РЕШЕНИЕ
№ 26
гр. Монтана, 10.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА в публично заседание на пети декември
през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Аделина Тушева
Членове:Елизабета Кралева
Таня Живкова
при участието на секретаря Соня Д. Г.
като разгледа докладваното от Елизабета Кралева Въззивно гражданско дело
№ 20221600500354 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 311 от 26.07.2022 г., постановено по гр. дело № 2090 по
описа за 2021 г. Районен съд-Монтана е осъдил ответника „Д.-Г.“ ЕАД с ЕИК
* да заплати на Г. Т. с ЕГН ********** от гр.* следните суми: 1913,52 лв.,
представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, ведно
със законната лихва върху тази сума, както и 293,41 лв., представляваща
обезщетение за забавено плащане на главницата. С решението съдът е осъдил
ответника да заплати също сумата от 1183,89 лв., представляваща
неизплатена премия (бонуси) за месец август 2018 г., ведно със законната
лихва върху тази сума, както и сумата от 351,94 лв., представляваща
обезщетение за забавено плащане на главницата. Ответникът е осъден да
заплати и разноски в размер на 226,00 лв. - държавна такса по делото.
Недоволен от постановеното решение е „Д.-Г.“ ЕАД. Последният го
обжалва в частта, с която е осъден да заплати на ищеца неизплатената премия
(бонуси), обезщетението за забавено плащане върху тази сума, както и в
частта за разноските. В жалбата се поддържа, че решението е необосновано,
1
постановено при съществено нарушение на процесуалните правила и в
нарушение на материалния закон. Изложени са съображения, че премията е
недължима, тъй като такава не е уговорена нито в трудовия договор на
ответника, нито в длъжностната му характеристика. Твърди се, че няма
утвърдени вътрешни правила, съгласно които да се определя начина, по който
следва да се начислява премия. Поддържа се, че работодателят няма
задължение да заплаща ежемесечно премии на служителите, а такива се
изплащат единствено по негова преценка. Твърди се, че районният съд не е
обсъдил в цялост приетата по делото съдебно-икономическа експертиза и е
игнорирал показанията на свидетелката Т. К., от които се установява, че няма
установени правила за определяне на бонуси на служителите в дружеството.
Излагат се съображения, че представената като приложение към исковата
молба таблица не следва да се цени от съда като документ, тъй като няма
подписи и не се установява нейният автор. Иска се отмяна на решението в
обжалваната част и постановяване на ново, с което да се отхвърли исковата
претенция в тази част.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от Г. Т., чрез своя пълномощник адв. Н. Б., с който същата се оспорва като
неоснователна. Моли се съдът да потвърди първоинстанционното решение
като правилно и да присъди сторените разноски в производството.
В съдебно заседание въззивникът не се явява. Последният е входирал
молба, с която заявява, че поддържа жалбата и иска присъждане на
направените пред двете инстанции разноски. Въззиваемата страна оспорва
жалбата и моли съда да потвърди обжалваното решение.
Във въззивното производство не са искани и събирани доказателства.
Окръжен съд-Монтана, като провери атакувания по реда на въззивното
обжалване съдебен акт във връзка с оплакванията в жалбата, предвид
събраните по делото доказателства и въз основа на закона, приема следното:
Въззивната жалба е допустима като подадена в срок от легитимирано
лице, имащо правен интерес от отмяна на обжалвания съдебен акт, като по
същество е основателна. Съображенията за това са следните:
За да постанови своето решение в обжалваната част,
първоинстанционният съд е приел, че между страните по делото е налице
трудово правоотношение, съгласно което Г. Т. е заемал длъжността „*“ в
2
търговския отдел на дружеството. Въз основа на показанията на св. Р.Н. е
приел, че в ответното дружество е разработена методика от търговския
директор за изчисляване на бонуси на търговските представители и
ръководителите на търговски екипи. От нейните показания е приел за
установено, че таблицата, по която са изчислявани бонусите, е именно
приложената към исковата молба таблица. Въз основа на посочената таблица
и съобразно представените фишове за работна заплата е приел, че за периода
от месец януари 2018 г. до юли месец 2018 г. е налице съответствие между
начислените и изплатени премии (бонуси). По отношение на август месец
2018 г., с оглед постигнатите обороти на ищеца, съдът е приел, че е следвало
да се му се изплати сумата от 2828,96 лв., а вместо това е изплатена сума в
размер 1645,07 лв. или с 1183,89 лв. по-малко от дължимото. Прието за
установено е, че единствено по отношение на ищеца за месец август е
намален коефициента от 1% на 0,5%, поради което неговата премия е
намалена. Предвид, че ответникът не е изпълнил указанието на съда да
представи разписаните документи за бонусите, МРС е приел за установено,
че ответното дружество дължи сумата 1183,89 лв., представляваща разлика
между изплатения и реално дължимия бонус за месец август 2018 г. Съдът е
приел, че тази сума е дължима към момента на изплащане на заплатата -
25.09.2018 г., поради което ответникът е изпаднал в забава и дължи
обезщетение за забавено плащане в размер на 351,94 лв.
Настоящата инстанция намира за безспорно, че между страните е било
налице трудово правоотношение за периода от 30.01.2015 г. до 24.01.2020 г.
Видно от приложения Трудов договор №*/30.01.2015 г. Г. Т. е започнал
работа при ответното дружество /с предишно наименование „В*“ ЕООД/ на
длъжност „*“ с основно трудово възнаграждение 460,00 лв. и допълнително
възнаграждение – клас за прослужено време“ 3%. С Допълнително
споразумение № 2/01.08.2017 г. към трудовия му договор Т. е назначен на
длъжността „*“ в търговския отдел - гр.*, с основно трудово възнаграждение
в размер на 984 лв. и допълнително възнаграждение – клас за прослужено
време 4,2 %.
Това, което е от съществено значение и е спорно по настоящия казус е
задължен ли е работодателят да заплаща ежемесечно премия (бонус). В тази
връзка МОС намира за важно да уточни, че в чл.66, ал.1 от КТ е уредено
съдържанието, което следва да има трудовият договор. В точка 7 на
3
цитираната разпоредба е предвидено, че в трудовият договор се определя
както основното, така и допълнителните трудови възнаграждения с
постоянен характер. Именно въз основа на сключения трудов договор
възниква задължение за работодателя да заплаща дължимите трудови
възнаграждения.
Съгласно чл.6, ал.1, т.2 от Наредбата за структурата и организацията на
работната заплата /НСОРЗ/ допълнителните трудови възнаграждения са:
1.определените с наредбата или с друг нормативен акт възнаграждения, които
се изплащат задължително; 2. договорените с индивидуален и/или с
колективен трудов договор възнаграждения, които се изплащат според
договорените условия.
Предвид това съдът приема, че в наредбата се разграничават два
основни типа допълнителни трудови възнаграждения - такива, които имат
задължителен характер и допълнителни плащания, които нямат задължителен
характер и могат да се уговорят в Колективен трудов договор или от страните
по трудовото правоотношение /например премия за постигнати резултати/.
В случая, предвид представените трудови договори /л.4-5 от делото при
МРС/, не се установява страните да са уговорили допълнително
възнаграждение, изразяващо се в изплащане на ежемесечна премия, която да е
във връзка с постигнатите през месеца резултати.
От приложената по делото Длъжностна характеристика на „*“ се
установява, че търговския представител работи на твърда заплата плюс
процент от реализирания оборот – т.33. Това обаче в случая е неотносимо към
настоящия казус, доколкото е установено, че от 01.08.2017 г. ищецът е
назначен на длъжността „*“, а търсената премия е за периода август 2018 г. –
февруари 2019 г. От представената Длъжностна характеристика за „*“ не се
установяват задължения за работодателя да заплаща допълнителни премии
(бонуси).
Съгласно чл.9, т.3 от вътрешни правила за работната заплата на „Д.-г.“
ЕАД брутната месечна заплата на работниците/служителите, работещи по
трудово правоотношение включва: „полагащи се допълнителни
възнаграждения, съгласно Кодекса на труда и/или регламентирани в
нормативни актове, и/или тези в Правилата“. В чл. 8, т.4 от вътрешните
правила е уточнено, че работниците и служителите могат да получат други
4
допълнителни възнаграждения, регламентирани в нормативни актове –
размерите и условията за получаването им са тези, определени в съответните
заповеди или Кодекса на труда.
При този разбор на писмените доказателства е видно, че
претендираните премии (бонуси) не са включени нито в трудовия договор,
нито в длъжностната характеристика на ищеца /въззиваем пред настоящата
инстанция/. По делото няма приложени вътрешни актове на ответното
дружество /например заповеди/, от които да се установи наличие на
задължение за работодателя да изплаща определен вид допълнителни
възнаграждения. Очевидно е, че щом няма законово или договорно
задължение за работодателя да заплаща такъв тип „бонуси“, то последните са
се изплащали на служителите изцяло по преценка на работодателя, с цел да се
стимулират. Именно в тази връзка е и заключението по приетата съдебно-
икономическа експертиза, съгласно което в ответното дружество не са
открити съществуващи правила за определяне на бонуси, а изплащаните
премии за длъжността „*“ са по преценка на работодателя. Дори в тази насока
са и показанията на св. Т.К., от които се установява, че в дружеството няма
официална заповед или правилник, които да установяват начисляването на
бонуси.
От съществено значение в случая е, че щом няма законово основание,
което да вмени задължение на работодателя да изплаща ежемесечна премия,
то съдът няма правомощие да контролира преценката на работодателя дали да
включи или не, респ. какъв да бъде размерът на т.нар. премиалното
възнаграждение. С оглед пълнота, следва да се посочи, че в случая премиите,
които служителите са получавали не представляват допълнителни трудови
възнаграждения с постоянен характер по смисъла на чл.66, ал.1, т.7 от КТ във
вр. чл.15 от НСОРЗ. По тези съображения първоинстанционното решение в
обжалваната част следва да бъде отменено като неправилно, а искът следва да
бъде отхвърлен като неоснователен.
С оглед изхода на делото първоинстанционното решение следва да се
отмени и в частта за разноските касаещи присъдената държавна такса, като
същата се намали със сумата от 61,39лева или над размер от 167.61лева и се
намалят присъдените разноски на ищеца до размер от 148лева.
Съобразно изхода на делото, на основание чл.78, ал.1 от ГПК на „Д.-Г.“
5
ЕАД следва да се заплатят разноски от ответната страна в размер на
575,02лева, съразмерно с уважената част от иска.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 311 от 26.07.2022 г., постановено по гр. дело №
2090 по описа за 2021 г. Районен съд-Монтана като неправилно в ЧАСТТА, с
която „Д.-Г.“ ЕАД, ЕИК *със седалище и адрес на управление: гр.*, ул. „*“
№*е осъден да заплати на Г. Т. с ЕГН ********** от гр. *, ул. „*“ № *сумата
от 1183,89 лв., представляваща неизплатена премия (бонуси) за месец август
2018 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 31.08.2021 г.
до окончателното й изплащане, както и за сумата от 351,94 лв.,
представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата от 1183,89
лв. КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от Г. Т. с ЕГН ********** от гр. *, ул. „*“ №
*иск в за заплащане на сумата от 1183,89 лв., представляваща неизплатена
премия (бонуси) за месец август 2018 г., ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от 31.08.2021 г. до окончателното й изплащане и за сумата от
351,94 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата
от 1183,89 лв.
ОТМЕНЯ решение № 311 от 26.07.2022 г., постановено по гр. дело №
2090 по описа за 2021 г. Районен съд-Монтана в ЧАСТТА, с която „Д.-Г.“
ЕАД, ЕИК *със седалище и адрес на управление: гр.*, ул. „*“ №*е осъден да
заплати по сметката на Районен съд-Монтана държавна такса над размера от
167,61лв. до 226,00 лв., , а на Г. Т. над размера от 148.00лв. до 256,48 лв. –
разноски впървоинстанционното производство.
ОСЪЖДА Г.Т. с ЕГН ********** от гр. *, ул. „*“ № *, на основание
чл.78, ал.1 от ГПК, да заплати на „Д.-Г.“ ЕАД, ЕИК *със седалище и адрес на
управление: гр.*, ул. „*“ №*сторените във въззивната инстанция разноски в
размер на 575,02лева, съразмерно с уважената част от иска.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6