№ 597
гр. София, 30.09.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ в публично
заседание на двадесет и седми септември, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Бистра Николова
Членове:Тодор Тодоров
Милен Василев
при участието на секретаря Мария Ив. Крайнова
като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно търговско дело №
20211001000718 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 21.08.2020 г. на ответниците В. В. К. и В. Л. К. против
решението от 29.07.2020 г. по търг. дело № 473/2019 г. на Софийския градски съд, VІ-17 състав, в
частта, с която:
е признато за установено на осн. чл. 422, ал. 1 ГПК, че жалбоподателите, заедно с ответника
„Ви Енд Комерс Груп“ ЕООД, дължат солидарно на ищеца „Лено“ АД: 1) сумата 69 640,49
евро, представляваща неплатени месечни вноски и останалата предсрочно изискуема част
от главното задължение за връщане на предоставената за временно ползване парична сума,
което е възникнало по договор за заем от 11.12.2017 г., заедно със законната лихва от
17.10.2018 г. до изплащането; 2) сумата 10 132,40 евро, представляваща неплатена
възнаградителна лихва за периода 12.03.2018 г. – 26.09.2018 г.; 3) сумата 4 737,21 евро,
представляваща неустойка за забавено плащане на главницата за периода 12.04.2018 г. –
11.10.2018 г.;
жалбоподателите, заедно с ответника „Ви Енд Комерс Груп“ ЕООД, са осъдени да заплатят
на ищеца разноски по заповедното и исковото производство в размер на 12 477,61 лв., които
са били изменени на 15 195,13 лв. с определение от 23.12.2020 г.
В жалбата се твърди, че съдът се е произнесъл извън петитума на иска, като с решението се
признавали права, които не били поискани в исковата молба. Твърди се, че неправилно съдът е
1
приел, че ищецът „Лено“ АД бил кредитор по процесния договор от 11.12.2017 г., който бил
сключен с „ТНК Кепитъл Мениджмънт“ АД, което дружество не било одобрено от БНБ като
небанкова финансова институция с право на кредитна институция и не фигурира в публичния
регистър на БНБ. Сочи се, че кредитополучателят не бил уведомен за прехвърлянето на правата и
задълженията по договора на нов кредитор. Твърди се, че при предоставяне на кредита кредиторът
не изискал бизнес план, който да послужи като основание за предоставянето му, а това е лишило
кредита от основание, защото кредиторът нямал реална представа за каква ще послужи той и как
ще се връща впоследствие. Твърди се, че обезпечавайки вземанията по договора с два недвижими
имота, собственост на жалбоподателите – физически лица, заемодателят ги е поставил в
заблуждение, тъй като предоставената сума е в пъти по-ниска от обезпечението.
Предвид изложеното жалбоподателите молят въззивния съд да отмени решението и да отхвърли
предявените искове, както и да им присъди направените разноски.
Въззиваемото дружество „Лено“ АД – ищец по исковете – в писмения отговор на процесуалния
си представител оспорва жалбата и моли съда да я остави без уважение, а обжалваното с нея
решение – в сила, като правилно и законосъобразно. Претендира разноски, вкл. юрисконсултско
възнаграждение.
Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото
в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като
въззивният състав споделя мотивите на обжалваното решение, поради което и на осн. чл. 272 ГПК
препраща към мотивите на СГС. Наведените във въззивната жалба доводи повтарят част от същите
аргументи, които вече са били изтъкнати в първата инстанция, на които в обжалваното решение е
даден подробен отговор. Независимо от това следва да се добави и следното:
(1) Не отговаря на истината общо направеното и без никаква обосновка твърдение, че
първоинстанционният съд се бил произнесъл извън петитума на иска, като с решението се
признавали права, които не били поискани в исковата молба. Между предмета на решението и
предмета на исковите претенции няма никакво разминаване.
