№ 600
гр. София, 07.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Иванка Иванова
Членове:Петър Люб. Сантиров
Ванина Младенова
при участието на секретаря Елеонора Анг. Г.а
като разгледа докладваното от Иванка Иванова Въззивно гражданско дело №
20211100514423 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
С решение № 20164198 от 28.07.2021 г., постановено по гр. д. №
63480/2020 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 160 състав, е признато за установено по
иск с правно основание чл.422 ГПК вр. с чл.9 ЗПК вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД вр. с
чл.240, ал.1 ЗЗД вр. с чл.99, ал.1 ЗЗД, предявен от „А. ЗА С.НА В.“ ЕАД,
срещу Н. Г. В., , че последният дължи на „А. за С.НА В.“ ЕАД сумата от 926,
03 лв., представляваща незаплатена главница по договор за кредит „Бяла
карта“ № ******* г., сключен между „А. Ф.“ ООД и Н. Г. В., вземанията по
който са прехвърлени от „А. Ф.“ ООД в полза на „А. за контрол на
просрочени задължения“ ООД (понастоящем „А. за контрол на просрочени
задължения“ ЕООД), по силата на рамков договор за прехвърляне на парични
задължения от 11.11.2016 г. и Приложение № 1 към него от 14.03.2018 г., като
последният е прехвърлил вземанията по горепосочения договор за кредит в
полза на „А. за С.НА В.“ ЕАД по силата на рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания (цесия) от 03.065.2019 г. и Приложение № 1 към
него от 03.05.2019 г., ведно със законната лихва, считано от 13.06.2018 г. до
окончателното изплащане, за която сума на 15.07.2020 г. е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК в производството по ч.
гр. д. № 38971/2018 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 160 състав, като искът е
отхвърлен за разликата над уважения размер от 926, 03 лв. до пълния
предявен размер от 1 190, 80 лв. отхвърлени са предявените по реда на чл.422
ГПК вр. с чл.415, ал.1 ГПК от „А. за С.НА В.“ ЕАД срещу Н. Г. В., обективно,
кумулативно съединени искове с правно основание чл.422 ГПК вр. с чл.240,
ал.2 ЗЗД вр. с чл.99, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД вр. с чл.99, ал.1 ЗЗД. – за
1
признаване за установено, че Н. Г. В. дължи на „А. за С.НА В.“ следните
суми: 94, 90 лв. – договорна лихва за периода 08.04.2017 г. – 06.09.2017 г.;
349, 24 лв. - неустойка за неизпълнение на договорно задължение , дължима
за периода 06.05.2017 г. – 06.09.2017 г., сумата от 200 лв. – разходи и такси за
извънсъдебно събиране на просроченото задължение, сумата от 79, 61 лв. –
лихва за забава за периода 07.09.2017 г. – 31.05.2018 г., дължима върху
главницата. Ответникът е осъден да заплати на ищеца, на основание чл.78,
ал.1 ГПК, сумата от 187,х 81 лв. – разноски в исковото производство,
съразмерно с уважената част от исковете, сумата от 115, 26 лв. – разноски в
заповедното производство, съразмерно с уважената част от исковете. Ищецът
е осъден да заплати на адв. Красимира Игнатова Билева, на основание чл.78,
ал.3 ГПК вр. с чл.38, ал.2 ЗАдв., сумата от 196, 20 лв., представляваща
адвокатско възнаграждение за предоставена на ответника Безплатна правна
помощ в исковото производство.
С решение № 20186078 от 15.09.2021 г., постановено по гр. д. №
63480/2020 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 160 състав, е оставено без уважение
искането за допълване на горепосоченото решение, направено от „А. за С.НА
В.“ ЕАД, обективирано в молба вх. № 25131109/19.08.2021 г. по описа на
СРС.
Срещу постановеното на 28.07.2021 г. съдебно решение в частта, с
която е уважен предявеният иск, е депозирана въззивна жалба от ответника Н.
Г. В.. Излага съображения, че решението в обжалваната част е неправилно,
постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. В
производството пред СРС е въведено възражение за нищожност на договора
за кредит поради нищожност на клаузите на договорна лихва, тъй като
същият не би бил сключен от търговеца без наличие на тези клаузи. В
договора за кредит „Бяла карта“ е уговорена лихва в размер на 43, 2 %, която
надвишава трикратния размер на законната лихва. С оглед на това
уговорената лихва противоречи на добрите нрави. Счита, че нищожността на
клаузата за договорна лихва влече нищожност на целия договор, поради
което предявеният иск е изцяло неоснователен. Счита, че подобно на
договора за банков кредит договорът за паричен заем винаги е възмезден,
като възнаградителната лихва съставлява цена за предоставената от
финансовата институция услуга. Поддържа, че нормата на чл.23 ЗПК се
базира на принципа за недопустимост на неоснователното обогатяване, а
искът е предявен на договорно основание. С оглед на това счита, че чистата
стойност на кредита не може да бъде присъдена в настоящото производство,
тъй като би се стигнало до подмяна на основанието, което е недопустимо.
Счита, че по делото не е доказана активната легитимация на ищеца, тъй като в
представения по делото договор за цесия не е уговорена цена моли съда да
отмени решението в обжалваната част и да отхвърли изцяло предявения иск.
Претендира сторените по делото разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от ищеца - „А. ЗА С.НА В.“ АД, с който я оспорва. Излага съображения, че
решението в обжалваната част е правилно и законосъобразно. В случая на
ответника е предоставен револвиращ кредит. В договора е посочен годишния
процент на разходите, който е съобразен с изискванията на чл.19 ЗПК. Дори
договорът да е обявен от съда за недействителен, на основание чл.22 ЗПК, то
на основание чл.23 ЗПК заемателят е длъжен да върне чистата стойност по
2
кредита. Към исковата молба са представени уведомителни писма относно
сключените договори за цесия, които са получени от ответника. По делото са
ангажирани доказателства относно прехвърляне на вземанията на кредитора,
произтичащи от процесния договор за кредит. Моли съда да потвърди
решението в обжалваната част.
Постъпила е въззивна жалба от ищеца срещу решението от
15.09.2021 г., постановено по реда на чл.250 ГПК. С основното съдебно
решение ищцовото дружество е осъдено да заплати разноски. В него обаче не
е посочен номер на банковата сметка, по която да извърши плащане на тази
сума в нарушение на чл.236, ал.1, т.7 ГПК. Счита, че неправилно решаващият
съд е приел, че постановеното съдебно решение е непълно. Поддържа, че
изводите на решаващия съд противоречат на принципа на добросъвестност,
равенство на страните и законност. Моли съда да отмени обжалваното
решение и да уважи молбата му за допълване на основаното съдебно
решение.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор на
въззивната жалба от ответника, с който я оспорва. Излага съображения, че
обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Счита, че е обоснован
изводът на решаващия съд, че основното съдебно решение не е непълно, тъй
като съдът се е произнесъл по целия спорен предмет. Искането на ищеца
ответникът да посочи номер на банкова сметка, по която да плати дължимите
разноски, не съставлява част от спорния предмет, поради което не са налице
предпоставките на чл.250 ГПК. Също така никъде не е въведено изискване за
поддържане на банкова сметка, поради което не е налице правомощия за съда
да задължава страна да предостави банкова сметка. Единствено може да
укаже да се спази изискването на чл.127, ал.4 ГПК. В случая Н. Г. В. няма
качеството на ищец, поради което не е длъжен да посочи номер на банкова
сметка.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и
обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235,
ал.2 ГПК, намира следното:
СРС е сезиран с обективно, кумулативно съединени положителни
установителни искове съответно с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр.
чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.99 ЗЗД и
чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД. Ищецът твърди, че на 14.03.2018 г. е
подписано Приложение № 1 към рамков договор за прехвърляне на парични
задължения (цесия) от 11.11.2016 г., на основание чл.99 ЗЗД между „А. Ф.“
ООД и „А. за контрол на просрочени задължения“ ООД, по силата на който
последният е придобил изцяло, с всички привилегии, обезпечения и
принадлежности вземането към ответника. Последният е уведомен по реда на
чл.99 ЗД за извършената продажба на вземането на 15.03.2018 г. от цедента
чрез уведомително писмо, изпратено с обратна разписка. „А. за контрол на
просрочени вземания“ ЕООД е прехвърлила в полза на ищеца по силата на
рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 03.05.2019
г. в договора за заем се съдържа изрична клауза, която предвижда право в
полза на кредитора за прехвърли вземането си в полза на трети лица.
