Р Е Ш Е Н И Е
№ V-148 9.10.2020г. Град Бургас
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
Бургаският окръжен
съд, гражданско отделение, пети въззивен състав
На шести юли две
хиляди и двадесета година
В публичното
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ВЯРА КАМБУРОВА
ЧЛЕНОВЕ : 1. ГАЛЯ БЕЛЕВА
2.
мл.с.АЛЕКСАНДЪР МУРТЕВ
Секретар: Таня Михова
Прокурор: -
като разгледа докладваното от съдия Белева
въззивно гражданско дело № 579 по описа за 2020 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.258 и следващите от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „Теленор България‘ ЕАД, ЕИК *********, чрез адв.В.Н., съдебен адрес:***, против Решение №3584 от 13.12.2019г. по гр.д.№3674/2019 г. по описа на Бургаския районен съд.
С решението е прието за установено, че Д.Д.С. ***, ***, дължи на “Теленор България” ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. София, ж/к ”Младост 4”, Бизнес Парк София – сграда № 6, сумата от 100.13 лв. - неплатени лизингови вноски, дължими за периода от 18.05.2016 год. до 17.10.2016 год. по договор за лизинг от 16.12.2015 год. към договор за мобилни услуги с предпочетен номер ***, както и законната лихва върху посочената главница, начиная от 14.02.2019 год. до окончателното й изплащане, за които вземания по ч.гр.д. № 1365/2019 год. на БРС е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, като са отхвърлени изцяло исковете за дължимост на абонаментни такси и стойност на предоставени услуги по сключени между страните договор за мобилни услуги с предпочетен номер *** от 16.12.2015 год. и договор за мобилни услуги с предпочетен номер *** от 08.04.2016 год., както и за законната лихва върху тези главници.
Със същото решение Д.Д.С. е осъдена да заплати на “Теленор България” ЕАД деловодни разноски в размер на 370.10 лв., както и разноски за производството по ч.гр.д. № 1365 / 2019 год. на БРС - в размер на 181.50 лв.
Въззивникът изразява недоволство от постановеното решение в частта, с която е отхвърлен предявения от дружеството иск срещу Д.Д.С. за установяване дължимост на абонаментни такси и стойност на предоставени мобилни услуги по сключени между страните договори за мобилни услуги: 1/ с предпочетен номер *** от 16.12.2015г. и 2/ с предпочетен номер *** от 8.04.2016г. и претендира отмяната му в обжалваната част, както и постановяване на въззивно решение, с което исковата претенция да бъде уважена.
Твърди се, че решението на БРС е неправилно, както и необосновано. Излага се становище за непълнота и необоснованост на мотивите на съда, както и че същите са противоречиви и взаимноизключващи се. На първо място въззивникът сочи, че съдът погрешно е приел, че ищецът не е провел пълно и главно доказване, че е изправна страна по договорите за мобилни услуги, както и че не е доказал осигуряването на достъп до мобилната мрежа за потребителя. Излага становище, че щом СИМ картите са предадени на клиента въз основа на сключения договор /обстоятелство, което е посочено в договора/, то същият е получил достъп до мобилната мрежа на оператора. Посочва, че след като съдът е установил наличие на облигационни отношения между страните, то неоснователно е отхвърлил вземанията за абонаментни такси. Договорът за мобилни услуги за предпочетен номер *** бил сключен на 16.12.2015г., а ответницата е спряла да плаща задълженията си на 18.05.2016г., от което следвало, че щом до тази дата е била изправна страна и е заплащала задълженията си за месечни абонаментни такси, то очевидно същата е имала достъп до мобилната мрежа на оператора.
На следващо място са изложени оплаквания, че съдът не е направил разграничение между претендираните суми за стандартни месечни абонаменти и сумите за мобилни услуги, използвани извън абонаментния пакет. От разпоредбата на т.23, б.‘б“ от договора се установява, че задължението на ответника за заплащане на месечните такси произтича от самото сключване на процесните договори, независимо от това дали има потребление на мобилни услуги. Цитира и представя съдебна практика на РС- Хасково. По-нататък се сочи, че ответната страна не е оспорила ползването на мобилните услуги, за които са издадени фактурите от 18.06.2016г. и от 18.07.2017г., представляващи стойността на изпратени SMS и други услуги, а именно- 6.08 лв. С доклада по делото съдът не указал на ищеца да установява обстоятелството какви и в какъв размер мобилни услуги извън стандартния месечен пакет са ползвани от потребителя. Претендират се разноски. Приложени са квитанция за внесена държавна такса, както и два броя преписи от пълномощни, заверени от адв.Н..
