РЕШЕНИЕ
гр.София, 28.12.2018г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, І ГО, 11-ти с-в, в открито заседание на двадесет и трети октомври две хиляди и осемнадесета година, в
състав:
Съдия Вергиния Мичева-Русева
при
секретаря Диана Борисова като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 10339
по описа за 2012 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са обективно и субективно
съединени искове с правно основание чл.45 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД.
Ищцата Н.С.Н. в адрес ***, твърди, че е
пребивавала и работила като медицинска сестра в гр.Бенгази, Либия в болница „А.-Ф.“
през 1999г. Сочи, че на 9.02.1999г.
заедно с други медицински сестри е била арестувана от либийската полиция
без обяснение и откарана в полицейско
управление в ***, където е била подложена на изтезания и мъчения с цел
изтръгване на самопризнания. Твърди, че ползваните
методи на изтезания са включвали електрошоково въздействие по краката,
стъпалата, ръцете, гърдите, интимните части, побой на стъпалата, увисване за
ръцете и китките, задушаване, бесене, заплашване със смърт, заплахи към
членовете на семейството, заплахи с кучета, побой, влачене за косата по земята,
изгаряне с цигари, поставяне върху телата на хапещи насекоми, инжектиране на
наркотици, лишаване от сън, сетивна изолация, излагане на пламъци и на
леденостудени душове, държане в пренаселени и мръсни килии, излагане на
заслепяваща светлина. Тези методи са били прилагани в продължение на около два
месеца до получаване на самопризнания , че ищцата и останалите сестри са
причинили смъртта на 393 деца чрез умишлено заразяване с ХИВ-вирус, а след това
са продължили и по време на разследването. Въз основа на получените
самопризнания е било изградено обвинението, което е било повдигнато на ищцата
четири месеца след задържането й . За периода от 16.05.1999г. до 24.07.2007г.
ищцата е била изправяна няколкократно пред съд и осъждана, като през това време
е била лишена от свобода без влязъл в сила съдебен акт. Твърди, че описаните методи
на разследване са били прилагани от ответниците, които през този период в
различни конфигурации на съизвършителство, са причинили болки и страдания на
всички арестувани, вкл. и на ищцата. Причинените на ищцата травми са психически
и физически и се проявяват върху състоянието на ищцата и сега. Отделно от това,
ищцата твърди, че в резултат на изолирането й от обществото тя е била лишена от
възможността да упражнява професията си и да получава доходи. Предявява солидарно срещу ответниците искове за заплащане
на неимуществени вреди в размер на 500 000лв. и на имуществени вреди в
размер на 30 000лв., ведно със законната лихва върху двете суми от
подаване на исковата молба.
Ответниците Х.А.Д., Д.А.А., С.Д.С., А.А.,
М.Т., А.А., О.Ш.М., М.Р., М.А., А.Х., А.Е. и М.И.А., граждани на Либия и
служители на Главно следствено управление на Либия, призовани по реда на чл.35
от КМЧП, чрез назначения им от съда особен представител , оспорват предявените
искове като недопустими. Сочат, че срещу ищцата е постановена влязла в сила
присъда от Върховния съд на Либия, като ответниците в качеството им на служебни
лица са изпълнявали заповеди в кръга на служебните им задължения. Оспорват исковете като неоснователни, като сочат че липсват доказателства за солидарна
отговорност, както и доказателства за участие на някои от ответниците в
твърдяното противоправно деяние. Посочва се, че ответниците са изпълнявали
заповеди от лица с по-висок ранг, поради което не следва да носят отговорност.
Оспорва се и претенцията за имуществени вреди като неоснователна и недоказана.
Прави се възражение за изтекла погасителна давност по отношение на предявените
претенции. Особеният представител моли съда да отхвърли предявените искове.
Съдът, след като обсъди събраните по
делото доказателства във връзка с твърденията на страните , установи следното:
Софийски градски съд е международно
компетентен да разгледа предявените искове на основание чл.18 вр. чл.4 ал.1 т.2
от КМЧП и чл.107 ал.1 от ГПК. По
отношение на приложимото право съдът приема, че е приложим българския
процесуален закон, на основание чл.29 от КМЧП. Приложимото към спора материално
право е либийското право, съобразно разпоредбата на чл.105 от КМЧП. Подобни
съображения във връзка с въпросите на компетентността и приложимото право съдът
вече е изложил в определение по делото от 19.07.2017г.
Събраните по делото доказателства
установиха следната фактическа обстановка:
На 17.11.1997г. ищцата е сключила
договор с „Е.“ ЕАД за намиране на работно място и договаряне с либийски
работодател за започване на работа в Либия. Не се спори, че в началото на 1998г. ищцата е заминала за Либия и е
започнала работа като медицинска сестра в гр.Бенгази, в педиатрична болница „А.-Ф.“.
На 30.09.1998г. либийския гражданин М. Б.Б.Г.е
подал жалба до прокуратурата на Либия, че 14 месечният му син е бил заразен с
ХИВ по време на престоя му в болница „А.-Ф.“ в Бенгази.
На 12.10.1998г. прокуратурата е
започнала разследване. На всички чужденци, работещи в болницата, е забранено да
напускат страната. Назначена е следствена комисия, която да разследва заразата
с ХИВ на децата в болницата. Комисията се състои от Директора и старши разследващи служители на
Главното звено за криминални разследвания и лекари. Започва работа на
9.12.1998г. и я приключва на 15.05.1999г.
На 9.02.1999г. ищцата и други медицински
сестри, между които и български такива, са арестувани от либийската полиция и
отведени в полицейски участък в гр.***. Ищцата и останалите арестувани са
транспортирани със завързани зад гърбовете ръце, запушени усти и завързани очи,
без обяснения какви са основанията за ареста им. По-късно, в полицейския
участък на ищцата е разяснено , че е
обвинена в убийството на 393 деца с вируса на ХИВ в болницата „А.-Ф.“ в
Бенгази. В ареста, наред с ищцата и други български медицински сестри, между
които и свидетелките В. и Д., е бил е палестинския лекар А.А.-Х.Д., който е бил
арестуван няколко дни по-рано. Ищцата,
свидетелките В., Д., други български сестри – В.Ч.и В.С., както и палестинския
лекар били подложени на изтезания, за да направят самопризнания по обвинението
за убийство на децата с ХИВ вирус. Отначало всички били държани в обща килия,
но след това ги отделили в единични килии и започнали да ги изтезават.
