Р
Е Ш Е
Н И Е
гр. София,07.12.2016г.
В И М Е Т
О Н А Н
А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV Б състав, в публично съдебно
заседание на четиринадесети ноември през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЖАНА
ЖЕЛЯЗКОВА
ЧЛЕНОВЕ: РЕНИ КОДЖАБАШЕВА
мл. с. ЙОАННА СТАНЕВА
при секретаря Д.Ц. като разгледа докладваното от съдия БОЖАНА
ЖЕЛЯЗКОВА възз. гр.д. №6728/2016 г., за да постанови решение, взе предвид
следното:
Производството е по чл.258 и сл.
от ГПК.
С решение от 04.03.2015г. по гр.д. № 5993 по описа на СРС за
2014 г. на СРС, І ГО, 36 състав, е признал за установено по искове,
предявени от Т.Н.Т., ЕГН: **********,
и Д.И.Т., ЕГН: **********, и
двамата със сдебен адрес: ***, срещу
„Ю.Б.” АД, ЕИК: ********, със
съдебен адрес:***, офис 7, че клаузите
на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3
и чл. 12 от договор за банков кредит № HL 27056/ 29.10.2007 г., сключен между „Б.П.Б.” АД, с ново наименование „Ю.Б.”
АД, от една страна, и Т.Н.Т. и Д.И.Т., от друга, са нищожни на основание чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143, т. 10 ЗЗП като
неравноправни. Отхвърлил е предявените от Т.Н.Т. и Д.И.Т. срещу „Ю.Б.” АД искове с правно основание чл.146 ЗЗП за
прогласяване за нищожни като неравноправни на клаузите на чл.3, ал. 1 и чл. 8, ал. 2 от договор за банков кредит № HL 27056/ 29.10.2007 г. Осъдил е „Ю.Б.” АД да заплати на Т.Н.Т. на основание
чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД сума в
размер на 2 227, 55 евро /две хиляди двеста двадесет и седем евро и петдесет и
пет евроцента/, представляваща заплатена без правно основание сума по
договор за банков кредит № HL 27056/
29.10.2007 г., която съставлява разликата между първоначалния размер на
договорената месечна анюитетна вноска и изменения такъв в резултат на
едностранното увеличаване от страна на банката на размер на дължимата от
кредитополучателя възнаградителна лихва за периода от 07.02.2009 г. до
05.02.2014 г., както и сума в размер на
94, 45 евро /деветдесет и четири евро и четирдесет и пет евроцента/, представляваща
заплатена без правно основание сума по договор за банков кредит № HL 27056/ 29.10.2007 г., която
съставлява разликата между дължимата годишна такса за управление на кредита и
заплатената от кредитополучателя такава за периода от 07.02.2009 г. до
05.02.2014 г., ведно със законната
лихва върху сумите от 05.02.2014 г. - датата на подаване на исковата молба, до
окнчателното й плащане, както и на
Д.И.Т. на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сума в размер на 2 227, 55 евро /две хиляди
двеста двадесет и седем евро и петдесет и пет евроцента/, представляваща
заплатена без правно основание сума по договор за банков кредит № HL 27056/ 29.10.2007 г., която
съставлява разликата между първоначалния размер на договорената месечна
анюитетна вноска и изменения такъв в резултат на едностранното увеличаване от
страна на банката на размер на дължимата от кредитополучателя възнаградителна
лихва за периода от 07.02.2009 г. до 05.02.2014 г., както и сума в размер на 94, 45 евро /деветдесет и
четири евро и четирдесет и пет евроцента/, представляваща заплатена без
правно основание сума по договор за банков кредит № HL 27056/ 29.10.2007 г., която съставлява разликата между
дължимата годишна такса за управление на кредита и заплатената от
кредитополучателя такава за периода от 07.02.2009 г. до 05.02.2014 г., ведно със законната лихва върху сумите от
05.02.2014 г. - датата на подаване на исковата молба, до окнчателното й
плащане, като е отхвърлил исковете, предявени от Т.Н.Т. и Д.И.Т., за
присъждане на платени без основание суми за месечна анюитетна вноска за
разликата над сумата от 4 455, 10 евро до пълния предявен размер от 4 979, 10
евро и за периода от м. 06.2008 г. до 06.02.2009 г. и този за присъждане на
платена без основание сума за такса за управление за разликата над сумата от
188, 90 евро до пълния предявен размер от 189, 14 евро и за периода от м.
