Р Е Ш
Е Н И Е № ….
гр.
София, 08.01.2019
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен съд, гражданско отделение, ІІ-ри въззивен състав в открито съдебно заседание на 17.10.2018г.
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Емилия Донкова
ЧЛЕНОВЕ:
Ивайло Георгиев
Ваня Иванова
при секретаря Теодора
Вутева разгледа докладваното от съдия Георгиев въззивно
гражданско дело № 356 по описа на съда за 2018 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския процесуален
кодекс.
Образувано е
по въззивни жалби на „У. л.“ АД и „Е.“ ООД срещу
решение № 141/08.08.2017г., постановено по гр.д. №
740/2016г. на Ихтиманския районен съд, в различни негови части.
Жалбоподателят „У. л.“ АД обжалва решението в частта
му, с която са отхвърлени предявените от него искове за обявяване на процесната сделка за нищожна поради накърняване на добрите
нрави, поради противоречие на закона и поради неговото заобикаляне. Оспорва
решаващите изводи на първоинстанционния съд, довели
до постановяване на този правен резултат. Позовава се на съдебна практика,
съгласно която нееквивалентността на престациите (в
случая - продажбата на недвижим имот на цена, която е съществено по- ниска от
пазарната) обуславя накърняване на добрите нрави. Изтъква, че противоречието
със закона се изразява в заплащане на продажната цена непосредствено на
длъжника, което е забранено с императивната норма на чл. 507, ал. 2 от ГПК.
Счита, че е налице и заобикаляне на закона, тъй като страните по сделката били
постигнали с нейна помощ забранен от закона резултат, а именно - да декапитализират дружеството на прехвърлителя
и така да увредят интересите на всички негови кредитори. Моли съда да отмени
обжалваното решение в отхвърлителната му част и постанови
друго, с което обявява нищожността на процесната
сделка поради накърняване на добрите нрави, противоречие на закона и неговото
заобикаляне. Претендира разноски.
Отговор на тази въззивна
жалба е подаден единствено от въззиваемия „Е.“ ООД,
който я намира за неоснователна. Оспорва изложените в нея доводи и се
солидаризира с изводите на първоинстанционния съд по
повдигнатите с нея въпроси. Цитира съдебна практика. Счита, че престациите по сделката са еквивалентни при отчитане на
вложените от „Е.“ ООД средства в процесния имот. Моли
съда да отхвърли жалбата. Претендира разноски.
Жалбоподателят „Е.“ ООД обжалва
решението в частта му, с която e уважен предявеният срещу него иск
за обявяване на процесната сделка за относително
недействителна по реда на чл. 135 от ЗЗД. Твърди, че в тази част мотивите на
решението са противоречиви, както и че съдът е допуснал нарушения на
материалния закон. Акцентира, че не било доказано намерение на
контрагентите за увреждане на кредиторите с процесната
сделка. Оспорва извода на съда, че притежаваното от „К.“ ЕООД имущество не било
достатъчно за удовлетворяване на кредиторите му. Моли въззивната
инстанция да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което отхвърля
този иск. Претендира разноски.
Постъпил е отговор на тази жалба от
страна на „У. л.“ АД. Въззиваемият оспорва съдържащите се в нея доводи. Анализира
фактическия състав на чл. 135, ал. 1 от ЗЗД и намира, че в случая са били
доказани всички негови елементи. Счита за ирелевантно
извършването на подобрения в имота от страна на жалбоподателя, довели до
увеличаване на неговата стойност. Също така, обосновава ирелевантност
на факта, че длъжникът „К.“
ЕООД разполагал и с други имоти. Цитира съдебна практика в този смисъл. Моли
съда да остави без уважение жалбата на „Е.“ ООД. Претендира разноски.
В открито съдебно
заседание пред въззивната инстанция жалбоподателят-
ищец „У. л.“ АД, редовно призован, се представлява от адв.