Ответникът М.А. ги извеждал от килиите и ги биел с тояги и ги карал да стоят
часове на ред на един крак във фоайето на полицейския участък. Ритал ги, биел
ги. Св.В. си спомня, че я завързали на един прозорец да виси , вързана за
ръцете си, като почти не докосвала с пръстите на краката си пода. Мажели в
устата й прах от изгорели дървета, плюли в лицето й, биели я с тояга. След това
започнали изтезанията с ток. Всички
арестувани били подложени на същите изпитания. Свидетелката си спомня, че около
40 дни не им разрешавали да се къпят, ходели до тоалетна в килията в картонени
кутии от прясно мляко. Хранели ги с парче хляб и някакъв „буламач“ , като
можели да пият вода само при хранене и то от обща бутилка. Ответникът Х.А.Д.
бил генерал в полицията и той ръководел разпитите и изтезанията. Ответникът Д.А.А.
изпълнявал заповедите на генерала, но имал активна роля в съветването му.
Ответникът О.М. бил преводач и говорел много добър български език. Независимо
от длъжността си, той също се включвал с разпитите и бил един от
подстрекателите за начина, по който сестрите да бъдат разпитвани, нещата за
които да ги питат и начина, по който психически да ги изтезават. Първите
разпити се провеждали от тези трима ответници, както и от ответникът А. А.. Последният
бил фармацевт по професия. Той бил опрял пистолет в главата на свидетелката и й
задавал въпроси. След около месец ги преместили в школата за полицейски
кучета в същия град. В школата имало
около 150 кучета. В една от административните зали започнали да ги изтезават с
ток. Извеждали ги на изтезания една по една, вкл. ищцата. Свидетелката си спомня как чувала
писъците на ищцата, на В.Ч., на В.С.. Обяснява, че изтезанията с ток се
извършвали на руска машина – завързвали кабели на палците на краката и пускали
по тях ток. Тялото се извивало като дъга, а свидетелката се спомня, че
чувствала че полудява. Това продължавало докато те кажат това, което се искало
от тях. Изисквало се не само да признаят, че са виновни, но и да обясняват
подробности. Спомня си също, че до 4-5
път на изтезание с ток е успяла да издържи, но след това е говорела това, което
либийските полицаи са искали да чуят. Знае, че веднъж Н. се напишкала при
пускането на ток. Ответникът С.Д.С. бил началник на школата за полицейски
кучета и участвал в изтезанията с ток, като той в повечето време пускал
машината с ток. Имало и други полицаи,
които влизали, излизали, но свидетелката не знае имената им и какви точно
постове са заемали. За ответника М.Т. си спомня, че е бил служещ в школата за
полицейски кучета, не е изтезавал , то стоял в страни и наблюдавал. Ответникът О.Ш.М.
според свидетелката бил автор на сценария за подвеждането на сестрите как да си признаят. Ответникът М.Р. е
присъствал на първите разпити на сестрите, а след това свидетелката не го е
виждала. Тя не си спомня ответниците А.Х.,
А.Е. и М.И.А. . Св.В. установява също, че ищцата счупила витрина в
административната стая и със стъклото си срязала две вени в опит да се
самоубие. Не искала да продължат мъченията й с ток. Знае, че след това Н. е
била закарана в болница, където тя успяла да излезе със системите си в коридора
и да крещи за помощ, както и разказала какво се случва с тях, вкл. и помолила
сестрите от болницата да се обадят в българското посолство. Н. била обратно
върната в школата за кучета. Целите й ръце били в рани, тъй като едно от
мъченията било извършвано чрез въртене на метална пръчка между пръстите на
ръцете. Н. накуцвала от ударите. Свидетелката
посочва, че през цялото време били охранявани от полицайки, които спели при
тях, придружавали ги в тоалетната, в банята. Изтезанията продължили три месеца
докато ищцата, свидетелката и В. не направили пълни самопризнания. Карали ги да
подпишат самопризнания на арабски език, който те не разбирали.
Св.Д. си спомня, че видяла за първи път
ищцата в полицейското управление, дотогава не я познавала. Довели я в калията,
в която била свидетелката. Н. била плакала. Била с посинели ръце и крака.
Свидетелката я попитала какво са й правили, а Н. й отговорила „Няма да ти разказвам нищо. Те на теб няма да ти направят
същото. Ти си слабичка, няма да издържиш“. Впоследствие св.Д. разбрала, че Н. и
други ги връзвали като агнета, както когато ги пекат, и ги удряли по стъпалата.
Стъпалата на Н. били сини, накуцвала. Имала рани между пръстите на ръцете от
железата, които въртели между пръстите й. Имала болки в ръцете, който били оточени. Знае,
че Н. е била затворена в отделна килия. През нощта чувала крясъци и писъци, и
счита, че това е било докато са мъчили другите сестри, вкл. и Н., с ток. От
един от полицаите разбрала, че Н. си е сразяла вените, защото не могла да
издържи мъченията с ток. За Х.А.Д. знае, че е бил най-страшният мъчител и е
измъчвал ищцата и К. В.. Двете били отделени от останалите и били измъчвани
всеки ден. Д.А.А. участвал в изтезанията с ток.
С.Д.С. е бил началник на школата за кучета и също участвал в изтезанията. А.А. е бил химик и той е вливал упойващи и
наркотични вещества у изтезаваните. Не знае дали на Н. са й слагани упойващи
вещества. А.А. също участвал в
мъченията, както и О.Ш.М.. Последният хващал свидетелката за косата и я удрял в
земята. М.Р. също участвал в мъченията. М.А.
бил много зъл и жесток човек. Извеждал
сестрите с вързани очи и ги карал да подскачат на един крак, докато не започнат
да падат. Участвал и в изтезанията с ток. За ответниците М.Т., А.Х., А.Е. и М.И.А. свидетелката не може
да си спомни нещо конкретно.
