Р Е Ш Е Н И Е
№ 86 06.03.2017 година гр. Хасково
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ОКРЪЖЕН
СЪД ХАСКОВО гражданско отделение, трети въззивен състав
на ……………осми
февруари……..…… две хиляди и седемнадесета
година
в публично съдебно
заседание в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ДЕЛЯНА ПЕЙКОВА
ЧЛЕНОВЕ : АННА ПЕТКОВА
ГЕОРГИ ГОЧЕВ
С участието на секретаря…………….…Р.Р.………………………….
И прокурора ………………………….…………………..…………………………
като разгледа докладваното от ……съдия П.…..…..….…………………..
Въззивно гражданско дело ………….№ 38……… по описа за 2017 година…,
За да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е въззивно по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
Решение № 348/28.10.2016 година, постановено по гр.д. № 1037/2016 година
Районен съд - Димитровград е
отхвърлил предявения от Т.Я.К. ***
срещу СОУ „Любен Каравелов“ – град Димитровград иск с правно основоание чл. 222
ал. 3 КТ вр. чл. 28 ал. 3 т. 2 от КТД за системата на народната просвета от
26.06.2014 година, действащ към 31.01.2016 година, за заплащане на обезщетение
в размер на 5910 лева, представляващо брутното й трудово възнаграждение за срок
от 6 месеца, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 07.06.2016
година до окончателното й изплащане. С оглед този изход от делото, направените
от ответника деловодни разноски за първоинстанционното производство са
възложени на ищцата.
Недоволна
от така постановеното решение е останала въззивницата Т.Я.К., която чрез
упълномощения си адвокат Н.С. *** го обжалва в законоустановения срок с
оплаквания за неправилност – нарушение на материалния закон и необоснованост. Счита,
че първоинстанционният съд неправилно е приел липса на предпоставките по чл. 222
ал. 3 КТ. Позовава се на указанията на Европейската комисия – заетост, социални
въпроси и приобщаване, която според въззивницата била насочена (в т.ч.) към
учителите. Настоява, че притежава педагогическо образование и множество допълнителни
квалификационни степени в сферата на образованието. От там вади заключението,
че времето от 01.02.2009 година – 19.02.2010 година, през което тя изпълнявала
длъжността *** по проект на Община – Хасково, следвало да бъде приравнено на
педагогически стаж. Прави искане за отмяна на атакуваното решение и
постановяване ново по съществото на спора, с което да бъде уважен изцяло
предявеният иск. Претендира и направените по делото разноски за двете инстанции.
Въззиваемият СОУ „Любен Каравелов“ – град Димитровград представя писмен
отговор в срока по чл. 263 ал. 1 ГПК. Оспорва въззивната жалба с доводи за
неоснователност и заема становище за правилност на атакуваното решение. Излага
доводи в смисъл, че Община – Хасково като работодател не е звено или
организация в сферата на образованието, поради което времето, през което ищцата
е работила по проект на Общината, не следвало да се зачита за стаж като учител
или възпитател. На второ място твърди, че работата на ищцата като ***
представлявала вид социална, а не педагогическа дейност и стажът, придобит на
тази длъжност, не следвало да бъде приравнен на педагогически. С тези и
останалите доводи моли за потвърждаване на атакуваното решение и присъждане на
деловодни разноски за въззивната инстанция.
В с.з.
пред въззивния съд въззивницата се явява лично и с адв. С.. Поддържа жалбата и
всички развити с нея доводи. Настоява, че заеманата от нея длъжност през
процесния период спадала към тези, включени в чл. 19 ал. 1 от Наредба за пенсионирането
в образователната сфера (вероятно се има предвид Наредбата за пенсиите и
осигурителния стаж), тъй като се касаело за работа с деца с увреждания. Освен
това, тя работила по Европейска програма и приоритет имало европейското
законодателство, включително в частта изискванията за заемане длъжността *** –
да има образователна степен „учител предучилищна и начална педагогика за деца с
увреждания“.
