№ 19803
гр. София, 30.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 150 СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ
при участието на секретаря ХРИСТИЯНА Р. РАЧЕВА
като разгледа докладваното от ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ Гражданско дело
№ 20221110152036 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 124 от Гражданския процесуален кодекс ГПК)
и сл.
Образувано е по искова молба на С. Н. П. срещу „..“ ЕООД.
Ищцата твърди, че през 2021 г. е сключила с третото неучастващо лице „..“ АД
договор за паричен заем № ... Възпроизвежда конкретните характеристика на договора,
като прави извод, че действителният годишен процент на разходите възлиза на близо
280 % вместо на посочените в самия договор 48, 32 %. Обосновава тезата си
включително с обстоятелството, че съгласно договора за паричен заем е следвало да
предостави персонално обезпечение в твърде кратък срок, във връзка с което й е било
наложено да сключи „договор за предоставяне на гаранция“ с ответника, който е
свързано лице със заемодателя. Съгласно чл. 3 от „договора за предоставяне на
гаранция“ ищцата трябвало да заплати на ответника разсрочено възнаграждение в
размер на общо 530 лева и 25 стотинки. По изложените съображения приема, че това
възнаграждение също следва да се изчислява при определянето на действителния
годишен процент на разходите по договора за паричен заем. Прави извод, че чл. 3 от
„договора за предоставяне на гаранция“ противоречи на и заобикаля множество
императивни правила на ЗПК, а освен това противоречи и на добрите нрави. Иска от
съда да обяви нищожността на клаузата на чл. 3 от „договора за предоставяне на
гаранция“. Претендира разноски.
Ответникът оспорва предявения иск като процесуално недопустим поради липса
на правен интерес, предявен за едно и също нещо с няколко други иска, както и че
ищцата е съединила установителен иск с осъдителен. Позовава се на съдебна практика.
По същество оспорва твърденията за недействителност на „договора за предоставяне
на поръчителство“ като неоснователни. Излага доводи, че понеже ответникът е
търговец и сключената от него сделка е свързана със занаята му, то тя има качеството
на търговска и би следвало да е възмездна, като приложение намират правилата на ТЗ.
Отрича спрямо „договора за предоставяне на поръчителство“ да е приложим ЗПК,
1
защото този договор не е за потребителски кредит. Намира, че договорът е сключен в
рамките на свободата на договаряне, както и че не нарушава добрите нрави, които са
субективно и относително понятие, подлежащо на доказване от страната, която се
позовава на него. Отрича престациите да са явно нееквивалентни. Поддържа, че
ищцата е имала възможност да избере един от три възможни начина да обезпечи
задълженията си по договора за паричен заем. Иска от съда да отхвърли исковете.
Претендира разноски.
След като съобрази твърденията на страните и събраните доказателства,
Софийският районен съд направи следните фактически и правни изводи.
Исковата молба е подадена от заинтересовано лице чрез надлежно упълномощен
процесуален представител срещу пасивно процесуално легитимиран ответник,
придружена е с документ за внесена държавна такса в необходимия размер и отговаря
на останалите формални изисквания на закона по чл. 127 и чл. 128 ГПК, поради което е
редовна, а предявеният с нея иск е процесуално допустим. Неоснователни са доводите
на ответното дружество за недопустимост на предявения иск поради липса на правен
интерес или поради наличие на идентични дела между страните. Липсва информация
ищцата да е предявила осъдителен иск по чл. 55 ЗЗД, а освен това страните определят
вида на защита, която търсят. При уважаването на предявения иск договорът за
предоставяне на гаранция би бил обявен за недействителен, което съответно ще доведе
на недължимост на вземанията по него. Ищцата не е въвела твърдения, че е погасила
вземанията по договора, с оглед на което не би могло да и се вмени задължения да
предяви осъдителен иск. При служебна проверка първостепенният съд установи, че
останалите дела между страните са свързани с различни договори от процесния. Затова
и възражението за сила на пресъдено нещо или висящ процес (exceptio rei iudicatae vel
in iudicium deductae) на ответника е неоснователно.
Предявеният иск е с правна квалификация чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Иска се
прогласяване на нищожността на клаузата на чл. 3 от „договора за предоставяне на
гаранция“ № .., сключен между ищцата и „..“ ЕООД.
В тежест на ищцата по този иск е да докаже което и да е от твърдените
основания за нищожност на договора за кредит – нарушение и заобикаляне на
правилата на ЗПК или нарушение на добрите нрави.
Страните не спорят, а и от представените по делото доказателства се установява,
че на 18. 11. 2021 г. ищцата и третото лице „..“ АД сключили договор за паричен заем
№ ... По силата на договора третото лице предоставило на ищцата в заем сума в размер
на 1 000 лв., а ищцата поела задължението да върне тази сума ведно с фиксирана
възнаградителна лихва в размер на 40 % на годишна основа на 21 ежеседмични
погасителни вноски. Страните по договора наред с това уговорили и задължение на
ищцата да предостави в тридневен срок от сключването му обезпечение на
задълженията си, което можело да бъде или двама поръчители, всеки от които
отговарящ на редица специални изисквания, или банкова гаранция в полза на третото
лице, или „одобрено от Заемодателя Дружество-гарант“ – чл. 4 от договора. На същата
дата ищцата сключила с ответника по настоящото дело втори договор – „договор за
предоставяне на гаранция“ № .., по силата на който ответникът поел задължението да
поръчителствува за задълженията на ищцата по предходно обсъдения договор, а тя се
задължила да му заплати възнаграждение в размер на 530 лева и 25 стотинки, чието
изпълнение страните разсрочили на 21 ежеседмични вноски, чиито падежи съвпадали с
тези по договора за паричен заем (чл. 3).
2
Целта на първоначалния договор за паричен заем от 18. 11. 2021 г. е била да се
„рефинансира текущ заем“ на ищцата по договор за паричен заем № 4275818 в размер
на 466 лева и 65 стотинки (чл. 3). По делото няма данни ищцата да е сключила който и
да е договорите във връзка с упражнявана от нея търговска или професионална
дейност. При това положение следва да се приеме, че тя има качеството на потребител,
че договорите за парични заеми са договори за потребителски кредити, съответно че
„договорът за предоставяне на гаранция“ е потребителски договор. При това
положение съдът следва да следи и служебно за наличие на неравноправни клаузи в
сключените договори.
Във връзка с анализираните два договора трябва да се съобрази следното:
въпреки че всеки един от посочените два договора формално представлява
самостоятелен договор, те следва да се разглеждат като едно цяло. Тази обвързаност се
установява от уговорката за необходимост от предоставяне на кредитора на
обезпечение по кредита в 3 дневен срок от датата на сключване на договора за заем,
както и с изричната уговорка за изплащане на възнаграждение за даване на
обезпечение, ведно с основното задължение по кредита. Двата договора участват във
формирането на едно общо облигационно отношение в широк смисъл (А.К., „Общо
учение за облигационното отношение“).
В самия договор за заем е посочено, че размерът на ГПР възлиза на 48,32 %. В
хода на съдебното дирене съдът допусна изготвянето на съдебно-счетоводна
експертиза. Според експертното заключение на вещото лице, което съдът кредитира
като пълно, ясно и професионално издържано при формално зададените от страните по
договора за паричен заем от 18. 11. 2021 г. параметри се получава ГПР в размер на 49,
10 %. Ако към параметрите към договора обаче бъде включена и седмичната такса към
дружеството, предоставило гаранция, то ГПР е в размер 1084, 29 %. При този вариант
ГПР надвишава значително максимално допустимия по закон размер от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет – чл. 19, ал. 4 ЗПК. Следва да се
отбележи и обстоятелството, че от публично достъпните данни в търговския регистър
се установява, че едноличен собственик на капитала на ответното дружество, което се е
задължило да поръчителствува за задълженията на ищцата към „..“ АД, е „..“ АД.
За да е налице поръчителство е напълно достатъчно да се сключи договор за
поръчителство между кредитора и поръчителя. Не се изисква да бъде сключван и втори
договор между длъжника и поръчителя. В този смисъл е последователната съдебна
практика (решение № 351 от 12. 06. 1995 г. на ВС по гр. дело № 2635/94 г., V г. о.;
решение № 1022 от 28. 06. 1999 г. на ВКС по гр. дело № 252/1999 г., V г. о). Регресните
вземания на изпълнилия чуждите задължения поръчител възникват срещу длъжника по
силата на закона. Преди изпълнението на тези задължения от поръчителя в
класическия случай между тях не съществува правна обвързаност (решение № 74 от 01.
07. 1959 г. по гр. дело № 51/59 г., ОСГК на ВС). Действително, частноправните субекти
разполагат с автономия на волята да сключват каквито и да било сделки, включително
договори, каквито законодателството изрично не предвижда. Следователно
поръчителят и длъжникът биха могли да сключат и договор за „предоставяне“ на
персоналното обезпечение, макар и такъв да не се предвижда от законодателството и да
е напълно ненужен за учредяването на поръчителството. Автономията на волята на
страните обаче е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две насоки: съдържанието
на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен
и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и
3
до търговските сделки (чл. 288 ТЗ). За спазването на това двойно ограничение съдът
следи служебно, в какъвто смисъл са разясненията, дадени с т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК, с т. 1 от Тълкувателно
решение № 1/2013 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 г., ОСГТК и с Тълкувателно
решение № 1 от 27.04.2022 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2020 г., ОСГТК. При така
установените характеристики на договора за паричен заем и договора за „предоставяне
на гаранция“ от 18. 11. 2021 г. настоящият съдебен състав приема, че
възнаграждението за предоставяне на поръчителство по втория договор следва да бъде
приравнено на разход по потребителския кредит. Това следва от дефиницията на
понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в пар. 1, т. 1 от
Допълнителните разпоредби на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и
всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите
за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Съдът приема, че в разглеждания случай получаването на кредита е било обусловено
от сключването на договор за „предоставяне на гаранция“ от страна на
кредитополучателя. При това положение този разход по кредита е следвало също да
бъде включен от страните при изчисляването на ГПР по договора за паричен заем, в
какъвто смисъл е съдебната практика на въззивния съд, която настоящият съдебен
състав напълно споделя (определение № 12852, постановено на 26. 10. 2023 г. от
Софийския градски съд, III-Б въззивен състав, по в. ч. гр. дело № 20231100510598 по
описа му за 2023 г.).
По изложените съображения съдът предпочита да възприеме вариантът на
експертното заключение по съдебно-счетоводната експертиза, според който
действителният ГПР по договора за паричен заем 1 084, 29 %. Всеки един от двата
договора от 18. 11. 2021 г. – договорът за паричен заем и този за предоставяне на
гаранция – разгледани изолирано един от друг и сами по себе си не противоречат на
закона, но заедно постигат забранена с повелителна правна норма цел – увеличават
ГПР по договора за паричен заем над императивния максимум по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
При това положение двата договора са нищожни поради заобикаляне на закона (чл. 26,
ал. 1, предл. първо, алт. втора ЗЗД). Щом целият договор за предоставяне на гаранция е
нищожен поради заобикаляне на закона, то и чл. 3 от него също е нищожен. При това
положение и съобразно ограниченията на диспозитивното начало съдът следва да
прогласи нищожността само на тази клауза от договора. Предявеният иск е
основателен. Излишно е да се обсъждат останалите доводи на ищцата за
недействителност на договора и атакуваната клауза.
По разноските.
При този изход на спора право на разноски има ищцата съгласно чл. 78, ал. 1 от
ГПК. Тя е заплатила 50,00 лв. за държавна такса, както и 300 лв. депозит за съдебно-
счетоводна експертиза. Ищцата не е сторила разноски за адвокатско възнаграждение,
но претендира присъждането на възнаграждение в полза на адвокат М., във връзка с
което е представила договор за безвъзмездна правна защита (л. 7). При това положение
съдът намира, че ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на адвокат М.
минимално адвокатско възнаграждение, което съобразно съответната приложима
4
редакция на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения възлиза на 360 лв. Доколкото представеният договор за правна помощ
и съдействие няма дата, като достоверна дата за съставянето му следва да бъде приета
датата на исковата молба, а именно 27.09.2022 г., което е преди датата на влизане на
измененията в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
поради което съдът приема дължимото възнаграждение в размер на 360 лв. с ДДС.
Мотивиран от всичко изложено, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от С. Н. П., ЕГН: **********, с
адрес: .., установителен иск срещу „..” ЕООД, ЕИК .., със седалище и адрес на
управление .., че клаузата на чл. 3 от договор за предоставяне на гаранция № ..,
сключен между С. Н. П. и „..“ ЕООД на 18. 11. 2021 г., е нищожна на основание чл. 26,
ал. 1, пр. първо от Закона за задълженията и договорите.
ОСЪЖДА „..” ЕООД, ЕИК .., със седалище и адрес на управление .., да заплати
в полза на С. Н. П., ЕГН: **********, с адрес: .., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата
от 350,00 лв., представляваща разноски по делото.
ОСЪЖДА „..” ЕООД, ЕИК .., със седалище и адрес на управление .., да заплати
в полза на адв. Д. М. М. на основание чл. 38 ЗАдв. сумата от 360 лв., представляваща
адвокатско възнаграждение за безвъзмездна правна помощ в първоинстанционното
производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Служебно изготвени преписи от решението да се връчат на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5