Решение по дело №2893/2024 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, вр. чл. 10, ал. 6 от Закона за семейните помощи за деца (ЗСПД).

Образувано е по жалбата на О. С., като майка и законен представител на А. С., чрез адв. Д. А., Фондация за достъп до права (ФАР) срещу Заповед № ЗСПД/Д-В/29551/ 25.10.2024 г. на директора на Дирекция "Социално подпомагане" - Варна, с която във връзка със заявление - декларация с вх. № 3СПД/Д-В/29551/ 14.10.2024 г. й е отказано отпускането на еднократна помощ по чл. 10а, ал. 1 ЗСПД за детето А. С.. Жалбоподателката твърди незаконосъобразност на обжалваната заповед. Сочи, че е постановена в нарушение на материалния закон. Твърди, че неправилно отказът е обоснован с липса на предпоставките по чл. 3, т. 5 ЗСПД, както и че е лице, което се ползва с временна закрила в РБ, поради което по отношение на нея е относима нормата на чл. 10а, ал. 1 ЗСПД. Релевира доводи за приложимост на разпоредбите на Конвенцията на ООН за правата на детето /КПД/. Иска присъждане на сторените по делото разноски, вкл. и възнаграждение на адвокат.

Ответната страна - директорът на Дирекция "Социално подпомагане" - Варна не изразява становище по жалбата.

След преценка на доводите на жалбоподателката, събраните по делото доказателства и съдържанието на оспорения административен акт в аспекта на чл.168 от АПК и относимата регламентация на национално и международно ниво, съдът приема за установено от фактическа и правна страна, следното:

Жалбата е подадена от активно легитимирано лице – адресатът на отказаната еднократна помощ по чл. 10а ЗСПД, в писмена форма и в срока по чл. 149, ал. 1 АПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, е основателна.

Видно от данните по регистрационната карта, издадена от Държавната агенция за бежанците при Министерски съвет, жалбоподателката О. С., е с предоставен статут на временна закрила, съгласно Директива 2001/55/ЕО на Съвета от 20 юли 2001 г. относно минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица и за мерките за поддържане на баланс между държавите членки в полагането на усилия за прием на такива лица и понасяне на последиците от този прием, активирана с Решение за изпълнение (ЕС) 2022/382 на Съвета от 04.03.2022 г. за установяване на съществуването на масово навлизане на разселени лица от Украйна по смисъла на чл. 5 от Директива 2001/55/ЕО и за въвеждане на временна закрила (https://eur-lex.europa.eu/legal-content/BG/ALL/?uri=CELEX%3A32022D0382).

В регистрационната карта като придружаващи лица под [възраст] възраст, са вписани: М., родена на [дата]. и А. С., роден на [дата]..

Съгласно Решение № 54/25.01.2024 г. на Министерски съвет и Решение за изпълнение (ЕС) 2023/2409 на Съвета от 19.10.2023 г. за удължаване на срока на временната закрила, въведена с Решение за изпълнение (ЕС) № 2022/382, срокът на предоставената временна закрила на жалбоподателката и придружаващите я лица, е определен до 4 март 2025 г.

На 14.10.2024 г. жалбоподателката подала до директора на Дирекция "Социално подпомагане" – Варна, заявление-декларация с вх. № 3СПД/Д-В/29551/ 14.10.2024 г. за отпускане на еднократна помощ за ученици, записани в първи, втори, трети и четвърти клас по чл. 10а от Закона за семейните помощи за деца.

Заявлението-декларация било разгледано от социален работник, който дал становище, че е налице основанието за отказ.

Със Заповед № ЗСПД/Д-В/29551/ 25.10.2024 г. директорът на Дирекция "Социално подпомагане" - Варна на основание чл. 3, ал. 5, вр. чл. 10а ЗСПД отказва на О. С., като майка и законен представител на А. С. отпускането на еднократна помощ по чл. 10а, ал. 1 ЗСПД за детето А. С., по съображения, че членовете на семейството са с украинско гражданство и няма друг закон или сключен международен договор, по който Република България да е страна, и в който да е предвидено получаването на този вид помощ.

При извършване на проверката по чл. 168, ал. 1, вр. чл. 146 АПК, съдът констатира, че обжалваната заповед е издадена от компетентен орган по чл. 10, ал. 4 ЗСПД – директорът на Дирекция "Социално подпомагане" – Варна, в предвидената писмена форма и при спазване на задълженията за мотивиране по чл. 10, ал. 5 ЗСПД и чл. 59, ал. 2 АПК, поради което не страда от пороци, влечащи нейната нищожност. В производството по издаването й не са допуснати съществени процесуални нарушения, които да опорочават акта до степен, налагаща неговата отмяна, поради което е годен за съдебна проверка.

Приложими към настоящият спор са разпоредбите на Решение за изпълнение (ЕС) 2023/2409 на Съвета от 19.10.2023 г. за удължаване на срока на временната закрила, въведена с Решение за изпълнение (ЕС) № 2022/382, както и на Директива 2001/55/ЕО на Съвета от 20 юли 2001 г. относно минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица и за мерките за поддържане на баланс между държавите членки в полагането на усилия за прием на такива лица и понасяне на последиците от този прием и Решение за изпълнение (ЕС) 2022/382 на Съвета от 04.03.2022 г. за установяване на съществуването на масово навлизане на разселени лица от Украйна по смисъла на чл. 5 от Директива 2001/55/ЕО и за въвеждане на временна закрила, т.к. жалбоподателката е лице, което се ползва в Република България със статут на временна закрила по арг. от цитираните актове.

От разпоредбите на чл. 2, § 1, букви а) и в) вр. § 4, буква б) от Решение за изпълнение (ЕС) 2022/382 на Съвета от 04.03.2022 г. следва, че жалбоподателката и непълнолетното й дете А. С. - като граждани на Украйна, при изпълнение на предвидените изисквания за снабдяване с изискуемите документи (регистрационната карта, издадена от Държавната агенция за бежанците при Министерски съвет), се ползват с временна закрила съгласно Директива 2001/55/ЕО на Съвета от 20 юли 2001г. относно минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица и за мерките за поддържане на баланс между държавите членки в полагането на усилия за прием на такива лица и понасяне на последиците от този прием.

Съгласно съображение 16 към Решение за изпълнение (ЕС) 2022/382 на Съвета от 04.03.2022 г., временната закрила, следва да позволи на разселените лица да се ползват в целия Съюз от хармонизирани права, които предлагат адекватно равнище на закрила.

Според съображение 17 към Решението за изпълнение, същото е съвместимо и може да се прилага в допълнение към националните схеми за временна закрила, за които може да се счита, че прилагат Директива 2001/55/ЕО. Ако държава членка има национална схема, която е по-благоприятна от условията, определени в Директива 2001/55/ЕО, държавата членка следва да може да продължи да я прилага, т.к. директивата предвижда държавите членки да могат да приемат или да запазят по-благоприятни условия за лицата, ползващи се с временна закрила. Ако националната схема обаче е по-неблагоприятна, държавата членка следва да осигури допълнителните права, предвидени в Директива 2001/55/ЕО.

В Член 1 от Директива 2001/55/ЕО е посочено, че целта й е да определи минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица от трети страни, които не са в състояние да се върнат в страната по произход, и за поддържане на баланса между държавите-членки в полаганите от тях усилия за прием на такива лица и понасяне на последиците от този прием.

Съгласно съображения 12, 15 и 16 от Директива 2001/55/ЕО, по същността си минималните стандарти за предоставяне на временна закрила предполагат, че държавите членки разполагат с правомощията за приемане или прилагане на по-благоприятни разпоредби по отношение на лицата, ползващи се с временна закрила, в случаите на масово навлизане на разселени лица; задълженията на държавите членки по отношение на условията за прием и пребиваване на лицата, ползващи се с временна закрила, трябва да бъдат справедливи и да предоставят адекватно ниво на защита на тези, които се нуждаят от нея и отношението към лицата, ползващи се с временна закрила по Директива 2001/55/ЕО; държавите членки са обвързани от задълженията, произтичащи от инструментите на международното право, по които те са страна и които забраняват дискриминацията.

Предвид изложеното се констатира, че в разпоредбата на Член 3, параграф 2 от Директива 2001/55/ЕО е разписано, че държавите членки прилагат режима на временна защита при стриктно спазване на човешките права и основните свободи, и на техните задължения за недискриминация.

Условията и редът за предоставянето на закрила на чужденци на територията на Република България, както и на техните права и задължения, са уредени в Закона за убежището и бежанците (ЗУБ). В § 1а от неговите ДР, е посочено, че транспонира на национално ниво Директива 2001/55/ЕО на Съвета.

В чл. 1, ал. 2 ЗУБ е предвидено, че закрилата, която Република България предоставя на чужденци е убежище, международна закрила и временна закрила. В чл. 39, ал. 1, т. 4 ЗУБ е регламентирано, че на чужденците с предоставена временна закрила се предоставя правото на социално подпомагане. Регламентирането на това социално право е в съответствие с предвидените задължения на държавите членки по Член 12 от Директива 2001/55/ЕО - да предоставят на лицата, попадащи в обхвата на временната закрила, достъп до системите на социално осигуряване, по Член 13, параграф 2 от Директивата, съгласно който „Държавите-членки създават разпоредби за предоставяне на помощи от „Социални грижи" на лицата, ползващи се с временна закрила, като средства за съществуване“, както и по Член 14, параграф 1 от Директивата, предвиждащ следното: „Държавите-членки предоставят на лицата под [възраст] възраст, ползващи се с временна закрила, достъп до образователната система при същите условия, като гражданите на приемащата държава-членка.“

Спорът между страните е формиран за това: подпомагането регламентирано в ЗСПД, конкретно в разпоредбата на чл.10а от ЗСПД, попада ли в обхватът на системата за социално подпомагане, и в този аспект лицата, с предоставена временна закрила, имат ли право на тази помощ?

При отговорът на така формулирания въпрос съдът съобрази характерът на помощта регламентирана в чл.10а, ал.1 от ЗСПД. Съгласно чл.1, ал.1 и ал.2 от ЗСПД, законът „урежда условията за придобиване правото на семейни помощи при бременност, раждане и отглеждане на деца, формите и реда за тяхното предоставяне.“, както и „Семейните помощи са средства в пари и/или в натура, които подпомагат отглеждането на децата в семейна среда от родителите или от лицата, полагащи грижи за тях.“ От анализът на тези разпоредби се налага извод, че регламентираните в ЗСПД помощи, т.к. не предполагат предварителното участие на ползващото ги лице за набиране на средствата във фондовете, от които се изплащат, не са осигурителни престации, а представляват социално подпомагане на групи лица, които държавата е преценила като уязвими. В тези групи лица са включени учениците, като за отпускането и изплащането на този вид помощ е поставено условието, детето да е записано в училище. Тази предпоставка в разглеждания случай е налице, т.к. помощта не е отказана на това основание.

Както беше посочено, съгласно чл.39, ал.1, т.4 от ЗУБ чужденците с предоставена временна закрила имат право на социално подпомагане, поради което имат право и на подпомагането по чл.10а, ал.1 от ЗСПД, т.к. разпоредбите на ЗСПД следва да бъдат прилагани при съобразяването и на другите действащи на национално ниво разпоредби, между които и тези на ЗУБ.

Тълкуването на разпоредбата на чл.3, т.5 от ЗСПД при съобразяването на чл.39, ал.1, т.4 от ЗУБ, в аспекта на чл.6, ал.2, изречение второ от Конституцията на Република България налага извод, че право на семейни помощи за деца имат, както изчерпателно изброените лица в точките от 1 до 5 на чл.3, т.5 от ЗСПД, така и чужденците с предоставена временна закрила по чл.39, ал.1, т.4 от ЗУБ.

На горните съображения, Съдът намира, че обжалваната заповед е издадена при неправилно приложение на материалния закон, поради което следва да бъде отменена и преписката да бъде върната за ново произнасяне, при спазване на указанията по тълкуване на закона, дадени в мотивите на настоящото решение.

В жалбата е направено е искане за присъждане на разноските по воденето на делото включително и на адвокатско възнаграждение. В първата част искането, предвид изхода на спора е основателно и на жалбоподателката следва да бъде присъдена сумата в размер на 10лв., представляваща платена държавна такса. Съдът, като съобрази, че процесуалното представителство по данните от жалбата е осъществено от името на Фондация за достъп до права, чрез адв. А., а в договора за правна помощ подписан между адв. А. и още девет адвоката и жалбоподателката не е посочено, че същите осъществяват процесуално представителство от името на Фондация за достъп до права, намира противоречие в данните относно лицето осъществяващо процесуалното представителство, т.е. дали е осъществено адв. А. в качеството й на адвокат или е осъществено от адв. А., като адвокат от името на Фондация за достъп до права. В първия случай адвокатското възнаграждение следва да бъде присъдено в полза на адв. А., а във втория на Фондация за достъп до права. При липсата на яснота относно лицето осъществило правната помощ за жалбоподателката, както и дали правната помощ е осъществена по проект финансиран именно за тази цел, Съдът намира, че не са налице предпоставките за присъждането на адвокатско възнаграждение.

Водим от горното, Съдът

РЕШИ:

ОТМЕНЯ по жалбата на О. С., като майка и законен представител на А. С., чрез адв. Д. А., Фондация за достъп до права (ФАР) срещу Заповед № ЗСПД/Д-В/29551/ 25.10.2024 г. на директора на Дирекция "Социално подпомагане" - Варна, с която във връзка със заявление - декларация с вх. № 3СПД/Д-В/29551/ 14.10.2024 г. й е отказано отпускането на еднократна помощ по чл. 10а, ал. 1 ЗСПД за детето А. С..

ВРЪЩА преписката на директора на Дирекция "Социално подпомагане" – Варна за ново произнасяне, при спазване на указанията по тълкуване на закона, дадени в мотивите на настоящото решение.

ОСЪЖДА Дирекция "Социално подпомагане" – Варна да заплати на О. С. разноски в размер на 10 (десет лв.) лева.

Решението е окончателно.