Хасковският окръжен съд, след като се обсъди доводите на страните, запозна
се с представените по делото доказателства и извърши съвкупна преценка на тези
доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:
РС – Хасково е сезиран с иск с правно основание чл. 222 ал. 3 КТ вр. чл. 28
ал. 3 т. 2 от КТД за системата на народната просвета от 26.06.2014 година,
действащ към 31.01.2016 година, предявен от Т.Я.К. *** срещу СОУ „Любен
Каравелов“ – град Димитровград. Претендира се сумата 5910 лева, представляваща обезщетение
в размер на брутното трудово възнаграждение на ищцата за срок от 6 месеца,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 07.06.2016 година до
окончателното й изплащане. Няма спор по делото, че ищцата е придобила право на
пенсия поради навършени години и трудов стаж за пенсиониране и че трудовото й
правоотношение е било прекратено на основание чл. 328 ал. 1 т. 10 КТ.
Ответникът по делото, като последен работодател при пенсионирането, е начислил
и изплатил на ищцата обезщетение по чл. 222 ал. 3 КТ в размер на 2 месечни
брутни трудови възнаграждения. Практически няма спор и относно това, че от 1981
година до 2007 година ищцата е работила като ***, след това до 2008 година –
като ***. Била е регистрирана като безработна през периода 01.09.2008 година –
31.08.2009 година, което време не е прекъснало учителския й стаж. Следва нов
период на учителска работа – до 10.12.2009 година, след което – до 19.02.2010
година, т.е. малко повече от два месеца ищцата е изпълнявала длъжността *** с
място на работа Община Хасково, Проект „Предоставяне на социална услуга в
общността „Социален асистент“. От 15.02.2010 година до деня на пенсионирането (с
изключение на периодите 01.07.-23.09.2012 година и от 02.09.2015 година - 15.09.2016
година, когато е била регистрирана като безработна) ищцата отново е работила
като учител и възпитател. Доколкото Бюро по труда не е работодател по смисъла
на §1 от Допълнителните разпоредби на КТ, то регистрация като безработен не
прекъсва трудовия стаж. Ето защо и трите периода, през които ищцата е била
безработна, не дават отражение при определяне на размера на полагащото й се
обезщетение при пенсиониране.
При тази фактическа обстановка съдът достигна
до следните изводи:
Жалбата е подадена в законоустановеният срок,
от активно легитимирано лице, против съдебен акт, за който е предвидена
правната възможност за неговото обжалване, поради което е допустима.
Разгледана
по същество, въззивната жалба е неоснователна. При разглеждането на спора първоинстанционният съд е събрал всички
сочени от страните доказателства, които са били съотносими и необходими за
изясняване на спорните факти от значение за делото и връзките между тях. Въз
основа на събраните в достатъчен обем доказателства, районният съд е достигнал
до правилния и законосъобразен извод, че предявеният иск с правно основание чл.
222 ал. 3 от КТ е неоснователен, поради което го е отхвърлил. Изложените от
първоинстанционният съд мотиви на основание чл. 272 от ГПК се споделят изцяло
от настоящата инстанция, поради което препраща към тях. Представените и приети
в настоящата инстанция доказателства не навеждат на изводи, различни от
направените от първоинстанционният съд.
