гр. София, 01.07.2020 г.
Софийски
градски съд, Гражданско отделение, ІІ-Г въззивен състав, в публично заседание
на дванадесети април през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
АНЕТА ИЛЧЕВА
при участието на секретаря Алина Тодорова,
разгледа докладваното от съдия Илчева в. гр. д. № 11975 по описа за 2018 г. по
описа на СГС и взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 333558 от 07.02.2018 г.,
постановено по гр. д. № 2516/2017 г. на СРС, 40 състав, е признато за
установено по искове с правно основание чл. 415, ал. 1, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, предявени от „Р./България/“
ЕАД срещу С.С.И., че С.С.И. дължи на „Р./България/“ ЕАД следните суми: 3264,64
лева – главница, ведно със законна лихва за периода от 03.10.2016г. до
изплащане на вземането, възнаградителна лихва в размер на 413,25 лева за
периода 10.12.2014 г. - 20.09.2016 г., наказателна лихва в размер на 60,97 лева
за периода 10.12.2014 г. - 29.09.2016 г. - вземания по договор за студентски
кредит №1677/11.10.2010 г., за които е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по реда на чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 55284/2016 г. на СРС,
40 състав, като предявените искове за установяване дължимостта на вземанията за
главница и за възнаградителна лихва за разликата до пълните предявени размери
от съответно 3891,63 лева и 449,80 лева са отхвърлени.
Срещу решението в частта, в която са
отхвърлени предявените искове е подадена въззивна жалба от ищеца, който счита
решението в обжалваната част за неправилно и незаконосъобразно. Излага, че в
Наредба № 9 от 03.04.2008 г., приложима към датата на сключване на договора,
липсва забрана за уговаряне на капитализиране на лихви. Счита, че клауза 5.4.
от договора не противоречи на закона и не е нищожна. Сочи, че договорът за
банков кредит е възмездна сделка и гратисният период не може да бъде период на
безвъзмездно ползване на средствата.
Решение № 333558 от 07.02.2018 г.,
постановено по гр. д. № 2516/2017 г. на СРС, 40 състав, в частта, в която са
уважени предявените искове, е влязло в сила като необжалвано.
Съдът, като съобрази доводите на страните и
събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с
наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт и
възраженията на страните:
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал.
1 ГПК от легитимирана страна и същата е процесуално допустима.
Разгледана по същество е частично основателна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
основания във въззивната жалба. Първоинстанционното решение е валидно и
допустимо. Не са допуснати и нарушения на императивни материалноправни норми.
СРС, 40 състав, е бил сезиран с иск с правно
основание чл. 415, ал. 1, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 430,
ал. 1 и ал. 2 ТЗ.
В хода на първоинстанционното производство са
събрани доказателства, обуславящи извод, че между страните са налице договорни
отношения, по силата на които банката предоставя на кредитополучателя кредит в
размер на 3500 лева, платим на 120 месечни погасителни вноски, с цел заплащане
на 5 броя такси за обучение в размер на 700 лева. В т. 5.2. от договора от 11.10.2010
г. е посочено, че при погасяване на кредита кредитополучателят ще ползва
гратисен период 40 месеца, считано от датата на сключване на договора до 10.02.2014
г. Точка 5.3. гласи, че по време на гратисния период кредитополучателят не
дължи плащане на главницата и лихва по кредита. Кредит е изцяло усвоен.
Съгласно действащия погасителен план банката начислява лихва върху усвоената
част от кредита по време на гратисния период, като начислената лихва се
капитализира.
В чл. 7 от договора е
уредена възможността банката да обяви кредита за предсрочно изискуем при
неплащане от страна на кредитополучателя на три последователни погасителни
вноски. В писмо от 12.09.2016 г. банката е посочила, че обявява предсрочна
изискуемост на договор за банков кредит от 11.10.2010 г., но от представената
обратна разписка не се установява писмото да е получено от кредитополучателя.
Поради това съдът приема, че кредитът е бил обявен за предсрочно изискуем с връчване
на заповедта за изпълнение на длъжника на 25.11.2016 г., както правилно е приел
и районният съд.
