Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 260067
гр.
Шумен, 20.11.2020 г.
Шуменски окръжен
съд, в публичното
заседание на двадесет
и седми октомври две хиляди и двадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Р. Хаджииванова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Т. Димитрова
2.
З. Иванова
при секретаря
С. Методиева, като разгледа докладваното от съдия Т. Димитрова в.гр.д. № 278 по описа за
2020 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.258 и сл. от ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба от Ю.И.А., ЕГН ********** срещу решение №
397/30.06.2020 г. по гр.д. № 3419/2019 г. по описа на ШРС, с което са
отхвърлени предявените от него отрицателни установителни
искове за признаване за установено по отношение на „ЕОС МАТРИКС„ ЕООД, гр. С...,
че ищецът не дължи на ответника сумата от 984.84 лева – главница, както и
законната лихва върху дължимата главница, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 23.12.2019 г. до окончателното й плащане, сумата
от 1 012.80 лева - договорна лихва за периода 15.01.2013 г. – 29.01.2015 г. и
сумата от 93.93 лева - наказателна лихва за периода 31.01.2014 г. – 29.01.2015
г., дължими по договор за кредит № 157124/15.01.2013
г., допълнен с договор за кредит № 262785/21.12.2013 г., сключени между „Кредисимо“ АД и Ю.И.А., вземането по които е било
прехвърлено с договор за цесия от 29.01.2015 г., сключен между „Кредисимо“ АД и „ЕОС МАТРИКС” ЕООД, представляващи
задължения, за които е бил издаден
изпълнителен лист от 23.01.2017 год. по ч.гр.д. № 3267/2016 г. по описа на ШРС.
Жалбоподателят намира решението за
неправилно, необосновано и постановено в противоречие с практиката на
съдилищата по съображения, подробно изложени в жалбата, с оглед на които моли
съдът да го отмени.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК въззиваемият „ЕОС МАТРИКС„ ЕООД, гр. С..., действащ чрез пълномощника адв. М. Н.. от ВТАК
депозира отговор, в който оспорва жалбата като неоснователна и моли за
отхвърлянето й, както и за присъждане на деловодни разноски във въззивното производство.
Въззивната
жалба е подадена в срок, от надлежно
легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, редовна и
допустима.
Разгледана по същество, същата е неоснователна,
поради следното: Гр.д. № 3419/2019 г. по описа на ШРС е образувано по искова
молба на жалбоподателя срещу въззиваемия, в която
ищецът е навел твърдения, че е длъжник по изп.д. №
839/2019 г. на ЧСИ А.Р., образувано по изпълнителен лист, издаден въз основа на
заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 3276/2016 г. по описа на
ШРС. Доколкото вземането е възникнало
на 15.01.2013 г., то е погасено, поради изтекла в периода 15.01.2013 г. –
15.01.2016 г. тригодишна погасителна давност за претендираната
лихва и изтекла в периода 15.01.2013 г. – 15.01.2018 г. петгодишна погасителна
давност за главницата. Позовавайки се изложеното е поискал от съда да признае
за установено по отношение на ответника, че не му дължи сумата от 2 090.95
лева, от които 984.84 лева – главница, 1 012.80 лева – договорна лихва и
93.93 лева – наказателни лихва по изпълнителен лист, издаден по ч.гр.д. №
3276/2016 г. по описа на ШРС.
С писмено молба,
депозирана за първото по делото заседание, ответникът е оспорил исковите
претенции като изцяло неоснователни.
Първоинстанционният
съд е приел, че е сезиран с три отрицателни установителни
иска с правна квалификация чл.439 от ГПК, като с решението си ги е отхвърлил
изцяло като неоснователни.
При проверка по реда на
чл.269 от ГПК, настоящата инстанция намери, че обжалваното решение е валидно.
По допустимостта на решението, съдът
съобрази следното:
От събраните по делото
доказателства се установява, че въз основа заявление по чл.410 от ГПК,
депозирано от ответника на 23.12.2016
г., по ч.гр.д. № 3276/2016 г. по описа
на ШРС са издадени заповед за изпълнение на парично задължение №
1823/23.12.2016 г. и изпълнителен лист № 199/23.01.2017 г., по които ищецът е
осъден да му заплати сумите от 984.84 лева – главница по договор за кредит №
157124/15.01.2013 г., допълнен с договор за кредит № 262785/21.12.2013 г., 1
012.80 лева – договорна лихва за периода 15.01.2013 г. – 29.01.2015 г. и 93.93
лева – наказателна лихва за периода 31.01.2014 г. – 29.01.2015 г.. Заповедта за
изпълнение е връчена лично на длъжника на 14.01.2017 г., като в срока по
чл.414, ал.2 от ГПК, в редакцията преди
изменението в ДВ, бр. 100/2019 г., същият не е депозирал възражение срещу нея.
