Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, .......02.2021г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на десети февруари две
хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа
докладваното от съдия Йовчева въззивно гражданско дело № 8856 по описа за 2019г.
по описа на СГС, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
Образувано е по жалба на етажните собственици в сграда,
находяща се в гр. София, бул. *****срещу решение от 19.02.2019г. по гр.д. №
561/2017г. на СРС, 82 с-в, с което е отхвърлен предявения от жалбоподателите
срещу „Н.к.” ЕАД иск с правно основание чл. 38, ал. 2 вр. чл. 6, ал.1, т. 10
вр. чл. 11, ал.1, т. 5 ЗУЕС за заплащане на сумата 6 578. 88 лв.,
представляваща вноски за управление и поддържане на общите части на сградата за
периода 01.01.2015г. – 10.01.2016г., за които е взето решение на ОС на ЕС от
29.06.2010г.
В жалбата се поддържат доводи за неправилност и
необоснованост на обжалваното решение. Сочи се, че изводите на СРС за
приложение на нормата на чл. 51, ал. 2 ЗУЕС са неправилни, тъй като към датата
на приемане на решението на ОС от 29.06.2010г., действащата редакция на нормата
не предвижда възможноста за освобождаване на етажен собственик от задължението
за плащане на дължими месечни разходи, поради пребиваване в имота за период до
30 дни. Твърди се, че независимо от последващата промяна в законодателството и
промяната в собствеността, въззиваемото дружество е обвързано от решението на
ОС на ЕС от 29.06.2010г. Отделно се поддържа, че предвидената в чл. 51, ал.2 ЗУЕС възможност може да се приложи само в случаите, в които собственикът е
уведомил етажната собственост, че ще ползва имота не повече от
30 дни в рамките на една календарна година, по арг. от чл. 51, ал. 3 ЗУЕС. С
оглед изложеното моли решението на СРС да бъде отменено и предявеният иск да
бъде уважен изцяло. Претендира и присъждане на направените по делото разноски.
Ответникът по жалбата „Н.К.” ЕАД оспорва жалбата в
депозиран писмен отговор. Поддържа доводи за недопустимост на решението, поради
допуснато неправилно изменение на иска в първоинстанццинното производство
едновременно на петитума и на основанието на иска. Отделно твърди, че
императивната норма на чл. 51, ал. 2 ЗУЕС правилно е приложена от първоинстанционния
съд, тъй като ищецът, в съответствие с носената доказателствена тежест, не е
доказал ответникът да е ползвал имота повече от 30 дни в рамките на
календарната година. Отделно твърди, че нормата на чл. 51, ал. 2 ЗУЕС не следва
да се тълкува в систематична връзка с чл. 51, ал. 3 ЗУЕС, тъй като разпоредбите
касаят различни хипотези. Сочи, че приложението на чл. 51, ал. 2 ЗУЕС не е
обусловено от уведомяване на управителя на етажната собственост, че имотът няма
да се ползва. Моли съда да обезсили решението, като процесуално недопустимо, евентуално
да потвърди същото, като правилно и законосъобразно.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Доводите на въззиваемия за
недопустимост на решението, поради неправилно допуснато изменение на иска, са
неоснователни. В хода на първоинстанционното производство е допуснато изменение
на иска с протоколно определение от 06.02.2018г. чрез изменение само на
периода, без да се променя цената на иска. С оглед изложеното, допуснаното
изменение на иска е допустимо на основание чл. 214, ал. 1 ГПК, тъй като не е
налице едновременно изменение на основанието и петитума на иска, противно на твърденията в жалбата.
В хода на въззивното производство е
допуснато уточнение на исковата молба по реда на чл. 129, ал. 4 ГПК досежно
периода на иска, с оглед противоречието в обстоятелствената част и петитума на
иска, тъй като твърденията на ищците са, че сумата 6578. 88 лв. представлява 12
месечни вноски, всяка в размер на 548. 24 лв. за период от една календарна
година. Предвид изложеното, процесният период съгласно направеното уточнение е
10.01.2015г. – 10.01.2016г., поради което решението в частта досежно периода
01.01.2015г. – 09.01.2015г. включително следва да бъде обезсилено като
недопустимо, поради постановяването му по непредявен иск.
По същество в останалата част решението е
правилно и следва да бъде потвърдено.
Предявен е иск за заплащане на сумата 6 578. 88
лв., представляваща разходи за вноски за поддръжка и управление на общите части
на етажната собственост, съгласно решение на ОС на ЕС от 29.06.2010г., дължими
от ответното дружество в качеството му на етажен собственик на офис № 2,
находящ се на втори етаж в процесната сграда, притежаващ 12.93 % от идеалните
части на сградата.
Безспорно е установено по делото, че въззиваемото
дружество е придобило правото на собственост върху процесния обект чрез вписан апорт
на непарична вноска в капитала на дружеството през м. декември 2014г., както и
че съгласно т. 5 от процесното влязло в сила решение на ОС на ЕС от 29.06.2020г.,
дължимата месечна вноска за процесния офис № 2 е определена в размер на сумата
548. 24 лв.
Възраженията във въззивната жалба на ответника, които
съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК определят предмета на съдебен контрол по
правилността на обжалваното решение, касаят неправилни изводи на съда относно приложението
на нормата на чл. 51,ал. 2 ЗУЕС.
Етажната собственост е комплекс от неразривно свързани
помежду си отделни права на собственост върху самостоятелни обособени обекти на
вещни права и съсобственост върху общите части на единна постройка. При
етажната собственост отделните обекти се стопанисват и използват въз основа на
съвместно притежавани общи части. Един от основните въпроси във вътрешните
отношения между участниците в притежанието и използването на помещенията се
отнасят до участието в разноските по поддържане, възстановяване и подобрения на
общите части и разноските по текущо използване на общите части.
Съгласно чл. 51, ал. 1 от ЗУЕС, разходите за
управление и поддържане на общите части на етажната собственост се разпределят
поравно според броя на собствениците, ползвателите и обитателите. Съгласно ал.
2 на разглежданата норма, ред. ДВ, бр.
57/2011г. , не се заплащат разходите по ал. 1 от собственик, ползвател или
обитател, който пребивава в етажната собственост не повече от 30 дни в рамките
на една календарна година. Посочената разпоредба определя начин на разпределяне
на т.нар. консумативни разноски, като дефиниция на понятието „консумативни
разноски” се съдържа в § 1, т. 11 от ДР на ЗУЕС. Това са разходите за
консумативни материали, свързани с управлението, за възнаграждения на членовете
на управителните и контролните органи и за касиера, както и за електрическа
енергия, вода отопление, почистване, абонаментно обслужване на асансьор и други
разноски, необходими за управлението и поддържането на общите части на
сградата. Нормата на чл. 51 от ЗУЕС е от повелителен характер, като смисълът,
който произтича от същата е, че участието в консумативните разноски е
обусловено от фактическото ползване на съответен обект в сградата, като в
зависимост от времетраенето и пребиваването в сградата, разходи въобще не се
дължат или се дължат наполовина /чл. 51, ал. 2 и ал. 3 от ЗУЕС/.
В случая визираната законова възможност за
освобождаване от заплащане на консумативни разходи на етажен собственик по чл.
51, ал. 2 ЗУЕС не е била предвидена в закона към момента на провеждане на ОС на
ЕС през 2010г., но е действаща материалноправна
норма за процесния период по иска. С оглед изложеното, са неоснователни
доводите в жалбата, че ответникът не може да се позовава на възражение по чл.
51, ал. 2 ЗУЕС.
Следва да се отбележи, че доводите в жалбата, че последващ етажен
собственик е обвързан от предходно взето решение на ОС на ЕС досежно
определения размер на месечна вноска за дължими консумативи разходи, са правилни,
но не налагат различен краен извод в случая, именно поради наличие на
законодателна промяна, която не е съобразена с процесното решение на ОС на ЕС,
чието изпълнение е предмет на делото. Неблагоприятните правни последици от в
тази връзка следва да възникнат в правната сфера на ищците.
Възражението по чл. 51, ал. 2 ЗУЕС е основателно и
доказано, като в тази връзка въззивният съд споделя мотивите на СРС досежно
показанията на свидетелите С.и Б., съгласно които имотът е на шпакловка и
замазка, като през процесния период е отварян инцидентно за огледи за купувачи.
Събраните гласни доказателства, в съвкупност с представените писмени
доказателства за нулева консумация на електрическа енергия в имота през
процесния период, са достатъчни да обосноват извод за липса на пълно гласно
доказване от ищците, чиято е доказателствената тежест, за ползване на офиса за
период по-дълъг от 30 дни през календарната година. В тази връзка са
неоснователни доводите в жалбата за неправилно разпределена доказателствена
тежест от първоинстанционния съд. При направеното възражение по чл. 51, ал. 2 ЗУЕС, именно в тежест на ищците е да докажат при условията на пълно и главно
доказване положителния факт относно ползването на имота за период по – дълъг от
30 дни, което не е направено по делото.
Доводът в жалбата, че приложението на чл. 51, ал. 2 ЗУЕС е обвързано от предпоставките на чл. 51, ал. 3 ЗУЕС, също е неоснователен.
В ал. 3 е визирана възможност за заплащане на 50 % от консумативните разходи от
етажен собственик, въз основа на решение на ОС на ЕС, взето след писмено
уведомяване от собственика, че ще отсъства повече от 30 дни през календарната
година. Двете алинеи визират различни фактически състави, като в случая в
исковата молба въобще не е въведен като предмет на делото фактическия състав на
чл. 51, ал. 3 ЗУЕС, респ. не се претендира изпълнение на решение на ОС на ЕС,
взето на основание чл. 51, ал. 3 ЗУЕС, поради което и въобще не следва да се
обсъжда наличието на визираните предпоставки.
Други възражения по правилността на обжалваното
решение не са заявени с въззивната жалба, което при изложените съображения и в
приложение на чл. 269, изр. 2, вр. чл. 272 ГПК предпоставя потвърждаването му
от въззивния съд в допустимата част.
При този изход на делото и съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК,
в тежест на ищеца е да възстанови разноските, които ответникът е направил
за възнаграждение за адвокатска защита и
съдействие пред въззивната инстанция в размер на сумата 1000 лева. От
въззивника е направено своевременно възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК, което е основателно. По арг. от чл. 7, ал.2, т. 3 НМРАВ и при съобразяване
на претендирания от въззивника размер, възнаграждението следва да бъде намалено
до размера на сумата 792 лв.
На въззивника не следва да се присъждат разноски.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решение
от 19.02.2019г. по гр.д. № 561/2017г. на СРС, 82 с-в, в ЧАСТТА, с която е
отхвърлен предявения иск за периода 01.01.2015г. – 09.01.2015г. и ПРЕКРАТЯВА
производството в посочената част, като недопустимо.
ПОТВЪРЖДАВА решение
от 19.02.2019г. по гр.д. № 561/2017г. на СРС, 82 с-в в останалата част.
ОСЪЖДА етажните собственици в сграда, находяща се в гр.
София, бул. *****, да заплатят на „Н.К.” ЕАД, ЕИК *********, на основание чл.
78, ал. 3 вр. ал. 5 от ГПК, направените разноски във въззивното производство за
възнаграждение за един адвокат в размер на сумата 792 лева.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен
срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.