Св.Г., съпруг на свидетелката К. Д., установява
че не е познавал Н., докато не разбрал че и тя е задържана със съпругата му. От
ищцата знае, че ги били били с камшици, с тояги, били ги вързани по цялото
тяло. Знае, че Н. си е прерязала вените от ужас, само като е чула гласа на Д. М.,
защото заела какво ще последва след това. Знае, че по телата на Н. и на К. са
слагали бръмбари по, за да ги хапят по кожата. Насъсквали кучетата срещу тях,
но най-страшен е бил тока, който им пускали. По отношение на ответниците
свидетеля си спомня следното: Х.А.Д. е бил „луд генерал“, на когото е било възложено
да ръководи следствието; Д.А.А. е бил „инквизитора“, на когото му доставяло
удоволствие да удря, да бие, да разполага с власт, хвалел се че държавата е
негова и че ще направи с тях това, което
реши; А.А. намичали „химика“ и според свидетеля е стоял в основата на
инквизициите и е имал интерес българските сестри да бъдат осъдени, М.Т. е бил
„доброто ченге“ и се опитвал да манипулира свидетеля и да го настройва срещу
сестрите; за О.Ш.М. си спомня, че го е
виждал, но няма конкретни спомени. Останалите ответници не помни или не
познава.
Изслушана по реда на чл.176 от ГПК,
ищцата дава следните обяснения за ответниците: Х.А.Д. е бил шеф на съдебната полиция в гр.***. Спомня си, че Д.А.А. и А.А. са били 3 месеца в детската
болница в Бенгази. Пристигнали през декември 1998г. , за да разследват случая
със заразата със СПИН. Прибрали паспорта на ищцата. С.Д.С. е бил шеф на школата
за полицейски кучета. Участвал в мъченията, искал да се хареса на шефа си Х.А.Д.
. М.Т. е заемал по-нисша позиция в
полицията. Участвал в мъченията. Той нанесъл първия побой на ищцата – на уред
наречен „бланко“, който представлявал стойка, на която се връзват краката и
ръцете, като тялото се нанизва на прът и се нанасят удари по тялото с метален
кабел, обвит с гума, за да не оставя кървави следи. О.Ш.М. е бил местния полицай, който е водел
разследването срещу сестрите. Той водел разпитите и записвал казаното. М.Р. е бил служител на по-ниска позиция, който
е връзвал ищцата, но не я е бил. М.А. е нанасял бой на ищцата докато е била в
полицейското управление в ***. Останалите ответници не си спомня. Знае, че А.Х. е нанасял бой на палестинския лекар А.,
но ищцата не е бил. Пояснява, че
палестинският доктор А. е познала всеки от либийските служители, които са ги
измъчвали и ги е посочил като ответници по делото, което е водил срещу
насилниците си. Докато тя и останалите българи не са познавали всички, не са
знаели добре имената им, защото не са говорели езика. Пояснява, че през
м.февруари 1998г. е заминала за Либия и през м.ноември е подписала договор с
болницата. Не може да представи договора, защото всичките й документа са
останали в квартирата и.
Следствената комисия приключва работа на
15.05.1999г., в следствие на която е идентифицирала ищцата , свидетелките В., Д.,
другите български сестри – В.Ч.и В.С., палестинския лекар и български лекар
/св.Г./ като заподозрени. Разследването продължава и се води от Главната
прокуратура.
Процесът срещу ищцата и останалите
български сестри и палестинския лекар започва на 7.02.2000г. пред Народния съд
на Либия /извънреден съд за престъпления срещу държавата/. Обвинението почива
на самопризнанията на подсъдимите. По време на процеса подсъдимите са съобщили
на съда, че са били измъчвани. Съдът е разпоредил проверка на твърденията им.
Главната прокуратура е започнала разследване на 13.06.2002г. Срещу следствената
комисия е внесен обвинителен акт в Апелативния съд в ***, който оправдава
членовете на комисия с решение от 7.06.2005г..
Процесът срещу българските медицински сестри, вкл. ищцата приключва с
присъда на 6.05.2004г., с която подсъдимите са осъдени на смърт. По жалба на
подсъдимите делото се разглежда от Върховия съд , който с решение от
25.12.2005г. отменя смъртната присъда и
връща делото на Апелативния съд в Бенгази за ново разглеждане от друг състав.
На 19.12.2006г. съдът е постановил отново смъртна присъда. Подсъдимите отново
са обжалвали присъдата пред Върховния съд, който с окончателно решение от
11.07.2007г. е потвърдил осъдителната присъда, като е заменил смъртното
наказание с доживотен затвор. На осъдените е разрешено да изтърпят наказанието
си в България. При завръщането си в страната, с Указ на президента на България
от 24.07.2007г. ищцата и останалите осъдени са били помилвани, а наказанието им
- опростено.
При завръщането си в страната ищцата и
останалите медицински сестри и св.Г. са били настанени за две седмици в
резиденция „Бояна“, а по-късно и в частен хотел, за да могат да се възстановят
и аклиматизират. Ищцата не се е завърнала в родния си град Сливен при
семейството си, а останала да живее в гр.София. Заедно със св.В. записали да
учат „рехабилитация“ и заживяла в студентско общежитие. Наскоро след това бракът й е бил прекратен.
Имала син, който вече бил пораснал и учел във Франция.
Св.С. и св.С.а, съответно брат и снаха на
ищцата, установяват, че първите месеци след връщането си в България ищцата
нямала желание да контактува с никого, била много променена. Когато заминавала
за Либия, изпратили едно младо, мило, плахо и енергично момиче, с ужас посрещнали една трудно подвижна,
смазана, променена физически и психически жена. Не можела да спи, и то месеци
наред. Отнело й около две години да започне нов живот. Ищцата не искала да се
прибира в Сливен, тъй като хората я познавали. Случвало се на пазара някой да й
каже в лицето „Убийци, за пари сте го направили“, а и нямала семейство- синът й
бил заминал да учи във Франция, а съпругът й я е бил напуснал. По време на
следването си ищцата работела, тъй като трябвало да се издържа, а нямала
спестени пари от Либия.