А., която поддържа неговата жалба и
отговора му на жалбата на насрещната страна, като оспорва същата. Моли съда отмени първоинстанционното решение в обжалваните от този
жалбоподател части и да прогласи нищожността на процесния
договор. Претендира да се остави без уважение жалбата на насрещната страна и да
се потвърди решението, в частта му, с която е уважен предявеният Павлов иск.
Претендира разноски.
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция жалбоподателят- ответник „Е.“ ООД,
редовно призован, се представлява от адв. Г., който
поддържа подадената от него жалба и отговора срещу въззивната
жалба на ищеца, като оспорва последната. Моли съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваните от него части, и
да уважи жалбата на доверителя му. Претендира разноски и представя списък по
чл. 80 от ГПК. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение,
заплатено от насрещната страна.
В открито съдебно заседание пред въззивната
инстанция въззиваемият „К.“ ЕООД, редовно призован,
не се представлява и не изразява становище по спора.
Съдът
намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз основа на
събраните пред първоинстанционния съд доказателства,
е описана вярно и изчерпателно в обжалваното решение, поради което не е
необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
В производството пред въззивната инстанция не са събирани доказателства (освен
прилагането на ч.гр.д. № 209/2018г. по описа на ОС- София, касаещо
произнасяне в частта за разноските), а доказателствените
искания на жалбоподателя- ищец са били оставени без уважение.
При така установената фактическа
обстановка съдът намира от правна страна следното.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК,
въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
І. По валидност
В случая, обжалваното решение е валидно,
доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано
от разгледалия делото съдия.
ІІ. По
допустимост
Решението е и допустимо, тъй като са
били налице положителните предпоставки за предявяване на иск и са липсвали
отрицателни такива, а съдът се е произнесъл по действително предявените искове
и съобразно реда на предявяването им.
Настоящият съдебен състав намира, че в случая
исковете за обявяване на договора за нищожен по чл. 26 от ЗЗД правилно са били
предявени и разгледани при условията на евентуалност, доколкото, независимо от
различните изтъкнати основания за това, правните последици, които законът
свързва с обявяването на нищожността са идентични. Поради това едновременното
им уважаване е невъзможно (дори ако биха били предявени кумулативно), а ако
уважи иска за обявяване на нищожност на първото от тези основания, съдът не би дължал произнасяне по исковете, предявени
на останалите въведени в процеса основания,
и следва да ги остави без разглеждане (арг. от
Решение № 97 от 8.02.2013 г. на ВКС по т. д. № 196/2011 г., I т. о., ТК).
По аналогични съображения, правилно искът по
чл. 135, ал. 1 от ЗЗД е предявен и разгледан като евентуален спрямо групата
искове по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, доколкото основанието за самостоятелното му
обособяване е различното правно основание и отчасти различния, но еднотипен
(макар и по- ограничен) правен резултат от него: в случай на уважаването му би
се стигнало до прогласяване само на относителна недействителност на процесния договор, т.е. единствено в отношенията между
страните по делото.
На последно място, съгласно изричната
уточняваща молба на л. 31 от първоинстанционното
дело, искът по чл. 452, ал. 3, вр. чл. 507, ал. 3 от ГПК е предявен при условията на евентуалност спрямо исковете за прогласяване на
нищожност или относителна недействителност на сделката.
С оглед изясненото по- горе съотношение
между предявените искове и отхвърлянето на тези по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД (макар
и възприети от ИРС като един такъв), правилно първоинстанционният
съд е разгледал иска по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, а уважаването му е изключило
възможността за произнасяне по същество по последния предявен иск.
ІІI. По същество
Изложеното по-
горе за допустимостта на исковете и постановеното във връзка с тях съдебно
решение, обуславя поредността, в която следва да се
разгледат и подадените въззивни жалби и изложените в
тях доводи:
1. Относно въззивната жалба на
жалбоподателя- ищец „У. л.“ АД
1.1.
По иска за обявяване на процесната
сделка за нищожна поради накърняване на добрите нрави.
Фактическите
обстоятелства, за които жалбоподателят- ищец счита, че в случая накърняват
добрите нрави, са твърдяно от него намерение на ответниците
да увредят кредиторите на първия от тях чрез извършване на процесната
сделка, както и неравностойността на престациите по
нея (доколкото продажната цена на имота е по- ниска от данъчната му оценка и от
пазарната му цена). Изтъква се също, че тази
продажна цена е била преведена само частично по сметка на съдебния изпълнител,
което, според ищеца, е признак за недобросъвестност на страните по сделката.
Настоящият
съдебен състав намира, че, освен в изрично предвидените случаи (напр. чл. 135,
ал. 3 от ЗЗД, чл. 226, ал. 3 от ЗЗД), действащото законодателство не придава релевантност на целите, намеренията, мотивите и мислите на
страните по гражданскоправни сделки, нито предвижда
санкция за тях до степен на недействителност на последните. Поради това,
първото изтъкнато фактическо основание на този иск (дори да бъде доказано) по
естеството си не е годно да обуслови претендирания от
ищеца резултат, и съдът не го обсъжда.
Аналогични
съображения може да се изложат и по отношение на третото основание, доколкото
материалният закон урежда изрично правните последици от недобросъвестността на
контрагентите (напр. чл. 21, чл. 25, чл. 82 и чл. 91 от ЗЗД), но нито една от
тези последици не влече след себе си нищожност на договора.
Във
въззивната жалба не се съдържат конкретни доводи във
връзка с тези две основания, поради което и на основание чл. 269 от ГПК съдът
не ги обсъжда по- задълбочено.
Второто
изтъкнато основание касае неравностойността на престациите
по процесната сделка. По този въпрос съдът
констатира, че уговорената между страните продажна цена е в размер на 8600 лв.
Същевременно, данъчната оценка на продавания имот е
19210,10+822,60=20032,70лв., а пазарната му цена към момента на продажбата е
била 167277 лв., съгласно заключението по СТОЕ (л. 253 от първоинстанционното
дело). В аналогични случаи актуалната съдебна практика приема, че по принцип „…законодателят допуска, че цената на един
недвижим имот по волята на страните може да бъде по-ниска от данъчната оценка“,
като само „…значителната липса на
еквивалентност в насрещните престации при
двустранните договори може да се приеме за противоречие с добрите нрави“, и
по- точно - такава неравностойност на престациите,
която „… практически да е сведена до
липса на престация“. Допуска се и хипотеза, при
която по- ниска степен на нееквивалентност обуславя само „… сделка, сключена при явно неизгодни условия и ако страната е в
състояние на крайна нужда, порокът би бил унищожаемост
по чл.
33 от ЗЗД.“ (Решение № 452 от 25.06.2010 г. на ВКС по гр. д. №
4277/2008 г., IV г. о., ГК, Решение № 288 от 29.12.2015 г. на ВКС по гр. д. №
2293/2015 г., III г. о., ГК, Решение № 24 от 9.02.2016 г. на ВКС по гр. д. №
2419/2015 г., III г. о., ГК). При това, обаче, липсва законов критерий за
преценка, кога несъответствието е „значително“, респ. дали е налице
„практическа липса на престация“, а и съдебната
практика не фиксира конкретно съотношение между насрещните престации,
което би могло да се ползва като база за сравнение. Съпоставката между
постановени по конкретни казуси съдебни актове показва следното:
- В последното от цитираните по- горе съдебни решения е
разрешен правен спор относно покупко-продажба на апартамент на цена два пъти и
половина по-ниска от пазарната му стойност, при което е прието, че това не е
довело до нищожност на сделката поради накърняване на добрите нрави.
- В Решение № 287 от 5.12.2018 г. на ВнАС
по в. т. д. № 388/2018 г. е прието, че при съотношение на стойностите между
насрещните престации 421 860 лв. vs. 22 278 лв. и 68500 лв. vs. 4 631 лв. (т.е. при съотношения от 14,79 пъти и
18,94 пъти) е налице „"явна нееквивалентност на насрещните престации", която практически води до липса на такава
в полза на продавача“.
