Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 505 16.12.2022 год. град Стара Загора
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
Старозагорският
административен съд, VІ състав, в публично съдебно заседание на двадесет
и втори ноември през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
СЪДИЯ:МИХАИЛ РУСЕВ
при секретар Зорница Делчева и с участието на прокурора Нейка Тенева, като
разгледа докладваното от съдия Михаил Русев
административно дело №160 по описа за 2022 год., за да се произнесе
съобрази следното:
Производството е по
реда на чл.203 и сл. от Административно-процесуалния кодекс /АПК/.
Образувано е по искова молба, уточнена с
допълнителни молби вх.№ 2095/04.04.2022 год. и вх.№2295/12.04.2022 год.,
подадени от И.Н.Н., изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“ в Затвора - гр. Стара
Загора, с която на основание чл.1 ал.1 от ЗОДОВ е предявен иск срещу Главна
дирекция „Охрана“ гр. София за присъждане на обезщетение в размер на 30 000.00
/тридесет хиляди/ лв. за претърпени от него неимуществени вреди вследствие на
незаконосъобразна административна дейност, изразяваща се в незаконосъобразно
бездействие на служители от администрацията на ГД“Охрана“ – неосигуряване на
обезопасителен колан по време на извършвано конвоиране на лишения от свобода на
отделни дати в периода 01.01.2017 год. -09.03.2022 год.
В исковата молба и уточнението се твърди, че ищецът
претърпял вреди от неосигуряването на обезопасителен колан по време на
конвоирането му от длъжностни лица на ГД
„Охрана“ в посочения период от Затвора гр. Стара Загора до Окръжен съд Стара
Загора и обратно, до Административен съд Стара Загора и обратно, които вреди
се изразявали в застрашаване на човешкия
живот, изпитване чувство на страх, незащитеност, малоценност и психически
тормоз на здравето му. Изпитвал чувство на страх, незащитеност, малоценност и
психически тормоз на здравето му. Поради изложеното иска осъждане на ответника
да му заплати обезщетение в размер на 30 000.00 лв. за претърпените от
горното незаконосъобразно деяние неимуществени вреди.
Ответникът – Главна дирекция „Охрана“ гр. София, в
писмен отговор, взема становище за неоснователност на иска. Твърди, че не са налице в условията на
кумулативност предвидените в чл.1 ал.1
от ЗОДОВ предпоставки за ангажиране на отговорността. Твърди, че ищецът е бил
конвоиран от Затвора гр. Стара Загора до Окръжен съд Стара Загора и
Административен съд – гр. Стара Загора и
обратно за участие в съдебни производства съответно на дати:
- 01.04.2022 год., съгласно Заповед №З-360/31.03.2022
год. на и Заповед №З-359/3.0.2017 год. и двете на Началника на Областно звено „Охрана“
Стара Загора с маршрут Затвора Стара Загора – Административен съд Стара Загора;
- на
24.03.2022 год., съгласно заповед №З-327/23.03.2022 год. на Началника на
Областно звено „Охрана“ Стара Загора с маршрут Затвор Стара Загора –
Административен съд Стара Загора;
- на
25.01.2022 год., съгласно заповед №З-89/24.01.2022 год. на Началника на
Областно звено „Охрана“ Стара Загора с маршрут Затвор Стара Загора –
Административен съд Стара Загора;
- на
19.01.2022 год., съгласно заповед №З-61/18.01.2022 год. на Началника на
Областно звено „Охрана“ Стара Загора с маршрут Затвор Стара Загора –
Административен съд Стара Загора;
- на
20.08.2021 год., съгласно заповед №З-853/20.08.2021 год. на Началника на
Областно звено „Охрана“ Стара Загора с маршрут Затвор Стара Загора – Окръжен
съд Стара Загора;
- на
05.04.2021 год., съгласно заповед №З-355/02.04.2021 год. на Началника на
Областно звено „Охрана“ Стара Загора с маршрут Затвор Стара Загора –
Административен съд Стара Загора;
- на
01.03.2021 год., съгласно заповед №З-217/26.02.2022 год. на Началника на
Областно звено „Охрана“ Стара Загора с маршрут Затвор Стара Загора –
Административен съд Стара Загора;
- на
07.08.2020 год., съгласно заповед №З-711/06.08.2020 год. на Началника на
Областно звено „Охрана“ Стара Загора с маршрут Затвор Стара Загора – Районен
съд Стара Загора;
- на
20.11.2019 год., съгласно заповед №З-1241/19.11.2019 год. на Началника на
Областно звено „Охрана“ Стара Загора с маршрут Затвор Стара Загора – Окръжен
съд Стара Загора;
- на
20.06.2019 год., съгласно заповед №З-693/19.06.2019 год. на Началника на
Областно звено „Охрана“ Стара Загора с маршрут Затвор Стара Загора – Районен
съд Стара Загора;
Тъй като първите две конвоирания от дати 24.03.2022
год. и 01.04.2022 год., са след завеждането на исковата претенция, то от тях не
може да се претендират вреди, каквото е и становището на ищеца, видно от
приложената писмена защита по делото.
