РЕШЕНИЕ

№ ……………….

София, 21.12.2018 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ЧЕТВЪРТИ „Б“ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в открито заседание на петнадесети ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:

	ПРЕДСЕДАТЕЛ:	РЕНИ КОДЖАБАШЕВА
	ЧЛЕНОВЕ:    мл. съдия	СТАНИМИРА ИВАНОВА АНДРЕЙ ГЕОРГИЕВ

при участието на секретаря Капка Лозева,

като разгледа докладваното от младши съдия ГЕОРГИЕВ въззивно гражданско дело № 2796 по описа за 2018 година, като взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 271 ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на А.К.В. срещу Решение № 248097/24.10.2017 г. по гр. дело № 17379/2016 г. на Софийския районен съд, 143. състав, с което въззивникът е осъден да плати на „З.Д.Е.“ АД сумата от 10 418, 75 лева – заплатено от последното дружество застрахователно обезщетение по щета № ********** по застраховка „Каско“ във връзка с пътно-транспортно произшествие, настъпило по вина на въззивника на 15.10.2013 г., ведно със законната лихва от деня на завеждане на исковата молба – 29.03.2016 г. до окончателното ѝ изплащане, както и сумата от 1 880, 45 лева – разноски по делото. Въззивникът е осъден да заплати в полза на Софийския районен съд и разноски в размер на 150 лева.

В жалбата се излагат оплаквания за недопустимост на обжалваното решение, евентуално – за неговата неправилност поради необоснованост, противоречие с материалния закон и допуснати в хода на производството по постановяването му съществени процесуални нарушения. По довода за недопустимост се сочи, че съгласно чл. 213, ал. 1, изр. четвърто КЗ (отм.) застраховател, който е платил обезщетение по имуществена застраховка за вреди от пътно-транспортно произшествие, може да предяви претенция си към прекия причинител на вредата едва ако преди това е получил отказ за изплащане на претенция от застрахователя на гражданската отговорност на последния. Твърди се, че макар и в случая въззивникът В. да не е имал сключена застраховка „Гражданска отговорност“, то претенцията следвало да се предяви първо пред Гаранционния фонд по чл. 288 КЗ (отм.) и едва при отказ от страна на фонда – пряко спрямо въззивника В.. Твърди се, че първоинстанционния съд неправилно бил кредитирал безкритично съдебната автотехническа експертиза по първоинстанционното дело, като не съобразил, че същата не била дала отговор на въпросите, поставени от въззивника, както и не съответствала на останалите събрани по делото доказателства. Сочи се, че неправилно първоинстанционния съд бил приел, че автомобилът на пострадалото лице е следвало да се ремонтира в оторизиран сервиз, като така е увеличил цената на ремонта, а не е приел, че същият следва да се извършва по пазарни цени. Оспорва се изводът на първоинстанционния съд, че увреденият автомобил бил на възраст под три години и поради това следвало да се ремонтира в оторизиран сервиз. Излагат се доводи, че е налице и разминаване между данните за причинените от пътно-транспортно произшествие вреди и отразените разходи за поправка във фактурите на оторизирания сервиз. Поддържа се направеното пред първоинстанционния съд възражение за съпричиняване, като се сочи, че водачът на пострадалия автомобил е управлявал с несъобразена скорост, а изслушаната от първоинстанционния съд съдебна автотехническа експертиза не била отговорила на въпросите дали при по-ниска скорост на удара между двата автомобила биха настъпили по-малки вреди. Излагат се доводи, че водачът на увредения автомобил бил признал, че се е движил с 60 км/ч в границите на населено място, а и при мокър път, поради което било налице съпричиняване. Иска се отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне на исковете на „З.Д.Е.“ АД.