(2) Противно на доводите в жалбата активната материалноправната легитимация на ищеца като
кредитор произтича пряко от процесния договор за заем от 11.12.2017 г., а не от цесия на права по
този договор. Дружеството „ТНК Кепитъл Мениджмънт“ АД, с което е сключен договорът, е
идентично с ищеца „Лено“ АД, тъй като се касае за едно и също юридическо лице, което през
годините си е променяло наименованието: от първоначалната регистрация на дружеството на
2
15.09.2014 г. – като „ТНК Кепитъл Мениджмънт“ АД; от 2.01.2018 г. – „Ленно“ АД и от 16.03.2020
г. – „Лено“ АД. Поради липсата на цесия на правата по този договор не е било нужно длъжниците
по договора да бъдат нарочно уведомявани за наличието на нов кредитор, тъй като такъв няма.
Същото дружество с първоначалното си наименование е било надлежно вписано в регистъра на
финансовите институции по чл. 3а ЗКИ от преди сключването на процесния договор от 11.12.2017
г., а именно със заповед № БНБ-50420/25.05.2015 г. на подуправителя на БНБ, ръководещ
управление „Банков надзор“. Нова регистрация при последващата промяна на наименованието не
се изисква от закона.
(3) Ирелевантно за дължимостта на сумата по кредита е дали при отпускането му кредиторът е
изискал бизнес план от кредитополучателя, а и изготвянето на такъв е задължение на последния,
чието собствено бездействие не може да бъде оправдание за това, че все пак е взел кредита, а още
по-малко да го освободи от задължението да го върне. Обстоятелството дали кредиторът имал
реална представа за каква ще послужи кредита и как ще се връща впоследствие, касае самия
кредитор, чийто права длъжникът не може да упражнява и да защитава.
(4) Твърдението, че обезпечавайки вземанията по договора с два недвижими имота,
собственост на жалбоподателите – физически лица, заемодателят ги поставил в заблуждение, тъй
като предоставената сума била в пъти по-ниска от обезпечението, няма отношение към самият
договор за кредит и задълженията по него, които единствено са предмет на настоящото исково
производство по чл. 422 ГПК. Тези обстоятелства касаят друг договор, макар и свързан със
заемния, а именно – договорът за учредяване на ипотека от ответника В.К. с нотариален акт №
149/11.12.2017 г., том ІV, рег. № 12502, нот. дело № 614/2017 г. на нотариус М. И.. Ипотечните
права обаче не са предмет на предявения иск по чл. 422 ГПК и по тях съдът не се произнася с
решението си. Отделен е въпросът, че жалбоподателите не са представили никакви доказателства в
подкрепа на твърдението си, че кредиторът ги е заблудил при сключване на договора. Техните
подписи също стоят под договора за заем като солидарни длъжници, които подписи удостоверят,
че са запознати със съдържанието на договор и са съгласни да бъдат обвързани от неговите клаузи.
Същевременно, ответникът и солидарен и ипотекарен длъжник В.К. е и едноличен собственик и
управител на заемополучателя „Ви Енд Комерс Груп“ ЕООД, което дружество надлежно е усвоило
кредита.
Що се отнася до това дали предоставената сума била в пъти по-ниска от обезпечението с
ипотеката, то дори и това да е така, няма отношение към действителност на самата ипотека.
Същевременно, при евентуално осребряване на ипотекираните имоти, сумата която надвишава
размера на обезпечения дълг, подлежи на предаване на самия ипотекарен длъжник.
При това положение исковете са изцяло основателни.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по
отношение на предявените искове въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като
неоснователна, а обжалваното с нея решение – потвърдено.
При този изход на спора на ищеца следва да се присъдят своевременно поисканите разноски за
въззивното производство в размер на 450 лв. – юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8
ГПК във вр. с чл. 25, ал. 2 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Разликата до
3
поисканите 600 лв. искането следва да се отхвърли, като надхвърлящо допустимия размер по чл.
78, ал. 8 ГПК.
Така мотивиран Софийският апелативен съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 29.07.2020 г. по търг. дело № 473/2019 г. на Софийския
градски съд, VІ-17 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА В. В. К. с ЕГН – ********** и В. Л. К. с ЕГН – **********, да заплати на „Лено“
АД с ЕИК – *********, със седалище и адрес на управление – гр. София, бул. „Мария Луиза“ № 2,
ет. 5, на осн. чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК сумата 450 лв. – разноски за производството пред САС, като
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането в останалата му част.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280
ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4