Длъжникът е уведомен по реда на чл.99, ал.3 ЗЗД за прехвърляне на вземането
от цедента чрез уведомителни писма, изпратени с известие за доставяне. По
силата на чл.4.5 от договора за цесия от 03.05.2019 г. ищецът се е задължил от
3
името на цедента и за своя сметка да изпраща уведомления до длъжниците за
извършената цесия. В изпълнение на това е изпратил уведомително писмо до
ответника от името на цедента. Към исковата молба представя уведомления за
извършената цесия, за връчването им да ответника. Твърди, че на 04.04.207 г.
ответникът е сключил договор за кредит „Бяла карта“ № 500684 с „А. Ф.“
ООД. По силата на договора дружеството – кредитор се е задължило да
предостави на ответника уговорената сума под формата на револвиращ
потребителски кредит в максимален размер от 1 200 лв., с разрешен кредитен
лимит по международна кредитна карта Access Finans (iCard) Visa, а
ответникът се е задължил да ползва и върне съгласно условията на сключения
договор за кредит предоставената сума. Кредиторът е изпълнил задължението
си за предостави максималния кредитен лимит, уговорен в договора
посредством зареждане на картата с тази сума в момента на активирането й –
04.04.2017 г., а ответникът не е изпълнил задължението си да върне главница
в размер на 1 190, 80 лв. върху усвоената сума ответникът дължи заплащане
на договорна лихва, чийто размер възлиза на 94, 90 лв. за периода от
08.04.2017 г. – датата на първата транзакция до 06.09.2017 г. – датата на
обявяване на предсрочната изискуемост на задължението. В договора е
уговорена неустойка при неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение от страна на кредитополучателя в размер ап 10 % от
непогасената сума, която се начислява на 6-то число на месеца, в който
текущото задължение не е погасено до 5-то число. Дължимата неустойка за
периода 06.06.2017 г. – 06.09.2017 г. възлиза на 349, 24 лв. в договора е
предвидено задължение за кредитополучателя при настъпване на предсрочна
изискуемост да заплати еднократно такса в размер на 120 лв., включваща
разходите на кредитора за дейността на лице/служител, което осъществява и
администрира дейността по извънсъдебно събиране на задължението на
кредитополучателя. В случая на кредитополучателя е начислена такса
разходи за събиране в общ размер от 200 лв. Страните са постигнали съгласие
в случай, че кредитополучателят не е заплатил минимум 15 % от одобрения
кредитен лимит в рамките на два последователни месеца, като в поне един
месец да бъдат внесени общо 15 % от сумата по одобрения кредитен лимит,
то цялото задължение по договора за кредит става предсрочно изискуемо. От
този момент се начислява законна лихва, която възлиза на 79, 61 лв. за
периода 07.09.2017 г. – 31.05.2018 г. За горепосочените вземания е
постановена заповед за изпълнение на парично задължение, срещу която е
депозирано възражение. Моли съда да постанови решение, с което да признае
за установено, че ответникът му дължи следните суми: 1 190, 80 лв. –
главница, сумата от 94, 90 лв. – договорна лихва за периода 08.04.2017 г.
06.09.2017 г.; 349, 24 лв. – неустойка за неизпълнение на задължение за
периода 06.05.2017 г. – 06.09.2017 г., сумата от 200 лв. – разходи и такси за
извънсъдебно събиране, сумата от 79, 61 лв. – обезщетение за забава за
периода 07.09.2017 г. – 31.08.2018 г. , ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на завеждане на делото до окончателното
изплащане. Претендира сторените по делото разноски.
С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на исковата
молба ответникът оспорва предявения иск. Счита, че по делото не е доказано,
че е получил сумата по претендираната главница. Оспорва активната
легитимация на ищеца. Липсва уговорена цена за прехвърляне на везманията,
4
както и вземанията по процесния договор за кредит не са индивидуализирани.
Счита, че договорът за кредит е недействителен, поради нарушение на чл.10,
ал.1 ЗПК, чл.11, ал.1, т.11 ЗПК, чл.11, ал.1, т.20 ЗПК, поради което и на
основание чл.22, ал.1 ЗПК договорът е недействителен. Счита, че уговорената
договорна лихва противоречи на добрите нрави. Счита, че в този случай чл.23
ЗПК не може да се приложи, тъй като се отнася за неоснователно
обогатяване, какъвто иск не е предявен. Оспорва твърдението на ищеца, че е
уведомен за прехвърляне на вземанията. Моли съда да постанови решение, с
което да отхвърли предявените искове. Претендира сторените по делото
разноски. Прави възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, претендирано от насрещната страна.