Основен спор по делото е за това – следва ли времето,
през което ищцата е изпълнявала длъжността *** по проект на Община-Хасково да
бъде зачетено като педагогически стаж, а от там – работила ли е ищцата при един
и същи работодател (МОМН) през последните 10 години, за да се ползва от правото
на увеличен размер на обезщетение при пенсиониране в размер на 8 брутни месечни
трудови възнаграждения. За да даде положителен отговор на този въпрос,
въззивницата се позовава на „приетите разпоредби на Европейската комисия – заетост,
социални въпроси и приобщаване“, като представя упътване (л. 13) за получаване
на обезщетения и участие като асистент по Национална програма „Асистенти на
хора с увреждания“. На първо място, от
съдържанието на представената листовка е видно, че дадените в нея разяснения са
ирелевантни с оглед момента, в който ищцата е заемала длъжността „социален
асистент“. Това е така, защото работата на ищцата като *** датира от м.декември
2009 година – м. януари 2010 година, а в
уводната част на листовката се говори за вече прекратената през 2013 година
възможност. Следователно, дори на дейността на социалните асистенти по
европейски проекти и да са били дадени допълнителни насочености, имащи общо с
функциите на учител или възпитател, то самата представена листовка не е
достатъчно основание да се счита, че такива са били налице и през релевантния
период.
Освен това, от представената и приета като
доказателство по делото длъжностна характеристика, подписана от ищцата при
изпълнение длъжността *** става ясно, че тя е била назначена не в рамките на
Национална програма „Асистенти на хора с увреждания“, а по проект „Предоставяне
на социалната услуга в общността „Социален асистент“. Доставчик на последната
услуга (и работодател) е била Община Хасково, по оперативна програма „Развитие
на човешките ресурси, съфинансирана от Европейския съюз чрез Европейския
социален фонд. Принципно правилно е
разбирането на процесуалния представител на въззивницата, че
европейското законодателства има приоритет пред националното. Но в конкретния
случай липсва акт от европейското законодателство, който да регламентира еднакво
третиране на условията за заемане на длъжността „социален асистент“ в рамките
на ЕО, който би бил задължителен за органите на българската държава. Освен
това, съдът счита, че съставената в рамките на проекта длъжностна
характеристика дава отражение на нагласите на инициаторите и изпълнителите на
програмата, а именно – да бъдат покрити социалните, а не образователните или
възпитателните нужди на социално слабите лица и хората с увреждания. Визираните
в нея цели на длъжността сочат, че тя е адресирана към определен контингент –
хора с увреждания, самотноживеещи и възрастни хора. А от раздел III на длъжностната характеристика следва, че в основни
задължения на „социалния асистент“ не влизат услуги, които биха могли да бъдат
предоставени само от лице, което притежава образователната степен „учител“ или
„възпитател“. От там – няма основание да се счита, че за заемане на длъжността
„социален асистент“ по процесната програма е било необходимо педагогическо
образование, както претендира въззивницата или че ищцата реално е извършвала
дейност, пряко свързана с професионалната й подготовка. Впрочем, изрично
заложеното условие за заемане на длъжността е било притежаване на средно
образование, а не висше педагогическо такова.
Аргумент в
подкрепа на гореказаното е и това, че Наредба № 29 от 14.06.2010 г. за
придобиване на квалификация по професията "Социален асистент", в сила от 24.08.2010 година (на която се позовава
въззивницата), отнася Държавното образователно изискване (ДОИ) за придобиването
на квалификация по професията 762040 "Социален асистент" към област
на образование "Социални услуги" и професионално направление 762
"Социална работа и консултиране" съгласно Списъка на професиите за
професионално образование и обучение по чл. 6, ал. 1 от
Закона за професионалното образование и обучение. Т.е. придобитата в
резултат на това обучение професия ще има отношение към социалните дейности, а
не към сферата на образованието. Освен това, Наредбата дава описание на
професията и то не позволява дори и в минимална степен извода, че
компетентностите на „социален асистент“ се препокриват с тези на „учител“ или
„възпитател“. Част от задълженията на „социален асистент“ е да придружи детето
или възрастния до обучаващата институция, а след това да ги подпомага при
подготовка за учебните занятия (домашна работа), но това не значи, че той
осъществява дейност като „психолог“, „педагог“, „логопед“ или някоя от другите
приравнени длъжности, визирани в чл. 19 ал. 1 от Наредбата за пенсиите и
осигурителен стаж.
