Р E
Ш Е Н
И Е
№ ………., 19.10.2023 година, град С.,
В И М
Е Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Гражданско отделение-Брачни състави, ІI-ри брачен въззивен
състав,
в публично съдебно заседание на девети февруари през 2023година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Галя Митова
ЧЛЕНОВЕ : Валентина Ангелова
Милен Евтимов
При секретаря Мариана Ружина,
след като разгледа докладваното от съдия Ангелова,
гражданско дело № 8798 по описа на съда за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е
въззивно – по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.
С Решение № 214631
от 11.09.2019 г., поправено с Решение, № 139855 от 30.06.2020 г., постановени по
гражданско дело № 55790 по описа за 2018 г. на Софийски районен съд, ІІІ
Гражданско отделение, 89 състав, съдът предоставил упражняването на
родителските права по отношение на малолетното дете Р.Р.М.
на майката М. И.Н., при която определил местоживеенето на детето, определил
режим на лични отношения на детето с бащата Р.Г.М., като бащата имал право да
вижда и взема детето при себе си всяка първа и трета седмица от месеца, за
времето от 18 часа в петък до 20 часа в неделя, с преспиване, един месец през
лятото, който не съвпада с платения годишен отпуск на майката, първата половина
на зимната ваканция и за втората половина на пролетната ваканция, както и по
време на Коледните празници на всяка нечетна година от 18 часа на 24 декември
до 20 часа на 26 декември, Новогодишните празници на всяка четна година от 18
часа на 31 декември до 20 часа на първи януари на следващата година, и за
Великденските празници на всяка нечетна година от 18 часа на Разпети петък до
18 часа на понеделник; осъдил бащата Р.М. да заплаща месечна издръжка на детето
Р.в размер на 300 лева, считано от 20.08.2018 г. до настъпване на обстоятелства
за изменение или прекратяване на издръжката, ведно със законната лихва върху
всяка просрочена сума до окончателното й изплащане, като отхвърлил иска до
първия предявен размер от 400 лева като неоснователен; осъдил Р.М. да заплати
по сметка на СРС сумата от 432 лева държавна такса и постановил предварително
изпълнение на решението в частта относно издръжката. Със същото решение съдът
определил привременни мерки относно упражняването на родителските права,
местоживеенето на детето Р.и контактите му с бащата.
Недоволен от така
постановеното решение останал Р.Г.М., който обжалва същото в частите му относно
размера на присъдената в полза на детето издръжка за сумата над 140 лева до
присъдения размер от 300 лева, както и относно определения му режим на лични
отношения с детето Р.. По отношение на режима излагал доводи за създавани от
майката пречки за осъществяването на контакти с детето, което пребивава в друга
държава. Счита, че присъдената издръжка в обжалваната част е необоснована
завишена и не е съобразена с материалните възможности на бащата да я заплаща.
Сочел, че от 01.10.2019 г. е с намалено трудово възнаграждение, съобразно броя
на учебните часове в занималнята и същото е с брутен размер от 770 лева и нетен
такъв от 620 лева. Сочи това обстоятелство като нововъзникнало
обстоятелство. Излага подробни съображения за пороците на решението в обжалваните части, като моли
съда да постанови решение, с което да отмени и определи режим на контакти с
детето, съобразен с обективните обстоятелства и местоживеенето му в друга
държава и отхвърли претенцията за издръжка над размера от 140 лева. Претендира
сторените деловодни разноски пред двете съдебни инстанции.
В хода на съдебното
дирене оттегля въззивната жалба в частта й относно определения му режим на
лични отношения с детето Р., като с протоколно определение от 09.02.2023 г.
съдът е прекратил производството по делото в частта относно режима на лични
отношения на бащата с детето. Горното определение е влязло в сила като необжалвано
на 17.02.2023 г.
Лично и чрез
пълномощника си по делото, поддържа въззивната си жалба в частта й относно
размера на присъдената в полза на детето издръжка над минимално установената
(1/4 от минималната работна заплата за страната) и пледира за нейното
уважаване. Сочи промяна в обстоятелствата относно материалните си възможности,
поради пенсионирането си поради осигурителен стаж и възраст, като твърди, че не
работи по трудов или граждански договор и няма други доходи извън получаваната
пенсия, като моли съда да съобрази при произнасянето си това обстоятелство. Претендира
разноски по представен списък.
В срока по чл. 263,
ал. 1 от ГПК насрещната страна по жалбата М. И.Л. ( въззиваемата е сключила
граждански брак, като е приела да носи брачното фамилно име Л. вместо предбрачното фамилно име Н.) не е подала писмен отговор по
жалбата на Р.Г.М..
В хода на съдебното
дирене, лично и чрез пълномощника си по делото, оспорва жалбата като
неоснователна и пледира за потвърждаване на обжалвания съдебен акт. Сочи, че
детето Р.е в седми клас, като се нуждае от допълнителни уроци, а освен това
разходите за издръжката му, предвид възрастта му, са високи. Детето се нуждаело
от обувки за всеки сезон, а освен това носело очила, което налагало периодично
да се правят прегледи и да се купуват нови очила. Твърдяла, че след връщането
си детето от Германия, тя не работила, а когато работела месечно успявала да
реализира 200-300 лева, грижела се за болните си родители, бащата не давал
издръжка за детето, като то било издържано от нейния съпруг. Твърди, че
въззивника разполага със собствено жилище, преподава, но не подпомага сина си
по никакъв начин. Признанието, че издръжката на детето се осигурявала от
съпруга на въззиваемата не освобождавал бащата от задължението му да му дава
издръжка. Претендира разноски по представен списък.
Жалбата е подадена
в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, като
е подадена от лице, имащо интерес от обжалването и отговаря на изискванията на
чл. 261 от ГПК, поради което е процесуално допустима и следва да се разгледа по
същество.
С оглед предмета на
въззивна проверка, очертан след частичното оттегляне на въззивната жалба,
въззивният съд констатира, че първоинстанционното решение е влязло в сила в
частите му относно предоставянето на родителските права и местоживеенето на
детето, относно определения режим на
контакти на детето с бащата, както и относно допуснатото предварително
изпълнение на решението в частта относно издръжката.
За да се произнесе, въззивният съд взе предвид следното
:
Производството пред
Първоинстанционният съд било образувано по предявен от М. И.Н. (сега Л.) срещу Р.Г.М.
иск с правно основание чл. 127, ал. 2 от СК-за разрешаване на спор между родителите относно родителските права,
местоживеенето на детето Р., контактите му с неотглеждащия го родител и
издръжката му.
Ищцата твърдяла, че
с ответника живели на съпружески начала в периода от 2005 г. до 2009 г., като
от връзката им на 03.02.2009 г. се родило детето Р.. Скоро след раждането му
ответникът напуснал ищцата, а от 2013 г. преустановил всякакви контакти с нея и
детето. Той не се интересувал от детето и не му давал издръжка. Когато решила
да се установи в Германия, където работела, той дал съгласие за извеждане на
детето от страната. Впоследствие обаче й създавал пречки и разстройвал детето,
като с него не можело да се постигне съгласие. Поради това тя претендирала
упражняване на родителските права по отношение на детето Р., като
местоживеенето му се определи при нея, а на бащата се определи режим на
контакти с детето. Претендирала издръжка за детето в размер на 400 лева,
считано от 16.08.2017 г.
Ответникът оспорвал
фактически твърдения на ищцата, както предявените искове, като предявил
насрещен иск, като претендирал упражняване на родителските права по отношение
на малолетния Р., определяне на местоживеенето му при бащата, като на майката
се определи подходящ режим на лични отношения с детето и се осъди да му заплаща
издръжка в размер на 150 лева.
Първоначалната ищца
оспорвала насрещния иск и наведените от насрещния ищец твърдения.
За да постанови
съдебния си акт в обжалваната част досежно размера на издръжката, Първоинстанционният
съд приел за установена следната фактическа обстановка :
Страните по спора
били родители на детето Р., роден на *** г., което е малолетно, за чиято
цялостна издръжка месечно е необходима сумата от 500 лева.
При тази фактическа
установеност, първоинстанционния съд постановил обжалвания съдебен акт.
Настоящият състав на Софийски
градски съд, Гражданско отделение, след като взе предвид становищата на
страните, събраните в двете съдебни инстанции доказателства, прецени ги по реда
на въззивното производство и съобрази приложения закон, по свое убеждение, прие
за установено следното :
Въззивният съд споделя
установената от Първоинстанционният съд фактическата обстановка, като не намира
за нужно да я преповтаря, а препраща към нея на основание чл. 272 от ГПК,
правейки я по този начин част от своя съдебен акт. Същата се установява от
представените в първоинстанционното производство писмени доказателства, в
частност удостоверение за раждане на детето Р., като следва да се допълни с
анализ до писмените и гласните доказателства, касаещи материалните възможности
на задължените родители, а именно – трудов договор, сключен между въззивника и „М.“ ООД; граждански договор за извършване на
работа чрез личен труд от 20.08.2018 г., сертификати, касаещи професионалната
квалификация на въззиваемата, нотариален акт за дарение на недвижим имот, № 88,
том ВІ, рег. 1817, дело 75 от 2010 г., както и с изявленията на страните
относно доходите им, направени в хода на социалното проучване.
Съобразно
представения трудов договор от 01.06.2017 г. въззивникът е в трудово
правоотношение с „М.“ООД, като педагог, безсрочно, с изпитателен срок от шест
месеца, уговорен в полза на работодателя, при 8-часов работен ден, с основно
месечно възнаграждение от 770 лева, и допълнително такова от 0,6 % върху
основното възнаграждение за всяка година трудов стаж. В хода на социалното
проучване въззивникът заявил месечни доходи в размер на 1200 лева, както и че
притежава в собственост на недвижим имот.
Въззиваемата е с
квалификация „вътрешен одитор на системи за
управление на безопасността на хранителните продукти съобразно изискванията на ISO 22000:2005 и ISO 19011:2002“, като
работела по граждански договор с договорено заплащане от 800 лева. Същата е
собственик на недвижими имоти на територията на гр. С., като в хода на
социалното проучване е заявила месечен доход в размер на 800 лева.
Във въззивното
производство също са събрани писмени доказателства, а именно : служебна
бележка, справка за актуално състояние на трудовите договори за въззивника,
разпореждане за отпускане на лична пенсия от 23.03.2021 г. и от 30.09.2022 г.,
фактура за закупуване на диоптрични очила; поръчки за закупуване на учебници и
помагала от стор.бг;
фактури за закупуване на дрехи, обувки и други вещи, удостоверение за абонамент
в „Уча се“ ООД, преводно нареждане от 01.09.2022 г., от чийто анализ се установяват следните факти
:
Трудовото
правоотношение на въззивника с „М.“ ООД е прекратено
на 01.02.2021 г., а от 29.06.2020 г. той получавал лична пенсия за осигурителен
стаж и възраст в размер на 369,66 лева. С последващо
разпореждане от 30.09.2022 г. размерът на получаваната от въззивника пенсия бил
преизчислен, като от 01.10.2022 г. същият вече бил 559,72 лева.
В полза на малолетния Р.регулярно се купуват от майката необходими дрехи,
обувки, учебници и помагала, като за 2021 г. и 2022 г. детето било абонирано за
достъп до платформата на „Уча се“, за което били заплатени общо 406,80 лева, а
на 01.09.2022 г. И.Г. Л., съпруг на въззиваемата, заплатил в полза на „Знам и
мога“ ООД сумата от 1900 лева с посочено основание такса за курсове за Р.М.,
ЕГН **********. На 28.12.2021 г. за диоптрични очила на малолетния Р.била
заплатена сумата от 440 лева.
Други относими доказателства за твърденията на страните не са ангажирани
в настоящето производство.
При тази фактическа установеност, въззивният съд
достигна до следните изводи от правна страна :
Жалбата е
неоснователна по изложените в нея доводи.
Въззивният съд
изцяло споделя изцяло прецизните правни изводи, изложени от първоинстанционния
съд в обжалвания съдебен акт, досежно материалната възможност на бащата да
участва в издръжката на малолетния си син със сумата от 300 лева, като не счита
за необходимо да ги преповтаря, а препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.
С оглед наведените
в жалбата доводи, следва да се отбележи следното :
Задължението на въззивника Р.М. да участва в издръжката на малолетния си
син е алиментно и с приоритет пред поети от тази страна облигационни и други
задължения. Същият е длъжен да осигури такава издръжка на сина си, чрез която
да осигури оптималното му развитие, независимо от трудностите, които би изпитал
да осигури собствените си нужди. Следва да се отбележи, че макар въззивника да
е пенсионер поради осигурителен стаж и възраст, той не е неработоспособен и
липсват доказателства за негово влошено здравословно състояние. Данните по
делото сочат, че същият разполага с имущество и е с педагогическа квалификация,
като не би имал трудности да допълва доходите си, давайки уроци. По отношение
на детето следва да се отбележи, че обикновените условия на живот за него се
преценяват съобразно стандарта на живот, осигуряван на детето до раздялата на
родителите му, техните доходи, както характерните за деца от същата възраст,
пол и здравословно състояние, нужди. Издръжката, доставяна от двамата родители
чрез грижи, пари и прочее, следва да е такава, каквато всеки от тях би отделял
за детето, в случай, че те живееха в едно домакинство. С оглед тези конкретни
обстоятелства, въззивният съд приема, че и понастоящем месечно необходимите
средства за издръжка на непълнолетния са 500 лева, в които участието на бащата
е правилно определено. Не е спорно, че към момента на определянето на този
размер на издръжката за детето, то вече е било установено с майката в страната
ни, като от тогава нуждите му от средства за издръжка не са намалели, а
напротив – нарастват все повече с израстването на самото дете. Ето защо,
въззивният съд намира, че в случай, че въззивникът съжителства в едно
домакинство с детето, би отделял значително повече средства за месечната
издръжка от присъдената сума от 300 лева, а също така би бил задължен да
участва и в непосредствените грижи за неговото отглеждане, от които понастоящем
е напълно освободен. Също така въззивният съд приема, че липсва възможност
издръжката да бъде определена под минималния предвиден в закона размер, който
считано от 01.01.2023 г. е в размер на 195 лева, а
според решение на правителството на Република България, от 01.01.2024 г. от когато минималната работна заплата ще се
увеличи на 933 лева, ще е в размер на 233,25 лева. Съобразно това, така
присъдената издръжка е в размер близък до минималния размер, предвиден с
разпоредбата на чл. 142, ал. 2 от СК.
Предвид това и
поради съвпадението на крайните изводи на въззивния съд, с тези изложени от
първоинстанционния съд в обжалвания съдебен акт, същият следва да се потвърди в
обжалваните от ответника части.
Съдът е сезиран с
претенции за присъждане на разноски от двете страни, но предвид характера на
съдебното производство (спорна съдебна администрация) такива не им се следват.
Така мотивиран, и
на основание чл. 271 от ГПК, Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-ри
брачен въззивен състав
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 214631 от 11.09.2019 г.,
поправено с Решение, № 139855 от 30.06.2020 г., постановени по гражданско дело
№ 55790 по описа за 2018 г. на Софийски районен съд, ІІІ Гражданско отделение,
89 състав, в обжалваната част относно размера на издръжката, дължим от бащата
за детето Р.за горницата от 140 лева до присъдения размер от 300 лева.
ОТХВЪРЛЯ като НЕОСНОВАТЕЛНИ,
претенциите на страните Р.Г.М. и М. И.Л. за присъждане на сторените по водене
на делото разноски.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: …………… ЧЛЕНОВЕ: 1. …………… 2. ……………