01.01.2008 г. до 06.02.2009 г. Осъдил е „Ю.Б.” АД да заплати на Т.Н.Т. и Д.И.Т. сума в размер на сума
в размер на 3 016, 13 лв. /три хиляди и шестнадесет лева и тринадесет
стотинки/, представляваща направени разноски по делото, изчислени по компенсация.
Недоволни от решението в отхвърлителната му част са останали ищците- Т.Н.Т., ЕГН: **********, и Д.И.Т., ЕГН:
**********, които го обжалват с оплаквания, че е неправилно, немотивирано и
несъобразено със събрания по делото доказателствен материал, като молят в
останалата част да бъде оставено в сила като
правилно. Молят и
да им бъдат присъдени направените по делото разноски.
Т.Н.Т.,
ЕГН: **********, и Д.И.Т., ЕГН:
**********, молят съда да се произнесе и по депозираните от тях
частни жалби срещу определение от 16.07.2015г и определение от 16.11.2015г. по
същото дело.
Въззиваемият –ответникът „Ю.Б.”
АД, ЕИК: ********, оспорва жалбата като
неоснователна, немотивирана. Сочи, че
твърденията и възраженията не са подкрепени с нито
едно писмено доказателство, събрано в хода
на първоинстанционното производство. Изтъква, че решението на
първоинстанционния съд в обжалваната част е правилно, мотивирано, обосновано и
съобразено с материалноправните и
процесуалноправните разпоредби на закона. Моли да бъде потвърдено в
отхвърлителната част.
От ответника по първоинстанционното производство - „Ю.Б.” АД, ЕИК: ********, също е постъпила въззивна жалба
срещу решението, с което са уважени исковите претенции на
ищите. Твърди се, че съдът недопустимо, незаконосъобразно и неправилно е
признал за установено, че клаузите на член 3, алинея 5; член 6, алинея 3 и член
12 от процесния договор за кредит за нищожни на основание член 143 т. 10 във
връзка с член 146 от ЗЗП и е осъдил ответното дружество да заплати на всеки от
ищците сумите в размер на 2 227,55 евро, заплатена без правно основание сума -
възнаградителна лихва за периода 07.02.2009г.- 05.02.2014г., както и сумата в
размер на 94,45 евро, заплатена без правно основание такса за упрвланеие, ведно
с дължимата законна лихва от датата на подаване на исковата молба до
окончателното изплащане на сумите, както и разноски в размер на 2 570,45 лева.
Изтъква, че неправилно, незаконосъобразно и
необосновано районният съд приема, че по отношение на осъдителните искови
претенции следва да намери приложения общата петгодишна погасителна давност, а не специалната тригодишна давност.
Претендират се разноски и пред двете инстанции.
По въззивната жалба на „Ю.Б.” АД
също е постъпил отговор от въззиваемите - ищци в първоинстанционното
производство Т.Н.Т., ЕГН: **********, и Д.И.Т., ЕГН: **********, в който се оспорват
релевираните в жалбата на „Ю.Б.” АД възражения.
Въззивните жалби са процесуално допустими като подадени от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбите, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с релевираните в жалбите непреклудирани
доводи, при което намира следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени
искове с правно основание чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143 ЗЗП и
чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо – в обжалваните части.
Настоящият състав намира, че
първоинстанционното решение не е постановено в нарушение на императивни
материалноправни норми, то е правилно и следва да бъде потвърдено в обжалваните
части, като въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд
съгласно процесуалната възможност за това, изрично установена с разпоредбата на
чл. 272 ГПК, а предвид разпоредбите на чл. 269, изр. 2 и чл. 272 ГПК намира
жалбите за неоснователни и по следните съображения:
По делото не е спорно, че между ищците Т.Н.Т. и Д.И.Т., като
кредитополучатели, и ответното дружество
са възникнали облигационни отношения по договор за кредит, сключен на
29.10.2007 г., както и че кредитополучателите по тази
сделка са физически лица, на които е предоставен банков кредит, който не е
предназначен за извършване на търговска или професионална дейност, поради което
и същите имат качеството на потребители по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП.
Според чл.143 от Закона за защита на потребителите неравноправна клауза в договор, сключен с потребител,
е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя. В посочената разпоредба законодателят е посочил хипотези, при които една клауза в
договора се явява неравноправна, но това примерно изброяване на т. 1 до т. 17
на чл. 143 ЗЗП не е изчерпателно, от него може да се изведат общите критерии,
определящи понятието неравноправна клауза.
Тъй като в
чл. 146, ал. 1 ЗЗП е предвидено, че неравноправните клаузи в договорите са
нищожни само в случаите, в които те не са уговорени индивидуално, правилно и законосъобразно СРС при постановяване на решението си се е
ръководил от критериите неравноправен и
индивидуално уговорен, изследвайки действителността на процесните
клаузи- чл. 3, ал. 1, чл. 3, ал. 5, чл.6, ал. 3, чл. 8, ал. 2 и чл. 12 от договора за кредит,
сключен на 29.10.2007 г. между страните в
производството.
Въззивният
съд счита, че същите не се явяват индивидуално уговорени по смисъла на чл. 146,
ал. 2 ЗЗП, тъй като са част от стандартни, изготвени предварително и типови
условия на банката и кредитополучателите не са имали възможност да влияят върху
съдържанието им. По делото
липсват данни, че включването на спорните клаузи в договора е в резултат на
изричното им предварително обсъждане и съгласие на потребителите по отношение
на тяхното съдържание, а доказателствената тежест в тази насока е била на
банката с оглед правилото на чл. 146, ал. 4 ЗЗП. В този смисъл ищците могат да
се ползват от защитата на потребителите, предвидена в ЗЗП, който в частта,
касаеща регламентацията на неравноправните клаузи в потребителските договори, въвежда
разпоредбите на Директива 93/1 З/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 год. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори. Кредитополучателят
/потребителят/ е в положението на по-слаба страна в отношенията си с банката,
както от гледна точка на позицията му в преговорите, така и на степента на
информираност - положение, което го принуждава да се съгласява с установените
предварително от банката условия, без да може да повлияе на съдържанието им.
Клаузите на договорите за банкови кредити /както и Общите условия към тях/ не
следва да нарушават основни принципи, в т.ч. и този на равнопоставеност, на
който се основават отношенията между банката и потребителя, както и императивни
разпоредби на закона. Законът за кредитните институции /ЗКИ/, при
действието на който е сключен процесният договор, въвежда редица задължения на
кредитните институции в процеса на отпускане на банкови кредити с оглед защита
правата и задълженията на длъжниците. Съгласно чл. 58 ЗКИ при отпускане на
кредити банката задължително предоставя безплатно и в писмена форма на
клиентите си своите условия по кредите, които съдържат най-малко данни за
общите разходи по кредита /такси, комисионни и други разходи, пряко свързани с
договора за кредит/ и за обективните критерии, въз основа на които тези разходи
могат да се изменят; лихвения процент, изразен като като годишен лихвен
процент, метода за изчисляване на лихвата, както и условията, при които може да
се променя лихвата до пълното погасяване на кредита; допълнителните задължения,
свързани с разплащанията и условията и разходите при предсрочно погасяване на
кредита. От събраните гласни доказателства не се установяват факти, че страните по
процесната сделка са обсъждали която и да било от клаузите от нейното
съдържание и са постигнали изрично съгласие по отношение на нея.
След като по делото не е
установено от „Ю.Б.” АД, че оспорените клаузи са индивидуално уговорени, то за
ответника са неблагоприятните последици от неангажиране на доказателства и
правилно СРС е приел, че чл. 3, ал. 1, чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3, чл. 8, ал. 2
и чл. 12 от процесния договор за кредит са били изготвени от банката
предварително и кредитополучателите не са имали възможност да влияят върху
съдържанието им при сключването му, поради и което същите не са индивидуално определени, т.е. налице е първият критерии за обявяване на тяхната
нищожност.