Съдът намира за
правилни и изводите на първоинстанционния съд относно нищожността на клаузата
за капитализиране на начислените през гратисния период лихви предвид
разпоредбата на чл. 294, ал. 2 ТЗ, че лихва върху лихва се дължи само между
търговци и само ако е уговорена, а в чл. 5.3. дори е посочено, че по време на гратисния
период кредитополучателят не дължи плащане на главницата и лихва по кредита.
Според приетото в т. 1 от ТР № 8 от
02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 на ОСГТК на ВКС е допустимо предявеният по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор
за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските
с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника
преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа
на документ. Предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване
дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост
може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на
силата на пресъдено нещо, въпреки че предсрочната изискуемост не е била обявена
на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
въз основа на документ по чл. 417 ГПК. Както бе посочено настоящият състав
приема, че предсрочната изискуемост не е била обявена преди подаването на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение. От изслушаната
съдебно-счетоводна експертиза, приета и неоспорена от страните като компетентно
изготвена, се установява, че ответникът е направил плащания в размер на 480
лева, но всички месечни вноски са погасявани със закъснение. Вещото лице е посочило, че незаплатената падежирала главница от
10.12.2014 г. до 10.09.2016 г. е 581,75 лева, както и че незаплатената
предсрочно изискуема главница (непадежирала) от 10.10.2016 г. до 10.02.2024 г. е
3309,88 лева. Така съдът на основание чл. 162 ГПК определя размера на
падежиралата главница за периода от 10.12.2014 г. към момента на постановяване
на настоящото решение в размер на 2236,59 лева. Поради това обжалваното решение
по иска по чл. 415, ал. 1, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, вр. с чл.
430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, по който районният съд е присъдил сума в размер на 3264,64
лева, следва да се потвърди, тъй като въззивният съд е сезиран единствено с
жалба от ищеца.
По отношение на лихвата експертизата е
посочила, че незаплатената договорна лихва върху падежиралата главница за
периода от 10.01.2015 г. до 10.09.2016 г. е в размер на 442,72 лева, а
начислената договорна лихва върху предсрочно изискуемата главница за периода от
10.09.2016 г. до 20.09.2016 г. е 7,08 лева. Поради това настоящият състав
намира, че предявеният иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е следвало да бъде уважен за
пълния предявен размер от 449,80 лева.
При този изход на правния спор, предмет на
въззивното производство, право на разноски имат и двете страни. Въззивникът е
направил разноски за 25 лева за държавна такса, като е претендирал юрисконсултско
възнаграждение, което въззивният съд на основание чл. 78, ал. 8 ГПК определя в
размер на 50 лева. Така съразмерно уважената част от въззивната жалба на
въззивното дружество се дължат разноски в размер на 4,13 лева. Въззиваемият не
е претендирал разноски.
С оглед цената на иска, разпоредбата на чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК и обстоятелството, че делото е търговско, решението не
подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд, ІІ-Г въззивен
състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 333558 от 07.02.2018
г., постановено по гр. д. № 2516/2017 г. на СРС, 40 състав, в частта, в която е
отхвърлен искът по чл. 415, ал. 1, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за възнаградителна лихва за сумата над 413,25 лева до 449,80 лева, като
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по предявения иск с правно основание чл. 415, ал.
1, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че С.С.И., ЕГН **********,
дължи „Р./България/“ ЕАД, ЕИК *******, възнаградителна лихва в размер на още
36,55 лева за периода 10.12.2014 г. - 20.09.2016 г. по договор за студентски
кредит № 1677/11.10.2010 г., за която е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по реда на чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 55284/2016 г. на СРС,
40 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 333558 от 07.02.2018 г., постановено по гр. д. № 2516/2017 г. на СРС, 40
състав, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА С.С.И., ЕГН
********** да заплати на „Р./България/“ ЕАД, ЕИК *******, на основание чл. 273,
вр. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 4,13 лева – разноски за въззивното
производство.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.