На 31.03.2009г. ищцата и останалите
четири медицински сестри – В.Ч., С. Д., В.С. и К. В. са сезирали Комитета по
правата на човека към ООН с жалба , заведена като съобщение № 1880/2009г.,
срещу Либия за нарушаване на Международния пакт за граждански и политически
права и по-конкретно чл.чл.2, 6, 7, 9, 10 ал.1, 14 и 26 от Пакта. Жалбата е връчена
на Либийската държава, която на 4.08.2009г. е поискала от Комитета да обяви
съобщението за недопустимо /без да обоснове искането си/, а на 8.12.2009г. е
представила доводи по допустимостта и по
съществото на съобщението. Въз основа на представените от страните становища,
Комитетът по правата на човека , на свое заседание на 20.03.2012г. е излязъл
със становище , с което е намерил съобщението на българските медицински сестри
за допустимо, а по същество основателно за нарушение на чл.7 и във вр. с чл.2
ал.3, и чл.9 и чл.14 от Пакта. Комитетът е приел, че третирането на
жалбоподателите представлява
изтезание и че обясненията на Либийската
държава, вкл. и позоваването на присъдата на Апелативния съд на *** от
7.06.2005г. не са такива, че да наложат заключението, че е било проведено
своевременно , щателно и безпристрастно разследване въпреки представянето на
ясни доказателства за изтезания като тези, съдържащи се в медицинските доклади
и свидетелските показания на предполагаемите виновници. На базата на наличната
информация Комитетът е приел, че извършените спрямо жалбоподателите мъчения и
липсата на своевременно, щателно и безпристрастно разследване на фактите
съставляват нарушение на чл.7, самостоятелно и в прочит с чл.2 ал.3 от
Пакта. По отношение на чл.9 от Пакта
Комитетът е отбелязал, че в нарушение на либийския закон жалбоподателите не са
били изправени пред прокурор до 16.05.1999г. , три месеца след тяхното
арестуване, и че са били държани под стража, в изолация до 30.11.1999г., когато
най-накрая на семействата им е било разрешено да ги видят. Отделно те не са
били информирани за повдигнатите им обвинения, че са ги научили едва след като
са се явили пред прокурор, като това се е случило в отсъствието на адвокат и че
не са били изправени пред съдебен орган, тъй като за първи път се явяват пред
съд на 7.02.2000г. По отношение на чл.14 от Пакта, Комитетът е на мнение, че
Либия е отговорна за натрупване на нарушения на правото на справедлив процес,
особено относно нарушението на правото за несвидетелстване срещу себе си,
нарушението на принципа за равнопоставеност на страните, който е бил нарушен
чрез неравен достъп до доказателства и експертни мнения, както и правото на жалбоподателите
да разполагат с адекватно време и средства за подготовка на своята защита чрез
липсата на достъп до адвокат преди започването на процеса. Комитетът е приел,
че процесът и осъждането на жалбоподателите представляват нарушение на чл.14 от
Пакта. Комитетът е посочил, че в съответствие с чл.2 ал.3 от Пакта Либия е
задължена да предостави на жалбоподателите ефективно правно средство за защита,
вкл. провеждането, като алтернатива на вече предприетото от държавата, на
щателно, задълбочено разследване на обвиненията в мъчения и да заведе дело
срещу лицата, отговорни за отношението, понесено от авторите, и да осигури на
авторите подходящо обезщетение, вкл. компенсация. От държавата е изискано също
така да предприеме действия за предотвратяване на подобни случаи в бъдеще.
Комитетът е поискал до получи от Либийската държава в срок от 180 дни
информация за мерките, предприети в изпълнение на становището на комитета,
както и да осигури широкото му разпространение на официалния език на държавата.
На сайта на Комитета липсва публикувана постъпила информация от Либийската
държава във връзка с изпълнение на становището.
По делото е представено решение от
21.03.2012г. на съд в Хага, гражданско отделение, по водено от палестинския
лекар А. А. Е.-Х.срещу настоящите ответници. С това решение ответниците са
осъдени солидарно да заплатят на ищеца Е.-Х.сумата 750 000 евро
обезщетение за нанесени материални щети и 250 000 евро обезщетение за
неимуществени вреди, ведно със законната лихва по либийското право от
27.07.2011г. до окончателното изплащане.
Тази фактическа обстановка съдът
установи въз основа на събраните по делото писмени доказателства /становище на
Комитета по правата на човека на ООН от 20.03.2012г., решение на съда в Хага/ и
от събраните гласни доказателства / разпитите на свидетелите К. В., С. Д. и З.Г./.
Събраните от съда гласни доказателства
са допустими и по събирането им възражения от ответната страна не са направени.
Особеният представител на ответниците оспорва годността на становището на Комитета
по правата на човека като писмено доказателство по делото. Поради това съдът
счита за нужно да изложи съображения защо приема този документ като писмено
доказателство по делото, респ. и като източник на информация за развилите се
във времето събития във връзка с процеса на българските медицински сестри и
палестинския лекар.
Комитетът по правата на човека към ООН е
орган, който се състои от независими експерти, които осъществяват наблюдение
върху изпълнението на Международния пакт за гражданските и политическите права от
държавите, страни по Пакта/ приет от Общото събрание на ООН на 16.12.1966г., в
сила от 23.03.1976г./ . Либия се е присъединили към Пакта на 15.05.1970г., а
България – на 21.09.1970г. Както Либия, така и България са се присъединили към
Първия допълнителен протокол към Пакта, който предоставя компетентност на Комитетът
по правата на човека да разглежда индивидуални жалби срещу нарушения на Пакта
от държавите, страни по него. Компетентността на този орган е призната и от
Либия и от България. Ищцата Н.Н. и останалите четири български медицински
сестри са се възползвали от възможността да подадат индивидуална жалба пред
Комитета срещу Либия за нарушения на Пакта. Комитетът е намерал частично
жалбата за основателна и е приел становище /това е крайния акт, с който този
орган се произнася/ , в което е посочил кои твърдени нарушения на Пакта намира
за основателни и е дал конкретни указания на Либийската държава да отстрани
нарушенията. Това становище е публикувано на сайта на Комитета по делото Н. и
други срещу Либия под № 1880/2009, а ищцата е представила превод на същото по
делото. Становището е задължително за Либия, която е длъжна да го изпълни. То е
задължително и за България, респ. за българския съд, тъй като държавата ни е
страна по Пакта и съобразно чл.5 ал.4 от Конституцията Пактът е част от
вътрешното право на България. Страната ни е приела юрисдикцията на Комитета по
правата на човека и по индивидуални жалби, поради което решенията на Комитета по
тях са задължителни и за страната ни /аналогичен е статута на Европейския съд
по правата на човека и задължителността на неговите решения за всички държави
страни по Европейската конвенция за правата на човека/. Ето защо настоящият съд
възприема изложеното от Комитета в становището като факти и заключения. Още
повече, че същите са изградени и въз основа на представени от Либия доводи по
жалбата на Н. и др.