Неоснователен е доводът на ищците за нищожност на чл. 3, ал. 1 от процесния кредитен договор. С клаузата,
отразено в чл. 3, ал. 1 от договора за кредит, страните по процесния договор са постигнали съгласие, че
кредитополучателят наред с главницата, следва да заплаща на банката и годишна
лихва, чийто размер се определя на базата на два компонента. Доколкото банката
извършва действия по предоставяне на кредити на физически и юридически лица по
занятие, същата следва да получава насрещна престация за това от
кредитополучателя, а именно възнаграждение за времето, през което последният
ползва предоставените му парични средства, какъвто характер има договорната
лихва, чиято дължимост е уговорена между страните с чл. 3, ал. 1 от договора за
кредит. Съществуването на задължение в тежест на кредитополучателя да заплаща
лихва по сключен договор за банков кредит, е посочено като един от съществените
елементи на този вид търговска сделка и в закона - чл. 430, ал. 2 ТЗ. С
първата от атакуваните клаузи от процесния договор за кредит страните са
уговорили, че в тежест на Т.Т. и Д.Т. ще възниква задължение да заплащат
солидарно възнаградителна лихва, което е в съответствие с императивните
разпоредби на закона и не им противречи. Освен това с
уговарянето на лихва, която кредитополучателите ще заплащат на банката, не се
злепоставят техните интереси за сметка на тези на търгвеца. Договорът
за банков кредит е възмездна сделка, заплащането на лихва от страна на лицето,
получател на уговорената парична сума, е престация, която е съществен и
характерен елемент на този договор и която представлява дължимото на търговеца
възнаграждение за предоставените от него услуги. Ето защо уговорката на чл. 3, aл. 1 от договора за кредит не води до
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. В
тази договорна клауза са посочени ясно и двата компонента, които участват при
формиране на размера на възнаградителната лихва, дължима от
кредитополучателите. Първият от тях е надбавка, която е фиксирана като размер
за целия лихвен период, а именно 0, 15 %. Другият компонент, който участва във
формирането на годишния лихвен процент, е базовият лихвен процент, който към
момента на сключване на процесния договор също е ясно определен по размер в
неговото съдържание - 6, 35 %. Предвид изложеното, чл. 3, ал. 1 от договора не представлява уговорка,
която да противоречи на закона и като такава да бъде прогласена за нищожна по чл.26, ал.1, изр.1 ЗЗД, тъй като законът не забранява такъв начин на
уговаряне на цената на финансовата услуга, а само неоснователното й едностранно
изменение от страна на доставчика й.
По същия начин стои въпросът за
оспорената от ищците клауза в процесния договор - чл. 8, ал. 2 от договора за кредит, с която е предвидена
дължимостта от потребителя на такса в размер на 4 % върху размера на предсрочно
погасената главница, в случаите, когато той упражни правото си да погаси
предсрочно изцяло или частично дълга по кредита. Това вземане по своята същност
има характера на отнапред уговорено обезщетение, което кредитополучателят ще
дължи на банката при предсрочно погасяване на отпуснатия кредит, и има за цел да обезщети вредите, които
кредиторът ще претърпи от загубата на дохода, който би получавал за срока на
действие на договора за кредит, който е в размер на дължимата за
този период възнаградителна лихва. С оглед на този характер на задължението,
чието възникване е договорено в оспорената клауза на чл. 8, ал. 2 от
процесната сделка, съдът намира, че посочената уговорка не попада в приложното
поле на нито една от специалните норми от ЗЗП, на които ищецът основава иска са
за нищожност. С тази клауза не се установява някакво условие, чието изпълнение
да зависи единствено от воля на банката и от което да зависи изпълнението на
нейните задължения по договора, поради което не е налице хипотезата на чл. 143,
т. 3 ЗЗП. С включването на тази уговорка в съдържанието на договора за кредит
не се предвижда право на кредитора да променя едностранно условията на
договора, поради което не е приложима нормата на чл. 143, т. 10 ЗЗП. Клаузата
на чл. 8, ал. 2 от договора не касае определянето на цената по договора за
кредит, поради което и тя не може да бъде неравноправна на основание
специалната норма на чл. 143, т. 12 ЗЗП.