Въз основа на издадения изпълнителен лист, по молба на ответника от 13.09.2019
г. е образувано изпълнително дело № 20199300400839 на ЧСИ А.Р., рег. № 930, с
район на действие ШОС, производството по което е спряно в изпълнение на
обезпечителна заповед от 25.11.2019 г., издадена по определение №
3708/19.11.2019 г. по гр.д. № 3419/2019 г. по описа на ШРС.
Между страните не се спори, че вземанията
по изпълнителния лист произтичат от договор за кредит № 157124/15.01.2013 г.,
допълнен с договор за кредит № 262785/21.12.2013 г., сключени между ищеца и „ Кредисимо „ АД, по силата на които на ищеца е бил отпуснат
кредит с лимит 1 000.00 лева, подлежащ на погасяване на 13 равни месечни анюитетни вноски, всяка в размер на 164.94 лева, считано от
31.01.2014 г., както и, че същите са били прехвърлени от „ Кредисимо
„ АД на ответника по силата на договор за цесия от 29.01.2015 г..
Страните не спорят и
относно валидността на посочените договори, както и относно основанието и
размера на вземанията, посочени в издадената по ч.гр.д. № 3276/2016 г. на ШРС
заповед за изпълнение, които подлежат на принудително събиране по изп.д. № 20199300400839.
Спорът е единствено
относно твърдението на ищеца за погасяване на вземанията за главница и лихви,
поради изтичане на петгодишния, съответно на тригодишния давностен
срок, за времето от 15.01.2013 г. до 15.01.2016 г., респ. от 15.01.2013 г. до 15.01.2018 г..
Искът по чл.439 от ГПК има за предмет
установяване недължимост на подлежащи на принудително
изпълнение вземания, произтичаща от факти и обстоятелства, настъпили след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание и стоящи извън
него, като ищецът дължи да установи, при условията на пълно и главно доказване,
отпадането на основанията за упражняване правото на кредитора на принудително
изпълнение за вземанията си, респ. възникването на нови основания, който го преклудират. Според трайната съдебна практика, претенцията
по чл.439 от ГПК е допустимо да се основава само на факти, настъпили след
стабилизирането на изпълнителното основание, послужило за реализиране на
принудителното удовлетворяване на кредитора. По отношение на заповедното
производство, по което е издадено изпълнителното основание е допустим иск по
чл.439 от ГПК, макар да не е било проведено съдебно дирене. Преклудиращият
ефект на влязлата в сила заповед за
изпълнение като изпълнително основание настъпва с изтичане на срока за подаване
на възражение срещу нея. Оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането,
които са били известни на ищеца и, които той е могъл да посочи в срока за възражение по чл. 414, ал.2 ГПК,
се преклудира с изтичането му. Неподаването на
възражение или оттеглянето му имат за последица създаване стабилитет на
заповедта за изпълнение, с настъпването на който възможността за оспорване на
фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността
и изискуемостта на вземането отпада, освен ако не са налице специалните
хипотези на чл.424 от ГПК.
Съгласно трайно
установената съдебна практика, част от която е цитирана от първоинстанционния
съд и се споделя изцяло от настоящата инстанция, заявлението за издаване на
заповед за изпълнение нито спира, нито прекъсва давността, като този ефект се
постига едва с евентуалното завеждане на
иск за съществуване на вземането, който, ако е спазен срока по чл.415, ал.4 от ГПК, се счита предявен от датата на подаване на заявлението. Според нормата на
чл.416 от ГПК, когато в срока по чл.414, ал.2 от ГПК длъжникът не е подал
възражение срещу заповедта за изпълнение, същата влиза в сила, като установява
с обвързваща страните сила, че отразеното в нея вземане е съществуващо към момента на стабилизирането
й. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда, че съществуването на
вземането в този случай е установено със СПН. Следва да се съобрази обаче
обстоятелството, че, ако длъжникът не възрази в рамките на установения в
нормата на чл. 414, ал. 2 ГПК преклузивен срок,
заповедта влиза в сила, като се получава ефект, близък до СПН, тъй като
единствената възможност за оспорване на вземането са основанията по чл. 424 ГПК
- при новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства. С изтичането на преклузивния срок за подаване на възражение против
заповедта се получава крайният ефект, а именно - на окончателно разрешен правен
спор относно съществуването на вземането, с оглед на което влязлата в сила
заповед за изпълнение се приравнява по правни последици на съдебното решение. Същата
препятства възможността за оспорване на задълженията, въз основа на
обстоятелства или доказателства, които са били известни на длъжника, и с които
е разполагал или е можел да се снабди до изтичането на срока за възражение.
Установеното с влязлата в сила заповед за изпълнение вземане не подлежи на
пререшаване, освен чрез използване на извънредните способи по чл.423 и чл.424
от ГПК. Резултат от стабилитета на заповедта за изпълнение и преклудиране на възможността да се оспорват посочените
факти и обстоятелства, е недопустимост на последващ
процес, основан на факти, несъвместими с материалното право, чието съществуване
е установено с влязлата в сила заповед. Тези факти са обхванати от преклудиращото действие на заповедта и са изключени от
съдебна проверка. Ако длъжникът е разполагал с възражения срещу правото,
установено със заповедта, но не ги е упражнил надлежно и в срок, те се преклудират. В това се изразява пресичащото действие на
заповедта по отношение на фактите съществували до проявлението на
изпълнителната й сила, съответно стабилизирането й. Тъй като влязлата в сила
заповед за изпълнение стабилизира вземането, нормата на чл.117, ал.2 от ЗЗД е
приложима по аналогия и относно нея, поради което от датата на влизането й в
сила за присъдените с нея вземания започва да тече нова давност, която е винаги
петгодишна.
В случая, ищецът твърди недължимост на вземанията поради погасяването им по
давност, като се позовава на тригодишен давностен
срок за вземанията за договорна и наказателна лихва, който е изтекъл преди
датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК. Това възражение обаче е могло
да бъде направено от него още в срока и по реда на чл.414 от ГПК, преди
стабилизиране на издадената заповед за изпълнение, поради което предявяването
му чрез отрицателен установителен иск по чл.439 от ГПК след преклудирането му с влизане в сила на заповедта
за изпълнение е недопустимо. Длъжникът има правен интерес от завеждане на иск
по чл.439 от ГПК само, ако основава твърдението си за недължимост
на вземането на факти, нестъпили след стабилизиране на издадената заповед за
изпълнение. Всички правопогасяващи възражения, които
е могъл да направи преди това се преклудират от
момента на влизането й в сила и не могат
да бъдат релевирани чрез отрицателен установителен иск по чл.439 от ГПК. Наличието на правен
интерес е абсолютна положителна процесуална предпоставка за надлежно
упражняване правото на иск, за която съдът следи служебно. Правният интерес от
иска подлежи на доказване от ищеца, а при липса на такъв искът му се явява
недопустим и следва да бъде оставен без разглеждане.
Като съобрази горното, настоящият състав
намира, че, доколкото ищецът основава претенциите си за недължимост
на договорна и наказателна лихва на възражение за изтекла погасителна давност
преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, което
възражение е преклудирано с изтичане на срока по
чл.414, ал.2 от ГПК и не може да бъде предмет на разглеждане в производството
по чл.439 от ГПК, предявените от него искове са недопустими, поради което като
ги е разгледал по същество първоинстанционният съд
е постановил недопустимо решение, което
следва да се обезсили в тази му част, а производството по делото относно
предявените от жалбоподателя отрицателни установителни
искове за недължимост на сумите от 1 012.80 лева -
договорна лихва за периода 15.01.2013 г. – 29.01.2015 г. и 93.93 лева -
наказателна лихва за периода 31.01.2014 г. – 29.01.2015 г. – да се прекрати.
За пълнота следва да се
допълни, че, видно от мотивите към решението, първоинстанционният
съд се е произнесъл досежно давност, текла след посочения
от ищеца период, което, съгласно правилото на чл.120 от ЗЗД е недопустимо и
излиза извън предмета на търсената защита.
По отношение на
главницата, ищецът се позовава на петгодишна давност, която е започнала да тече
на 15.01.2013 г. и е приключила на 15.01.2018 г., като част от давностният срок е изтекъл преди датата на подаване на
заявлението по чл.410 от ГПК и преди влизане в сила на заповедта за изпълнение на
29.01.2017 г., а останалата част – след стабилизирането й. Предвид това, съдът приема,
че отрицателният установителен иск относно нея е
предявен при наличие на правен интерес, а решението на първоинстанционния
съд, в частта, в която се е произнесъл досежно
вземането за главница в размер на 984.84 лева – допустимо.
По съществото на спора,
за дължимост на посочената главница, съобрази
следното:
Съгласно трайно
установената съдебна практика / решение № 261 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр. д.
№ 795/2010 г., ІV г. о., ГК, решение № 28 от 05.04.2012 г. на ВКС по гр. д. №
523/2011 г., ІІІ г. о., ГК/, уговорката връщането на сумата по договора за
заем/кредит да стане на погасителни вноски на определени дати не превръща тези
вноски в периодични плащания. Договореното връщане на главницата по заема на
погасителни вноски представлява съгласие на кредитора да приеме изпълнение от
страна на длъжника на части-аргумент за противното основание от чл.66 от ЗЗД.
Това обаче не трансформира този договор в такъв за периодични платежи, а
представлява частични плащания по договора. При договора за заем/кредит е
налице неделимо плащане и договореното връщане на заема на погасителни вноски
не го превръща в такъв за периодични платежи, а представлява частични плащания
по договора, поради което е приложим общият петгодишен давностен
срок по чл.110 от ЗЗД. При разсрочено
плащане на отпуснатия кредит всяка погасителна вноска става изискуема с
настъпването на съответния падеж.
В случая се установи, че падежът
на първата погасителна вноска по отпуснатия на ищеца кредит е 31.01.2014 г., а крайният
срок за погасяване на кредита - 31.01.2015 г., когато е настъпил падежът на
последната, тринадесета вноска, с оглед на което твърдението му, че давността е
започнала да тече от 15.01.2013 г. – датата на сключване на първоначалния договор
за кредит се явява необосновано. Установи се също, че заповедта за изпълнение
на паричното задължение е издадена на 23.12.2016 г. и е влязла в сила на
29.01.2017 г., като очевидно до тази дата не е могъл да изтече предвиденият в
чл.110 от ЗЗД петгодишен давностен срок. С влизане в
сила на заповедта за изпълнение, т.е. от 30.01.2017 г., на основание чл.117,
ал.2 от ЗЗД е започнала да тече нова петгодишна давност, която давност,
съобразно постановките залегнали в ТР № 2/26.06.215 г. по тълк.д.
№ 2/2013 г., ОСГТК на ВКС е била прекъсната, на основание чл.116, б. „в“ от ЗЗД
с подаване от ответника на молба за образуване на изпълнително дело №
20199300400839 на 13.09.2019 г., а впоследствие и с предприетите в хода на
изпълнителното производство действия по принудително изпълнение: запор върху
трудовото възнаграждение на длъжника – 02.10.2019 г., запор върху МПС –
02.10.2019 г. и опис – 02.10.2019 г, от датата на извършване на всяко от които
изтеклата дотогава давност е прекъсвала и е започвала да тече нова. Ето защо, настоящата
инстанция приема, че през посочения от ищеца период не е изтекъл изискуемият
петгодишен давностен срок за погасяване правото на
ответника на иск и принудително изпълнение за вземанията му за главница.
В съответствие с изнесените
фактически и правни доводи намира
предявения отрицателен установителен иск по чл.439 от ГПК за недължимост на сумата от 984.84 лева –
главница по договор за кредит № 157124/15.01.2013 г., допълнен с договор за
кредит № 262785/21.12.2013 г. за изцяло неоснователен, което налага
отхвърлянето му.
Що се отнася до
възраженията във въззивната жалба относно валидността
на договора за цесия, легитимиращ ответника като кредитор за вземанията срещу
ищеца, намира, че не следва да се обсъждат, тъй като се навеждат за първи път
във въззивното производство, без да са били предявени
пред първоинстанционния съд и освен това касаят факти
и обстоятелства, които не подлежат на съдебен контрол по реда на чл.439 от ГПК,
доколкото се отнасят до материалното
право на вземане на кредитора, признато му с влязла в сила и неоспорена от
длъжника заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК.