По делото е напълно несъмнено, че ищцата
притежава не само дългодишен стаж в областта на образованието, но и многобройни
и разнообразни допълнителни квалификации. За придобиване правото на обезщетение
по чл. 222 ал. 3 КТ, обаче, е необходимо учителят/възпитателят да е работил при
един и същи работодател (в сферата на образованието) през последните 10 години
от трудовия си стаж. С оглед гореизложеното съдът приема, че работата на ищцата
като *** по програмата и при работодателя „Община – Хасково няма отношение към
сферата на образованието, а е вид социална дейност, адресирана към уязвими
групи хора. Следователно, стажът й, придобит през периода 01.12.2009 година до
19.02.2010 година не следва да бъде третиран като учителски такъв. В тази
насока РС е изложил обстойни и убедителни доводи, които ХОС споделя изцяло, без
нужда да се преповтарят. Може да се добави само следното: Вярно е твърдението
на въззивницата, че уредените в чл. 19 ал. 1 НПОС вр. чл. 4 НОПОС правила допускат зачитането за учителски стаж
на работа „в други места за предоставяне на социални услуги в общността“. Но и
в този случай е неотменимо изискването – тази работа да е била извършвана на
длъжностите „учител“ или „възпитател“. Както вече бе посочено по-горе,
функциите на „социален асистент“ по процесния проект не се препокриват с тези
на учител или възпитател. Следователно, придобитият от ищцата стаж на
длъжността*** не може да бъде зачетен като педагогически. И тъй като пред
периода 01.12.2009 година – 19.02.2010 година ищцата е работила извън сферата
на образованието, при друг работодател – Община Хасково и на длъжност, която не
може да бъде приравнена към учителска или възпитателска дейност, дефинирана в
разпоредбата на чл. 19 ал. 1 и ал. 4 от Наредбата за пенсиите и осигурителния
стаж, то правилно последният й работодател е приел, че не са налице условията
за изплащане на обезщетение в увеличен размер на основание чл. 222 ал. 3 КТ вр.
чл. 1 ал. 2 от Постановление № 31 на МС от 11.02.1994 година за увеличаване в
някои случаи обезщетенията по чл. 222 ал. 3 КТ и чл. 28 ал. 3 т. 2 от КТД за
системата на народната просвета от 26.06.2014 година.
Като е стигнал до същите изводи, РС-Димитровград е
постановил правилно – законосъобразно и обосновано решение. По изложените
по-горе мотиви, при съобразяване с разпоредбата на чл. 269 от ГПК и при
условията на чл. 272 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение, а атакуваното решение – потвърдено.
С оглед потвърждаване на първоинстанционното решение и на основание чл.
78 ал. 3 от ГПК, по направеното искане от процесуалния пълномощник на въззиваемия,
въззивницата следва да бъде осъден да заплати на СОУ „Любен Каравелов“ – град
Димитровград заплатеното адвокатско възнаграждение в размер на 625 лева. В тази
насока неоснователни са възраженията на въззивницата за липса на доказателства
за представителната власт на адв. Г.К..
Видно от представения своевременно, с отговора на въззивната жалба, договор за
правна помощ № 133/07.12.2016 година,
адв. К. е упълномощена от представителя на СОУ „Любен Каравелов“ – Димитровград
да представлява училището в производството пред ХОС. Представени са и
доказателствата за реално понасяне на разноски за адвокатското възнаграждение и
въззивницата не прави възражение за неговата прекомерност.
Мотивиран от горното,съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 348/28.10.2016 година, постановено по гр.д. №
1037/2016 година по описа на Районен съд-Димитровград.
ОСЪЖДА Т.Я.К. с ЕГН ********** ***, да заплати на СОУ „Любен
Каравелов“ с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в град
Димитровград, ул. „Захари Зограф“ № 27, сумата 625 лева - деловодни разноски за въззивната инстанция.
Решението подлежи на касационно
обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.