- В Решение № 724 от 17.11.2008 г. на ВКС по т. д. №
405/2008 г., II о., ТК е прието, че „уговарянето
на цена, равна на данъчната цена на имота, която безспорно е многократно
по-ниска от пазарната цена към момента на разпоредителната сделка, не води
автоматично до извод за нееквивалентност
на насрещните престации“.
- С Решение № 615 от 15.10.2010 г. на ВКС по гр. д. №
1208/2009 г., III г. о., ГК, е прието, че е налице нарушение на добрите нрави
при цена на продаваните имоти над дванадесет пъти по- ниска от стойността им.
- С Решение № 27 от 2.02.2015 г. на ВКС по гр. д. №
4265/2014 г., IV г. о., ГК, е прието, че уговаряне на наемна цена от
пълномощник, която е три пъти по- ниска от наемната цена, заплащана от
предходния наемател, съставлява нарушение на добрите нрави.
Следва
да се има предвид, обаче, че критерий за преценка по този въпрос е не само
простото съотношение между паричната равностойност на насрещните престации, но и допълнителен комплекс от фактори. Така
например, съгласно Определение № 434 от 5.06.2018 г. на ВКС по гр. д. №
132/2018 г., III г. о., ГК, „преценката
дали нееквивалентността е значителна
следва да се извършва именно при съобразяване на преследваната от страните цел,
т. е. удовлетворяване на значим и допустим от закона интерес“. В сходен
смисъл е и Решение № 501 от 1.06.2010 г. на САС по гр. д. № 14/2010 г., ГО,
8-ми с-в, където е посочено, че „нееквивалентността на престациите
би могла да бъде основание за нищожност на посоченото основание, в случай, че
са налице други субективни предпоставки, които да обуславят нейната
необичайност, за каквито по делото няма дори твърдения…… Ето защо, при
положение, че няма данни за съпътстващи сделката … действия, които да са укорими от гледна точка на морала и общоприетите норми на
поведение, констатираната неравностойност на престациите
не може да се разглежда като накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.“
При
така очертаните насоки и критерии за преценка, съдът достигна до следните
правни изводи:
В
настоящия случай уговорената продажна цена е 2,33 пъти по- ниска от данъчната
оценка на процесния обект и 19,45 пъти по- ниска от
пазарната му цена (противно по посочените в жалбата съотношения съответно от
„три пъти“ и „над 20 пъти“).
Формално
погледнато, тези съотношения обуславят нееквивалентност на насрещните престации.
Неоснователен,
обаче, е изложеният във въззивната жалба довод, че първоинстанционният съд не бил изследвал, дали с тях е
постигнато удовлетворяване на значим допустим от закона интерес, и не бил
формирал извод за липса на такъв. Настоящият съдебен състав намира, че в случая
такъв интерес е съществувал и че той се изразява в предотвратяване на
неоснователно обогатяване и дисбаланс в имуществените отношения между продавача
„К.“ ЕООД от една страна и възложителя на строежа на процесната
вещ и неин купувач – „Е.“ ООД – от друга страна. Този извод се подкрепя от
нотариалните актове на л. 12 – 14 от първоинстанционното
дело, от които се установява, че поземленият имот и постройките в него са били
собственост на А.К., респ. на К.“ ЕООД. Същевременно, от писмените
доказателства на л. 158 - 215 от първоинстанционното
дело се установява, че преустройството на продаваната сграда и нейното
доизграждане са извършени от купувача „Е.“ ООД и за негова сметка. В същия
смисъл са показанията на св. М. (л. 257 - 258 от пъровоинстанционното
дело), както и констативният акт за установяване на годността за приемане на
строежа (л. 264 – 275 от първоинстанционното дело), в
който като възложител на строежа фигурира именно „Е.“ ООД. При това, съгласно
заключението по СТОЕ и устно направеното уточнение от страна на в.л. П. пред първоинстанционния съд, разходите на дружеството за
изграждане на обекта възлизат на 74448 лв. (л. 257 от първоинстанционното
дело), а ако се калкулира и стойността на останалите дейности (за които няма
представени документи, защото са правени по стопански начин), цената би
нараснала приблизително с още 40000 лв. Следователно, по силата на процесната сделка „Е.“ ООД е придобило вещ, чието
преустройство и увеличаване на стойността са били изцяло за негова сметка. При
това, ако се вземат предвид дори само документално доказани разходи, вложените
от „Е.“ ООД средства за изграждане и закупуване на обекта в размер на
(74448+8600=83048лв.) са точно 2,01 пъти по- малко от реалната му пазарна цена.
