договора за кредит, ГПР е 49,59%, но това не е размерът
на действителните разходи за длъжника, защото сумата е без
възнаграждението за гаранцията по втория договор – този с жалбоподателя, а
с включването и на тази такса кредитът се оскъпява допълнително. Затова и
тази клауза за обезпечение е нищожна на основание чл. 19 ал. 5 от ЗПК,
6
защото общите разходи на кредита, регламентирани в §1, т.1 от ДР на ЗПК,
включват именно разходи за допълнителни услуги. Така таксата за тази
услуга - за гаранцията - прикрива разходи, които по естеството си следва да са
включени в ГПР. В тази връзка е и санкцията на нормата на чл. 21 ал. 1 от
ЗПК, която предвижда, че всички клаузи, които имат за цел или резултат
заобикаляне на императивните изисквания на закона, са нищожни. Клаузата
от договора за кредит, касаеща ГПР, не отговоря на изискванията на чл. 11 ал.
1 т. 10 от ЗПК, като води до недействителност на договора съобразно
разпоредбата на чл. 22 от ЗПК.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има
вторичен характер и предоставянето на обезпечение представлява
допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на
вземането му. Уговаряне на възнаграждение за гаранцията в размер на почти
¾ от отпуснатия кредит е в разрез с добрите нрави и против интересите на
потребителя. В този случай следва да намери приложение нормата на чл. 19
ал. 5 от ЗПК, която установява, че клаузи, установяващи задължения за
заплащане на разходи над установеното ограничение, са недействителни.
Както клаузата за предвиждане на обезпечение, така и сключеният въз основа
на нея допълнителен договор за гаранция, обезпечаващ кредита, също е в
противоречие със специалния закон и се явява нищожен. Начисляването на
възнаграждение въз основа на този договор е без основание и платеното
подлежи на връщане.
От представените седем броя ПКО се установява, че Г. Н. е
заплатил на „*********“ ООД общо 1950 лева, която сума подлежи на
връщане като получена при начална липса на основание. В осмия ПКО -
№84/31.10.2018 г. като вносител е посочено само името на другия
кредитополучател – Т. А. Не е установено именно Н. да е извършил
плащането, респективно – да се явява правоимащ да получи сумата. Същата е
заплатена от А., като именно тя има право да търси връщането. Без значение е
чий е подписа в ПКО за лицето, извършило плащането. Дори и това плащане
физически да е направено от Н., то същото е от името на кредитополучателя
А. – такова е отбелязването в документа. Искът по отношение на тази сума е
неоснователен – липсват основания за връщане на сумата на Н., тъй като е
предоставена от трето, неучастващо в делото лице. Без значение е, че
оригинала на документа се намира у Н., доколкото отношенията с
кредитополучателя А.а са достатъчно близки, за да поемат общо задължение.
Действително, документът не е оспорен при представянето в съдебно
заседание, но самият той не доказва извършено от въззиваемата страна
плащане. Като е достигнал до друг извод, първоинстанционният съд е
постановил неправилно решение в тази част. Същото следва да се отмени,
като искът за тази сума се отхвърли. Жалбата е основателна и следва да се
уважи.
Относно частната жалба:
7
Частната жалба е допустима – подадена е в законоустановения
срок от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Внесена
е и необходимата държавна такса. Разгледана по същество е неоснователна.
След постановяване на първоинстанционното решение съдът е бил
сезиран с молба от „********“ ООД за изменение на постановеното решение
в частта за разноските. Твърди се неправилност на приетото от
първоинстанционния съд, че Г. Н. е материално затруднен, като е поискана
отмяна на решението в атакуваната част. Приложени са и доказателства –
актуално състояние за дружество, в което ищецът е съдружник, дружествен
договор, счетоводен баланс към 31.12.2020 г. и справка от АВ.
В предоставения срок за отговор насрещната страна оспорва
искането. Заявява, че предпоставките на чл.38, ал.2 ЗАдв. не подлежат на
съдебен контрол и съдът не следва да събира доказателства в тази насока. От
представените доказателства не се установява страната да разполага със
средства. Прилага договор за кредит от 27.07.2021 г. за отпусната сума от
5568 лв., която следва да се върне на 24 седмични вноски по 232 лв.; договор
за заем от 16.06.2021 г. за отпусната сума 1700 лв., която следва да се върне
на 12 месечни вноски по 174.17 лв., като е предвидена и неустойка по чл.8
при липса на обезпечение – 107.83 лв. месечно.
С обжалваното определение е прието, че съдът е изложил
становището си по наведените в молбата съображения още в проведеното
съдебно заседание от 20.04.22 година, както и в мотивите на решението
досежно събирането на доказателства за установяване на имущественото
състояние на ищеца. Прието е, че не са налице основания за различен извод,
нито съществуват предпоставки за ревизиране на постановеното от съда
разрешение на въпроса. Законодателят е предвидил възможност за
материално затруднени лица оказването на безплатна адвокатска помощ и
определянето от съда на размера на адвокатското възнаграждение. Прието е
за неправилно становището на ответника, че в случая трябва да се изследват
обстоятелствата относно това, дали страната действително е материално
затруднена и да се прави проверка чрез изискване на справки в съответните
регистри за имотното състояние, доколкото подобни условия са поставени
единствено в хипотезата на искане за освобождаване от внасяне на държавна
такса. За случаи като настоящия няма подобни нормативни изисквания, като
8
въпросът за изследване на категорията материално затруднени лица не може
да бъде предмет на разглеждане и обсъждане. Въз основа на това молбата е
оставена без уважение.
Доводите не се възприемат от настоящата инстанция.
Още с отговора на исковата молба е направено оспорване на
твърдението, че ищецът е материално затруднен и не е в състояние да заплати
адвокатско възнаграждение. Същото възражение е направено и в съдебно
заседание, като е оставено без уважение и с решението.
Доводите, че не може да се упражнява съдебен контрол на липсата
на материална възможност за заплащане на адвокатско възнаграждение са
правилни, но само в случай, че няма направено оспорване от насрещната
страна. Когато оспорване е направено, тежестта на доказване на това
обстоятелство лежи върху страната, която оспорва (в този смисъл –
определение №163/13.06.2016 г. по ч.гр.д. №2266/2016 г. на ВКС, I г.о.). С
молбата по чл.248 ГПК са направени доказателствени искания, по които
първоинстанционният съд не се е произнесъл. Ето защо и с оглед допуснатите
процесуални нарушения при разпределяне на доказателствената тежест
относно обстоятелството материално затруднено лице ли е въззиваемата
страна, бяха допуснати и събрани доказателства пред въззивната инстанция.
От представеното писмо от БНБ с приложена справка за банкови
сметки на Г. Н. се установява, че върху тези, които не са закрити към
настоящия момент, има наложени запори.
Видно от справка от ТД на НАП Пловдив, Н. има сключен трудов
договор от 21.08.2021 г., като е посочена основна заплата от 325 лв. Според
писмото на ТД НАП Пловдив, за лицето няма подадени уведомления по
чл.62, ал.5 КТ за периода от 01.11.21 г. до 01.11.22 г., няма подавани данни за
осигурено лице за периода от месец ноември 2021 г. до момента на изготвяне
на писмото, лицето няма подадена ГДД по чл.50 ЗДДФЛ за отчетната 2021 г.
Според справката за осигуряване, за периода ноември 2021 г . – септември
2022 г. лицето е осигурено на 4-часов работен ден, като за периода от април
до септември 22 г. осигурителния доход е 355 лв. Според справка (л.62 от
делото) на Н. са изплатени доходи, различни от трудовите за 2021 г. в размер
на 86.96 лв., както и по трудово правоотношение – 929.78 лв. от един
работодател и 3115.25 лв. от втори.
На съпругата му са изплатени доходи, различни от трудовите, за
2021 г. в размер на 104.75 лв., като няма данни за изплатени суми по трудово
правоотношение.
Има пълнолетен син и брат, но доходите на същите нямат
отношение км доходите на семейството на Н. В регистъра на имуществените
отношения не е регистриран режим на имуществени отношения на съпрузите.
9
С молбата по чл.248 ГПК, с която е сезиран първостепенния съд, е
представено удостоверение за актуално състояние на „*********“ ООД, в
което Н. е съдружник. Капиталът на дружеството е 20 лв. Според счетоводния
баланс към 31.12.2020 г., дружеството има задължения, включително и
данъчни.