Постъпил е отговор на жалбата от въззиваемата страна – „З.Д.Е.“ АД. В същия се оспорват доводите от въззивната жалба, иска се оставянето ѝ без уважение и потвърждаване на първоинстанционното решение. Сочи се, че експертизата по делото била подробна и дала отговори за механизма на настъпилото пътно-транспортно произшествие и възможните вреди при други скорости. Сочи се, че възражението за поредност, уредено в чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.) при исковете на платилия застраховател по имуществена застраховка срещу причинителя на вредата, важало само при наличие на валидна застраховка „гражданска отговорност“, а въззивникът нямал такава към датата на пътно-транспортно произшествие. Твърди се, че увреденият автомобил бил в гаранционен срок и поради това следвало да бъде ремонтиран в оторизиран сервиз. Излагат се доводи, че описаните в протокола за пътно-транспортното произшествие вреди нямало как да съответстват на отразените във фактурата за ремонт, тъй като при удара е имало и невидими щети по увредения автомобил, които се установяват едва в хода на ремонта му. Сочи се, че възражението за съпричиняване не било доказано, тъй като водачът на увредения автомобил бил декларирал, че е управлявал със скорост около 60 километра в час, но това било субективно възприятие и липсвал точен измерител на скоростта. Освен това данните за паднал валеж в Русе, където е станало процесното пътно-транспортно произшествие, били за ранната сутрин в деня на катастрофата, а същата била настъпила към 18:00 ч., като падналият валеж от 100 мл/кв.м. бил достатъчно слаб, за да изсъхне настилката в този период. Иска се потвърждаване на първоинстанционното решение.

В съдебното заседание страните не поддържат нови аргументи или искания по съществото на спора.

Първоинстанционният съд е приел, че увреденият автомобил „Рено Меган“ с регистрационен № *******, собственост на „А.К.“ GmBH (дружество по правото на Република Австрия) е бил застрахован при въззиваемото дружество – „З.Д.Е.“ АД, към 15.10.2013 г. и това се установявало от приложената по делото застрахователна полица, като същата била подписана от представител застрахования и представена от застрахователя. Установил е като безспорно между страните, че на 15.10.2013 г. в Русе е настъпило пътно-транспортно произшествие с участието на автомобил „Рено Меган“ с регистрационен № *******, и лек автомобил „БМВ 318“ с регистрационен № *****АМ, управляван от А.К.В.. Прието е, че последният е имал вина за настъпването на катастрофата, тъй като е управлявал автомобил без валидно свидетелство за управление на МПС и не е спрял на знак „стоп“, за да осигури предимство на лекия автомобил „Рено Меган“. Прието е за безспорно, че към този момент водачът В. не е имал валидна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Софийският районен съд е приел, че щетите по лекия автомобил „Рено Меган“ са на стойност 10 468, 20 лева съгласно заключението на изслушаната по делото съдебнотехническа експертиза. Установил е също така, че това обезщетение е било изплатено от „З.Д.Е.“ АД на сервиза, където са били отстранени щетите на тази стойност. С това е приел, че са установени предпоставките на регресното право по чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.) – наличие на валидна застраховка „автокаско“ на пострадалия автомобил „Рено Меган“ и плащане по тази застраховка, както и на предпоставките за обезщетение по чл. 45, ал. 1 ЗЗД – противоправно поведение на въззивника В. – нарушение на ЗДвП; вреди на стойност 10 468, 20 лева по застрахования автомобил; причинно-следствена връзка между вредите и противоправното поведение, а вината на въззивника В. не била оборена. Прието е, че няма възражение за поредност, когато отговорен за плащане на обезщетение е единствено Гаранционният фонд, както и че възражението за съпричиняване не е доказано. С това е уважил иска, включително претенцията за лихва за забава от датата на исковата молба, която играела ролята на покана. Искът е уважен в пълен размер.

При служебната проверка на обжалваното решение за валидност по реда на чл. 269 ГПК настоящият съдебен състав не установява пороци, които биха могли да доведат до нищожност на решението.