Посочени са всяко от превозните средства, с които е
извършен конвоя на ищеца за периода от 2017 год. до датата на подаване на исковата
претенция. Приложени са нормативните изисквания за оборудване на
специализираните конвойни автомобили. Ответника тръди, че в Наредба Н-3 от
18.02.2013 год. за изменение в конструкцията на регистрираните пътни превозни
средства, издадена от Министерство на транспорта, информационните технологии и
съобщенията, същата не се прилага за автомобили проектирани и произведени за
конвоиране на обвиняеми, подсъдими, на лица с постановена мярка за неотклонение
„задържане под страна“ или на лица, изтърпяващи наказание лишаване от свобода.
В случая специализираните автомобили, с които е бил конвоиран л. св. Н.
съответстват на нормативните изисквания. Поради горното, твърди, че не може да
се направи извод за допуснати незаконни действия/бездействия при конвойна
дейност и претърпени във връзка с това вреди. Обезщетение се дължи за вреди,
които са пряка и непосредствена последица от увреждането, а неустановяването на
вреди и причинна връзка обуславяло отхвърляне на предявения иск. Поради горното
и отправя искане за отхвърляне на предявения от Н. иск с произтичащите законни
последици.
Окръжна
прокуратура - Стара Загора, конституирана като страна по делото на основание
чл.10, ал.1 от ЗОДОВ, чрез участващия по делото прокурор, дава заключение че
исковата претенция е неоснователна и недоказана.
Съдът, като
обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и взе
предвид доводите и становищата на страните, намира за установена следната
фактическа обстановка:
От фактическа страна не е спорно по делото, че в
исковия период ищецът И.Н.Н. е бил настанен в Затвора – Стара Загора във връзка
с извършено от него противоправно деяние, за което същият е бил осъден.
На посочените по –долу дати от исковия период Н. е
бил конвоиран от конвоен наряд в състав служители на ответника и по маршрут,
определени с посочени заповеди на Началника на ОЗ „Охрана“ - Стара Загора.
По делото са приложени Правила за условията и реда
за осъществяване на конвойната дейност от служителите на ГД“Охрана“ към
Министерство на правосъдието, утвърдени, със съответните заповеди на Министъра
на правосъдието и действащи за исковия период – от 2000 год. до 2022 год. /лист
60 – 239 от делото/.
При така установеното от фактическа страна, съдът
прави следните правни изводи:
Предявеният иск е с правна квалификация чл.1 ал.1
от ЗОДОВ - за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в
резултат на незаконосъобразни действия или бездействия при или по повод
административна дейност, подлежи на разглеждане в производство по реда на
чл.203 и сл. от АПК. Същият е процесуално допустим, като предявен от лице с
правен интерес, което твърди, че е
претърпяло неимуществени вреди /негативни чувства и изживявания/ в резултат на
незаконосъобразна административна дейност, каквато е конвойната. В случая се
твърдят бездействия на длъжностни лица на ответника – неосигуряване на
обезопасителен колан на ищеца при осъществено при конвойната дейност пътуване с
автомобил на конкретни дати. Исковата молба е подадена срещу пасивно
легитимиран ответник, по аргумент от чл.205 от АПК във вр. с чл.1, ал.2 от ЗОДОВ. Главна дирекция „Охрана“ от действия/бездействия на чиито служители се
твърдят произтекли вреди, е юридическо лице към министъра на правосъдието,
съгласно чл.391 ал.2 от Закона за съдебната власт. Според чл.391, ал.3, т.6 от ЗСВ, ГД „Охрана“
конвоира обвиняеми и подсъдими, за които се иска или е постановена мярка за
неотклонение „задържане под стража“ или лица, изтърпяващи наказания в местата
за лишаване от свобода до органите на съдебната власт. Служителите,
осъществяващи охранителни функции по чл.391 ал.3, т.6 от ЗСВ извършват
специализирана държавна дейност, която е част от изпълнителните функции на
държавата, предвидени в специален закон. След като дейността е изпълнителна, то
и отговорността за техни незаконни действия или бездействия принципно попада в
приложното поле на чл.1 от ЗОДОВ /Определение № 50 от 26.04.2018 г. на ВКС по
гр. д. № 34/2018 г., 5-членен с-в, ГК/. Твърдят се вреди, произтичащи от
фактически бездействия на администрацията, като обезщетението за тях може да се
иска след признаването им за незаконни, което се установява в от съда, пред
който е предявен искът за обезщетението по аргумент от чл.204 ал.4 от АПК. С
оглед на изложеното, съдът приема, че искът е процесуално допустим.
По делото е допуснато събиране на гласни
доказателствени средства чрез разпит в качеството на свидетели на лицата К.М.Т.
и Х. И. Х..
Свидетелят М. заяви, че познавал И.Н. от затвора,
от три години. Били са в една килия, като в Административен съд Стара Загора са
идвали три-четири пъти на дела. Не винаги, когато И. е бил конвоиран са били
заедно, но повечето пъти да. Около четири-пет пъти били конвоирани заедно. Не
може да си спомни датите, на които са били
конвоирани заедно, но е било през тази година /2022 год./ и през
миналата година. Конвоирани били от Затвора - Стара Загора до Административен
съд - Стара Загора. Конвоирали са ги с един и същ автомобил. В този автомобил
нямало обезопасителни колани, седалки, имало нещо като дълга пейка, разположена
в задната част на колата. И.Н. бил от едната страна, а свидетеля от другата
страна. Имало една преграда пред тях, по две вратички отляво и отдясно,
горе-долу метър, метър и 10 да е било разстоянието. Имало е моменти, когато и
двамата са седели от едната страна, някой път един срещу друг, винаги било
различно, в зависимост от това колко хора са били записани за съда. Автомобилът
бил най-много за двама, а те са били някой път по четирима, по петима вътре. Не
знаел каква марка е автомобила, не бил обърнал внимание. Не знаел също така,
дали в автомобила има климатична инсталация, такава не била пускана. Зимата
отопление също не са пускали, седалките винаги са били студени. Времетраенето
на конвоирането от затвора до съда било около седем-осем минути, максимум 10
минути. Относно шофирането, шофьорите карали бързо, рисковано. Те имали
видимост, виждал се километража – 60-70 км/ч карали в града. При превишена
скорост и рязко спиране, те като конвоирани лица се разклащали, ставали
нестабилни, бутали се един в друг, но не са падали. Нямало къде да се държат,
защото нямало дръжки. От 2009 год. бил в затвора. Преди това се бил возил в
градски транспорт. Там усещането било почти същото като в конвоирания
автомобил, ама там поне имало дръжки. След конвоирането, след като вече са се
били върнали, ищецът бил притеснен, бил уплашен постоянно. Когато се извършвало
конвоирането, което ставало заради техни искови молби или заради това, че са били посочени като свидетели. След
конвоирането ищецът бил уплашен от стреса от карането, от рязкото спиране,
бързото каране, което било умишлено. Бил депресиран, не знаел колко време. Това
си личало и той го разбирал по погледа му. Не знаел дали това е удостоверявано
от медицинско лице. Това възприятие било по негово вътрешно усещане, това, че Н.
бил депресиран. По време на конвоирането надзорно-охранителния състав се возел
в същия автомобил пред тях. Между тях и надзорно-охранителния състав имало
преграда – решетка с врати. Условията, при които се возели служителите на
конвоя били различни от техните. Те се возели на по-удобни седалки и са били
обезопасени. С И. били приятели и в една килия. Няколко часа след конвоиране
той бил силно депресиран и уплашен. И. имал подадени шест-седем искови молби за
лошите условия в затвора. Тези състояния при него били комплексни и от двете, и
от лошите условия в затвора, и от конвоирането.