Съгласно възприетите от цитираната по-горе съдебна практика критерии, тази
нееквивалентност на престациите не е значителна и,
съответно, не може да обуслови нищожност на договора поради накърняване на
добрите нрави. В още по- голяма степен това важи, ако се вземат предвид и
обективно необходимите за съществуването на вещта, но недокументирани, разходи
в приблизителен размер от 40000 лв., съгласно заключените по СТОЕ.
Във
връзка с горното, съдът намира за неоснователно становището на жалбоподателя за
ирелевантност на вложените от купувача средства в предмета
на сделката. Наистина, в нотариалния акт за продажбата не е отразена воля на
страните в този смисъл, но това не заличава обективния факт на извършените
разходи, а и съдебната практика не поставя изискване за начина на обективиране на удовлетворявания значим интерес. Независимо
от липсата на явна уговорка в този смисъл, би било противно на икономическата и
житейската логика, както и на принципа на справедливостта, „Е.“ ООД да заплаща
пълната цена на придобивания обект, който е преустроен с негови собствени
средства, но е собственост на продавача. Наистина, очертаната във въззивната жалба алтернативна конструкция за изравняване на
имуществения дисбаланс между страните (напр. чрез искове за неоснователно
обогатяване или гестия) е възможна, но не е нито единствен,
нито задължителен, начин, по който може да се постигне този правомерен резултат
– още повече в случай като настоящия, в който извършилото подобренията лице е и
купувач на подобряваната вещ, а същевременно няма данни, страните да спорят по
въпроса за тяхното авторство и размер.
С
оглед гореизложеното, следва да се сподели извода на първоинстанционния
съд, че волята на страните по процесния договор да
уговорят продажна цена в размер на 8600 лв. е обусловена именно от
обстоятелството, че „Е.“ ООД е извършило значителни разходи във връзка със
закупуваната от него вещ, за които не е било обезщетено по друг начин, а те
съществено са повишили нейната цена.
По
този въпрос неоснователно жалбоподателят прави изводи от твърдението си, че не
било доказано реално заплащане на (пълния размер на) уговорената продажна цена.
Дори тя да не е заплатена изцяло или отчасти, това съставлява само неизпълнение
на договорно задължение, което не накърнява добрите нрави и не води до
нищожност на договора, тъй като законът свързва неизпълнението с различни
правни последици и предвижда различен ред за преодоляването му (чл. 79 и сл. от ЗЗД, както и чл. 201 и чл. 202 от ЗЗД).
Във
връзка с това, неправилно жалбоподателят поддържа, че при преценка за
твърдяната нееквивалентност на престациите следвало
да се вземе предвид, дали е заплатена цялата уговорена цена. Както вече се
посочи, неизпълнението на договорно задължение за заплащане на продажна цена
обуславя определени правни последици, регламентирани в ЗЗД, но не води до автоматично
редуциране на уговорената парична престация, поради
което няма основание, за такава да се счита само реално заплатената до момента
част от цената.
По така изложените
съображения, съдът намира, че обективно установеното значително несъответствие
между продажната цена на имота и данъчната му оценка, респ. пазарната му
стойност, не накърнява добрите нрави и не обуславя нищожност на договора, тъй
като уговарянето на такава продажна цена защитава значим легитимен интерес.
Същият се изразява в предотвратяване на неоснователно обогатяване на продавача
и неоснователното обедняване на купувача, който – в противен случай – би
заплатил както стойността на преустройството, така и пълната цена за
придобиване на преустроената вещ.
1.2.
По иска за
обявяване на процесната сделка за нищожна поради
противоречие на закона.
Единственото
изтъкнато такова противоречие от страна на ищеца е плащането на част от продажната
цена в размер на 4060 лв. не на съдебния изпълнител, а непосредствено на
длъжника. Това обстоятелство, наистина, е нарушение на разпоредбите на чл. 452
и чл. 507 от ГПК, но, според съда, то не обуславя нищожност на договора, поради
следните съображения:
-
То касае само избрания
от страните технически начин на изпълнение на едно от насрещните задължения по
сделката (задължението за плащане), а не самата сделка;
-
В нотариалния акт
за процесната сделка е отбелязано, че сумата 4060 лв.
е била платена преди сключването на сделката. В действителност, обаче, от
доказателствата по делото се установява, че вторият ответник (т.е. купувачът)
не я е заплатил на първия ответник (т.е. на продавача), а е заплатил негови
публични задължения към трети лица на (приблизително) такава стойност. Така
избраният от страните начин на погасяване на задължението за плащане на част от
продажната цена разкрива същностните белези на института „даване вместо
изпълнение“, което е отделен и самостоятелен договор. На общо основание той
може да страда от пороци, които обуславят неговата нищожност, но дори в такъв
случай не влече след себе си нищожност на сделката, задължението по която се
погасява чрез него. Поради това съдът намира, че изтъкнатите от ищеца действия
на двамата ответници не обуславят претендираната
от него нищожност на процесната сделка между
тях.
-
Дори да беше
вярно твърдението на жалбоподателя- ищец, че съответната част от сумата била
„предадена непосредствено на длъжника“ въпреки съдържащата се в запорното съобщение забрана, това също не би довело до
нищожност на договора за покупко- продажба. В такава
хипотеза процесуалният закон предвижда различен начин за защита на правата на
кредитора (чл. 452, ал. 3 от ГПК), което е аргумент, че законодателят зачита
сделката като валидна. Настоящият съдебен състав намира, че това тълкуване на
закона напълно съответства на положението на кредитора като трето лице по
отношение на тази сделка. Неговият интерес е сведен само до получаване на
дължимото му (било то доброволно, или чрез принудително изпълнение, или по реда
на чл. 452, ал. 3 от ГПК), но той няма правен интерес да се намесва в отношенията
между други две страни и да ограничава свободата на договарянето, претендирайки
нищожност на сключената между тях сделка.
1.3.
По иска за
обявяване на процесната сделка за нищожна поради
заобикаляне на закона.
Независимо от
изложеното по въпроса във въззивната жалба, настоящият
съдебен състав счита за дискусионно, дали такъв иск е бил предявен. Наистина,
исковата молба формално съдържа изявление, че сделката е нищожна и поради
заобикаляне на закона. Ищецът не е посочил, обаче, коя норма счита за заобиколена, т.е. според него какво предвижда законът, и
какъв различен от предвидения резултат са постигнали страните с тази сделка. Поради
това липсва отделно фактическо основание, а това обуславя и липса на отделен
иск. Дали единственото изтъкнато от ищеца такова основание по чл. 507, ал. 2 от ГПК води до противоречие на закона или до неговото заобикаляне, е факт, който
може да обуслови само различна правна квалификация на предявения иск по
предложение първо или второ на ал. 1 от чл. 26 на ЗЗД, но не и предявяване на
различени искове. Едва с въззивната жалба се въвежда
нов довод (респ. правно основание), че целта на заобикалянето била да се декапитализира дружеството и да се увредят интересите на
кредиторите, но, доколкото възможността за това е преклудирана,
той не следва да се обсъжда. Единствено за пълнота на изложението съдът
отбелязва, че първата от така изтъкнатите хипотези не е забранен от закона
резултат (въпреки че е икономически нежелан), а във втората - защитата на
кредиторите се осъществява по специалния ред на чл. 135 от ЗЗД. Поради това и
двете обстоятелства не обуславят нито противоречие на закона, нито неговото
заобикаляне.
2. Относно въззивната жалба на
жалбоподателя – ответник „Е.“ ООД
Жалбоподателят навежда три групи доводи срещу
частта от първоинстанционното решение, с която е
уважен искът по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, а именно:
-
че процесната сделка не била сключена с цел (намерение) за
увреждане на кредитора;
-
че процесната сделка не увреждала кредитора;
-
че длъжникът
разполагал с друго имущество, което е достатъчно за удовлетворяване на
кредитора.
Настоящият
съдебен състав намира за неотносим довода на жалбоподателя,
че по делото не било доказано намерение на ответниците
за увреждане на кредиторите на първия от тях. Такова намерение би било релевантно
само в хипотезата на чл. 135, ал. 3 от ЗЗД, а процесната
такава е по ал. 1 от същия нормативен текст, доколкото страните не спорят, а и
от доказателствата по делото се установява, че атакуваната сделка е сключена на
11.09.2015г., т.е. след възникване на вземането на кредитора на 19.02.2008г. Следователно,
в настоящия случай от значение са само обективният факт на увреждането, както и
знанието за това на двете страни по сделката (доколкото същата е възмездна), но
не и техните намерения.
Във връзка с горното,
съдът не споделя втората група доводи на жалбоподателя „Е.“ ООД, че процесната сделка не увреждала кредиторите на „К.“ ЕООД. Съгласно
правната теория (Калайджиев А. „Облигационно право. Обща част.”, изд. „Сиби”, седмо издание, 2016г., стр. 634) и съдебната
практика (Определение № 57 от 14.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4476/2014 г.,
III г. о., ГК, Решение № 2771 от 26.X.1978
г. по гр. д. № 1769/78 г., I г. о.) увреждащ характер имат и действията, които
затрудняват удовлетворяването на кредитора, дори ако не водят до пряко
обедняване на длъжника. Такова затрудняване е налице и в случаите на възмездно
отчуждаване на активи, тъй като съществува опасност от укриване или
изразходване на получените средства. В същия смисъл са и Определение № 233 от
11.04.2011 г. на ВКС по т. д. № 801/2010 г., II т. о., ТК, Решение № 423 от
29.11.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1623/2011 г., IV г. о., ГК, Решение № 732 от
12.10.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1785/2008 г., III г. о., ГК, Определение № 15
от 9.01.2018 г. на ВКС по т. д. № 1857/2017 г., II т. о., ТК, а също и правната
теория (Марков М. „Облигационно право. Помагало.“, изд. Сиби,
2018г., стр. 223), според която увреждане на кредиторите е налице не само при
намаляване на имуществото на длъжника, но в случай, че действията на длъжника
затрудняват тяхното удовлетворяване, вкл. когато „…едно имущество се превръща в пари, които лесно могат да бъдат укрити“.
Допълнително разяснение по въпроса се съдържа в Решение № 190 от 28.01.2015 г.
на САС по в. т. д. № 2274/2014 г., според което „…като увреждащо действие следва да се тълкува всеки правен или
фактически акт, с който би се осуетило или затруднило осъществяването на
правата на кредитора спрямо длъжника, като такива последици са налице дори
когато имотът е продаден по действителната му
цена“. В същия смисъл е и цитираната по- горе правна
теория.
С
оглед възприетото от правната теория и съдебната практика, съдът намира, че процесната сделка притежава всички признаци, квалифициращи
я като увреждаща кредиторите на „К.“
ЕООД.
Същевременно,
страните по нея (длъжникът „К.“ ЕООД и третото лице „Е.“ ООД) са знаели за
увреждащия й характер. Знанието на длъжника представлява осъзнаване на факта,
че с извършеното действие кредиторът ще бъде ощетен или че ще се осуети или
затрудни неговото удовлетворяване. За да се приеме, че има знание, е
достатъчно, длъжникът да знае, че има кредитор и че действието му уврежда
последния (арг. от Решение № 639 от 6.10.2010 г. на
ВКС по гр. д. № 754/2009 г., IV г. о., ГК). В случая тези обстоятелства са били
налице, тъй като, както се посочи и обоснова по- горе, към момента на сключване
на процесната сделка ищецът е бил кредитор на първия
ответник (който е знаел това), а извършеното от последния действие е увреждащо
по отношение на кредитора. За пълнота на изложението съдът повторно отбелязва,
че в случая не е налице хипотезата на чл. 135, ал. 3 от ЗЗД, поради което не е
необходимо да се изследва и доказва наличието на намерение за увреждане от
страна на длъжника.
Тъй като, обаче,
увреждащата сделка е възмездна, за уважаване на предявения иск по чл. 135, ал.
1 от ЗЗД е необходимо да се докаже още, че и третото лице – контрагент на
длъжника – също е знаело за увреждането. Според съда, тази предпоставка също е
налице, тъй като още преди сключването на продажбения договор „Е.“ ООД, чрез
управителя И. Н., е било получило запорно съобщение (л.
16 от първоинстанционното дело), от което е узнало,
че „К.“ ЕООД има установени по съдебен ред задължения към кредитора“У. л.“ АД,
чието удовлетворяване ще бъде затруднено в резултат от сделката.
Неоснователна
е и третата група доводи на жалбоподателя, че длъжникът разполагал с друго
имущество, което е достатъчно за удовлетворяване на кредитора. Както изрично е
посочено в съдебната практика (Решение № 224 от 30.10.2014 г. на ВКС по гр. д.
№ 2310/2014 г., III г. о., ГК) „без
значение е дали длъжникът притежава друго имущество, от което кредиторът да се
удовлетвори, тъй като оспорената сделка страда само от относителна недействителност,
която лесно може да се преодолее, като длъжникът изплати задължението си към
кредитора …”. Следователно, ако длъжникът действително разполага други имоти и е добросъвестен, той
има възможност да изпълни задължението си доброволно и така да предотврати
уважаване на отменителния иск по чл. 135 от ЗЗД. След
като той не е постъпил по този начин, на кредитора следва да се признае правото
да защити интересите си като свободно избере, срещу кое от притежаваните от
длъжника имущества да насочи изпълнението, вкл. и чрез отменителния
иск по чл. 135 от ЗЗД, и по този начин отстрани
увреждащите го последици от действията на длъжника. В този смисъл е Решение №
407 от 29.12.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2301/2014 г., IV г. о., ГК, според
което „с извършеното отчуждаване на имот от патримониума
на длъжника, имуществото, служещо за обезпечение на кредитора е намалено,
поради което разпоредителното действие го уврежда, без значение дали вземането
му е обезпечено с друго имущество“. Поради това съдът намира за ирелевантна възможността, ответникът да разполага с друго
имущество, достатъчно за удовлетворяване на кредиторите му, независимо дали върху
последното е наложена възбрана (както твърди жалбоподателят).
По така изложените съображения, въззивните жалби са неоснователни, а обжалваното решение е
правилно и следва да бъде потвърдено.
След като искът по чл. 452, ал. 3 от ГПК е
предявен при условията на евентуалност (виж. стр. 31 от първоинстанционното
дело), правилно ИРС не го е разгледал (тъй като е уважил иска по чл. 135, ал. 1
от ЗЗД), а потвърждаването на така постановеното първоинстанционно
решение изключва възможността за разглеждането на този иск за първи път от въззивния съд (арг. от т. 15 от
Тълкувателно решение № 1 от 4.01.2001 г. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 г.,
ОСГК). Поради това настоящият съдебен състав не дължи произнасяне по него.
ІV. По
разноските
С оглед изхода на делото и отхвърлянето
на двете въззивни жалби, никоя от страните няма право
на разноски, респ. не дължи такива.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 141/08.08.2017г., постановено по гр.д. № 740/2016г. на Ихтиманския
районен съд.
Решението може да се обжалва пред ВКС на
РБ в едномесечен срок от връчване на препис от него.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.