Решението е постановено по предявен иск при липса на абсолютни и относителни процесуални пречки, поради което същото е допустимо. Не е налице процесуална пречка, предвиждаща поредност на предявяване на исковете на въззиваемото дружество – „З.Д.Е.“ АД, срещу застрахователя. Разпоредбата на чл. 213, ал. 1, изр. четвърто КЗ (отм.) урежда такава поредност единствено в случаите, когато причинителят на непозволено увреждане притежава сключена застраховка „Гражданска отговорност“ към датата на вредоносното събитие. В случая страните не спорят, че въззивникът В. не е бил сключил такава застраховка към датата на пътно-транспортно произшествие. Доколкото възраженията за поредност при предявяване на искове представляват изключение от общото правило, че кредиторът сам избира своите средства за защита и не е обвързан от следване на определен ред при упражняването му, същите следва да се тълкуват ограничително. В разпоредбата на чл. 213, ал. 1, изр. четвърто КЗ (отм.) изрично е посочено, че уреденото там възражение за поредност важи само в случаите, когато причинителят на вреди на застраховано имущество „има валидна задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите“. Текстът не оставя място за съмнение, че изключението, че застрахователят по имуществената застраховка следва да предяви иска си срещу друг застраховател преди да предяви такъв срещу прекия причинител на вредата, се отнася само до случаите на валидно застрахователно правоотношение. При липса на такова търсенето на отговорност от Гаранционния фонд по реда на чл. 288 КЗ (отм.) не е задължителна предпоставка за предявяване на иск от застрахователя на увреденото имущество срещу прекия причинител на вредата. Още повече, застрахователите не са легитимирани да предявяват искове пред Гаранционния фонд, като това право принадлежи само на увредените лица, а
чл. 213, ал. 1, изр. трето КЗ (отм.) предвижда възможност застрахователят по имуществена застраховка да упражни регресните си права само спрямо друг застраховател, не и спрямо Гаранционния фонд по чл. 288 КЗ (отм.). При това положение възражението, че въззиваемото дружество – „З.Д.Е.“ АД, не може да предяви иск срещу въззивника В. като причинител на непозволено увреждане, тъй като не е предявило регресната си претенция към гаранционния фонд, е неоснователно.

По изложените във въззивната жалба оплаквания за правилност на първоинстанционното решение настоящият съдебен състав намира следното:

Между страните са безспорни следните обстоятелства: че на 15.10.2013 г. в град Русе е настъпило пътно-транспортно произшествие, при което лек автомобил „БМВ 318“ с регистрационен № *****АМ, управляван от А.К.В. е причинил вреди на автомобил „Рено Меган“ с регистрационен № *******, собственост на „А.К.“ GmBH, управляван от Х.М.М., както и че въззивникът В. не е притежавал валидна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите към датата на пътно-транспортното произшествие.

Във въззивната жалба не е оспорен изводът на първоинстанционния съд, че пътно-транспортното произшествие е възникнало поради това, че въззивникът В. е нарушил правилата за движение по пътищата, като не е спрял на знак „стоп“ и не е пропуснал лек автомобил „Рено Меган“, както и че лекият автомобил „Рено Меган“ с регистрационен № *******, собственост на „А.К.“ GmBH, е бил застрахован при въззиваемото дружество – „З.Д.Е.“ АД, което е заплатило на сервиз, натоварен с ремонта му сумата от 10 418, 75 лева. Поради липсата на оспорване на тези фактически изводи на първоинстанционния съд настоящият съдебен състав намира, че същите са установени между страните, тъй като не може да контролира правилността на първоинстанционното решение по отношение на установените факти, които не са оспорени с въззивната жалба
(чл. 269 ГПК).

С оглед факта, че по делото е увреден автомобил на чуждо юридическо лице (както личи от представеното на лист 19 от първоинстанционното дело пълномощно, в което нотариус е удостоверил, че „А.К.“ GmBH е регистрирано в Република Австрия дружество с ограничена отговорност с регистрационен номер от търговския съд във Виена 127011g), съдът намира за необходимо да констатира, че претърпените вреди са настъпили на територията на Република България, поради което се прилага българското право на основание чл. 4, пар. 1 от Регламент (ЕО) № 864/2007 г. относно приложимото право към извъндоговорни задължения (Рим II). По отношение на регресните права на застрахователя следва да се посочи, че същите се уреждат съобразно чл. 19 от Регламент (ЕО) № 864/2007 г., като правото на суброгация на платилия застраховател се урежда съгласно правилата, който уреждат отношението между застрахователя и кредитора (увреденото от непозволеното лице увреждане), или в случая – това е приложимото към застрахователния договор право. Съгласно чл. 7, параграф 3, трета алинея от Регламент (ЕО) № 593/2008 г. относно приложимото право към договорни задължения (Рим I), приложимо към застрахователните договори при липса на избор е правото на държавата, в която застрахователният риск се е намирал към момента на сключване на договора. При договорите за имуществено застраховане застрахователният риск се намира там, където се намира застрахованата вещ. В приложения на лист 8 от първоинстанционното дело застрахователен договор между „З.Д.Е.“ АД и „А.К.“ GmBH липсва клауза за избор на право и е посочено, че договорът е сключен в София, България и застрахованият автомобил е бил прегледан. Следователно към тази дата той се е намирал в България и отново е приложимо българското право.