Представеното от ищцата решение на съда в Хага
по дело водено от палестинския лекар срещу настоящите ответници не е признато
на територията на страната /такава процедура не би могла да се развие, поради
липсата на правен интерес от ищцата за признаване на това решение в България/.
Непризнатото чуждестранно решение има в нашата страна само значението на
доказателство. То доказва факта на водения в чужбина процес и може да се ползва
като индиция относно съществуването на факти, които чуждестранния съд е признал
или отрекъл /така проф. д-р Ж.С., „Сила на пресъдено нещо в гражданския
процес“, изд. 2007г., стр.408/.
Назначената по делото
ССЕ установява, че за периода от нейното арестуване на 9.02.1999г. до деня на
нейното освобождаване 24.07.2007г. ищцата Н.Н. би получила трудово
възнаграждение в размер на 21 652 либийски динара в случай, че бе останала
да работи в педиатричната болница в Бенгази. Към датата на изготвяне на
експертизата 3.08.2018г. тази сума е равна на 26 617лв.
От правна страна , съдът установи
следното:
Съдържание на либийското материално
право, чиито разпоредби са приложими към спора:
Назначената по делото експертиза –
основна и допълнителна, за установяване съдържанието на относимото либийско
материално право дава следното заключение:
Институтът на непозволеното увреждане е
познат в либийското гражданско право, в което се ползват понятията
„противоправни деяния“ или „прегрешения“. Противоправно деяние е налице, когато
то води до преминаване на установени от правото лимити на поведение и
нарушаване на правно установени забрани. Деянието или прегрешението могат да
бъдат лично поведение на извършителя или поведение на друго лице, както и
отговорност за вреди от вещи. Деликтната
отговорност се поражда, когато лицето извърши пративоправно деяние или
прегрешение и с това наруши предписаното общо задължение, адресирано до всички,
да не се вреди другиму. Нарушението, довело до вреди, поражда задължение за
„прегрешилия“ да поправи причинените вреди.
В либийското право е уредена
презумпцията за вина. Противоправността на поведението на причинителя на
вредата се изразява в това, че действието или бездействието на дееца нарушава
предписано от правото поведение. Причинно-следствената връзка между поведението
на извършителя и причинените вреди е необходимо условие, за да се породи
неговата отговорност за обезвреда. Либийското право държи на пряката
причинно-следствена връзка, докато непряката се счита за ирелевантна.
Според либийското право обезщетение за
вреди се дължи. Съгласно чл.166 от Гражданския кодекс, всеки който е причинил
вреди другиму е длъжен да обезщети пострадалия. На обезщетение подлежат както
реално настъпилите вреди, така и бъдещи сигурни вреди. Вредата е всичко онова,
което накърнява правата или законните интереси на лицето. За материална вреда
се приема тази, която накърнява имуществото или физическия интегритет /тялото/
на пострадалия. Тук се включват посегателства върху човешкия живот, телесни
повреди, водещи до финансови разноски за лекуване на пострадалия или финансови
загуби, поради увредено здраве и невъзможност човек да получава предишните си
доходи и всички посегателства върху собствеността и имуществото на пострадалия.
Неимуществените или морални вреди са накърнявания на честта, достойнството,
чувствата и др.
Обезщетението в либийското гражданско
право обхваща както имуществени, така и неимуществени вреди. Изрична уредба за
това се съдържа в Гражданския кодекс както и в предписанията на Ислямското
религиозно право /ИРП/ Шариа. Последното приема и урежда обезщетение за вреди,
настъпили поради прегрешение по отношение свободата на трето лице, честта му,
репутацията му, социалното му положение или финансовия му статус. Това са
неимуществени, морални вреди. В чл.224 от Гражданския кодекс също се урежда
отговорност за морални вреди.
Обезщетението за имуществени вреди е
общоприет принцип както в гражданското право, така и в ИРП Ш.и обичаите. Според
чл.173 във връзка с чл.224 и 225 от Гражданския кодекс обезщетението за
имуществени вреди обхваща претърпените загуби на пострадалото лице. Когато
става дума за финансови загуби поради увредено здраве и невъзможност за човека
да получава доходите, които нормално е получавал преди здравето му да бъде
увредено, либийската практика приема това като форма на пропуснати ползи.
От своя страна ИРП Ш.урежда и т.нар.
„кръвнина“, което е форма на обезщетение за особена категория имуществени,
материални вреди, а именно за телесна повреда или смърт на пострадалия.
Обезщетението се определя от ислямския съдия по отдавна установена в обичаите и
практиката скала. Пълно обезщетение се дължи за смърт както и за загуба на
човешки орган, респ. загуба на функция на такъв орган, който е единствен в
тялото и не може да бъде заменен (трансплантиран). При множество телесни
увреждания се дължи обезщетение за всяко едно от тях и всички обезщетения се
сумират от ислямския съдия.
Съгласно
чл. 167, ал.3
и чл.173 от Гражданския кодекс съдът определя обезщетението за неимуществени
вреди по справедливост като взема предвид всички обстоятелства по случая.
Съдът определя начина на плащане на дължимото
обезщетение с оглед обстоятелствата по случая. Обезщетението може да бъде в
пари или в натура, като паричното обезщетение може да бъде изискано изрично от
пострадалия или да се определи от съда (чл. 174 от Гражданския кодекс).