На 13.06.2018 г. „А. ЗА С.НА В.“ ЕАД е депозирал пред СРС
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу Н. Г.
Вучев за сумата от 1 190, 80 лв. – главница, сумата от 94, 90 лв. – договорна
лихва за периода 08.04.2017 г. – 06.09.2017 г., сумата от 349, 24 лв. –
неустойка за неизпълнение на задължение за периода 06.05.2017 г. –
06.09.2017 г., сумата от 200 лв. – разходи и такси за извънсъдебно събиране,
ведно със законната лихва, считано от момента на завеждане на делото до
окончателното изплащане. В т.12 от заявлението „Обстоятелства, от които
произтича вземането“, са заявени същите обстоятелства, като посочените в
обстоятелствената част на исковата молба.
С разпореждане от 15.07.2020 г., постановено по ч. гр. д. №
38971/2018 г. по описа на СРС, ГО, 160 състав, съдът е постановил исканата
заповед за изпълнение относно, като е присъдил на заявителя и сторените в
заповедното производство разноски в размер на 238, 29 лв., от които: 38, 29
лв. – държавна такса, както и 200 лв. – възнаграждение за юрисконсулт.
В срока по чл.414, ал.2 ГПК длъжникът е депозирал възражение
срещу постановената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
В срока по чл.415, ал.4 ГПК ищецът е предявил искове за
установяване на вземанията си по исков ред.
По силата на договор за кредит „Бяла карта“, сключен на 04.04.2017
г. между „А. Ф.“ ООД – кредитодател и Н. Г. В. – кредитополучател,
кредитодателят се е задължил да предостави на кредитополучателя
револвиращ кредит в максимален размер но 1 200 лв., под формата на
разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез международна кредитна
карта Бяла карта Access Finans (iCard), а кредитополучателят се е задължил да
го ползва и връне по условията на сключения договор. Заедно с подписване
на договора кредитодателят е предоставил на кредитополучателя от името на
„Интеркарт Ф.“ АД (картоиздател), в качеството си на вписан
представител/агент на последното следния платежен инструмент –
комбинирана кредитна карта № 500684. Кредитополучателят е удостоверил,
че заедно к картата е получил отделен запечатан плик, който съдържа ПИН
код за ползване на карата. В чл.3 от договора е предвидено, че
кредитополучателят може по всяко време да усвоява суми от главницата до
максималния кредитен размер на кредитния лимит. В клаузата на чл.4, ал.1,
т.2 е уговорен фиксиран лихвен процент от 43, 2 %, при ГПР от 45, 9 %. В
чл.11 от договора е предвиедон, че кредитополучателят може да погаси
общото си задължение във всеки един момент на действие на договора, без да
дължи обезщетение или неустойка за предсрочно погасяване. В чл.12 е
5
предвидено, че в случай, че кредитополучателят не погаси текущото си
задължение на уговорения падеж, същият е длъжен да предостави на
кредитополучателя обезпечението по чл.16 от договора, както и да заплати
сума в размер на 15 % от максималния кредитен лимит. , който да послужи за
частично погасяване на задълженията му в срока по чл.16 от договора – 3 дни
от датата след падежа за заплащане на текущото задължение.
Представено е Приложение № 1 към договор за кредит „Бяла карта“
№ 500684 от 04.04.2017 г., подписано между „Интеркарт Ф.“ АД – издател и
Н. Герогиев В. - картодържател във връзка с издаване и предоставяне на
кобрандираната платежна карта Бяла карта/Access Finans (iCard).
На 11.11.2016 г. между „А. Ф.“ ООД – цедент и „А. за контрол на
просрочени задължения“ ООД – цесионер, е сключен рамков договор за
прехвърляне на парични задължения (цесия), по силата на който цедентът се е
задължил да прехвърли на цесионера свои ликвидни и изискуеми вземания,
произхождащи от договор за заем по смисъла на ЗЗД и ТЗ и договори за
потребителски кредити по смисъла на ЗПК и договори за паричен заем по
реда на ЗПФУР, сключени то цедента с физически лица и такива между „Изи
Асет Мениджмънт“ АД и физически лица, които цедентът е придобил по
силата на договор за продажба на вземания (цесия) от 01.07.2014 г. , като
вземанията ще се индивидуализират в Приложение № 1 към договора. В
чл.3.1 от договора страните са се съгласили, че покупната цена, платима за
всяко отделно Приложение № 1, предмет на договора, се определя от
страните. Същите са уговорили да определят покупната цена всеки пакет от
вземания в анекс към съответното Приложение № 1 на база на конкретен
процент за всяко вземе, съдържащо се в пакета от вземания. Покупната цена
се дължи от цесионера на цедента и ще бъде платена до 5 работни дни от
подписване на всяко отделно Приложение № 1 по изрично посочена банкова
сметка.
По делото е представен анекс към Приложение № 1 от 14.03.2018 г. ,
неразделна част от рамков договор за прехвърляне на парични задължения
(цесия) от 14.03.2018 г. В него страните са постигнали съгласие относно
размера на покупната цена, платим в срок до 5 работни дни от подписване на
Приложение № от 14.03.2018 г. В преписа от анекса размерът на
възнаграждението е заличен и не се чете.
„А. Ф.“ ООД е съставил потвърждение за извършена цесия на
всички вземания, цедирани от дружеството на „А. за контрол на просрочени
задължения“, съгласно Приложение № 1 от 14.03.2018 г.
По делото е представено извлечение от Приложение № 1 от
14.03.2018 г., в което под № 270 са описани вземанията, произтичащи от
договор № 500684 от 04.04.2017 г.
С пълномощно от 29.12.2018 г. „А. Ф.“ ООД е упълномощил „А. за
контрол на просрочени задължения“ ООЗ да уведоми от името на „А. Ф.“
ООД всички длъжнице по всички вземания на дружеството, които са
цедирани, съгласно рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания
от 11.11.2016 г.
На 03.05.2019 г. е подписан договор за продажба и прехвърляне на
вземания (цесия), по силата на който „А. за контрол на просрочени
задължения“ ЕООД - цедент, се е задължил да прехвърли на „А. за С.НА В.“
ЕАД – цесионер, всички свои вземания, произтичащи от договори за заем по
6
смисъла на ЗЗД и ТЗ, от договори за потребителски кредити по смисъла на
ЗПК, както и договори за паричен заем по реда на ЗПФУР, които продавачът е
придобил от банки и небанкови финансови институции, като вземанията ще
бъдат индивидуализирани в Приложение № 1 към договора. В чл.3.1 страните
са се съгласили, че покупната цена, уговорена като процент от номиналната
стойност на портфейла, платима от цесионера срещу прехвърлянето на
вземанията възлиза на сума, която е заличена в представения препис и е
изчислена на база данните от Приложение № 1.
На 03.05.2019 г. цедентът е изготвил потвърждение за извършената
цесия на всички вземания, цедирано от „А. за контрол на просрочени
задължения“ ЕАД на „А. за С.НА В.“ ЕАД, съгласно договор за продажба и
прехвърляне на вземания (цесия).
Видно от представения препис – извлечение от Приложение №
1/03.05.2019 г. към договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от
03.05.2019 г. под № 25458 са описани вземанията от ответника, произтичащи
от договор № ******* г.
С пълномощно от 03.05.2019 г. „А. за контрол на просрочени
задължения“ ЕООД е упълномощил „А. за С.НА В.“ да уведоми от името на
„А. за контрол на просрочени задължения „ ЕООД всички длъжници по
всички вземания на дружеството, които е цедирало съгласно договор за
продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 03.05.2018 г.
С пълномощно от 03.05.201 г. „А. за контрол на просрочени
задължения ЕООД, като пълномощник на „А. Ф.“ ООД е упълномощил „А. за
С.НА В.“ ЕАД да уведоми от името на „А. Ф.“ ООД всички длъжници по
всички вземания на дружеството, които е цедирало съгласно рамков договор
за прехвърляне на парични задължения (цесия) от 11.11.2016 г.
С исковата молба е представено уведомително писмо от 22.05.2019 г.
за извършено прехвърляне на вземания (цесия) от „А. за С.НА В.“ ЕАД, в
качеството на преупълномощен от „А. за контрол на просрочени задължения“
ЕООД пълномощник на „А. Ф.“ ООД до ответника, че „А. Ф.“ ООД е
прехвърлил на „А. за контрол на просрочени задължения изцяло вземанията
си към него, произтичащи от договор за кредит № 500684 от 04.04.2017 г.,
ведно със лихвите, привилегиите и обезпеченията.
Представено е и уведомително писмо от „А. за С.НА В.“ ЕАД до
ответника относно сключен договор за продажба и прехвъррляне на вземания
(цесия) от 03.05.2019 г. между „А. за контрол на просрочени задължения“
ЕООД – цедент и „А. са С.НА В.“ ЕАД – цесионер, по силата на който са
прехвърлени изцяло вземанията към ответника, произтичащи от договор за
кредит № 500684.
От заключението на вещото лице Ваня Димитрова Петрова по
изслушаната пред СРС съдебно – счетоводна експертиза се установява, че
остатъчното задължение на ответника по договор за кредит Бяла карта от
04.04.2017 г. е в размер на 1 914, 55 лв., от което: 1 190, 80 лв. – главница; 94,
90 лв. – договорна лихва; 349, 24 лв. – неустойка, 200 лв. – разходи за
събиране на задължението и 79, 61 лв. – законна лихва. Лихвата за забава
върху сумата от 1 190, 80 лв. за периода 07.09.2017 г. – 31.05.2018 г. възлиза
на 87, 99 лв. Вещото лице е изготвило заключението след извършена справка
в счетоводството на ищеца и въз основа на предоставените документи.
Общият размер на задълженията на ответника, произтичащи от процесния
7
договор, възлиза на 2 394, 55 лв., от които: 1 446, 42 лв. – главница; 211, 94
лв. – договорна лихва, 571, 58 лв. – неустойка за неизпълнение на договорно
задължение, 85 лв. – разходи за събиране на задължението и 79, 61 лв. –
законна лихва. Ответникът е платил сумата от 600 лв., от която е погасена
главница в размер на 255, 62 лв., договорна лихва в размер на 117, 04 лв.,
неустойка за неизпълнение на договорно задължение в размер на 222, 34 лв. и
5 лв. – разходи за извънсъдебно събиране на задължение.
Експертното заключение не е оспорено от страните. Съдът го
възприема изцяло като компетентно изготвено и задълбочено обосновано.
Вещото лице е ползвало всички относими материали, за да отговори пълно,
точно и ясно на поставените задачи.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от
правна страна следното:
Въззивните жалби са депозирани в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от
легитимирани страни, поради което са процесуално допустими. Разгледани по
същество, жалбите са неоснователни.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси, той е ограничен от посоченото в
жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд установи, че
обжалваното решение е валидно и процесуално допустимо.
В предмета на делото е включен установителен иск, предявен от
кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК, при направено възражение от длъжника в срока
по чл.414, ал.2 ГПК, в рамките на установения в чл.415, ал.4 ГПК. Целта на
ищеца е да се установи със сила на пресъдено нещо спрямо другата страна
съществуването на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение
по чл.410 ГПК.
От ангажираните по делото доказателства се установи, че между „А.
Ф.“ ООД – заемодател и Н. Г. В. – кредитодател, е сключен договор по силата
на който кредитополучател, е сключен договор за кредит „Бяла карта“ №
******* г., по силата на който се е задължило да предостави на ответника
револвиращ кредит в максимален размер от 1 200 лв. под формата на
разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез международна кредитна
карта Бяла карта/Access Finans (iCard), срещу насрещното му задължение да
го ползва и върне съгласно условията на договора.
Жалбоподателят - ответник релевира оплаквания, че ищецът не е
надлежно материално-правно легитимиран по иска, предмет на делото.
По силата на сключения на рамков договор за пехвърляне на парични
задължения (цесия) от 11.11.2016 г., както и препис – извлечение от
Приложение № 1 от 14.03.2018 г. „А. Ф.“ ООД – цедент, е прехвърлил на „А.
за контрол на просрочени задължения“ ООД – цесионер, вземания, сред които
тези, произтичащи от договор за кредит „Бяла карта“ № ******* г. Цедентът
е упълномощил цесионера да уведоми от негово име длъжниците за
извършената цесия.
По силата на договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия)
от 03.05.2019 г. и Приложение № 1 от 03.04.2019 г. към него “А. за контрол на
просрочени задължения“ ЕООД – цедент, е прехвърлил на „А. за С.НА В.“
8
ЕАД – цесионер, вземания, сред които и тези, произтичащи от договор за
кредит „Бяла карта“ № ******* г. Цедентът е упълномощил цесионера да
уведоми от негово име длъжниците за извършената цесия, както и да уведоми
от името на „А. Ф.“ ООД за извършената цесия.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя – ответник, че по
договорите за цесия липсва уговорка относно цена на прехвърлените
вземания. Такава уговорка е постигната съответно в анекс към Приложение №
1 от 14.03.2018 г. към рамков договор за прехвърляне на парични задължения
(цесия), както и в чл.3.1 от договор за продажба и прехвърляне на вземания
(цесия) от 03.05.2019 г. Действително в представения по делото препис от
посочените договори е заличен точния размер на уговорената цена на
прехвърлените вземания. Ответникът не е заявил оспорвания в тази насока, не
е отправено искане по реда на чл.183 ГПК за представяне на оригиналите на
посочените документи. Ето защо следва да се приеме, че е налице постигната
между страните уговорка относно цената на прехвърлените вземания. За
целите на настоящото производство е без значение какъв е нейният размер. С
оглед на това възраженията на жалбоподателя – ответник за нищожност на
договорите за цесия се явяват неоснователни.
Неоснователно е и оплакването на жалбоподателя – ответник, че
прехвърлените вземания не са надлежно индивидуализирани. В приложение
№ 1 към договорите за цесии е посочен договора, от който произтичат
прехвърлените вземания, името на длъжника и ЕГН, общия размер на
главницата, остатъкът от неплатената главница, договорна лихва, неустойка,
лихва за забава с посочени периоди на вземанията, както и общ размер на
същите.
Жалбоподателят – ответник поддържа, че не е надлежно уведомен за
извършената цесия чрез приложеното към исковата молба уведомление.
Нормата на чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД предвижда, че предишният
кредитор трябва да съобщи на длъжника за прехвърлянето на вземането, от
който момент цесията има действия спрямо длъжника и третите лица.
Необходимостта от уведомяване на длъжника имено от предишния кредитор
произтича от това, че прехвърленото вземане е възникнало от
правоотношение между длъжника и предишния кредитор и следва да се
създаде достатъчна сигурност за длъжника за извършената замяна на стария
му кредитор с нов. Затова съобщението от новия кредитор няма предвиденото
в чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД действие. Това обаче не означава, че предишният
кредитор няма правото да упълномощи новия кредитор да извърши
съобщението до длъжника като негов пълномощник. Това упълномощаване
не противоречи на целта на разпоредбите на чл.99, ал 3 и ал.4 ЗЗД, в какъвто
смисъл е и задължителната съдебна практика - решение № 137 от 02.06.2015 г.
по гр. д. № 5759/2014 г. на ВКС, III ГО.
В разглеждания случай е налице такова упълномощително
волеизявление от цедента в полза на цесионера да уведоми длъжниците от
негово име, обективирано в представените по делото пълномощни, обсъдени
по - горе. В рамките на предоставената му представителна власт ищцовото
дружество е уведомило ответника от името на цедентите за извършените
цесии. Ето защо обоснован е изводът на решаващия съд, че ответникът е
надлежно уведомена за извършените цесии на процесните вземания.
За изчерпателност на изложението следва да се отбележи, че
9
уведомяването по чл.99, ал.4 ЗЗД води до стабилизиране правата в лицето на
цесионера и не може да бъде изпълнено валидно другиму. Длъжникът може
да възразява успешно за липсата на уведомяване, само ако едновременно с
това твърди, че вече е изпълнил на стария кредитор или на овластено от този
кредитор лице до момента на уведомлението. След като бъде известен за
цесията, длъжникът не може да възразява на претенцията на цесионера за
реално изпълнение на основание липсата на уведомяване (определение № 987
от 18.07.2011 г. по гр. д. № 867/2011 г. на ВКС, ГК, ІV ГО).
С влязлото в сила като необжалвано решение на СРС е прието, че
уговорената възнаградителна лихва е нищожна поради противоречие с
добрите нрави, тъй като надхвърля трикратния размер на законната лихва.
Съдът е приел, че клаузата за заплащане на неустойка при неосигуряване на
обезпечение от страна на длъжника е нищожна, поради противоречие с чл.33,
ал.1 ЗПК. Прието е също така, че клаузата за заплащане на разходи и такси за
извънсъдебно събиране е нищожна поради противоречие с чл.33, ал.1 и ал.2
ЗПК. Валидността и действието на посочените клаузи е извън пределите на
въззивния контрол и не следва да се обсъждат.
Жалбоподателят – ответник поддържа, че с оглед констатираните
нищожни клаузи и на основание чл.22 ЗПК целият договор е нищожен и не е
произвел валидно правно действие.
В нормата на чл.22 ЗПК е регламентирано, че когато не са спазени
изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7 -
9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
В конкретния случай решаващият съд не е констатирал неспазване
на изискванията на някоя от посочените норми на ЗПК, както и това не е
установено в настоящото производство Ето защо не могат да намерят
приложение регламентираните в чл.22 ЗПК правни последици –
недействителност на договора за потребителски кредит.
Възраженията на жалбоподателя, че търговецът не би сключил
договора поради нищожност на клаузите за договорна лихва, са заявени за
първи път във въззивното производство, поради което и на основание чл.266,
ал.1 ГПК същите са преклудирани и не следва да се обсъждат по същество.
Предвид обстоятелството, че договорът за потребителски кредит не е
обявен за недействителен, то не са налице предпоставките на чл.23 ЗПК,
съгласно който в този случай потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Тази норма не е
приложена и от решаващия съд с решението в обжалваната част. Ето защо
оплакванията на жалбоподателя – ответник, че на основание чл.23 ЗПК
връщането на получената сума е на извъндоговорно, а не на договорно
основание, са неотносими към спорния предмет на делото и не следва да се
обсъждат по същество.
Във въззивното производство не са изложени оплаквания относно
установения размер на дължимата главница, след приспадане на платените от
ищеца суми, поради което и на основание чл.269 ГПК, този въпрос стои извън
пределите на въззивния кънтрол и не следва да се обсъжда по същество.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, решението
следва да се потвърди в обжалваната част.
Жалбоподателят – ищец поддържа, че основното съдебно решение е
непълно, тъй като не съдържа банкова сметка, по която да преведе
10
присъдените суми.
Ищецът своевременно е отправил искане за допълване на
постановеното на 28.07.2021 г. съдебно решение - в рамките на установения в
нормата на чл.250, ал.1 ГПК срок, като се позовава на липсата на посочена
банкова сметка, по която да плати разноските по делото, а ако ответникът
посочи друг начин на плащане, да посочи и начина плащане – точен адрес,
ден и час.
Съдебното решение е непълно по смисъла на чл.250 ГПК, когато не
обхваща целия спорен предмет - когато не е формирана воля на съда по част
от спорното право (ако то е делимо), по някой от съединените искове или по
допълнителните искания, каквито са тези за лихви и плодове. В разглеждания
случай с постановеното на 28.07.2021 г. съдът се е произнесъл по целия
спорен предмет, като обхваща изцяло заявеното от ищеца спорно право.
Жалбоподателят – ищец се позовава на нормата на чл.237, ал.1, т. 7
ГПК, съгласно която решението трябва да съдържа банковата сметка, по
която да се преведат присъдените суми, или друг посочен от ищеца начин за
плащане. Процесуалният закон е въвел задължение за посочване на банкова
сметка в тежест на ищеца – чл.127,ал.4 ГПК, съгласно който по осъдителен
иск за парично вземане ищецът посочва банкова сметка или друг начин за
плащане. Такова процесуално задължение не е предвидено за ответника,
поради което за съда не е налице правомощие да изисква посочването на
банкова сметка от ответника. Извършването на доброволно плащане от
страна на ищеца в полза на ответника на присъдените съдебни разноски касае
изпълнението на постановеното решение, но не рефлектира върху спорен
предмет.
По изложените съображения и доколкото с постановеното на
28.07.2021 г. съдебно решение съдът се е произнесъл по целия спорен
предмет, не е налице непълнота на съдебния акт, поради което молбата на
ищеца за допълването му се явява неоснователна.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат,
обжалваното решение, постановено по реда на чл.250 ГПК следва да се
потвърди.
По разноските по производството:
С оглед изхода на спора разноските следва да останат в тежест на
страните, както са сторени.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20164198 от 28.07.2021 г.
постановено по гр. д. № 63480/2020 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 160 състав,, В
ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20186078 от 15.09.2021 г.,
постановено по гр. д. № 63480/2020 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 160 състав, по
реда на чл.250 ГПК.
Решението от 28.07.2021 г. в частта, с която са отхвърлени
предявените искове, е влязло в сила, като необжалвано.
11
Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание
чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12