Въззивникът В. оспорва, че установените вреди по застрахования автомобил „Рено Меган“ с регистрационен № ******* са на стойност 10 418, 75 лева, тъй като ремонтът на автомобила е извършен в оторизиран сервиз, който работи при по-високи от средните пазарни цени.

Тъй като делото се води по регресен иск, този въпрос следва да бъде разгледан с оглед на две правоотношения. Първото е застрахователното правоотношение по имуществената застраховка, по която застрахователят дължи възстановителната стойност на автомобил, който не е претърпял тотална щета (чл. 203, ал. 3 КЗ (отм.)). Действително, практиката на Върховния касационен съд (ВКС) приема, че при причинени щети на един автомобил, същите не се оценяват по реда на методиката по Наредба № 24/08.03.2006 г. на КФН, която се прилага при липса на обективни доказателства и само по застраховки „Гражданска отговорност“, а се възстановяват по действителна възстановителна стойност – т.е. по цената на вложени нови части (тъй като овехтяването е вече взето предвид при определяне на застрахователната стойност на автомобила) и труд за извършването на ремонта (така е прието в Решение № 6/02.02.2011 г. по т.д. № 293/2010 г., I ТО; Решение № 206/03.09.2013 г. по т.д. № 107/2011 г., II ТО, Решение № 235/27.12.2013 г. по т д. № 1586/2013 г., II ТО, и Решение № 115/09.07.2009 г. по т.д. № 627/2008 г., II ТО). Следва обаче да се има предвид, че при новите автомобили до 3 години е налице гаранция, която става невалидна при ремонт на автомобила в оторизиран (официален) сервиз на марката. Това е прието и в по-новата практика на ВКС, която изрично сочи, че при ремонт на нови автомобили се вземат предвид цените в оторизиран сервиз – вж. Решение № 167/07.02.2017 г. по т.д. № 1655/2015 г., II ТО; Решение № 209/30.01.2012 г. по т. д. № 1069/2010 г., II ТО. Ако не бъде взето предвид това обстоятелство, няма да може да се стигне до реално „възстановяване“ на автомобила към състоянието преди увреждането – същият вече няма да може да бъде ремонтиран в гаранционен сервиз, което намалява неговата стойност и пострадалото лице би загубило правата си по гаранцията. С оглед на изложеното застрахователят има задължение при вреди върху нов автомобил да заплати стойността на ремонт с части от оторизиран (официален) сервиз на марката, и от размера на това заплатено обезщетение се определя обемът на регресните му права по чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.).

От друга страна следва да се отчетат и границите на деликтната отговорност на причинителя на вредата, тъй като дори и застрахователят да има регресно право в определен обем, той не би могъл да го реализира, ако причинителят на вредата отговаря за по-малки по обем вреди. Съгласно чл. 51, ал. 1 ЗЗД на обезщетение при непозволено увреждане подлежат всички вреди, които са в пряка и непосредствена причинна връзка с противоправното поведение. Съгласно правната доктрина това означава възстановяване на имуществото на увреденото лице в състоянието, в което то се е намирало преди увреждащото събитие. Когато са причинени вреди на един автомобил в гаранция, възстановяването му не следва да анулира тази гаранция, тъй като в този случай не би се възстановило състоянието от преди увреждането – преди увреждането увреденият ще е имал автомобил с гаранция, а след това този автомобил би бил възстановен в работещо състояние, но без гаранция. Поради това и отговорността на делинквента е за възстановяване на вреди по автомобил в гаранционен срок единствено в официален сервиз на съответната марка.

Следователно първоинстанционния съд правилно е определил, че подлежащите на обезщетяване вреди следва да се определят по цените на частите в официален сервиз на марката „Рено“. Изслушаната по делото техническа експертиза е приела, че възстановителната стойност е равна на посочената във фактурата на оторизирания сервиз на мартката „Рено“ за България“ – „Е.А.“ ЕООД. В тази част съдът се доверява на експертните познания на вещото лице, което е използвало установени от него данни за стойността на частите по сервизни цени (според посоченото на отговор на въпрос, зададен му в съдебното заседание от 12.07.2017 г. (на гърба на лист 116 от първоинстанционното дело), поради което може да се приеме, че неговата информация, определена и на база каталожни цени, установява действителна стойност за ремонта на увредения автомобил. Заключението на вещото лице е, че отразената във фактурата стойност за ремонт – 8 682, 29 лева без ДДС, съответно 10 418, 75 лева с ДДС, отговаря на действителните разходи. Поради това и правилно първоинстанционният съд е уважил иска в този размер.