Предвид изложеното,
настоящата инстанция заключава, че в частта, в която са отхвърлени предявените
отрицателни установителни искове за недължимост на сумите от 1 012.80 лева - договорна лихва за
периода 15.01.2013 г. – 29.01.2015 г. и 93.93 лева - наказателна лихва за
периода 31.01.2014 г. – 29.01.2015 г. първоинстанционното
решение е недопустимо, поради което следва да се обезсили, а производството по
делото досежно тези искове – да се прекрати. В
частта, в която е отхвърлен иска за недължимост на
сумата от 984.84 лева – главница по договор за кредит № 157124/15.01.2013 г.,
допълнен с договор за кредит № 262785/21.12.2013 г. първоинстанционното
решение е правилно и следва да се потвърди.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш
И :
ОБЕЗСИЛВА като
недопустимо решение № 397/30.06.2020 г. по гр.д. № 3419/2019 г. по описа на
Районен съд – Ш. в ЧАСТТА, в която са отхвърлени, предявените от Ю.И.А., ЕГН **********,***, съдебен
адрес:***, чрез адв. Д. С. от ШАК срещу „ЕОС МАТРИКС”
ЕООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на
управление: гр. С...., представлявано от Р.И.М.-Т., отрицателни установителни искове с правно основание чл.439 от ГПК, за
признаване за установено, че Ю.И.А., ЕГН ********** не дължи на „ЕОС МАТРИКС”
ЕООД, ЕИК ... сумите от 1 012.80 лева –
договорна лихва за периода от 15.01.2013 г. до 29.01.2015 г. и 93.93 лева – наказателна лихва за периода от
31.01.2014 г. до 29.01.2015 г., по договор за кредит № 157124/15.01.2013 г.,
допълнен с договор за кредит № 262785/21.12.2013 г., сключени между „Кредисимо“ АД и Ю.И.А.,
ЕГН **********, вземанията по които са били прехвърлени с договор за
цесия от 29.01.2015 г., сключен между „Кредисимо“ АД
и „ЕОС МАТРИКС” ЕООД, представляващи задължения, за които е издаден
изпълнителен лист от 23.01.2017 г. по ч.гр.д. № 3267/2016 г. по описа на ШРС.
ПРЕКРАТЯВА ПРОИЗВОДСТВОТО
по делото досежно
предявените, от Ю.И.А., ЕГН **********
срещу „ЕОС МАТРИКС” ЕООД, ЕИК ..., отрицателни установителни
искове с правно основание чл.439 от ГПК, за признаване за установено, че Ю.И.А.,
ЕГН ********** не дължи на „ЕОС МАТРИКС” ЕООД,
ЕИК ... сумите от 1 012.80 лева – договорна лихва за периода от
15.01.2013 г. до 29.01.2015 г. и 93.93
лева – наказателна лихва за периода от 31.01.2014 г. до 29.01.2015 г., по
договор за кредит № 157124/15.01.2013 г., допълнен с договор за кредит № 262785/21.12.2013
г., сключени между „Кредисимо“ АД и Ю.И.А., ЕГН **********,
вземанията по които са били прехвърлени с договор за цесия от 29.01.2015 г.,
сключен между „Кредисимо“ АД и „ЕОС МАТРИКС” ЕООД,
представляващи задължения, за които са издадени заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК и изпълнителен лист от 23.01.2017 г. по
ч.гр.д. № 3267/2016 г. по описа на ШРС, поради недопустимост.
ПОТВЪРЖДАВА решение №
397/30.06.2020 г. по гр.д. № 3419/2019 г. по описа на Районен съд – Шумен в
ЧАСТТА, в която е отхвърлен като неоснователен, предявения от Ю.И.А., ЕГН **********,***, съдебен адрес:***, чрез адв. Д. С. от ШАК срещу „ЕОС МАТРИКС” ЕООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление:
гр. С...., представлявано от Р.И.М.-Т. отрицателен установителен
с правно основание чл.439 от ГПК, за признаване за установено, че Ю.И.А., ЕГН **********
не дължи на „ЕОС МАТРИКС” ЕООД, ЕИК...
сумата от 984.84 лева – главница по договор за кредит № 157124/15.01.2013 г.,
допълнен с договор за кредит № 262785/21.12.2013 г., сключени между „Кредисимо“ АД и Ю.И.А., ЕГН **********, вземанията по които
са били прехвърлени с договор за цесия от 29.01.2015 г., сключен между „Кредисимо“ АД и „ЕОС МАТРИКС” ЕООД, представляваща
задължение, за което е издаден изпълнителен лист от 23.01.2017 г. по ч.гр.д. №
3267/2016 г. по описа на ШРС.
Решението е окончателно и
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.