Окръжен съд - Велико Търново |
|
В публично заседание в следния състав: |
като разгледа докладваното от | Димо Колев | |
за да се произнесе съобрази: Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК С Решение № 421/20.04.2011г. постановено по гр.д. № 5754/2010г. В. районен съд е осъдил И. А. „Е. С. М. и И. С.” / ИА „ЕСМИС”/ гр. С. да заплати на Д. П. И. от с. П., общ. В. Т. сумата от 1468, 02 лв., представляваща остатък от вземането за обезщетение по чл. 225 ал. 1 КТ за оставане без работа за времето от 27.05.2010г. до 26.07.2010г., заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 16.12.2010г. до окончателното й изплащане. Със същото решение е отхвърлен изцяло предявения от Д. П. И. против ИА „ЕСМИС” гр. С. иск с правно основание чл. 267 ал. 1 КТ за сумата от 1674, 56 лв., като неоснователен. Присъдени са разноски в полза на И.. Против това решение, в частта му с която е отхвърлен иска по чл. 267 ал. 1 КТ е подадена въззивна жалба от Д. И. чрез пълномощника му – адв. Цветанова от ВТАК. В жалбата се навеждат доводи за необоснованост на извода на районния съд, че по делото е останало недоказано, че на 29.07.2010г. ищецът е изразил волята си да започне работа. Сочи се, че не са представени доказателства от агенцията да е върнала разрешението и пропуска на И. в ДАНС. Липсата на разрешително за достъп до класифицирана информация, при възстановяването на работа на И., се дължи на незаконното му уволнение т.е. той няма вина за това и не следва да носи негативните последици от незаконосъобразните действия на ответника. Сочи се, че наличието на престой по чл. 267 ал. 1 КТ предпоставя съществуване на трудово правоотношение, реално неосъществяване на трудовите функции и липсата на вина на работника за този престой. Според жалбоподателя тези предпоставки са налице, поради което моли съда да отмени решението на районния съд в атакуваната от него част и да постанови ново, с което иска по чл. 267 ал. 1 КТ бъде уважен изцяло. Претендират се направените по делото разноски. Насрещната страна по тази въззивна жалба - ИА „ЕСМИС” гр. С., в срока по чл. 263 ал.1 изр. 1 ГПК не депозира отговор. В срока на обжалване е подадена въззивна жалба от ИА „ЕСМИС” гр. С. срещу тази част от решението, с която е уважен иска по чл. 344 ал. 1 т. 3 във вр. чл. 225 ал. 1 КТ. Същата поради неостраняване в срок на констатираните нередовности е върната на основание чл. 262 ал. 2 ГПК и не е предмет на настоящата въззивна проверка. В. Окръжен съд, в качеството си на въззивна инстанция, като съобрази наведените в жалбата оплаквания, доводите на страните и като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното: Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, против обжалваем съдебен акт, поради което е процесуално допустима. В изпълнение на задълженията си по чл. 269 от ГПК въззивният съд служебно провери изцяло валидността на решението и допустимостта му в обжалваната част и приема, че решението е валидно и допустимо. Пред ВТРС са били предявени обективно съединени искове с правно основание чл.344 ал.1 т. 3 КТ във вр. с чл.225 ал.1 КТ и по чл. 267 ал. 1 КТ, но предмет на настоящото въззивно производство е само тази част от първоинстанционното решение, с която е отхвърлен изцяло иска по чл. 267 ал. 1 КТ, като неоснователен. В исковата си молба И. е изложил твърдения, че се е намирал в трудови отношения с ответната страна като е заемал длъжност „измерител на линейни тракове”. През 2009г. с решение на ТЕЛК му е призната 61 % инвалидност. Със заповед на изпълнителния директор на агенцията, връчена на 25.01.2010г., било прекратено трудовото му правоотношение. С решение № 543/08.06.2010 г. на ВТРС заповедта за уволнение била отменена и бил възстановен на работа на предишната си длъжност. Било му присъдено обезщетение за оставане без работа за периода 26.01.2010г. – 26.05.2010г. След влизане в сила на съдебното решение, на 28.06.2010г., писмено уведомил изпълнителния директор на ИА „ЕСМИС”, че е готов да се върне на работа като 05.07.2010г. е отишъл на работното си място, но началникът му го отпратил с мотива, че няма пропуск. Седмица по късно получил писмо от изп. директор, че разрешението му за достъп до класифицирана информация е върнато, след освобождаването му от работа през януари 2010г., поради което следва да се започне нова процедура за получаване на допуск. Ищецът твърди, че е изпълнил дадените му указания и е започнал тази процедура. Твърди, че на 29.07.2010г. се е явил на работа, но отново бил отпратен, тъй като нямал нужното разрешение и получил уверение, че ще бъде уведомен, когато то бъде изготвено. На 07.10.2010г. ищецът бил приет на работа, след като било издадено съответното разрешително. На същата дата му била връчена нова заповед, с която му се прекратява трудовото правоотношение. Твърди, че за времето от 29.07.2010г. до 06.10.2010г. не е изпълнявал задълженията си поради престой не по негова вина, поради което претендира за този период заплащане на брутното трудово възнаграждение в размер на 1674, 56 лв. Претендира и обезщетение за оставане без работа в размер на 1468, 02 лв. за периода 27.05.2010г. до 26.07.2010г. ИА „ЕСМИС” гр. С. в срок е подала отговор, в който навежда правни доводи за неоснователност на предявените от ищеца претенции, без обаче по същество да се оспорват фактическите му твърдения. По делото не се спори, а и това се установява от събраните доказателствата, че между страните е съществувало валидно трудово правоотношение, по силата на което ищецът е заемал длъжност „измерител на линейни тракове”. По длъжността характеристика, раздел „СпециалнÞ умения/компетенции ищеца е следвало да може да работи с класифицирана информация на ниво „поверително”. Трудовото му правоотношение било прекратено със Заповед № ТД 3/22.01.2010г. на изп. директор на ИА „ЕСМИС” на основание чл. 330 ал. 2 т. 5 КТ. С решение № 543/08.06.2010 г. по гр. д. № 930/2010г. на ВТРС уволнението било отменено като незаконно, И. бил възстановен на предишната си работа и му било присъдено обезщетение по чл. 225 ал. 1 КТ в размер на 2936, 04 лв. за времето от 26.01.2010г. до 26.05.2010г. Решението е влязло в сила на 26.06.2010г., за което И. бил уведомен от районния съд с писмо от 30.06.2010г., получено на 19.07.2010г. С писмо от 28.06.2010г., получено на 02.07.2010г., Д. И. уведомил изп. директор на А., че желае да се върне на предишната си работа. На 05.07.2010г. отишъл на работното си място в ТД „М.” към агенцията като му било съобщено, че разрешителното му за достъп до класифицирана информация е върнато. Видно от чл. 9 ал. 3 от Инструкция за охраната и пропускателния режим в съобщителните обекти с отбранително предназначение и складови бази от състава на ГД „ЕСМНС” лицата допуснати до работа в тези обекти и складови бази, трябва да има съответното разрешение за достъп до класифицирана информация. Влизането в тези обекти, според чл. 11 от Инструкцията, става със служебни карти – обр. 1, които се издават само на служители на ИА „ЕСМИС” притежаващи разрешение за достъп до класифицирана информация. С писмо от 09.07.2010г. ищецът бил уведомен, че за да бъде допуснат до работа е необходимо да се снабди с ново разрешително и бил поканен да започне процедура по издаването му. Не се спори, че на 29.07.2010г. е посетил отново работното си място, но тъй като нямал все още издадено разрешение за достъп до класифицирана информация не бил допуснат в обекта. След издаването на последното, на 07.10.2010г. И. бил допуснат до работа. Били му връчени две заповеди № 110/29.06.2010г. за възстановяване на работа и № ТД 150/07.10.2010г. за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 325 т. 9 КТ. При така установената фактическа обстановка, въззивният съд прави следните правни изводи: Съгласно разпоредбата на чл. 267 ал. 1 КТ за времето на престой не по вина на работника и служителя той има право на брутното трудово възнаграждение. Според правната доктрина и съдебната практика, престоя е последица от спирането на работата т.е. от временно преустановяване дейността на предприятието, което може да се дължи на различни организационно – технически причини - недостиг на материали, суровини, повреда на машини и съоръжения, свиване на пазари и други. Престоя може да засяга, както цялата дейност на предприятието, така и дейността на отделно негово звено или поделение. При престой работника или служителя не работи и не изпълнява задълженията си по трудовото правоотношение. На първо място по делото е безспорно установено наличието на валидна трудовоправна връзка между страните, което придава на И. качеството на работник по смисъла на цитираната разпоредба. На следващо място обаче, не се установява наличието на състояние на престой, което да породи правото на работника да претендира заплащане на брутното си трудово възнаграждение за исковия период. Предприятието респ. неговото териториално поделение не е преустановявало дейността си, поради възникването на пречки от организационно – техническо естество, което да доведе до бездействие на работниците или служителите му. В конкретния случай само ищецът И. не е изпълнявал задълженията си по трудовия договор и по – точно не е започнал да ги изпълнява като това негово състояние на трудова неактивност не се дължи на спиране дейността на предприятието, поради което не може да говорим за наличието на престой на въззивника. Нещо повече неосъществяването на трудовите задължения на И. предпоставено от спирането дейността на предприятието, преди всичко изисква предхождащо изпълнение на възложената работа. В случая това не е налице, доколкото И., след като е възстановен на работа, с влязло в сила съдебно решение, реално не е започнал да полага труд. В тази връзка претенция на ищеца би следвало да намира своето правно основание в чл. 225 ал. 3 КТ. Съгласно последната разпоредба, когато незаконно уволнен работник или служител бъде възстановен на работа и след явяването му в предприятието, за да заеме раб¯тата, на която е възстановен, не бъде допуснат да я изпълнява, работодателят и виновните длъжностни лица отговарят солидарно към работника или служителя в размер на брутното му трудово възнаграждение от деня на явяването му до действителното му допускане до работа. Присъждането на това обезщетение не се обуславя само от факт на недопускането. Необходимо е то да се дължи на виновно и непозволено действие от страна на работодателят респ. на длъжностните лице, които отговарят солидарно за тези свои виновни действия. Такива ще са налице, когато допускането до изпълнението на заеманата преди уволнението длъжност е в кръга на възможностите на длъжностите лица, но това не се прави. Случаят обаче не е налице виновно поведение на длъжностните лица, а обективна невъзможност ответната А. своевременно да допусне до работа въззивника. Тази невъзможност произтича от специфичното изискване, което работодателят е въвел в длъжностната характеристика за процесната длъжност – работникът респ. служителят да притежава разрешение за достъп до класифицирана информация на ниво „поверително”. Съществуването на това изискване не е проява на самоволност от страна на ответника, а е последица от стриктното спазване на разпоредбите на ЗЗКИ, тъй като длъжността, която заема ищеца „измерител на линейни тракове” му дава достъп до информация, представляваща държавна тайна по смисъла на Приложение № 1 към чл. 25 ЗЗКИ. От друга страна и достъпът до самото работното място, където И. следва да осъществява трудовата си дейност също е обусловен от наличието на разрешение за работа с класифицирана информация /чл. 9 ал. 3 от Инструкцията/, доколкото притежаването на такова е основание за издаване на служебна карта обр. 1, с която се осигурява влизането в територията на предприятието /чл. 11 от Инструкцията/. Преди уволнението на И. със Заповед № ТД 3/22.01.2010г. на изп. директор на ИА „ЕСМИС” на основание чл. 330 ал. 2 т. 5 КТ, същият е имал допуск до класифицирана информация. Прекратяването на трудовото му правоотношение обаче попада в предметния обхват на хипотезата на чл. 60 ал. 1 т. 6 ЗЗКИ – отпадане на необходимостта от достъп до класифицирана информация, с оглед на което разрешението на въззивника И. е върнато на органа, който го е издал /чл. 61 ЗЗКИ/. Това действие на работодателя съответства на законовите изисквания за защита на класифицираната информация, предприето е преди постановяването на решението, с което е отменена заповедта за уволнение и въззивникът е възстановен на работа, поради което не може да бъде дефинирано като противоправно, а оттам и като предпоставка за присъждане на обезщетение по чл. 225 ал. 3 КТ. В тази връзка възражението на жалбоподателя, че старото му разрешение не е било изтекло към дата на уволнение и че е било възможно евентуално обжалване на връщането е неоснователно. Недопускането на ищеца до работа за посочения в исковата молба период не се дължи на незаконно поведение от страна на работодателя, а на обективният факт, че процедурата по получаване на ново разрешение за работа с класифицирана информация по необходимост отнема продължителен период от време. Видно от доказателствата по делото изпълнителната А. своевременно, след узнаването на желанието на въззивника да се върне на предишната си работа, е отпочнала процедурата по снабдяването му с ново разрешително. В тази връзка правилен е извода на районния съд, че в случая момента на реалното възстановяване на въззивника на работа не съвпада с момента на изразяване на желанието му за това, а се измества във времето от едно принудително, но същевременно правомерно условие – снабдяването с ново разрешително за достъп до класифицирана информация. Ето защо в случая е без значение дали на 29.07.2010г. въззивника се е явил на работното си място с готовност да престира работната си сила или е отишъл само да провери дали му е изготвено разрешителното, каквото възражение се прави. Важното е, че към тази дата не е било осъществено правомерното условие, в чиято зависимост се намира началния момент, от който да почне реалното полагане на труд от И.. При тези факти по делото, както правилно е отбелязал и районният съд, не сме изправени нито пред престой по смисъла на чл. 267 ал. 1 КТ, нито пред хипотезата на незаконно недопускане до работа на възстановен работник или служител по смисъла на чл. 225 ал. 3 КТ. С оглед на гореизложеното исковата претенция на Д. П. И. против ИА „ЕСМИС” гр. С. основаваща се на реално неосъществяване на трудовите му задължения, поради престой, в размер на 1674, 56 лв., представляваща сбор от брутните му трудови възнаграждения за периода 29.07.2010г. – 06.10.2010г. следва да се отхвърли като неоснователна. Поради съвпадане на правните изводи на двете инстанции решението на В. районен съд следва да бъде потвърдено изцяло, а въззивната жалба на ищеца И. оставена без уважение. С оглед изхода на делото съдът не дължи произнасяне по въпроса за разноските и те следва да се понесат от въззивника така, както ги е направил. Водим от горното, В. Окръжен съд, Р Е Ш И: ПОТВЪРЖДАВА Решение № 421/20.04.2011г. постановено по гр.д. № 5754/2010г. на В. районен съд, в частта му в която е отхвърлен като неоснователен предявеният от Д. П. И., ЕГН: * от с. П., общ. В. Т. против И. А. „Е. С. М. и И. С.”, със седалище и адрес на управление гр. С. , ул.”Г. Й.В.Г.” № 6 иск с правно основание чл. 267 ал. 1 КТ за сумата от 1674, 56 лв. за времето от 29.07.2010г. до 06.10.2010г. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |