РЕШЕНИЕ
№ 1290
гр. София, 29.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 33 СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:П. ИВ. ШУМКОВ
при участието на секретаря НАДЯ Г. НАЙДЕНОВА
като разгледа докладваното от П. ИВ. ШУМКОВ Гражданско дело №
20221110148040 по описа за 2022 година
Предявен е осъдителен иск по чл. 30, ал. 3 ЗС.
Производството по делото е образувано по искова молба от М. Б. Г. срещу А. Д.
А..
Ищецът М. Б. Г. e предявила осъдителен иск срещу ответника А. Д. А. за
осъждането му да заплати сумата в размер на 2250 лв., съставляваща полагащия се дял
от доходите, получени от ответника от отдаване на съсобствен недвижим имот с
идентификатор и адрес: гр. София, ул. „Т, втори надпартерен етаж, под наем за
периода 01.01.2021 г. до 31.12.2021 г.
Ищцата твърди, че с ответника са съсобственици на следния недвижим имот:
апартамент с идентификатор по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-50 от
02.11.2011 г. на Изпълнителен директор на АГКК, находящ се в гр. София, район
„Красна поляна“, ул. “ (предишна ул. „ (първи надпартерен) етаж, целият със застроена
площ от 87,76 кв.м, при съседни самостоятелни обекти в сградата по кадастъра: на
същия етаж – няма, под обекта – , над обекта – няма, заедно с две избени помещения,
заемащи западната половина от сутеренната част на блока, едно зимнично помещение
под терасата от северната страна на блока и две тавански помещения, заемащи
западната половина от таванската площ на блока, заедно с прилежащите към
апартамента 1/2 идеална част от общите части на сградата (включващи стълбището на
блока и разпределителното антре в мазето на блока) и 1/2 идеални части от поземления
имот с идентификатор , в който е построена сградата, целият с площ по нотариален акт
от 595 кв. м, а по издадена от СГКК - гр. София Скица № – с площ от 603 кв. м.
Твърди, че притежава 1/8 ид.ч. от посочения съсобствен апартамент и 1/10 ид.ч.
от прилежащите към апартамента съсобствени 5/10 ид.ч. от поземления имот, а
ответникът притежава 7/8 ид.ч. от апартамента и 1/10 ид.ч. от прилежащите към
апартамента съсобствени 5/10 ид.ч. от поземления имот. Твърди, че съсобствеността и
1
дяловете им в описания съсобствен недвижим имот са установени с влязло в сила
решение за допускане до делба на посочения недвижим имот, постановено по гр.д. №
по описа на СРС, 58 с-в.
Излага се още в исковата молба, че съсобственият апартамент, ведно с
прилежащите му избени и тавански помещения, е преустроен от ответника в 4
самостоятелни жилищни помещения, всяко едно със собствен санитарен възел,
наричани от него „ателиета“. Посочва, че от възникване на съсобствеността
съсобственият недвижим имот винаги се е ползвал само и единствено от ответника,
единствено той е имал ключ от съсобствените помещения, отдавал ги е под наем и е
събирал наемната цена, без да предава на ищцата парични суми, съобразно нейния дял
в съсобствения недвижим имот. Посочва, че с влезли в сила съдебни решения по гр.д.
както и с решение по гр.д. с-в е установено по съдебен ред, че ответникът е отдавал
под наем и е получавал наемната цена на съсобствените помещения през 2019 г.,
съответно през 2020 г., както и че с посочените решения ответникът е бил осъден да
заплати на ищцата обезщетение по реда на чл. 30, ал. 3 ЗС.
Ищцата твърди, че през 2021 г. ответникът продължава да отдава под наем
съсобствения недвижим имот и да събира месечна наемна цена от всяко помещение
между 350 и 400 лв., без да предава на ищцата суми от получени наеми. Твърди, че
през 2021 г. ответникът е получил доходи от съсобствения недвижим имот в размер на
18 000 лв. Поради това ответницата претендира 1/8 ид.ч. от получените от ответника
ползи от съсобствената вещ за периода 01.01.2021 г. до 31.12.2021 г., съобразно квотата
си в съсобствеността, равняваща се на сумата от 2250 лева, ведно със законна лихва от
подаването на исковата молба до погасяването. Претендира разноски.
Ответникът А. А. оспорва иска по размер. Признава фактите, че процесният
недвижим имот е съсобствен между страните при посочените в исковата молба квоти и
че част от имота е отдадена под наем за периода 01.01.2021 г. до 31.12.2021 г. Посочва,
че за процесния период ответникът е сключил 5 броя договори за наем, от които е
получил сума в общ размер на 11070,55 лв. за периода 01.01.2021 г. до 31.12.2021 г.
Твърди, че е декларирал с данъчна декларация с вх.№ г. доход от наем за 2021 г. в
размер на 11020,00 лв., като поради пропуск не е декларирал сумата от още 50,15 лева.
Сочи, че след приспадане на нормативно признатите разходи в размер на 1102 лв. е
заплатил данък върху доходите на ФЛ в размер на 991,80 лв. Прави възражение за
прихващане за сумата от 123,98 лв., представляващи 1/8 от платения данък. Поради
това признава иска за основателен в частта до сумата от 1122,04 лв., формирани като
1/8 част от данъчната основа от 9918 лв., приспаднати с 123,98 лв. заплатен данък и
събрани с 6,27 лв., представляващи 1/8 ид.ч. от недекларирани пред данъчните органи
доходи от наем в размер на 50,15 лв. Моли съда да отхвърли предявения иск за
горницата над 1122,04 лв. до пълния предявен размер като неоснователен.
Впоследствие ответникът, ангажирайки допълнителни доказателства в производството
по делото, оспорва иска изцяло. Счита същия за недопустим, респ. неоснователен,
поради факта, че ищцата е учредила вещно право на ползване върху същия в поза на
трето лице. Претендира разноски.
С влязло в сила протоколно определение от 19.01.2023 г. съдът е прекратил
производството по делото за сумата над 1383,82 лв. до пълния предявен размер, поради
оттегляне на иска в тази му част.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
По предявен иск по чл. 30, ал. 3 ЗС ищецът следва да докаже, че процесният имот
е съсобствен с ответника в процесния период; размера на дяловете в съсобствеността;
че ответникът е отдавал под наем съсобствените недвижими имоти и стойността на
2
получения наем, както и че припадащата се на ищеца част от наемните плащания е в
размер на претендираната сума.
С проекта за доклад по делото, обективиран в определение от 15.11.2022 г. и
приет за окончателен без възражения от страните в проведеното открито съдебно
заседание на 19.01.2023 г., на осн. чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК като безспорни и
ненуждаещи се от доказване между страните са отделени фактите, че: 1/ процесните
недвижими имоти са съсобствени, като в апартамент с идентификатор по КККР
ищцата е собственик на 1/8 ид.ч., а ответникът – на 7/8 ид.ч., а за съсобствения
поземлен имот с идентификатор в които е построена сградата ищцата е собственик на
1/10 ид.ч, а ответникът – на 4/10 ид.ч.; 2/ през периода от 01.01.2021 г. до 31.12.2021 г.
само ответникът е ползвал съсобствения недвижим имот, като през този период е
сключвал договори за наем за съсобствените помещения и е получавал наемна цена,
без да е предоставял на ищцата припадащата й се част от получавания наем съобразно
квотата й в съсобствеността.
Ето защо и на основание чл. 153 ГПК съдът приема осъществяването на
отделените за безспорни факти за доказано. Същите се установяват и от приетите по
делото писмени доказателства: решение от 10.01.2019 г. по гр. дело № по описа на СРС
за допускане на делба на процесния апартамент с идентификатор по КККР, договор за
наем от 10.09.2018 г., анекс от 10.09.2019 г. към договор за наем № г., анекс от
10.09.2020 г. към договор за наем № г., договор за наем от 19.10.2018 г., анекс от
19.10.2020 г. към договор за наем № г., договор за наем от 01.01.2019 г., анекс от
01.01.2021 г. към договор за наем № г., договор за наем от 23.06.2021 г., договор за
наем от 15.05.2021 г.
Спорни между страните са въпросите, свързани с това има ли право ищцата да
получи претендираните суми и в случай на положителен отговор на този въпрос,
следва ли да се извърши прихващане със сумата от 123,98 лв., представляващи 1/8 от
платения от ответника данък.
На първо място следва да се даде отговор на направеното от ответника
възражение за липсата на активна легитимация на ищцата да предяви иска. По
направеното възражение съдът намира следното:
Процесуалната легитимация се обуславя от заявената от ищеца принадлежност
на спорното материално право, от претендираното или отричано от ищеца право
/Определение № 284 от 16.04.2010 г. на ВКС по ч.т.д.№ 518/2009 г., II т. о., ТК/.
Докато процесуалната легитимация следва от правното твърдение на ищеца, то
материалноправната легитимация предпоставя и дава отговор на въпроса за
титулярството на гражданското правоотношение - кой е носител на правото и кой е
носител на правното задължение. Поради това, че процесуалната легитимация на двете
страни следва не от някакви обективни факти, които подлежат на доказване, а
единствено от правното твърдение, когато съдът проверява дали искът е предявен от и
срещу надлежна страна, той трябва да изхожда от правото, което се претендира или
отрича с исковата молба. Съответствието между процесуалноправната и
материалноправната легитимация е въпрос по същество, който съдът изследва с
решението и който обосновава основателността, но не и допустимостта на иска /в този
смисъл е напр. Определение № 408 от 15.12.2014 г. на ВКС по ч.т.д.№ 4633/2014 г., II
г. о., ГК/. От правното твърдение на ищеца в случая следва да се направи извод, че М.
Б. Гетова - Богданова има процесуалноправна легитимация да предяви докладвания по
делото иск.
От данните по делото обаче се установява, че ищцата няма материалноправна
легитимация, тоест, не е носител на твърдяното право, от което сочи, че произтичат
3
претенциите й в настоящото производство. За да достигне до този извод съдът
съобрази събраните по делото доказателства.
Преди първото по делото открито съдебно заседание ответникът депозира молба
от 16.01.2023 г., с която заявява новоузнати обстоятелства, а именно, че ищцата е
учредила вещно право на ползване върху притежаваната от нея част от съсобствения
имот, поради което възразява срещу правото й да получи каквато й да е част от
претендираните суми. Сочи, че Б притежава единствено „голата собственост“ от имота.
От приетия по делото нотариален акт за учредяване на вещно право на ползване
№по нот. дело № описа на нотариус С с район на действие СРС, се установява, че на
13.12.2017 г. ищцата М. Б. е учредила на дъщеря си Д вещно право на ползване върху
притежаваните от нея ид. части от процесния недвижим имот с идентификатор втори
надпартерен етаж. Вещното право е учредено пожизнено и безвъзмездно.
Съгласно чл. 56 ЗС, правото на ползване включва правото да се използва вещта
съгласно нейното предназначение и правото да се получават добиви от нея без тя да се
променя съществено. Съгласно чл. 93 от ЗС, добивите от вещта, като плодове, прираст
на добитък, наем и други такива, принадлежат на собственика на вещта. Това е
деривативно придобиване на собственост, макар че няма правоприемство (лицето е
собственик на плодовете от една вещ, само доколкото е собственик на вещта). При
учредено право на ползване обаче собственик на плодовете е ползвателят, а не
собственикът на земята – вещта, от която се отделят плодовете, тъй като в предметното
съдържание на правото на ползване върху същия имот се включва и правото да се
получават и добивите от нея – чл. 56, ал. 1 ЗС. Съдържанието на вещното право на
ползване се определя изключително от правомощията да се ползва вещта съобразно
нейното предназначение и да се събират плодовете, в това число и гражданските
плодове от наем – в този смисъл напр. Решение № 14 от 20.03.2015 г. на ВКС по гр. д.
№ 5426/2014 г., II г о. на ВКС, Решение № 347 от 02.12.2011 г. по гр. д. № 20/2011 г., II
г. о. на ВКС, Решение № 1216/14.10.2016 г. по в.гр. дело № 1116/2016 г. по описа на ОС
Варна и др.
Следва да се посочи, че притежателят на правото на ползване по смисъла на чл. 56
ЗС има право да ползва имота лично или да го отдава под наем, което изключва
правото на собственика да ползва вещта, както и да получава добиви от нея, вкл. и под
формата на граждански плодове. Правото по чл. 56 ЗС е вещно право и включва в
съдържанието си две от трите правомощия на собственика – владение и ползване. В
хипотезите, в които правото на ползване по чл. 56 и сл. от ЗС е учредено върху идеална
част от имот, а останалата част от правото на собственост принадлежи на друг правен
субект, именно титулярите на вещното право на ползване имат и правата по чл. 30, ал.
3 ЗС и чл. 31, ал. 2 ЗС, които са проявление на общия принцип за забрана за
неоснователно обогатяване на един правен субект за сметка на друг. Правата по чл. 30,
ал. 3 ЗС и чл. 31, ал. 2 ЗС са облигационни и са свързани с правомощията владение и
ползване, а не и с правомощието разпореждане от съдържанието на сложното
субективно право на собственост, поради което и именно титулярите на правото на
ползване отговарят по правилата на чл. 30, ал. 3 ЗС и чл. 31, ал. 2 ЗС към останалите
съсобственици, съпритежаващи правомощията владение и ползване, а не притежателят
на „голата собственост“.
След като при учредяване право на ползване върху определен имот, какъвто е
настоящия случай, собственикът се лишава от всякаква възможност да го ползва, то в
случаите, в които този имот се ползва от друго лице, не се накърнява нито едно
защитимо от закона право на носителя на „голата собственост” и за него не настъпва
обедняване от това. Ето защо и за последния не може да възникне правото да получи
ползите, представляващи граждански плодове от отдаването на вещта под наем.
4
Същите се следват на лицето, в полза на което е учредено вещно право на ползване
върху имота. В случая ищцата е учредила вещно право на ползване върху процесния
имот в полза на своята непълнолетна дъщеря, като именно последната е титуляр на
правото по чл. 30, ал. 3 ЗС. Същото може да бъде упражнено чрез нейните законни
представители, но ищец в производството следва е да лицето, разполагащо с активна
материалноправна легитимация да предяви иска, като в случая това е вещният
ползвател Д
Тъй като съдът достигна до извод за липса на материалноправна легитимация на
ищеца, то не е необходимо да се обсъждат останалите събрани в производството
доказателства. Не е необходимо да се обсъжда и направеното от ответника възражение
за прихващане. Предявеният иск следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
По разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК право на разноски
възникват за ответника. Ищцата следва да бъде осъдена да заплати на ответника сумата
от 400,00 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение съобразно представен списък по
чл. 80 ГПК.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от М. Б. Га, ЕГН ********** срещу А. Д. А., ЕГН
**********, иск по чл. 30, ал. 3 ЗС за осъждането на ответника да заплати на ищцата
сумата от 1383,82 лева, представляваща припадащият се дял от доходите, получени от
отдаване под наем на съсобствен недвижим имот с идентификатор . и адрес: гр. София,
ул. „, втори надпартерен етаж, за периода 01.01.2021 г. до 31.12.2021 г.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК М. Б. Г, ЕГН ********** да заплати на А.
Д. А., ЕГН ********** сумата от 400,00 лева разноски в производството.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5