В срока по чл.263, ал.1 ГПК
е постъпил писмен отговор от особения представител на въззиваемата- адв.Марин
Милев, съдебен адрес: гр.Бургас, ул.“Алеко Константинов“ № 8, ет.1. С него
жалбата се оспорва като неоснователна. Намира за правилен извода на съда, че
ищецът не е провел пълно и главно доказване на
факта, че е бил изправна страна по договорите, който е обуславящ за
дължимостта на исковите суми, въпреки че му била указана доказателствената тежест.
Изтъква, че фактът на сключване на договора не е равнозначен на изпълнение по
него. Правилен бил извода на съда, че издадените от ищеца фактури не са
подписани от ответника, поради и което същите не могат да се ценят като
доказателства, имащи материална доказателствена сила относно извършената
доставка на посочената в тях услуга, а други доказателства по делото не били
представени. Намира за неоснователно възражението, че ответникът не бил оспорил
изпълнението на договора, тъй като това било сторено още с отговора на исковата
молба.
Моли обжалваното решение да бъде потвърдено като правилно,
обосновано и законосъобразно.
Постъпило е и становище вх.№5286/12.03.20г., подадено от
въззивника, представляван от адв.Н., в което са развити подробни съображения за
неоснователност на твърденията, изложени в отговора на въззивната жалба.
По допустимостта на въззивното производство Бургаският окръжен съд намира следното:
Въззивната жалба е подадена против подлежащ на обжалване съдебен акт, в законоустановения срок, от надлежно упълномощен представител на страна, която има правен интерес да обжалва решението в атакуваната част. Жалбата отговаря на изискванията на чл.260 и 261 ГПК и е допустима.
В съдебно заседание страните не участват лично или чрез процесуалните си представители.
Във въззивната инстанция страните не са ангажирали доказателства.
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД- за установяване на вземания на ищцовото дружество „Теленор България“ ЕАД- сега въззивник, против ответницата Д.Д.С. ***, за които по реда на чл.410 ГПК е издадена заповед №757/15.02.2019г. по ч.гр.д.№1365/2019г. по описа на РС-Бургас, за общо задължение по описаните договори в размер на 212,34 лв., ведно със законната лихва за забава, както и 385 лв.- разноски по делото. Тъй като ответницата не е открита на постоянния и настоящ адрес и няма регистрирани актуални трудови договори, на основание чл.47, ал.5 ГПК във връзка с чл.415, ал.1, т.2 ГПК /ред., ДВ, бр.86/2017г./ районният съд е указал на заявителя да предяви иск за установяване на вземането си. Искът е предявен в едномесечния срок /съобщението с указанията е връчено на 15.04.2019г., а исковата молба е входирана в съда на 13.05.2019г./.
Ищцовото дружество твърди, че между него и ответницата имало сключени два договора за предоставяне на мобилни услуги с предпочетени номера. Първият, с предпочетен номер ***, бил сключен на 16.12.2015г. за срок от 24 месеца по план Резерв Стандарт 14,99. Стандартният месечен абонамент по него бил 14,99 лв., като ответницата не изпълнила задълженията, представляващи неплатени абонаментни такси и използвани услуги в общ размер 55,82 лв., начислени за отчетен период 18.05.2016г.- 17.08.2016г. По повод този договор, на същата дата, между страните бил сключен и договор за лизинг, съгласно който ищецът /в качеството на лизингодател/ предоставил за временно и възмездно ползване на ответницата /лизингополучател/, устройство марка LG Leon Grey, с обща лизингова цена 172,97 лв., която следвало да бъде заплатена по следния начин: първоначалната лизингова вноска била 37,50 лв., а останалите 23 месечни вноски били в размер на 5,89 лв. По този договор С. дължала на ищеца 100,13 лв., формирани от лизинговите вноски за отчетен период 18.05.2016г.- 17.10.2016г., подробно описани в исковата молба.
Вторият договор, с предпочетен номер ***, бил сключен на 8.04.2016г. за срок от 24 месеца по план Интернет 6500. Стандартният месечен абонамент по него бил 19,99 лв., като ответницата не изпълнила задълженията, представляващи неплатени абонаментни такси общо в размер 56,39 лв., начислени за отчетен период 18.05.2016г.- 17.08.2016г.
Процесните задълженията са индивидуализирани в четири фактури, издадени в периода от 18.06.2016г. до 18.10.2016г., описани подробно с номер и дата на издаване и отчетен период, за който се отнасят, общата стойност на задълженията, както и разбивка на вида и стойността на ползваните услуги, за които се отнасят.