Свидетелят Х. заяви, че конвоят осъществявали със
специализирани автомобили. Вътре в тях колани нямало. Те са освободени от
колани, защото били специализирани автомобили, а за тях единствено нямало
задължение да имат колани, защото тези колани били опасни както за задържано
лице, което може да се самонарани, така и да нараняло и останалите задържани
лица, които са в клетката, тъй като в клетките не били само по един, а по
двама, по трима, в зависимост от автомобила. Вътре самата клетка имало
скамейки, те са здраво захванати, метални са и всичко, което се правело било
здраво захванато, за да не може да се чупи и да се самонарани някой или да
нарани някое друго лице, а капацитетът вече зависел от автомобила. Имало
автомобили, които имат клетка за трима, има и по четирима, има и по двама, има
и по един. В клетката имало обособена тръба, за която да се държат задържаните
по време на конвоирането. Това го имало във всеки един автомобил. При самото
конвоиране клетките били за задържани, а един от служителите седял срещу
задържаните в отделно обособено място, откъдето ги наблюдавал. Там за него колани
също нямало. Това оборудване е нормативно установено и не зависело от волята на
самите служители, осъществяващи конвоирането.
Разгледан по
същество, предявеният иск е неоснователен, по следните съображения:
Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ,
държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани или юридически
лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на нейни органи и
длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност.
Следователно отговорността на държавата възниква при наличието на няколко
предпоставки, а именно: 1. Незаконосъобразен акт, действие или бездействие на
орган или на длъжностно лице на държавата; 2. Незаконосъобразният акт, респ.
действие или бездействие, да е при или по повод изпълнение на административна
дейност; 3. Реално претърпяна вреда /имуществена и/или неимуществена/ и 4.
Причинна връзка между постановения незаконосъобразен акт, действие или
бездействие и настъпилия вредоносен резултат. Тези нормативно регламентирани
предпоставки трябва да са налице кумулативно - липсата на който и да е от
елементите от правопораждащия фактически
състав за възникване правото на обезщетение за претърпени вреди, възпрепятства
възможността да се реализира отговорността по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ по предвидения
специален ред, в исково производство по чл.203 и сл. от АПК.
От събраните по делото доказателства се установяват
в случая първите две предпоставки.
Спрямо Н.
през исковия период от началото на 2000 год. до 19.03.2022 год. като осъден за
извършено от негова страна престъпление, са били извършени от служители на
ответника действия в изпълнение на чл.391, ал.3, т.6 от ЗСВ и заповеди на
Началник ОЗ“Охрана“ - Стара Загора на посечените осем дати от ответника по
конвоирането му до органи на съдебната власт и обратно до мястото, където е настанен
Затвора - гр. Стара Загора.
Придвижването при конвоирането на ищеца на
посочените дати е посредством специални автомобили - леки автомобили „Фолксваген
Транспортер“ ДКН ***; съответно „Пежо Боксер“ с ДК№ ***, „Фиат Дукато“ с ДК№ ***,
„Рено мастер“ с ДК №*** и „Ситроен Берлинго“ с ДК №***. Твърденият факт, че при
конвоиране на посочените дати при пътуването с автомобил не е бил осигурен на
ищеца обезопасителен колан, не се оспорва от ответника. Не се твърди, че посочените автомобили, с
които е било осъществено в случая придвижването са били оборудвани с обезопасителни колани.
Начина и реда за конвоиране на лишените от свобода,
включително и задържаните лица, се извърша по ред и начин, определен от
Министъра на правосъдието. На 08.08.2003 год. Министъра на правосъдието е
определил правилата за организация и изпълнение на конвоирането от служители от
Главна дирекция „Охрана“ към МП, утвърдени със Заповед №ЛС-04-343. Същите са
действали до 2006 год., когато със заповед №ЛС-04-706/01.08.2006 год.
министърът е утвърдил нови правила. Впоследствие със Заповеди №ЛС-04-05.01.2009
год., ЛС-04-1994/15.11.2012 год. и заповед №ЛС-04-1228/14.07.2017 год. на
Министъра на правосъдието са били утвърждавани правила за осъществяването на
конвоирането от служители на ГДО.
За първи път оборудването на специализираните
автомобил е уредено в утвърдените правила със Заповед №ЛС-04-1/05.01.2009 год.
– чл.16, ал.4 от правилата /посочени в приложение №2/, като такива изисквания
се съдържат и в другите правила, утвърдени след тази дата - пункт ІІ от
приложение № 4 към чл.15, ал.4 от правилата утвърдени със заповед
№ЛС-04-1994/15.11.2012 год. и чл.15, ал.3 от правилата утвърдени със заповед
№ЛС-04-1228/14.07.2017 год. и съдържащи се в приложение №3 към правилата.
По отношение
на направеното възражение за погасителна давност:
Погасителната давност се свързва с изтичането
на предвиден в закона период от време, през който субектът на правото
бездейства и не го упражнява. Предвид липсата на специална правна уредба в ЗОДВ
относно погасителната давност, на основание, както на §1 от ЗР на ЗОДОВ във
връзка с чл.203, ал.2 от АПК, така и в съответствие с регламентираното в чл.46
от Закона за нормативните актове, следва да намерят приложение правилата на
чл.110 – чл.120 от Закона за задълженията и договорите ЗЗД/, уреждащи
института на погасителната давност. Съгласно разпоредбата на чл.110 от ЗЗД с
изтичането на петгодишен давностен срок се погасяват всички вземания, за които
законът не предвижда друг срок. Давността започва да тече от момента, в който
вземането е станало изискуемо /чл.114, ал.1 от ЗЗД/. В случаи на непозволено
увреждане, какъвто е настоящия, това е моментът на прекратяване на увреждащите
действия или моментът на прекратяване на фактическото състояние, когато
увреждането е следствие от бездействие. Съгласно разрешението, дадено в т.4 от
Тълкувателно решение №3 от 22.04.2004 год. на ВКС по тълкувателно гр. дело
№3/2004 год. на ОСГК, когато вредите произтичат от незаконни действия или
бездействия на административните органи, началният момент на погасителната
давност за предявяване на иска за заплащането им е от момента на
преустановяването им. Съобразно горното, след изтичане на законово
регламентирания давностен срок, правото на иск за вземането на ищеца за
обезщетение за претърпени вреди, се погасява. По аргумент от нормата на чл.120
от ЗЗД, давността не се прилага служебно, а следва да се предяви, като
възражение. В случая такова възражение е направено от ответника и доколкото
възражението за погасяване на вземането по давност е правоизключащо възражение,
след неговото изразяване, съдът дължи произнасяне относно това дали
претендираното от И.Н. вземане по предявения иск срещу Главна Дирекция
„Охрана“, е погасено по давност.
Доколкото ищецът твърди, а и се подкрепя и от
останалите доказателства по делото, че конвоирането се осъществява от
автомобили, които не са оборудвани с предпазни колани, от постъпването му на
01.01.2000 год. до датата, на предявяване на исковата молба – 09.03.2022 год.,
то за част от исковия период е налице погасяване по давност на исковата претенция.
В този период на основание чл.3, т.2 от Закона за мерките и действията по време
на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от
13.03.2020 год., и за преодоляване на последиците, до отмяна на извънредното
положение спират да текат давностните срокове, с изтичането на които се
погасяват или придобиват права от частноправните субекти. Съгласно разпоредбата
на §13 от ПЗР на ЗИДЗЗ сроковете, спрели да текат по време на извънредното
положение по Закона за мерките и действията по време на извънредното положение,
обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020 год., и за преодоляване
на последиците, продължават да текат след изтичането на 7 дни от обнародването
на този закон в ДВ – 14.05.2020 год. Само
в допълнение следва да се посочи, че доколкото ищецът твърди, а и не се отрича
от ответника, че конвоирането се осъществява с автомобили, които не са
оборудвани с предпазни колани е от постъпването му в Затвора – Стара Загора до
подаването на исковата молба, то съдът намира, че при завършването на всяко
едно конвоиране на ищеца и връщането му в Затвора Стара Загора, неправомерното
действие, ако и такова да е налице е преустановено. Ето защо, при направено
възражение от страна на ответника, съдът намира, че исковият период в който следва
може да се търси обезщетение е 5 години назад, считано от датата на искова
молба, като се има в предвид и спирането на тази давност за времето на
извънредното положение, съгласно Закона
за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение
на Народното събрание от 13.03.2020 год.. В този смисъл, периода за който
исковата претенция не е прекратено по давност е от 05.02.2017 год. – 09.03.2022
год. За периода от 01.01.2000 год. до 05.02.2017 год. исковата претенция е
погасена по давност. Едва с депозираната писмена защита на служебния защитник
на ищеца, е уточнено, че се поддържа исковата молба за периода от 01.01.2017
год. – 09.03.2022 год. Липсва обаче изрично изявление от страна на ищеца за
изменение на иска по отношение на претендирания период, а и ако се приеме, че
такова е налице с депозирането на писмената защита, то същото е сторено извън
предвидените за това срокове в ГПК.
При разглеждането на спора по същество, съдът
намира, следва да си има в предвид, че конвоирането на ищеца по описания начин
в специален автомобил на ГД „Охрана“ съставлява фактическо действие на органи
на тази дирекции и въз основа на конкретна заповед, издадена от компетентния за
това орган – началника на ОЗ“Охрана“. Съгласно чл.8, ал.2, т.15 от Правилника
за устройството и дейността на Главна дирекция „Охрана“ в относимата редакция,
предвижда, че министърът на правосъдието „определя по предложение на главния
директор изискванията за оборудването на специалните конвойни автомобили“.
Правилата, в които са предвидени тези изисквания са приети като доказателство
по делото.
Правилата, като административен акт на министъра на
правосъдието, представляват изявление, а не фактическо действие или
бездействие. Поради това законосъобразността на тези правила не може да бъде
обсъждана в производство по иск за вреди на основание чл. 204, ал.4 от АПК.
Поради това незаконосъобразност на Правилата, в това число поради
несъответствие с акт от по-висока степен, не може да ангажира отговорността на
ГД“Охрана“ за извършени от нейни служители фактически действия или бездействия.
Както се посочи, отговорността на държавата за
вреди се претендира от незаконосъобразни действия и бездействия при
конвоирането на ищеца, за които осъществени според ищеца от органите на Главна
дирекция „Охрана“, която съдът квалифицира като допустима по чл.204, ал.4 от АПК,
т. е. за вреди от фактическо бездействие и действие на административен орган.
Следователно, при разглеждането на исковата претенция не може да се основава,
претендира и преценява незаконосъобразност на административен акт, в това число
на незаконосъобразен административен акт на министъра на правосъдието, тъй като
подлежи на разглеждане по друг ред, и второ, такова основание не е въведено,
съответно преценявано с оглед допустимост на иска за вреди. В този смисъл,
доколкото няма данни тези правила да са оспорени, респективно да е установено
тяхната незаконосъобразност, то съдът намира, че разписаните в тях норми са
задължителни и са приложими по отношение на автомобилите, с които е превозван
ищеца.
Специализираните автомобили на ГДО са автомобили
със специално предназначение и затова правилата на Закона за автомобилните
превози, относими към превозвачите при превоз на пътници, са неотносими.
Липсата на обезопасителни колани в същите, обаче,
макар да е установена безспорно, не съставлява нарушение на закон или
подзаконов нормативен акт. Съгласно чл.137а, ал.1 от ЗДвП водачите и пътниците
в моторни превозни средства, когато са в движение, използват обезопасителните
колани, с които моторните превозни средства са оборудвани. В случая обаче,
автомобилите на ГДО са регистрирани съгласно Наредба №I-45/24.03.2000 год. за
регистрирането на МПС. В същото време, съгласно чл.2, ал.1, т.5 на Наредба
№Н-3/18.02.2013 год. за изменение в конструкцията на регистрираните пътни
превозни средства се посочва, че тя не се прилага за автомобили, проектирани и
произведени за конвоиране на обвиняеми, подсъдими, на лица с постановена мярка
за неотклонение „задържане под стража“ или на лица, изтърпяващи наказание лишаване
от свобода. Специализираните автомобили на ГДО, с които е бил конвоиран ищеца,
са оборудвани от производителя и са регистрирани съгласно нормативните
изисквания. Те не са снабдени с обезопасителни колани, тъй като са съобразени
със специалната цел, за която са предназначени – за превозване на лишени от
свобода или задържани лица, или такива с взети мярка за неотклонение, при което
да се избегне риск от възможно бягство, нараняване и самонараняване, местата за
сядане са изработени от незапалими материали и са неподвижно закрепени по
начин, непозволяващ от тях да се демонтират детайли. По този начин се изключва
възможността за оборудването с обезопасителни колани, защото те съдържат такива
елементи. Задължението за ползване на обезопасителни колани по време на
движение, произтичащо от чл.137а, ал.1 от ЗДвП се отнася само за автомобили,
които са оборудвани с такива. Всъщност последното представлява задължение,
което е вменено като такова за водача на автомобила и пътниците, но не
представлява задължение за задължителното оборудване на автомобилите с такива.