Съгласно чл.172 от Гражданския кодекс,
когато няколко лица са отговорни за вредата, тяхната отговорност е солидарна.
Те следва солидарно да обезщетят пострадалия.
Погасителната давност е уредена в чл.175
ал.1 от Либийския Граждански кодекс - исковете
за вреди от незаконосъобразни актове се погасяват в срок от три години от
датата, на която увреденият е узнал за вредата и личността на делинквента е
била известна. Според практиката на съдилищата в Либия, този кратък срок се
прилага за обикновени, рутинни житейски ситуации, при които страните по
деликтното правоотношение са се познавали. Общият срок на давността по чл.175,
ал.1, изр.2-ро е 15 години и започва да тече от датата на извършване на
непозволеното увреждане. Разпоредбата за началния момент на давността за
непозволено увреждане по чл.175, ал.1 от ЛГК е специална спрямо общата
разпоредба на чл. 368 от ЛГК.
Кодексът съдържа общи правила за спиране
(чл.369 и чл.386) и прекъсване на давността (чл.370 - 372). По специално, всяко
съдебно производство, даже и съдът да не е бил компетентен, води до прекъсване
на давността, независимо дали притезанието е предявено като главен или
акцесорен иск в хода на производството (чл.370).
Кодексът и ИРП не уреждат понятието за
абсолютна давност.
Давността е материалноправен институт.
Според изричната уредба в чл. 374, ал.1
и ал.2 от ЛГК, съдът няма право да приложи служебно института на давността. Тя
се прилага само при надлежно възражение от страната.
Във връзка с изследване на въпроса дали
либийското право допуска изключение от общото правило да не се вреди другиму в
случай например на водено наказателно производство, съдът, след служебна
проверка, установи следното: Освен на Международния пакт за гражданските и
политическите права, Либия е страна считано от 16.05.1989г. и на Конвенцията на
ООН срещу изтезанията и други форми на жестоко и нечовешко отношение и
наказание . Във връзка с превеждане на вътрешното си право в съответствие с
двата международни договора, Либия е депозирала доклади през 1998г. /за
Конвенцията срещу изтезанията/ и 1995г. /за Пакта/. И в двата документа, които
се намират на страницата на Комитета за правата на човека, в информация за
Либия, и които са депозирани от Либийската арабска джамахирия преди задържането
на ищцата, се посочва, че международните инструменти, към които джамахирията се
присъедини и са обнародвани в ДВ, стават задължителни и изпълними, както
националното право. Поради това Международния пакт за граждански и политически
права и Конвенцията срещу изтезанията следва да се прилагат от съда директно, а
всяка заинтересована страна има право да подаде жалба за нарушени права по тези
два инструмента. И двата доклада са близки по съдържание, като често се цитират
едни и същи правни норми от вътрешното право, в подкрепа на твърдението на
държавата, че вътрешното й право е в пълно съответствие с двата инструмента, а
ако има някакво несъответствие, то то се преодолява от съда, който е длъжен пряко да ги прилага. Изрично са
цитирани следните текстове:
Чл.17 ал.2 от Закона за ***чаване на
свободата /Promotion of
Freedom Act/ - забранено е обвинено лице да се подлага на
каквато и да е форма на физическо или психическо изтезание или друго жестоко,
нечовешко или унизително отношение;
Чл.431 от Наказателния кодекс – всеки
държавен служител , който в нарушение на своите служебни задължения , използва
насилие срещу лице и по този начин му накърни достойнството или своеволно му
причини физическа болка , се наказва с лишаване от свобода и глоба до 150
динара.
Чл.435 от Наказателния кодекс – всеки
държавен служител, който изтезава или нарежда изтезание на обвинено лице, се
наказва с лишаване от свобода от 3 до 10 години.
Чл.26 от Наказателно-процесуалния кодекс
– разследващият служител трябва веднага да вземе обяснения от задържания
заподозрян и, ако последния не може да представи обяснение /оправдание/ , то в
рамките на 24 часа той е длъжен да го изпрати /прехвърли/ на компетентния
прокурор.
Чл. 122 от Наказателно-процесуалния
кодекс – заподозреният може да бъде задържан до 15 дни. Този срок може да се
удължи от разследвания магистрат, след като изслуша заподозрения и прокурора,
но за не повече от 45 дни.
Възможно е увеличаване срока на
задържането , но отново с разрешението на съда – така чл.123 от НПК.
Чл.31 от Наказателно-процесуалния кодекс
– едно лице може да бъде задържано само на места, предназначени за това. За
този текст Либийската държава обяснява, че задържането се осъществява в
известни места, които са специално предназначени за това, по отношение на които
лесно се упражнява контрол и инспекция с цел условията в тях да бъдат в пълно
съответствие със закона и в случай, че някой от задържаните има оплаквания.
Чл.33 от Наказателно-процесуалния кодекс
гарантира правото на всеки задържан да подаде писмена или устна жалба , по
всяко време, до началника на затвора или да поиска той да я предаде на
компетентния съдия или прокурор.
По допустимостта на исковете:
Съдът намира исковете за допустими. Либийското
материално право в областта на деликтната отговорност допуска търсене на вреди
от лица, чието противоправно поведение ги е причинило. Фактът, че срещу ищцата
е постановена влязла в сила осъдителна присъда, с която тя е призната за
виновна за извършено в Либия престъпление, не я лишава от възможността й да
търси вреди, които са й причинени по време на воденото наказателно
производство. Чл.14 от Конвенцията на ООН срещу изтезанията, пряко приложима в
Либия /както и в България/, гарантира на ищцата тази правна възможност:
„чл.14, 1.В своята правна система всяка
държава – страна по конвенцията, осигурява правото на жертвата на изтезания да
бъде обезщетена и да има предвидено от законодателството право на справедливо и
адекватно обезщетение, включително средства за възможно най-пълна реабилитация.
В случай на смърт на жертвата, настъпила в резултат на изтезания, правото на
обезщетение се предоставя на лицата, които са били на нейна издръжка.
2.Нищо в този член не лишава жертвата
или други лица от право на обезщетение, което може да се предвижда в национално
законодателство“.
Възможност за търсене на гражданска
отговорност е предвидена и в чл.166 на Либийския Граждански кодекс.
По съществото на исковете:
Съгласно разпоредбата на чл.166 от ЛГК
всеки, който е причинил вреди другиму, е длъжен да обезщети пострадалия. За да
е налице отговорност за противоправно деяние е необходимо да е налице следния
фактически състав: противоправно деяние, с което са нарушени правно установени
забрани, или общото правило да не се вреди другиму, от това противоправно
деяние да са настъпили вреди и да е налице причинно-следствена връзка между
вредите и поведението на дееца.
По делото се установи, че от
арестуването й на 9.02.1999г. до 16.05.1999г. ищцата е била държана в изолация
в полицейски участък и в последствие в школа за полицейски кучета, а не в
затвора; че през първите няколко дни е била държана с други повече от 20 жени в
малка и мръсна килия, без прозорци, без възможност да ползва тоалетна и баня.
Хранена е била като животно – с хляб и „буламач“ и възможност да пие вода само
по време на храна и то от обща за всички задържани бутилка с вода. Нямало е
възможност да ползва тоалетна – за такава й е предоставена една картонена кутия
от прясно мляко. Първите 40 дни не е имала възможност да се къпи. Била е
подложена на жестоки физически и психически изтезания с цел да направи
самопризнания, върху които прокуратурата да изгради обвинение по повод смъртта
на стотици либийски деца от ХИВ вирус. Изтезанията са включвали бой с пръчки по
тялото и по стъпалата, бой с кабели, увисване на ръце, стоене на един крак,
пускане на ток през тялото, заплашване от разкъсване от кучета, заплаха за
семейството й. Ищцата е била държана в изолация, без контакт с останалите
задържани, с адвокат, със семейството й. От побоя трудно ходела, ръцете и
краката й са били подути, направила и опит за самоубийство. Не е имала
възможност да се свърже с българското посолство, да помоли за помощ, нито да
подаде жалба срещу условията в които е държана. Едва на 16.05.1999г. , след
като е дала подробни самопризнания, изтръгнати по насилствен начин, ищцата е
изправена пред прокурор /вероятно за произнасяне по мярката й за неотклонение/,
а за първи път пред съд едва на 7.02.2000г. След това, по време на целия
процес, до 24.07.2007г., когато се е завърнала в България, ищцата е държана в
условията на строг тъмничен затвор при унизителни условия /така становище на
Комитета по правата на човека, в превод на л.63 от делото/. Това противоправно
поведение представлява изтезание по см. на Конвенцията на ООН против
изтезанията и на Международния пакт за граждански и политически права. Отделно
от това с описаните по-горе действия са нарушени и разпоредбите на либийското
право - забрана обвинено лице да се
подлага на каквато и да е форма на физическо или психическо изтезание или друго
жестоко, нечовешко или унизително отношение, забрана държавни служители да изтезават
или да нареждат изтезание на обвинено лице, или да използват насилие срещу задържано
лице и по този начин му накърнят достойнството или своеволно му причинят
физическа болка, забрана да се задържа лице за повече от 24 часа без
одобрението на прокурор, забрана за задържане за продължителен период от време
без санкцията на съда, забрана за задържане на място, което не е предназначено
за това и което не може да бъде наблюдавано или контролирано, забрана да не се
осигури достъп до адвокат, до близък, за подаване на жалба.
Субекти на това противоправно поведение
са били ответниците Х.А.Д., Д.А.А., С.Д.С., А.А., М.Т., О.Ш.М., М.Р., М.А. и А.Х..
Същите са били членове на разследващия екип, чиято цел явно е била да обезпечи
обвинението със самопризнанията на ищцата, на св.В., на палестинския доктор.
Всеки от тези ответници е имал различна роля в противоправните действия по
отношение на ищцата, които бяха установени както от нейните обяснения, така и
от показанията на свидетелите В., Д. и Г.. Ето защо съдът няма да ги
преповтаря. Всички те са причинили на
ищцата вреди, поради което независимо от ролята им в това противоправно
поведение спрямо нея – по-голяма или по-малка, отговорността им пред ищцата е
солидарна.
По отношение на ответниците А.А., А.Е. и
М.И.А. не се установи същите да са били от екипа, който е „разследвал“ ищцата.
Както ищцата, така и свидетелите В., Д. и Г. не си спомнят лица с тези имена да
са участвали в лишаването им от свобода, в изтезанията, в унизителното и
нечовешко третиране. Всъщност данни кои са били членовете на разследващия екип
няма. Такива не се съдържат нито в становището на Комитета по правата на
човека, нито в решението на съда в Хага. В становището на Комитета е посочено,
че са били повдигнати обвинения срещу 8 членове на службите за сигурност,
отговарящи за разследването, както и срещу един лекар и един преводач /л.51/,
но повече специфика липсва. Срещу тези трима ответника предявените искове
следва да се отхвърлят.
В резултат на противоправното поведение
на ответниците Х.А.Д., Д.А.А., С.Д.С., А.А., М.Т., О.Ш.М., М.Р., М.А. и А.Х.,
на ищцата са причинени вреди – както телесни увреждания и свързаните с тях
болки и страдания, така и морални страдания и терзания. Такива са й причинени
както по време на ареста й в полицейския участък в гр.*** и в школата за
полицейски кучета в с.гр., така и по-късно. Въз основа на изтезанията ищцата е
направила самопризнания, на които е почивал обвинителния акт срещу нея.
Съдебното производство е приключило едва през юли 2007г., като от задържането
си през февруари 1999г. до освобождаването си в България ищцата е била
задържана под стража за период от 8г. и половина, и то при много тежки условия,
без възможност да работи и да получава доход. Действително, присъдата срещу ищцата е в сила,
призната е от българската държава, тъй като наказанието на ищцата е опростено с
акт на президента. И в този смисъл тя е
задължителна и за настоящия съдебен състав.
Не може обаче да не се посочи, че Комитетът по правата на човека е
приел, че Либия е допуснала нарушения на правото на справедлив процес , особено
относно нарушението на правото за несвидетелстване срещу себе си, нарушение на
принципа за равнопоставеност на страните, който е бил нарушен чрез неравен
достъп до доказателства и експертни мнения, както и правото на ищцата да
разполага с адекватно време и средства за подготовка на своята защита чрез
липсата на достъп до адвокат преди започването на процеса. При тези констатации
съдът приема, че противоправното поведение на отговорните ответници е
обезпечило приключването на наказателния процес срещу ищцата с осъдителна
присъда. В този смисъл е налице причинно-следствена връзка между противоправното
поведение на отговорните ответници и причинените на ищцата вреди, така както са описани
в исковата молба и в последващите уточнителни молби.
Болките и страданията от телесните
увреди и пропуснатите ползи от липсата на реализиран доход съставляват имуществени
вреди. Болките и страданията изпитани от ищцата от морално естество –
накърнената чест, достойнство и репутация, нарушеното й право на семеен живот,
особено липсата на нормална връзка с детето й за такъв продължителен период от
време, представляват неимуществени вреди, които тя е търпяла. На обезщетение
подлежат и двата вида вреди. Същите се определят от съда по справедливост.
Пропуснатите от доход ползи на ищцата за времето на задържането й, са в размер
на 26 617лв. и за толкова предявения иск от общо 30 000лв. следва да
се уважи. За разликата между 26 617лв. и 30 000лв. искът следва до се
отхвърли. За репарация на търпените телесни увреди, болки, страдания и морални
вреди, съдът намира, че претендираната от ищцата сума от 500 000лв. следва
да се уважи изцяло. Съдът намира, че няма пречка да се присъди общ размер
дължима сума, независимо че се касае за два вида вреди, тъй като е трудно да
бъдат обособени вредите от телесните болки и вредите от моралните страдания. В
крайна сметка се касае за обезщетение за причинени вреди, които са пряка
последица от противоправното поведение на ответниците, поради което
обособяването им в отделни пера не е необходимо. Ищцата е била подложена от
отговорните ответници на нечовешко, унизително,
нехуманно отношение, което се е характеризирало с изключителна жестокост, за
един продължителен период от време, през което стандартите на цивилизования
свят не са съществували, правата й на човек и на човешко същество са били грубо
нарушени, а повечето от това, което е била постигнала и изградила дотогава, й е било отнето. Наложило се е да започне
всичко наново както в професионален, така и в личен план, като и до момента не
е успяла да се възстанови от причиненото й. Както физическото, така и
психическото й здраве е увредено. Нанесените на ищцата вреди са изключително
тежки, поради което определеното обезщетение не е прекомерно по размер.
Върху определеното обезщетение следва да
се присъди и законна лихва, такава каквато действа по либийското право, от
датата на завеждане на иска до окончателното изплащане на сумите.
Възражението на ответниците, релевирано
чрез техния особен представител, че предявените срещу тях искове са погасени по
давност е неоснователно. Погасителната давност е материално правен институт,
т.е. към настоящия казус следва да се приложи либийското законодателство, което
урежда погасителната давност. Същата е 15г. и започва да тече от датата на
деликта. Ищцата е била задържана и изтезавана в началото на февруари 1999г.
Исковата молба е подадена в съда на 24.07.2012г. От деликта до предявяване на
исковете не е изминал 15 годишен период. Претенциите на ищцата срещу
ответниците не са погасни по давност.
По разноските:
Ищцата е било освободена от заплащането
на държавната такса по делото и на разноските за особен представител и експертизи.
Няма доказателства за заплатено от нея адвокатско възнаграждение. Липсват и
доказателства ищцата да е защитавана при условията на чл.38 ал.2 от ЗАдв. Направени
са разходи за превод на документи, но документ за размера на този разход не е
представен по делото. При това положение разноски на ищцата не се следват.
На основание чл.78 ал.6 от ГПК
ответниците следва да бъдех осъдени да заплатят по сметката на съда следващата
се държавна такса върху размера на уважените искове - 21064,68лв. и разноски за
особен представител и експертизи в размер на 10081,71лв.
Воден от горното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА
Х.А.Д., Д.А.А., С.Д.С., А.А., М.Т., О.Ш.М., М.Р., М.А. и А.Х., всички граждани
на Либийска арабска джамахирия и служители на Главно следствено управление на
Либия с адрес Либия, гр.***, ул.“***“, Главно следствено управление, да
заплатят на Н.С.Н., ЕГН **********, с адрес *** сумата 500 000 /петстотин
хиляди/ лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени и
неимуществени вреди от противоправно поведение спрямо ищцата, изразяващо се в
изолация, травматични увреждания, изтезания, в унизителното и нечовешко
третиране, в причиняване на страдания, извършени в периода 09.02.1999г. - 24.07.2007г.
на територията на Либия, както и сумата 26 617
/двадесет и шест хиляди шестстотин и седемнадесет/ лв., представляваща
обезщетение за имуществени вреди от пропуснат доход за периода 09.02.1999г. -
24.07.2007г., ведно със законната лихва по либийското право върху двете суми от
24.07.2012г. до окончателното им изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за имуществени вреди от пропуснат доход за разликата
до претендирания размер от 30 000лв., ведно със лихвата за забава от
датата на исковата молба.
ОТХВЪРЛЯ исковете на Н.С.Н., ЕГН **********, с адрес ***
срещу А.А., А.Е. и М.И.А., граждани на Либийска арабска
джамахирия, за заплащане на обезщетение за търпени имуществени и неимуществени
вреди общо в размер на 530 000лв. ведно с лихва за забава от датата на
исковата молба, като неоснователни.
ОСЪЖДА
Х.А.Д., Д.А.А., С.Д.С., А.А., М.Т., О.Ш.М., М.Р., М.А. и А.Х., всички граждани
на Либийска арабска джамахирия да заплатят по сметката на Софийски градски съд,
на основание чл.78 ал.6 от ГПК държавна такса и разноски в размер на 31 146,39
/тридесет и една хиляди сто четиридесет и шест лева и 39 стотинки/ лв.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски
апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните .
Съдия: