№ 4566
гр. София, 09.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 124 СЪСТАВ, в закрито заседание на
девети декември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:ИВО Н. ПЕТРОВ
като разгледа докладваното от ИВО Н. ПЕТРОВ Гражданско дело №
20211110129730 по описа за 2021 година
Производството е образувано по искова молба на ******** срещу В.Й., с която са
предявени по реда на чл. 422 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 9
ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД за признаване за установено между страните, че ответникът
дължи на ищеца сумата от 2080,54 лв., представляваща остатък от главница по договор за
предоставяне на паричен кредит от разстояние № 249053 от 10.04.2019 г., ведно със
законната лихва считано от 05.11.2020г. до окончателното плащане, както и сумата от 536,25
лв., представляваща договорна /възнаградителна/ лихва за периода от 08.08.2019 г. до
02.08.2020 г.
В исковата молба се твърди, че по сключен между страните договор при ОУ за
предоставяне на паричен кредит от разстояние № 249053/10.04.2019г. ищецът е предоставил
на ответника уговорения заем в размер на сумата 2500 лева, който следвало да бъде погасен
на 18 ежемесечни вноски, от които 17 в размер на 138,89 лв. и последната 18-та вноска в
размер на 138,87 лв. за периода 10.05.2019 г. – 01.10.2020 г. Ответникът заплатил
дължимите месечни вноски за периода 10.05.2019 г. – 09.07.2019 г., като вноската за
08.08.2019 г. е частично погасена, като в не е изпълнил задължението си по договора за
връщане в договорените срокове на цялата заемна сума. Твърди се, че страните са уговорили
и договора лихва с фиксиран лихвен процент в размер на 40,15 %. Ищецът твърди, че
ответникът е погасил лихвата за периода 10.04.2019 г. – 08.08.2019 г., като претендира
заплащането на лихва за периода от датата на последното плащане до датата на обявяване на
предсрочна изискуемост, а именно: 08.08.2019 г. – 02.08.2020 г. в размер на 536,25 лв.
Претендират се разноски.
Ответникът В.Й., чрез процесуалния си представител адв. К.С., оспорва предявените
искове по основание и размер. Оспорва съществуването на облигационното
правоотношение между страните.
Съдът, като прецени относимите доказателства и доводите на страните, приема
за установено от фактическа и правна страна следното:
По иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл.
240, ал. 1 ЗЗД:
Ищецът твърди, че вземанията му произтичат от сключен между страните от
1
разстояние договор за потребителски кредит. За уважаване на установителния иск в тежест
на ищеца е да докаже наличието на валидно облигационно отношение по договор за заем,
сключен между него и ответника от разстояние при спазване на изискванията на ЗПК и
ЗПФУР, по силата на което е изпълнил задълженията си за предаване на паричната сума,
както и изискуемостта на претендираните вземания, а в тежест на ответника е да докаже, че
е заплатил претендираните вземания. а за ответника е възникнало задължението за
погасяване на заетата сума
Предвид нормата на чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор,
въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за
доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на
периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Договорът за
потребителски кредит следва да се сключи в писмена форма на хартиен или друг траен
носител със задължителното му съдържание по чл. 11 ЗПК. Съобразно разпоредбата на чл. 6
ЗПФУР такъв договор може да бъде сключен и като част от система за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на
предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за
комуникация от разстояние - едно или повече. Предвид разпоредбата на т. 1 от ДР на
ЗПФУР, такава финансова услуга, по отношение на която законът е приложим е и
кредитирането. Съгласно чл. 18, ал. 1 ЗПФУР доставчикът е длъжен да докаже, че е
изпълнил задълженията си за предоставяне на информация на потребителя; че е спазил
сроковете по чл. 12, ал. 1 или 2; че е получил съгласието на потребителя за сключване на
договора и, ако е необходимо, за неговото изпълнение през периода, през който
потребителят има право да се откаже от сключения договор. Съгласно нормата на чл. 18, ал.
2 ЗПФУР за доказване предоставянето на преддоговорна информация, както и на изявления,
отправени съгласно ЗПФУР се прилага чл. 293 ТЗ, а за електронните изявления – ЗЕДЕП
(загл. изм. ДВ бр. 85/2017г. - Закон за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги).
С исковата молба ищецът е изложил твърдения, че процесният договор бил сключен
чрез размяна на изявления по електронна поща, предвид което приложимият закон относно
формата на изявленията е ЗЕДЕУУ. Съобразно чл. 3 ЗЕДЕУУ писмената форма на документ
е спазена, ако е съставен електронен документ по смисъла на чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС)
№ 910/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 г., съдържащ електронно
изявление. По аргумент от легалната дефиниция на понятието по смисъла на чл. 3, т. 35 от
Регламент (ЕС) № 910/2014, съобразно която електронен документ означава всяко
съдържание, съхранявано в електронна форма, по-специално текстови или звуков, визуален
или аудио-визуален запис, електронният документ не е необходимо да бъде инкорпориран
на хартия и подписан. Съобразно разпоредбата на чл. 4, изр. 1 ЗЕДЕП автор на
електронното изявление е физическото лице, което в изявлението се сочи като негов
извършител.
С исковата молба ищецът е изложил твърдение, че ответникът го сезирал с попълнен
електронен формуляр за кандидатстване за кредит. Самият формуляр не е представен по
делото, но от представения по делото сключен от разстояние договор за предоставяне на
кредит от разстояние № 249053/10.04.2019г. се съдържа подробна информация относно
личните данни на ответника, в т.ч. банкова сметка, данни от лична карта, електронен адрес и
телефон, предвид на което и на основание цитираните по-горе норми, съдът приема, че
процесният договор бил сключен от ответника В.Й., който на отправеното предложение на
ищеца за сключване на договор се съгласил, предоставяйки на ищеца своите лични данни.
Ето защо настоящият съдебен състав приема, че по делото се установява, че ищецът -
2
доставчик на финансова услуга, получил съгласието на ответника за сключването на
договора по чл. 18, ал. 1, т. 3 ЗПФУР.
От представеното по делото и неоспорено писмено доказателство – Преводно
нареждане с реф. № 20190410029980014953 от 10.04.2019г., с основание за превод Договор
за заем № 249053, с наредител ищеца и получател ВЛ. Й. Й., както от представеното по
делото удостоверение от Банка ДСК с изх. № 0020-10-08358/1/26.10.2021 г., в което се
посочва, че банкова сметка на получателя, посочена в платежното нареждане е на ответника
по делото, се установява, че в деня на сключването на процесния договор ищецът е
предоставил на ответника заемната сума от 2 500 лв. по банкова сметка, посочена от
ответника, съобразно постигнатото с договора за предоставяне на кредит от разстояние №
249053/10.04.2019г. съгласие между страните. С това за ищеца е възникнало правото да
претендира насрещната престация - връщане на заетата сума, а за ответника В.Й. –
кореспондиращото на това право задължение да погаси дълга по уговорения между страните
погасителен план.
С оглед на това и като взе предвид, че след сключване на процесния договор, ищецът
е направил извънсъдебно признание на дълга, като е погасил частично главницата по
договора за заем, то дългът на длъжника е намален именно с тази сума. Ищецът претендира
по-нисък размер на главницата по предоставена заемна сума, а именно сума от 2080,54 лв.,
поради което искът следва да бъде уважен изцяло. Ето защо съдът приема за установено, че
ответникът дължи по договора за предоставяне на кредит от разстояние №
209770/11.05.2018г. връщане на заетата сума в размер на 2080,54 лв. Като основателен,
предявеният иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 9
ЗПК, вр. чл. 240 ЗЗД за сумата 2080,54 лв. – главница по договора за предоставяне на кредит
от разстояние № 249053/10.04.2019г., следва да бъде изцяло уважен.
По иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл.
240, ал. 2 ЗЗД:
Съгласно посочената разпоредба заемателят дължи лихва на заемодателя, ако такава е
уговорена писмено. В настоящия случай, между страните е постигнато съгласие за
начисляване на възнаградителна лихва на база фиксиран годишен лихвен процент в размер
на 40.15 %, като е посочен и общият размер на дължимите от длъжника суми – 536,25 лв.
Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
Ответникът има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 ДР на ЗЗП, поради
което и процесният договор за предоставяне на кредит от разстояние № 249053/10.04.2019г.
се ползва от защитата на потребителите, предвидена в ЗЗП, като съобразно посочения закон,
приложение относно потребителските договори има Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5
април 1993 г., Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври
2011 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.
Ответникът се явява потребител и по смисъла на чл. 7, ал. 2 ЗПФУР.
Съгласно чл. 18, ал. 5 ЗПФУР за договора за предоставяне на финансови услуги от
разстояние се прилагат и чл. 143 – чл. 148 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен.
В разпоредбата на чл. 143, ал. 1 ЗЗП се предвиждат критерии, чрез които може да се
установи неравноправният характер на клауза в договор, сключен с потребител. В чл. 143, т.
3 ЗЗП е посочено, че неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка
уговорка, която поставя изпълнението на задълженията на търговеца или доставчика в
зависимост от условие, чието изпълнение зависи единствено от неговата воля. Разпоредбата
3
на чл. 143, т. 10 ЗЗП предвижда, че неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е
всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя,
като позволява на търговеца да променя едностранно условията на договора въз основа на
непредвидено в него основание.
Съдът приема, че не е налице нищожност поради противоречие със ЗПК и ЗПП, тъй в
съответствие с принципите на свободата на договаряне страните са постигнали съгласие
относно размера на възнаградителната лихва по заема, която в процесния договор е
изначално определена по ясен и разбираем начин до точно фиксирана сума, което позволява
на кредитополучателя да прецени произтичащите за него икономически последици при
обвързването му с договора.
Предвид изложеното съдът приема за установено, че ответникът дължи по договора
за предоставяне на кредит от разстояние № 249053/10.04.2019г. сумата в размер на 536,25
лв., съответна на посочения в договора размер на възнаградителната лихва, поради което
предявеният иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240,
ал. 2 ЗЗД като основателен следва да бъде уважен изцяло.
При този изход на правния спор с правна възможност да претендира разноски
разполага единствено ищеца.
В съответствие със задължителните разяснения, посочени в т. 12 на Тълкувателно
решение № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, съдът следва да се произнесе и по разпределението на
отговорността за разноски в заповедното и исковото производство. На основание чл. 78, ал.
1 ГПК заявителят (ищец) има право на направените от него разноски в двете производства
съобразно уважената част от претенциите. Последният е доказал, че реално е сторил такива
и е поискал присъждането им, поради което и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК трябва да му
бъде присъдена сумата от 94,61 лв. – сторени разноски в заповедното производство, и
1061,43 лв. – сторени разноски за първоинстанционното производство. Съдът намира, че с
оглед предмета на дейност на страната и това, че производството се явява типично за
същата, размерът на юрисконсултското възнаграждение в заповедното производство следва
да бъде определен на 50 лв., а в исковото производство – на 100 лв.
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от ********, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление адрес, срещу ВЛ. Й. Й., ЕГН **********, от гр. София,
адрес, искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 9
ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, че ВЛ. Й. Й. дължи на ******** сума в размер на 2080,54
лв., представляваща отпуснатата в заем сума по договор за предоставяне на паричен кредит
от разстояние № 249053 от 10.04.2019г., ведно със законната лихва считано от 05.11.2020г.
до окончателното плащане, както и сума в размер на 536,25 лв., представляваща договорна
/възнаградителна/ лихва за периода от 08.08.2019 г. до 02.08.2020 г., които вземанията са
предмет на издадена на 27.01.2021 г. заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. №
54471 по описа на СРС за 2020 г.
ОСЪЖДА ВЛ. Й. Й., ЕГН **********, от гр. София, адрес, да заплати на ********,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление адрес, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
сумата от 94,61 лв. – сторени разноски в заповедното производство, и 1061,43 лв. – сторени
разноски в исковото производство.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд с въззивна
жалба в двуседмичен срок от съобщението.
4
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5