Предвид изложеното правилно и законосъобразно СРС е отхвърлил предявения
иск за прогласяване нищожността на уговорката, обективирана в чл. 8, ал. 2 от
договора за кредит, сключен на 29.10.2007 г. Настоящият въззивен състав намира,
че клаузата на чл. 8, ал. 2 от договора за кредит от 29.10.2007г. не е
неравноправна по смисъла на чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143, т. 3, т. 10 и т. 12
ЗЗП.
Не така така стои обаче въпросът с оспорените от ищците разпоредби на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал.
3 и чл. 12, ал. 1 от договора, поради което настоящият
съдебен състав намира, че правилно са преценени от
първоинстанционния съд като такива, даващи възможност на ответника, като икономически по- силната страна в договорното
правоотношение, едностранно да промени БЛП в посока повишаването му, без да се
позовава на ясно разписани в договора правила за това. Съгласно чл.
143, т. 10 от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя, като позволява на търговеца да променя едностранно условията на
договора въз основа на непредвидено в него основание. От съдържанието на
клаузите, отразени в чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12 от договора за кредит,
се установява, че с тях е предвидена възможност за банката едностранно, без
постигане на изрична уговорка за това с кредитополучателя, да промени размера
на базовия лихвен процент, приложим към сделката, с оглед на което да измени и
размера на дължимата от ищеца възнаградителна лихва и съответно на месечната
анюитетна вноска. В тези клаузи изрично е посочено, че размерът на дължимата
годишна лихва не подлежи на договаряне / чл. 3, ал. 5 от договора/, както и че
промяната в нея зависи единствено от волята на кредитора, който е и по -
силната икономически страна в процесиите отношения, възникнали с
кредитополучателя, като съгласие на последния не се изисква и всички изменения
в съдържанието на неговата основна престация по този договор, направени от
банката, стават задължителни за него.
В нито една от оспорените договорни
клаузи не са посочени условията, при които банката ще извършва промяна на
базовия лихвен процент, представляващ един от компонентите при изчисляване
размера на дължимата от кредитополучателя годишна лихва. Ответникът
твърди, че основанията, при настъпване на които банката извършва промяна на
базовия лихвен процент, са предвидени в Методология за определяне на базисен
лихвен процент и стойностите на БЛП на „Ю.И Е.Д.Б.” АД. В представената от ответника Методология се посочва кои компоненти влияят на
размера на базисния лихвен процент, приложим към отпусканите от „Ю.Б.” АД
кредити, както с нея е прието и това, че при промяна на някой от тях е налице
основание за неговата актуализация. Тези положения, обаче, не са част от
съдържанието на сключения с ищците договор за кредит, тъй като не са
възпроизведени в нито една негова клауза. Освен това по делото не са
представени и други доказателства за това, че към датата на сключване на
процесния договор кредитополучателите Т.Н.Т. и Д.И.Т. са били запознати с
методологията, на която се позовава ответника и която е едностранно издадена от
него, както и че са изразили съгласие условията, предвидени в нея, да станат
част от съдържанието на възникналите между страните облигационни отношения. Дори
да се приеме, че цитираната методология, представлява по своята същност общи
условия, при които „Ю.Б.” АД сключва договори за кредит с физически лица,
доколкото в нея се съдържат отнапред установени от банката условия, касаещи
определянето на размера на базовия лихвен процент и неговото изменение за срока
на действие на договора, то същата не може валидно да обвърже страните и да
стане част от съдържанието на сделката за банков кредит, сключена между тях.
Кредитополучателите Т. и Д. Теневи не са търговци и следователно, за да станат
задължителни за тях общите условия, установени от банката за сключваните от нея
сделки, те следва да заявят писмено, че ги приемат - чл. 298, ал. 1, т. 1 ТЗ. Още
повече, че договорът за банков кредит е формален ( в чл. 430, ал. 3 ТЗ е
предвидена писмена форма, като условие за неговата действителност) и
следователно по отношение на него намира приложение и императивната норма на
чл. 298, ал. 2 ТЗ, съгласно която, за да обвържат кредитополучателя,
установените от търговеца общи условия следва да са му били предадени при
сключване на договора. В случая не се доказа тази методология, която по своята
същност представлява общи условия, на която се позовава ответникът, да е
предадена на ищците, нито те писмено да са заявили, че я приемат, поради което
и тя не може да ги обвърже. След като клаузите,
предвидени в Методология за определяне на базисен лихвен процент, не
представляват част от съдържанието на сключения между страните по спора договор
за кредит, то е без значение, че в тях са посочени
условията, при които банката единствено може едностранно да промени базовия
лихвен процент. За да
бъде една клауза в договор, сключен с потребител,
равноправна съгласно изричната норма на чл. 143, т.
10 ЗЗП, условието, при което за търговеца е
предвидена възможността едностранно да променя договора, трябва да е изрично
предвидено в самия договор, а не в друг акт на търговеца, който освен това не
се доказва да обвързва валидно потребителите.
В
процесния договор за кредит не са налице хипотезите и на чл. 144, ал. 2, т. 1 и
т. 2 ЗЗП, тъй като няма предвидена възможност за
кредитополучателя да го прекрати незабавно при промяна без предизвестие от
банката на лихвения процент по него. С клаузите
на чл. 8 и 9 от договора не е уговорена такава възможност за
потребителя да прекрати неговото действие, каквато се изисква от нормите на чл.
144, ал. 2, т. 1 и т. 2 ЗЗП, тъй като
посочените уговорки уреждат единствено възможността за кредитополучателя да
изпълни задълженията си по сделката преди уговорения краен срок, което е в
съответствие и с разпоредбата на чл. 70 ЗЗД, т.е. те имат отношение към
определяне на времето за изпълнение на задълженията на кредитополучателя, но с
тях не е предвидена възможност за преустановяване на облигационната обвързаност
между страните занапред по волята на една от тях.
Предвид гореизложеното правилно и законосъобразно СРС е
приел, че уговорките
на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12 от договора за банков кредит от
29.10.2007 г., са неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 10
ЗЗП.
Във въззивните жалби се съдържат оплаквания, касаещи
решението по осъдителния иск с правно основание чл.55, ал.1, изр.1 от ЗЗД.
Въззивниците-
ищци в първоинстанционното дело, изтъкват, че неправилно съдът е уважил
възражението на ответното дружество за изтекла погасителна давност, като
считат, че при иск за връщане на дадено по нищожен договор не се прилага
института на погасителната давност. Сочат, че изискуемостта в хипотезата на чл.
55 от ЗЗД е различна от тази по договорното задължение. Законът не обвързва
предявяването на претенцията по чл. 26 от ЗЗД с давностен срок. Считат, че
задължението за връщане на даденото по нищожния договор възниква от момента на
прогласяване нищожността на договора и от този момент започва да тече
давностният срок. Сочет и че крайният срок на договора е 2030 година, поради
което, дори да се прилага института на погасителната давност, същата не е
започнала да тече, тъй като не е настъпил падеж.
При уважени установителни искове, с които се признава
нищожността на посочените по-горе клаузи от договора за кредит, основателността
на претенцията по чл.55, ал.1 , пр.1 от ЗЗД поради обусловеност на исковете е
безспорна. По исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД
хипотезите на "получаване без основание" обикновено са обусловени от
едно преюдициално договорно правоотношение. Съответно фактическият състав на
чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при
начална липса на основание, т. е., когато още при самото получаване липсва
основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на
друго /типичен случай е получаването на нещо въз основа на нищожен акт/. Освен
това основанието трябва да липсва не само при получаване на имуществената
ценност, но и при предявяване на претенцията за реституция на даденото.
Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на
ищците е било да установят при условията на пълно и главно доказване факта на
плащането на процесната сума, а ответникът - да докаже, че е налице основание
за получаването, съответно задържане на полученото.
От заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната
експертиза се установява, че за исковия период ищците са заплатили сумата от 4979.10
евро повече от първоначално уговореното и от 189, 14 евро( в повече годишна такса за управление на кредита). Фактът на плащането
не е оспорен от ответната банка.
С оглед приетата по-горе недействителност на клаузите в договора за кредит
въззивният съд счита, че процесната сума се явява платена при начална липса на
основание и ищците се легитимират като кредитори на вземане за неоснователно
обогатяване. Релевираните претенции се явяват основателни до размера от
4 979.10 евро и от 189, 14 евро.
Неоснователно е възражението на въззивниците- ищци относно приложената
погасителна давност от СРС. Следва да се прави разлика между исковете с правно
основание чл.26 от ЗЗД и тези по чл.55 от ЗЗД, въпреки обусловеността между тях
в настоящия случай. Правилно и законосъобразно СРС е отчел, че давността
тече от момента на възникване на вземането на ищците срещу банката за
получаване на сумата от 4 979, 10 евро и от 189, 14 евро, което при хипотезата
на начална липса на правно основание е от денят на
неоснователното разместване на благата.
Неоснователно е възражението във въззивната жалба на ответното дружество,
че в случая по
отношение на осъдителните искови претенции следва да намери приложение специалната
тригодишна давност.
Предявеното вземане е с източник
неоснователно обогатяване, не е вземане за периодични плащания, поради което се
погасява с изтичането на петгодишна давност (вж. и т. 7 от ППВС № 1/1979 г. ),
както е приел и първоинстанционният съд, поради което решението му по иска с
правно основание чл.55, ал.1, пр1 ЗЗД като правилно подлежи на
потвърждаване.
С оглед на изложените съображения
и поради съвпадение на изводите на въззивната инстанция с тези на
първоинстанционния съд атакуваното решение като правилно и законосъобразно
следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
Съдът следва да вземе отношение и
по депозираните частни жалби от въззивниците-ищци срещу
определението от 16.07.2015г.( за изменение на решението в частта за
разноските) и определението от 16.11.2015г.(за допускане на ОФГ).
Настоящият въззивен състав намира частната жалба срещу
определението от 16.07.2015г.(за изменение на решението в частта за
разноските) за неоснователна.
В хода на производството молителите Т.Н.Т. и Д.И.Т. са представили
доказателства за реално заплатени в размер на 804, 34 лв. - за държавна такса
за подаване на искова молба, в размер на 450 лв. - за платени депозити и в
размер на 4 000 лв. - за адвокатско възнаграждение, за което в договора за
правна защита и съдействие е изрично записано, че е платено.
От страна на ответника е направено възражение за прекомерност на
заплатеното в полза на процесуалния представител на ищците адвокатско
възнаграждение, което СРС е приело за основателно. Този извод на СРС е правилен
– налице са основанията на чл. 78, ал. 5 ГПК, тъй като заплатеното възнаграждение
е прекомерно с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото.
Постановеното определение от 16.11.2015г. е неправилно поради отсъствие на
ОФГ в определението от 16.07.2015г., поради което частната жалба е основателна и
определението от 16.11.2015г. следва да бъде отменено.
Предвид отхвърлянето на двете
подадени от насрещните страни въззивни жалби разноски за въззивното
производство с настоящото решение не следва да им бъдат присадени.
Воден от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV Б състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение от 04.03.2015г., постановено по гр.д. № 5993 по
описа на СРС за 2014 г. на СРС, І ГО, 36 състав.
ПОТВЪРЖДАВА определение от 16.07.2015г
на СРС, 36 състав, по гр.
д. № 5993/2014г.
ОТМЕНЯ определение от
16.11.2015г., постановено от СРС,
36 състав, по гр.
д. № 5993/2014г.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване с касационна жалба в 1- месечен
срок от съобщаването му на страните пред Върховния касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/