По отношение на оплакването във въззивната жалба за липса на причинна връзка между установени при пътно-транспортно произшествие вреди и отбелязани като отстранени повреди по автомобила, настоящият съдебен състав намира, че същото се явява неоснователно. Вещото лице аргументирано е посочило при разпита си в заседанието от 12.07.2013 г. (на гърба на лист 116 от първоинстанционното дело), че при оглед на място не могат да се установят всички вреди върху един автомобил, причинени от пътно-транспортно произшествие, тъй като голяма част от тях остават скрити. Те се установяват при последващ преглед. В случая важно е становището на вещото лице, че тези повреди са в причинна връзка с удар като описания в протокола  за пътно-транспортно произшествие, което е достатъчно, за да се приеме, че е налице причинно-следствена връзка между пътно-транспортно произшествие и вреди, както правилно е приел и  първоинстанционният съд.

Възражението за нередовност на счетоводните записвания, направено във въззивната жалба е неоснователно. По делото въобще не са представяни извлечения от счетоводството на който и да е търговец. Стойността на вредите по пострадалия автомобил е установена с първични документи, носещи подписа на лицата, които са ги съставили – фактура на „Е.А.“ ООД, като е установено от вещото лице, че тя съответства на стойността за ремонт на повредите по автомобила (с уточненията, направени по-горе в мотивите за начина на определяне на цена на резервни части). Плащането на застрахователно обезщетение под форма на заплащане на ремонта на увредения автомобил пък е установена с извлечение от банковата сметка на въззиваемото дружество – „З.Д.Е.“ АД, представена на лист 21 от първоинстанционното дело. Това извлечение представлява документ, издаден от трето лице по делото, а не извлечение от счетоводни записвания на въззиваемото дружество и се цени по реда за преценка на документи в гражданския процес. Извлечението съдържа данни за превод от „З.Д.Е.“ АД към „Е.А.“ ЕООД на стойност 10 418, 75 лева за увреден автомобил с регистрационен номер ******** (пострадалият автомобил „Рено Меган“). Това извлечение не е било оспорено с отговора на исковата молба, с което е бил пропуснат срокът за оспорването му (чл. 193 ГПК). Следователно липсват пропуски на първоинстанционния съд при извършения от него доказателствен анализ.

Накрая, неоснователно е и възражението за съпричиняване на вредите от водача на автомобил „Рено Меган“ с регистрационен номер ********. Доказването на всички обстоятелства от значение за наличието на съпричиняване на вредоносен резултат от пострадалия от непозволено увреждане е в тежест на причинителя на увреждането – въззивника В.. В случая липсват категорични данни за твърдението, че пътно-транспортното произшествие се е случило на мокър път – налице е единствено удостоверение от Изпълнителна агенция „Проучване и поддържане на река Дунав“, според което на 15.10.2013 г. между 07:10 и 09:20 ч. в Русе е имало ръмеж с общо количество от 100 мл дъжд на квадратен метър (на лист 96 от първоинстанционното дело). Според отбелязването в протокола за пътно-транспортно произшествие между страните с № 1476415 на ОДМВР-Русе (на лист 7 от първоинстанционното дело) същото е настъпило в 18:20 часа. Липсват доказателства по това време пътят да е бил мокър, а именно въззивникът В. е следвало да установи това обстоятелство.

По отношение на скоростта на движение на автомобилите настоящият съд също намира, че няма данни водачът на лек автомобил „Рено Меган“ с регистрационен номер ******** да се е движил с непозволена скорост. По делото няма обективни данни за скоростта на сблъскване на автомобилите в момента на удара, като вещото лице посочва, че за установяването ѝ е необходимо измерване на следи от спирачен път (на лист 117 от първоинстанционното дело). В декларацията си от 16.10.2013 г. (на лист 11 от първоинстанционното дело) водачът на пострадалия автомобил наистина е посочил, че се е движил с „около 60 км/ч“, но това признание следва да се цени от съда с оглед на всички останали доказателства по делото (чл. 175 ГПК). Като се има предвид, че отклонението спрямо позволената за движение скорост в населено място е само 10 км/ч, а водачите не могат във всеки момент адекватно да отразят с голяма точност скоростта си на движение, докато шофират, това сведение не може да се приеме за достатъчно точно, за да обоснове извод за съпричиняване на вредите поради движение с непозволена скорост от страна на водача на пострадалия автомобил.

Следователно първоинстанционното решение е правилно и следва да бъде потвърдено изцяло.

Относно разноските:

При този изход на спора разноски следва да се присъдят само на въззиваемото дружество – „З.Д.Е.“ АД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.

Тъй като въззивният съд не променя резултата по делото спрямо първоинстанционното решение, същото следва да бъде потвърдено и в частта за разноските.

Пред въззивния съд „З.Д.Е.“ АД не е заплатило дължимото се възнаграждение на особения представител на въззивника В., което е определено от съда в размер на 415 лева с определение № 5354/07.03.2018 г. по настоящото дело. Страната следва да бъде осъдена на основание чл. 77 ГПК (тъй като е останала задължена за разноски) да плати тази сума на адвокат Х., който се е явил в съдебното заседание и е поискал изплащането ѝ.

 Въззивникът В. следва да заплати на „З.Д.Е.“ АД разноските за особен представител по делото в размер на 415 лева при условие, че дружеството е платило същите на адвокат Х., както и определено от съда по реда на чл. 78, ал. 7 ГПК юрисконсултско възнаграждение. Според същата разпоредба възнаграждението може да се определи от съда в размер до максимума, посочен в Наредбата за заплащане за правната помощ. С оглед сложността на делото пред въззивната инстанция настоящият съдебен състав намира, че справедливият размер на възнаграждението за юрисконсулт е 100 лева. Така са определени разноски в общ размер от 515 лева, от които въззивникът В. следва да бъде осъден да плати 100 лева, а останалите 415 лева – при условие, че „З.Д.Е.“ АД представи доказателства за плащането им на особения представител по делото.

Тъй като делото се води по иск за регресна претенция на застраховател по имуществена застраховка (чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.)), същото се отнася до търговска сделка и представлява търговско дело по смисъла на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК (такава е и константната практика на ВКС – Определение № 812/17.10.2011 г. по ч. т. д. № 693/2011 г., ІІ ТО; Определение № 748/ 28.11.2012 г. по ч. т. д. № 725/2012 г., І ТО; Определение № 287/13.06.2016 г. по ч. т. д. № 930/2016 г., ІІ ТО; Определение № 252/07.06.2016 г. по ч. т. д. № 1148/2016 г., І ТО). По настоящото дело цената на иса е под 20 000 лева, следователно настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.

Така мотивиран, Софийският градски съд, четвърти „б“ въззивен състав

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 248097/24.10.2017 г. по гр. дело № 17379/2016 г. на Софийския районен съд, 143. състав.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК А.К.В., с ЕГН: **********, с адрес: ***, да плати „З.Д.Е.“ АД, с ЕИК: ********, с адрес: София, ул. „********сумата от 100 лева (сто лева) – разноски пред въззивния съд.

ОСЪЖДА на основание чл. 77 ГПК „З.Д.Е.“ АД, с ЕИК: ********, с адрес: София, ул. „********да плати на адвокат Б.И.Х., с адрес на кантората: Петрич, ул. „*******“, № ** сумата от 415 лева (четиристотин и петнадесет лева) – хонорар за особен представител.

ОСЪЖДА на основание чл. 77 ГПК А.К.В., с ЕГН: **********, с адрес: ***, да плати „З.Д.Е.“ АД, с ЕИК: ********, с адрес: София, ул. „********сумата от 415 лева (четиристотин и петнадесет лева) – хонорар за особен представител, ПРИ УСЛОВИЕ, че „З.Д.Е.“ АД, с ЕИК: ********, с адрес: София, ул. „********представи доказателства за изплащане на същата сума на адвокат Б.И.Х..

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

		ПРЕДСЕДАТЕЛ:
		ЧЛЕНОВЕ:          1.                                2.