Сочи се, че по първата фактура се претендират:
- 18,17 лв.- абонаментна такса и използвани услуги за предпочетен №***;
- 5,89 лв.- лизингова вноска за горния номер;
- 15,50 лв.- неплатен остатък от абонаментна такса за предпочетен № ***.
По втората фактура се претендират:
- 22,67 лв.- абонаментна такса и използвани услуги за предпочетен №***;
- 5,89 лв.- лизингова вноска за горния номер;
- 20,89 лв.- абонаментна такса за предпочетен № ***.
По третата фактура се претендират:
- 14,98 лв.- абонаментна такса за предпочетен №***;
- 5,89 лв.- лизингова вноска за горния номер;
- 20,00 лв.- абонаментна такса за предпочетен № ***.
По четвъртата фактура се претендират 82,46 лв., представляващи сбор от лизинговите вноски за предпочетен №***.
Иска се да бъдат установени вземанията му към ответницата за посочените суми, общо в размер на 212,34 лв., ведно със законната лихва от подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като претендира и присъждане на разноски за исковото производство.
Представени са писмени доказателства.
Ответницата не е била открита на регистрираните постоянен и настоящ адрес, нито са били установени нейни актуални трудови договори, поради което на същата е назначен особен представител на основание чл.47, ал.6 от ГПК- адв.М.М..
В законоустановения срок, особеният представител е подал писмен отговор от името на ответницата. С него е исковете са оспорени като неоснователни. Не било доказано по безспорен начин, че ответницата е сключила и подписала описаните в исковата молба договори, като в тази връзка е оспорена истинността на писмените документи досежно Д.С.. Заявява, че са налице неравноправни клаузи, каквито представляват предварително изготвените в представените от ищеца договори, поради което ответницата, в качеството им на потребител нямала възможност да влияе върху съдържанието им. Същата не била запозната предварително със съдържанието им, тъй като договорите били сключени при общи условия. Съдът следвало да преценява неравноправният характер на договорните клаузи, с което да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача. Понеже клаузите им били неравноправни, договорите били нищожни. Моли исковете да се отхвърлят като неоснователни.
Ищецът е представил писмено становище, с което оспорва твърденията в отговора на исковата молба, че договорите не са сключени от ответницата, като сочи, че същата е ползвала услугите на мобилния оператор продължителен период от време, избрала е конкретни мобилни устройства, положила е подписа си под договорите и продължително време изпълнявала задълженията си по тези договори. Сочи също, че клаузите на процесните договори не са неравноправни.
Предвид общото оспорване на „истинността на договорите“, в проведеното пред БРС съдебно заседание особеният представител на ответницата е заявил, че оспорванията касаят годността на представените доказателства. Не са въведени твърдения, че договорите не са автентични- т.е., че не са подписани от С. /в който случай доказателствената тежест би била за ответната страна/.
С решението си районният съд е уважил единствено иска за установяване на вземането на ищеца спрямо ответницата за сумата от 100,13 лв.- неплатени лизингови вноски по договора за лизинг от 16.12.2015г. към договора за мобилни услуги с предпочетен №***, ведно със законната лихва върху тази сума от подаването на заявлението до окончателното изплащане на задължението. В тази му част решението не е обжалвано и е влязло в сила, поради което не се включва в предмета на въззивната проверка по настоящо дело.
Макар в мотивите си да е констатирал, че сочените в исковата молба договори между страните са сключени, като последните са били обвързани от твърдените облигационни отношения, както и че били установени основните им елементи- страни, предмет, цена и пр., за да отхвърли исковете за останалите суми, районният съд е приел, че при възложената му доказателствена тежест, ищецът не съумял да проведе пълно и главно доказване на факта, че е бил изправна страна по договорите, който обуславял дължимостта на исковите суми за месечни абонаменти и стойност на предоставените мобилни услуги. Липсвали годни доказателства да установят предоставянето на мобилните услуги, респективно- осигуряването на достъп до мобилната мрежа за срока на договорите. Изходящите от ищцовата страна фактури не били подписани от ответника, поради което не можели да се ценят като разполагащи с материална доказателствена сила относно извършената доставка на посочената услуга. Затова е приел, че исковете за дължимост на месечните абонаментни такси и стойност на предоставени мобилни услуги се явяват недоказани, респективно- неоснователни.
Бургаският окръжен съд като взе предвид събраните по делото доказателства, становището на страните и съобрази относимите разпоредби на закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Пред въззивната инстанция страните не спорят, че между тях са били сключени два договора за предоставяне на мобилни услуги с предпочетени номера.
Първият договор, с предпочетен номер ***, е сключен на 16.12.2015г. за срок от 24 месеца по план Резерв Стандарт 14,99. Стандартният месечен абонамент по него е 14,99 лв., като датата на издаването на фактурата по него е 18-то число на месеца. На 16.12.2015г., по повод първия договор, между страните бил сключен и договор за лизинг, съгласно който ищецът /в качеството на лизингодател/ предоставил за временно и възмездно ползване на ответницата /лизингополучател/, устройство марка LG Leon Grey, с обща лизингова цена 172,97 лв., която следвало да бъде заплатена по следния начин: първоначалната лизингова вноска - 37,50 лв. и 23 месечни вноски по 5,89 лв.
Вторият договор за предоставяне на мобилни услуги, с предпочетен номер ***, е сключен на 8.04.2016г. за срок от 24 месеца по план Интернет 6500. По този договор на ответница е предоставен таблет, с модел и IMEI посочени в договора. Стандартният месечен абонамент по него е 19,99 лв., като датата на издаването на фактурата отново е 18-то число на месеца.
Договорите са подписани от страните, поради което въззивната инстанция приема, че между тях са възникнали валидни облигационни отношения. Неоснователни /а и неконкретни по отношение на кои клаузи се отнасят/ са възраженията на особения представител на въззиваемата, че договорите са нищожни като неравноправни, тъй като са сключени при общи условия, поради което ищцата не е имала възможност да влияе на клаузите в тях. В случая претендираните суми са за стойността, т.е. цената на абонаментните такси и предоставените мобилни услуги, което представлява възнаграждението на ищеца по двата договора /т.е свързани са с основния предмет на договорите, като без тях договорите не биха били сключени/. Съгласно чл.145, ал.2 от ЗЗП, преценяването на неравноправната клауза в договора не включва определянето на основния му предмет, както и съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна, при условие че тези клаузи на договора са ясни и разбираеми. В случая размера на абонаментните такси и стойността на мобилните услуги са ясно и разбираемо записани в двата договора и приложенията към тях- ценови листа за абонаментни планове за частни лица към дата 16.12.2015г. и към дата 8.04.2016г., поради което според настоящият съдебен състав не може да се извършва преценка за неравноправността на тези клаузи.
В двата договора изрично е записано /в т.5/, че на абоната са били предоставени по един брой СИМ карта, с конкретно записани номера- по договора от 16.12.2015г. №89359050000708048114, а по договора от 8.04.2016г.- №89359050000520846869.
Изпълнението на двата договора от страна на ищеца не е било оспорено от особения представител на ответницата с отговора на исковата молба, а е този въпрос е повдигнат служебно от съда, което при действието на ГПК в сила от 2008г. е недопустимо. Въпреки това, въззивната инстанция споделя доводите на въззивника, че предоставянето на СИМ- картите на ответницата, както и на посочените в договорите мобилни устройства- телефон и таблет /които обстоятелства се удостоверяват с подписването на договорите от нея/ установява, че въззивникът е изпълнил задължението си до осигури на въззиваемата достъп до мобилната си мрежа и да ползва договорените мобилни услуги. Основателен е и доводът на въззивника, видно от приложените фактури /за които в чл.114 ЗДДС, ЗСч и др. закони не е предвиден като задължителен реквизит подпис на страните/, съдържащи и подробни данни за общото потребление за съответния номер, респективно- за стойността на тези услуги, които също не са оспорени от особения представител на ответницата с отговора на исковата молба, че процесната /пред въззивната инстанция/ сума е формирана в голямата си част от сборът от дължимите абонаментни такси по двата договора за отчетния период от 18.05.2016г. до 17.08.2016г., които се дължат ежемесечно, независимо от потреблението на ответницата /чл.23 от ОУ/.
По първия от договорите се твърди, че са извършвани плащания от страна на ответницата до процесния период /което твърдение също не е било оспорено от ответната страна/, което също е индиция, че ищецът е предоставил на ответницата уговорените мобилни услуги. На основание чл.26 и чл.27 от ОУ на ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ ЕАД за взаимоотношения с потребителите на мобилни телефонни услуги, стойността на фактурите е следвало да бъде заплатена от ответницата най-късно в 18-дневен срок от датата на издаването на съответната фактура /която в случая е 18-то число на съответния месец/. Процесните фактури са издадени през 2016г., като няма твърдения, както и доказателства за плащането им от страна на ответницата. Ето защо, същата дължи на ищеца сумата от общо 112.21 лв. – неплатени абонаментни такси и стойност на предоставени услуги по договор за мобилни услуги с предпочетен номер ***, сключен на 16.12.2015 год. и по договор за мобилни услуги с предпочетен номер ***, сключен на 08.04.2016 год. Искът за установяване вземанията на ищеца за тази сума е основателен и следва да бъде уважен, ведно с акцесорния иск за законната върху посочената главница, начиная от 14.02.2019 год. до окончателното ѝ изплащане.
Ето защо въззивната инстанция приема, че в обжалваната част решението на районния съд е неправилно и следва да бъде отменено, а вместо него се постанови ново, с което исковете за установяване вземанията на ищеца спрямо ответницата за месечните абонаментни такси и мобилни услуги по двата договора за процесния отчетен период /от 18.05.2016г. до 17.08.2016г./, както и акцесорните вземания за законна лихва следва да бъдат уважени.
С оглед изхода на делото и на основание чл.78, ал.1 от ГПК въззиваемата следва да възстанови на въззивника всички разноски по делото.
Тъй като с първоинстанционното решение същата е осъдена да заплати 370,10 лв.- разноски по гр.д.№3674/19г. на БРС и 181,50 лв.- разноски по ч.гр.д.№1365/19г. на БРС, с оглед допълнително уважените от въззивната инстанция размери на предявените искове, въззиваемата следва да заплати допълнително и разноски от 414,90 лв. по гр.д.№3674/19г. на БРС /общо разноските за първата инстанция са 785 лв./; както и разноски в размер на 205,50 лв. по ч.гр.д.№1365/19г. на БРС /общо разноските за това дело са 385 лв./, както и разноски в размер на 625 лв. за въззивната инстанция /включващи 25 лв. държавна такса, 300 лв. адвокатско възнаграждение за особен представител на въззиваемата и 300 лв. адвокатско възнаграждение, пратено за процесуално представителство на адвоката на въззивника/.
Възнаграждението на особения представител се дължи независимо от изхода на делото, поради което същото, в размер на 300 лв. следва да бъде заплатено на адв.Милев от внесения депозит.
Мотивиран от гореизложеното и на основание чл.271, ал.1, предл.3 ГПК Бургаският окръжен съд
Р Е Ш
И:
ОТМЕНЯ решение №3584 от 13.12.2019г. по гр.д.№ 3674 по описа за 2019г. на РС-гр.Бургас В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, с която са отхвърлени исковете за установяване вземанията на ищеца спрямо ответницата за сумата от общо 112,21 лв., представляваща абонаментни такси и стойност на предоставени услуги по сключените от тях договор за мобилни услуги с предпочетен номер *** от 16.12.2015 год. и договор за мобилни услуги с предпочетен номер *** от 08.04.2016 год., както и за законната лихва върху тази сума, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, че Д.Д.С. ***, ***, дължи на “Теленор България” ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. София, ж/к ”Младост 4”, Бизнес Парк София – сграда № 6, и сумата от общо 112,21 лв. /сто и дванадесет лева и двадесет и една стотинки/ – неплатени абонаментни такси и стойност на предоставени услуги по договор за мобилни услуги с предпочетен номер ***, сключен на 16.12.2015 год. и по договор за мобилни услуги с предпочетен номер ***, сключен на 08.04.2016 год., ведно със законната лихва върху посочената главница, начиная от 14.02.2019 год. до окончателното ѝ изплащане, за които вземания по ч.гр.д. № 1365/2019 год. на БРС е издадена заповед за изпълнение №757 от 15.02.2019г. по чл.410 от ГПК.
ОСЪЖДА Д.Д.С. ***, ***, ДА ЗАПЛАТИ на “ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. София, ж/к ”Младост 4”, Бизнес Парк София – сграда № 6 и следните разноски: 414,90 лв. по гр.д.№3674/19г. на БРС /общо разноските за първата инстанция са 785 лв./; както и разноски в размер на 205,50 лв. по ч.гр.д.№1365/19г. на БРС /общо разноските за това дело са 385 лв./, както и разноски в размер на 625 лв. за в.гр.д.№579/20г. по описа на БОС.
ПОСТАНОВЯВА на адв.Марин
Милев Милев да се изплати възнаграждение в размер на 300 лв., за участието му
като особен представител на въззиваемата Д.Д.С. по в.гр.д.№579/20г. на БОС,
платимо от внесения депозит /л.33 от делото на БОС/.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.