От справка от АВ, СВ Пловдив се установяват наложени възбрани
върху собствени на Н. идеални части от имот, вписана искова молба за делба
на имот, като е продал имоти през 2012 г.
Единствените данни са за извършено плащане от въззивника по
сметка на въззиваемия за сумата 1950 лв. – част от предмет на иска, с
изключение на сумата, предмет на въззивно обжалване. Сметката обаче, както
вече се посочи, е запорирана, като Н. не може да ползва средствата.
Въз основа на всички тези доказателства не се доказа оспорването
-не се опроверга наличието на посоченото в договора за правна защита и
съдействие основание от жалбоподателя – Г. Н. е материално затруднено
лице, като доводите в частната жалба са неоснователни. Ето защо правилно е
определено адвокатско възнаграждение на пълномощника на страната,
респективно – не са налице основания за отмяна на решението в частта за
разноските. Като е достигнал до същия краен резултат, макар и по различни
съображения, съдебния акт на състава на районния съд е правилен и
определението следва да се потвърди.
На страната не следва да се присъжда адвокатско възнаграждение
за това производство. Според изложеното в определение №234/24.06.2020 г.,
постановено по т.д. №1958/2019 г. на ВКС, II т.о., разноски не се дължат и не
следва да се присъждат, защото производството по обжалване на определение
по чл. 248 ГПК няма самостоятелен характер и определението не е от
категорията съдебни актове по чл. 81 ГПК. В посочения смисъл е и
константната практика на ВКС, обективирана в определение №683/21.12.2015
г. по ч. гр. д. №5089/2015 г. на ВКС, ГК, III г. о., определение №29/13.01.2017
г. по ч. т. д. №1797/2016 г. на ВКС, II т. о., определение №288/07.05.2019 г. по
ч. т. д. №717/2019 г. на ВКС, ТК, II т. о., определение №536/02.08.2019 г. по ч.
т. д. №1463/2019 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., определение №615/09.10.2019 г. по ч.
т. д. №2377/2017 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., определение №486/14.11.2019 г. по ч.
гр. д. №4270/2019 г. на ВКС, ГК, IV г. о., определение №58/04.03.2020 г. по т.
д. №112/2020 г. на ВКС, ТК, І т. о. и други.
Въззиваемата страна следва да заплати на жалбоподателя
направените разноски за въззивното производство в размер на 300 лв. за
адвокатско възнаграждение за въззивното производство и 25 лв. за държавна
такса. Съдебните удостоверения касаят производството по частната жалба,
10
като за тях разноски не следва да се присъждат. Не са представени
доказателства и за заплатена такса за изпълнителен лист.
Воден от гореизложеното, Пловдивският окръжен съд,
V граждански състав,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №1766 от 19.05.2022 г., постановено по гр.
дело №697/2022 г. на РС - Пловдив, ХІ гр. състав, с което „*********” ООД е
осъдено да заплати на Г. Н. Н. недължимо платено възнаграждение за
гаранция по договор за кредит № 934/ 06.08.2016 г., в частта за разликата над
1950 лв. до уважения размер от 2150 лева, като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД,
предявен от Г. Н. Н. от град П******, ЕГН **********, срещу „*******”
ООД, ЕИК *********, за осъждане на ответника да заплати недължимо
платено възнаграждение за гаранция по договор за гаранция
№ДГ934/06.08.2016 г. за разликата над 1950 (хиляда деветстотин и петдесет)
лева до предявения размер от 2150 (две хиляди сто и петдесет) лева, като
неоснователен.
В останалата част решението не е обжалвано и е влязло в сила.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 7064 от 30.06.2022 г.,
постановено по гр. дело № 697/2022 г. по описа на РС-Пловдив, ХІ гр. състав,
с което е оставена без уважение постъпилата молба от 14.06.2022 г., подадена
от „**********“ ООД, за изменение на постановеното решение №1766 от
19.05.2022 г. по делото в частта за разноските.
ОСЪЖДА Г. Н. Н. от *********, ЕГН **********, да заплати на
„********” ООД, ЕИК ********, направените във въззивното производство
разноски в размер на 325 (триста двадесет и пет) лева.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11