Доколкото по делото не е установено да е налице
отклонение по отношение на оборудването на специализираните автомобили за
конвой, използвани за осемте превозвания на ищеца, то съдът намира, че не е налице
и установено незаконосъобразно действие или бездействие от страна на ответника.
С оглед на изложеното, съдът намира, че първите две
предпоставки от фактическия състав на чл.1 ал.1 от ЗОДОВ в случая не са налице.
За до се ангажира отговорността на държавата е
необходимо да бъде установено и настъпване на вреди, които вреди да са пряк и
непосредствен резултат от незаконосъобразния административен акт, действие или
бездействие - т.е. да се докаже наличие на неблагоприятно засягане на
имуществени права и/или защитени от правото нематериални блага и неимуществени
интереси на увреденото лице, което засягане да следва закономерно от
незаконосъобразна административна дейност по силата на безусловно необходимата
причинно - следствена връзка, която съществува между тях. Ищецът е този, който
в процеса следва да докаже както настъпването на вредите и тяхното основание,
така и причинната връзка между тях, наред с незаконосъобразен актове, действие
или бездействие на административен орган или длъжностни лица. В конкретния
случай ищецът не установи с допустими доказателствени средства, че е претърпял
твърдените в исковата молба вреди от
неимуществен характер, в пряка причинно следствена връзка с липса на
поставен му обезопасителен колан при пътуването с конвоен автомобил.
Другият правнозначим въпрос от гл. т. на
претенцията на ищеца е, дали при превоза на ищеца в исковия период през
всичките заявени от него 8 превоза, последните са се осъществили по начин,
който не е осигурил безопасното му придвижване по съответните местоназначения.
Ищецът твърди, че е превозван през тези 8 пътувания не на седалка, без
обезопасителен колан, а на метална скара без място за хващане (дръжка).
Вследствие на това му били причинени неимуществени вреди. Няма данни, а и не се
твърди, че в хода на тези конвоирания, ищеца да е претърпял физически травми
вследствие на претърпени ПТП. За наличието на тези вреди, бе допуснат до разпит
свидетеля К.Т., от показанията на който се установяват наличието на неимуществени
вреди. Същите обаче са следствие и на лоши условия в Затвора, както се твърди в
исковите молби, въз основа на които са образувани дела водени от Н. против ГДИН
за това. В подкрепя на това е и изявлението на Т., че неимуществените вреди при
И.Н. са комплексни – както от конвоя, така и от лошите условия. С оглед на
незначителния брой на осъществен конвой за петгодишен период – осем на брой,
краткия им период – в продължение на средно 10-15 минути в едната посока всяко
едно, както и с оглед на твърдения от страна на свидетеля Т. за лоши условия в
Затвора Стара Загора, то въздействието, ако и такова да е налице, е
пренебрежително малко спрямо въздействието което имат условията на изтърпяване
на наказанието. Според свид. Т., това му състояние било няколко часа след
приключването на конвоя.
Неимуществените вреди в конкретния случай не се
презумират от закона - настоящия иск не се свързва с нарушение на чл.3, ал.1 от ЗИНЗС, не се твърдят вреди от жестоко, безчовечно, унизително отношение,
вредите от каквото да може да се предположат като нормално присъща негова
последица. В случая вредите, които ищецът твърди, че е претърпял подлежат на общо основание на доказване в
съдебното производство. Ищецът твърди, но не доказва да е бил застрашен живота
му, нито да е изпитал чувство на страх,
незащитеност, малоценност и психически тормоз на здравето при или след
пътуването без обезопасителен колан. Ако ищецът действително е имал негативни
изживявания именно във връзка с твърдяното от него като увредило го
обстоятелство, той е можел да отправи изрично искане да му се постави
обезопасителен колан, каквото обаче не твърди да е правил, съответно да му е
отказано.
Следва да се каже още, че при прилагане на принципа
по чл.52 от Закона за задълженията и договорите по справедливост се определя не
само размерът на обезщетението за неимуществени вреди, но и естеството и
характера на страданието, за което се присъжда обезщетението /Решение №1102/09.04.1981
год. по гр. дело №623/1981 год./. Не всяко неприятно усещане или чувство и не
всяка болка/страдание дават основание за присъждане на обезщетение за
неимуществени вреди, а само тези, които справедливостта изисква да бъдат
възмездени. Съдът намира, че твърдените от ищеца чувства, ако и да са били
изпитани от него, не сочат на такива интензивни, трайни, дълбоки емоционални
изживявания или състояния, които да се определят като неимуществени вреди за
ищеца. Същите не сочат на накърнени нематериални блага, подлежащи на
справедливо обезщетяване. Освен това, твърдените чувства не се доказа да съставляват
закономерна последица от неосигуряването на обезопасителен колан при пътуване
на ищеца в специализиран за конвойна дейност лек автомобил. Във всеки от
случаите на конвой, какъвто се установи и доказа че е бил осъществен на
определени дати в исковия период, е било осъществено придвижване от мястото,
където е бил приведен за задържане ищеца в гр. Стара Загора /Затвор-Стара
Загора/ до седалището на съответния орган на съдебната власт, също в гр. Стара
Загора и обратно, т.е. пътуването с автомобил е било само в рамките на гр. Стара
Загора, за сравнително кратко по време, при спазване от конвоиращите лица на
правилата за движение по пътищата. Изложеното изключва определянето на
негативните изживявания, твърдени от ищеца, като претърпени „неимуществени вреди“
подлежащи на справедливо обезщетяване, каквото той претендира. Нещо повече,
тази пътувания са били наложителни вследствие на подадени от негова страна
искови молби, а не са били наложени от администрацията на Затвора Стара Загора
или от органи на Главна дирекция „Охрана“. Чрез тези случаи на конвой се е
целяло осигуряване на правото на защита на ищеца по подадени от негова страна
искови молби или разпита му като свидетел, посочен от други ищци – лишени от
свобода, както и осигуряване на надлежното му присъствие в съдебни заседания, а
не действия по целенасочено причиняване на неимуществени вреди на ищеца.
По тези съображения съдът намира, че не са доказани
всички кумулативни предпоставки за реализиране отговорността на държавата по
смисъла на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, поради което предявеният иск от И.Н.Н. против
Главна дирекция „Охрана“ към Министерство на правосъдието следва да бъде
отхвърлен като неоснователен и недоказан за периода от 05.02.2017 год. –
09.03.2022 год., а за останалия период от 01.01.2000 год. до 04.02.2017 год.
искът е погасен по давност.
Водим от горните мотиви, Старозагорският
административен съд
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ
предявения от И.Н. *** срещу Главна дирекция „Охрана“ гр. София, иск с правно
основание чл.1 ал.1 от ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за претърпени от него
неимуществени вреди вследствие на незаконосъобразна административна дейност,
изразяваща се в незаконосъобразно бездействие на служители от администрацията
на ГД “Охрана“ – неосигуряване на обезопасителен колан по време на извършвано
конвоиране на лишения от свобода на отделни дати в периода 05.02.2017 год. -09.03.2022
год., като неоснователен и недоказан.
ОТХВЪРЛЯ
предявения от И.Н. *** срещу Главна дирекция „Охрана“ гр. София, иск с правно
основание чл.1 ал.1 от ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за претърпени от него
неимуществени вреди вследствие на незаконосъобразна административна дейност,
изразяваща се в незаконосъобразно бездействие на служители от администрацията
на ГД “Охрана“ – неосигуряване на обезопасителен колан по време на извършвано
конвоиране на лишения от свобода на отделни дати в периода 01.01.2000 год. - 05.02.2017
год., като погасен по давност.
Решението подлежи на касационно
оспорване в 14-дневен срок от съобщаването му пред Върховния административен
съд на Република България.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: