№ 1311
гр. София, 08.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 4-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на осми ноември през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Нели Куцкова
Членове:Яна Вълдобрева
Мария Яначкова
при участието на секретаря Павлина Ив. Христова
като разгледа докладваното от Яна Вълдобрева Въззивно гражданско дело №
20211000501835 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258-чл.273 от ГПК.
С решение № 261692 от 09.12.2020г., постановено по гр.дело № 8442/2019г.
на Софийския градски съд, ГО, 2 състав, е отхвърлен иск с правно основание чл.
415 ГПК, във вр. с чл. 79, ал.1, във вр. с чл. 240 ЗЗД, предявен от „Юробанк
България” АД против Ц.А. М., за признаване за установено, че ответницата дължи
на ищеца по договор за потребителски кредит № HL32244 от 21.12.2007г. сумата
67 859,41 лева-главница; сумата 5 134,63 лева-договорна възнаградителна лихва
за периода от 29.04.2010г. до 21.10.2010г. и сумата 571,58 лева такси за периода от
29.12.2009 г. до 21.10.2010г.
С решението на СГС, на основание чл. 79, ал.1 ЗЗД във вр. с чл. 240 ЗЗД,
Ц.А. М. е осъдена да плати на „Юробанк България” АД по договор за
потребителски кредит № HL32244/21.12.2007г. главница в размер 30 593,16 лева,
ведно със законната лихва от 25.06.2019г. до окончателното плащане и на
основание чл. 78, ал.1 ЗЗД сумата 897,73 лева разноски по делото, като искът по
чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във връзка с 240, ал. 1 от ЗЗД на „Юробанк България“ АД,
предявен против Ц.А. М. е отхвърлен за разликата над 30 593,16 лева главница
по договора за потребителски кредит от 21.12.2007г. до пълния предявен размер
67 859,41 лева, за сумата 5 134,63 лева - договорна възнаградителна лихва за
периода от 29.04.2010г. до 21.10.2010г. и за сумата 571,58 лева-такси за периода
от 29.12.2009 г. до 21.10.2010г. и „Юробанк България” АД е осъдена да плати на
Ц.А. М. разноски по делото в размер 277,47 лева, на основание чл. 78, ал. 3 от
ГПК.
Въззивна жалба против решението е подадена от „Юробанк България” АД,
1
чрез пълномощника адв. Г. Д., в частта, с която е отхвърлен установителният иск
по чл. 422 ГПК във вр. с чл. 415 ГПК по отношение на главницата, дължима по
договор за потребителски кредит от 21.12.2007г., както и в частта, с която е
отхвърлен евентуалният иск по чл. 430 ТЗ, във вр. с чл. 240 ЗЗД по отношение на
дължимата главница по договора за потребителски кредит. Жалбоподателят
смята, че решението на СГС по отношение на иска с правно основание чл. 422
ГПК е постановено в нарушение на разясненията, дадени в ТР №8 от 02.04.2019г.
по тълк.дело № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС, както и приетото в т.9 от ТР №4 от
18.06.2014г. по тълк.дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС.
По отношение на евентуалния иск с правно основание чл. 430 ТЗ във вр. с
чл. 240 ЗЗД, жалбоподателят сочи, че за дължимите вноски след 29.09.2020г. до
крайния падеж на кредита предсрочната изискуемост е настъпила с връчването на
длъжника на препис от исковата молба, тъй като съгласно трайно установената
съдебна практика исковата молба има характер на уведомление за настъпилата
предсрочна изискуемост и на покана до длъжника. Оспорва извода на съда, че
част от главницата-за вноските преди 25.06.2014г. в общ размер 29 671,50 лева, е
погасена по давност, като смята, че съдът не е съобразил, че с подаване на
заявлението за издавана на заповед за изпълнение на 07.05.2014г. давността е
прекъсната. Смята, че в случая следва да бъде възприето заключението на ССчЕ,
според което в колона 18 на приложение № 3 е изчислен размерът на
просрочената главница в процесния период. Предвид това смята, че евентуалният
иск следва да бъде уважен за сумата 44 305,96 лева, представляваща непогасена
главница, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата
молба до окончателното плащане.
В срока по чл. 263, ал.1 ГПК от Ц.А. М., чрез пълномощника адв. И. Р., е
постъпил отговор на въззивната жалба на банката, с който същата се оспорва като
неоснователна. Изложени са съображения, че банката неправилно иска да бъде
уважен установителният иск по чл. 422 ГПК за сумата 15 958,70 лева и
едновременно с това да бъде уважен евентуалният й осъдителен иск с правно
основание чл. 430 ТЗ за вноските с настъпил падеж след 29.09.2020г.
Въззивна жалба против решението в осъдителната му част е подадена от Ц.А.
М., чрез пълномощника адв. И. Р.. Този жалбоподател сочи, че по делото не е
установено по категоричен начин, че сумата по договора за потребителски кредит
в размер 61 000 лева е усвоена, като поддържа, че подписът, положен върху
банковото бордеро не е на Ц. М., нито че същата се е намирала в банковия клон на
посочената в бордерото дата, за да изтегли сумата. В тази връзка сочи, че банката
не е изпълнила задължението си по договора за кредит от 21.12.2007г. да
предостави на кредитополуателя сумата 61 000 лева, поради което и не се дължи
връщане на същата. Според жалбоподателя представеното по делото пълномощно
с нотариална заверка на подписа не доказва наличие на представителна власт на
пълномощника С. Д.- К. за извършване на банкова операция-теглене на суми, тъй
като в текста на пълномощното обхватът на представителната власт не е посочен
точно и ясно, съгласно Общите условия на Банката.Твърди, че съдът не е
съобразил в цялост установените по делото факти и обстоятелства, нито е взел
предвид доводите и възраженията на страните. Смята, че погасителна давност е
настъпила по отношение на цялата претендира сума и в тази връзка съдът е
следвало да отхвърли изцяло и предявеният осъдителен иск.
В срока по чл. 263, ал.1 ГПК от „Юробанк България” АД, чрез
2
пълноммощника адв. Г. Д., е постъпил отговор на въззивната жалба на М., с който
същата се оспорва като неоснователна.
Въззивните жалби са допустими-подадени са в предвидения в процесуалния
закон срок от легитимирани страни в процеса против валидно и допустимо
съдебно решение, подлежащо на въззивно обжалване, поради което следва да
бъдат разгледани по същество.
СОФИЙСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, 4 състав, след преценка на
изложените от страните твърдения, доводи и възражения и на доказателствата по
делото съобразно разпоредбата на чл.235 от ГПК, приема следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран от „Юробанк България” АД с
искова молба, с която против Ц.А. М. са предявени: иск с правно основание чл.
422 ГПК във вр. с чл. 415 ГПК и при условията на евентуалност иск с правно
основание чл. 430 ТЗ, във вр. с чл. 79, ал.1 ЗЗД.
В искова молба се твърди, че на 21.12.2007г. между ищеца и ответника бил
сключен договор за потребителски кредит № HL32244, по силата на който
банката предоставила на ответницата сумата 61 000 лева с краен срок на
издължаване 300 месеца или до 28.02.2033г. Сочи се, че кредитът бил усвоен на
29.02.2008г. Твърди, че по силата на договора, кредитополучателят следвало да
заплаща възнаградителна лихва в размер 7,5%, формирана от сбора на БЛП на
банката за жилищни кредити в рева, валиден за съответния период плюс
договорна надбавка в размер 0,45%.
Ищецът твърди, че на 08.05.20009г. страните подписали допълнително
споразумение към договора за кредит, с което преоформили размера на
дължимата главница, като към непогасената и непросрочена част от нея били
добавени просрочените задължения, като дължимият размер на главницата след
преоформянето бил определен на 68 587,55 лева. Сочи, че според споразумението
на кредитополучателят бил предоставен 12 месечен гратисен период на облекчено
погасяване на кредита.
Твърди, че поради неплащане на три погасителни вноски с падежи
29.04.2010г., 29.05.2010г. и 29.06.2010г., на основание чл. 18, ал.2 от договора,
банката обявила кредита за предсрочно изискуем. Сочи, че по ч.гр.д.№
23875/2014г. на СРС в полза на банката била издадена заповед за изпълнение
против ответницата за дължими суми по договора за потребителски кредит от
21.12.2007г. и допълнително споразумение към него от 08.05.2009г., както следва:
за сумата 67 859,41 лева главница; 5 134,63 лева договорна възнаградителна лихва
за периода от 29.04.201г. до 21.10.2010г.; 571,58 лева - такси за периода от
29.12.2009г. до 21.10.2010г.
Ищецът иска да се признае за установено, на основание чл. 422 ГПК, че
ответницата му дължи посочените суми, при условията на евентуалност, в случай,
че съдът приеме, че не е настъпила автоматична предсрочна изискуемост на
вземанията по договора за кредит и допълнителното споразумение към него и
отхвърли установителния иск изцяло или частично, на основание чл. 430 ТЗ във
вр. с чл. 79, ал.1 ЗЗД се иска да бъде осъдена ответницата да заплати посочените
суми.
В срока за отговор на исковата молба ответницата Ц.А. М. оспорва
предявените искове. Твърди, че е сключила с банката – ищец договор за кредит в
швейцарски франкове и не се е съгласявала и не е подписвала договор за
3
потребителски кредит за сумата 61 000 лева. В тази връзка сочи, че не е
получавала сума в размер 61 000 лева, не е подписвала платежно нареждане за
тази сума и не я е изтеглила от сметка в банката на 29.02.2008г. Ответницата
твърди, че в договора за кредит клаузите, предоставящи право на банката
едностранното увеличение на възнаградителната лихва и клаузите предоставящи
й правото автоматично да увеличава с 10% лихвата при просрочие на погасителна
вноска или при настъпване на предсрочна изискуемост са неравноправни и
следователно нищожни. Ответницата сочи също, че не е била уведомявана от
кредитора за обявяването на предсрочната изискуемост, поради което сочи, че
вземането на банката не е изискуемо в претендирания размер, нито е възникнало
на претендираното основание. Прави възражение за изтекла погасителна давност
на вземанията на банката за главница и лихви.
В допълнителна искова молба „Юробанк България” АД излага твърдения, че
действително на 21.12.2007г. страните са сключили два договора за кредит, като
единият е договор за жилищен кредит в швейцарски франкове, а другият-договор
за потребителски кредит в левове. Поддържа, че банката е изпълнила
задължението си по договора за потребителски кредит в лева и на 29.02.2008г. е
предоставила по сметка на ответницата сумата 61 000 лева, която била изтеглена
от С. Д.-К.-пълномощник на М., в тази връзка сочи, че банковият документ за
получаване на каса на сумата по кредита бил подписан от пълномощника на
ответницата. Оспорва твърденията на М. за наличие на неравноправни клаузи в
договора за кредит, като твърди, че действително банката е променяла базовия
лихвен процент, но това е допустимо, и правомерно, а уговорките за това в
договора са били индивидуално договорени. Оспорва и направеното в отговора на
исковата молба възражение за изтекла погасителна давност.
Софийският апелативен съд, като обсъди доводите на страните и събраните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност съобразно
разпоредбата на чл.235 от ГПК, намира за установено от фактическа страна
следното:
Представено в първоинстанционното производство е пълномощно с
нотариална заверка на подписа на упълномощителя, с рег. № 6084 от 19.11.2007г.
на нотариус Й. Л. с рег. № *** на НК и с район на действие СРС, с което Ц.А. М. е
упълномощила С. Г. Д.-К. да я представлява пред конкретно посочени търговски
банки и да изтегли от името на упълномощителя потребителски кредит в размер
20 000 лева; да сключва договори за кредит, както и договор за учредяване на
ипотека; да открива и закрива сметки и да извършва неограничено теглене на
суми, да внася суми и да извършва банкови преводи в страната и чужбина.
На 04.12.2007г. до „Юробанк България” АД, от името на Ц. М. е отправено
искане HL 32244 за отпускане на потребителски кредит с ипотека в размер 79
958,00 лева.
По делото е представен договор за потребителски кредит № HL 32244 от
21.12.2007г., между „Юробанк България” АД и Ц.А. М., по силата на който
банката предоставя на кредитополучателя М. потребителски кредит за текущи
нужди в размер 61 000 лева със срок на погасяване 300 месеца , считано от
датата на усвояване на сумата (чл.5) и при годишна лихва, образувана от сбора на
БЛП на банката за жилищни кредити и надбавка в размер 0,45%, като към
момента на сключването на договора БЛП за жилищни кредити в лева е 7,5% (чл.
3). Според чл. 6 от договора кредитополучателт погасява кредита на равни
4
месечни вноски в размер 468,79 лева всяка вноска, включващи лихва и главница.
Уговорено в чл. 13 от договора е, че за обезпечаване на вземанията на банката по
предоставения кредит-главница, лихви, такси, комисионни и други разноски,
кредитополучателят учредява в нейна полза договорна ипотека върху апартамент
№ 23 в ж.к. Обеля 2, бл.278, вх.1, ет.5 с площ 96,82 кв.метра.
В чл. 18, ал.1 от договора е посочено, че при непогасяване на която и да е
вноска по кредита или неизпълнение на друго задължение по договора, банката
може да направи кредита изцяло или частично предсрочно изискуем, като в ал. 2
на чл. 18 е уговорено, че при неиздължаване на три погасителни вноски изцяло
или частично, целият остатък по кредита се превръща в предсрочно изцяло
изискуем, считано от датата на падежа на последната вноска.
Страните не спорят, че договорът за потребителски кредит № HL 32244 от
21.12.2007г. е подписан от ответницата Ц.А. М..
Установява се от представения в първоинстанционното производство нот.акт
№ 81, том I, рег. № 669, дело № 71 от 20.02.2008г. на нотариус К. А. с рег. № ***
на НК и с район на действие СРС, че във връзка с договор за потребителски
кредит № HL 32244 от 21.12.2007г. за сумата 61 000 лева и със срок на погасяване
300 месеца, Ц.А. М. е учредила в полза на „Юробанк България” АД ипотека върху
собствения си недвижим имот- апартамент № 23 в ж.к. Обеля 2, бл.278, вх.1, ет.5
с площ 96,82 кв.метра.
На 27.02.2008г. до „Юробанк България” АД от името на Ц. М. е подадено
искане за усвояване на сумата по потребителския кредит.
На 29.02.2008г. по разплащателната сметка на Ц.А. М. е постъпила сумата
61 000 лева. По делото е представено нареждане-разписка № BORD02806201 от
29.02.2008г., от което се установява, че сумата 61 000 лева е изтеглена на каса.
Във връзка с оспорване от страна на ответницата подписите върху на
искането № HL 32244 от 04.12.2007г. до „Юробанк България” АД, подадено от
името на Ц. М. за отпускане на жилищен кредит, върху искането от 27.02.2008г.
от името на Ц. М. за усвояване на суми по кредит и върху нареждането-разписка
от 29.02.2008г. в първоинстанционното производство е допусната и приета
съдебно-графическа експертиза, изготвена от вещото лице С. Х.. От заключението
на експерта Х. се установява, че в копието от нареждане-разписка BORD02806201
от 29.02.2008г. подписите не са положени от Ц. М., а са положени от С. Г. Д.-К..
Вещото лице е посочило, че подписите за кредитоискател и съкредитоискател
върху искането от 04.12.2007г. за отпускане на кредит, вероятно не са положени
от Ц. М., както и че подписът след „С уважение” в искането от 27.02.2008г. за
усвояване на суми по кредит не е положен от Ц. М..
В допълнително заключение към съдебно графическа експертиза вещото
лице Х. е посочила, че подписите за кредитоискател и съкредитоискател върху
искането от 04.12.2007г. за отпускане на кредит, вероятно са изпълнени от С. Д.-
К., както и че подписът след „С уважение” в искането от 27.02.2008г. за усвояване
на суми по кредит е положен от С. Д.-К..
Няма спор, че на 08.09.2009г. между „Юробанк България“ АД и Ц. М. е
подписано допълнително споразумение към договора за потребителски кредит №
HL 32244 от 21.12.2007г., с което е направена констатация, че към датата на
сключване на споразумението задълженията на кредитополучателя по договора за
потребителски кредит са в общ размер 67 713,27 лева, от които просрочената
5
главница е в размер 310,54; просрочената лихва е 3 784,67 лева; редовната
главница е 60 271,86 лева, а редовната лихва е 164,99 лева. Уговорено е, че сумата
310,54 лева, представляваща просрочена главница и сумата 3 784,67 лева-
просрочена лихва преминават към редовната главница, както и че
кредитополучателят ще ползва 12-месечно облекчено погасяване на кредита.
Няма спор и, че на 21.12.2007г. между „Юробанк България” и Ц. М. е
сключен и договор № HL31786 за кредит за покупка на недвижим имот за
равностойността в швейцарски франкове на сумата 38 338 лева.
В първоинстанционното производство е допусната и приета ССчЕ, изготвена
от вещото лице Р. С., от чието заключение се установява, че на 29.02.2008г. по
разплащателна сметка в лева с IBAN ********** с титуляр Ц.А. М. е постъпила
сума в размер 61 000 лева с основание за плащането „усвояване на кредит”. В
приетата по делото допълнителна ССчЕ вещото лице е посочило, че сметката с
титуляр Ц. М. е открита на 21.12.2007г. Установило е, че право да се разпорежда
със средствата по тази сметка има освен титуляра Ц. М., така и С. Д.-К., на която
от М. е предоставено нотариално заверено пълномощно, включително за
неограничено теглене на суми.
Според основното заключение на ССчЕ на 10.10.2008г. М. е извършила
последно плащане по кредита в размер 81,15 лева, с което е погасила просрочена
главница по вноска с падеж 29.08.2008г. и изцяло е погасена вноска за главница с
падеж 29.09.2008г. Посочено е, че на 31.03.2010г. е извършено последното реално
плащане за възнаградителна лихва в размер 500 лева, с което са платени изцяло
просрочена вноска за възнаградителна лихва с падеж 29.10.2009 и частично е
платена вноска за възнаградителна лихва с падеж 29.11.2009г.
Експертът е установил, че по време на действието на договора за кредит
банката е увеличавала БЛП, както следва: на 29.03.2008 г. на 7,75%; на
29.06.2008г. на 8,25% ; на 29.07.2008г. на 9,00%, на 29.10.2012г. на 10,25%.
Изчислено е, че ако банката не е завишавала едностранно БЛП, съответно
размера на възнаградителната лихва и не е отнасяла към главницата просрочената
възнаградителна лихва, то задължението на ответницата за главница е в размер 60
264,66 лева, представляващ неплатена главница по месечни вноски за периода от
28.02.2009г. до крайния срок на договора 28.02.2033г.; неплатената
възнаградителна лихва е в размер 74 897,07 лева за периода от 28.02.2009г. до
крайния срок на договора 28.02.2033г.; неплатена наказателна лихва в размер 10
746,27 лева за периода от 29.03.2009г. до 29.05.2019г.(последният падеж преди
датата на подаване на исковата молба).
Посочено е, че размерът на главницата, която е била дължима към
25.06.2014г. е 3 494,92 лева, а на възнаградителната лихва към 25.06.2016г. е в
размер 42 997,61 лева.
В допълнително заключение на ССчЕ вещото лице Р. С. е посочило, че
бордеро с № 2646355 от 29.02.2008г.(л.162 от делото) е издадено за операция по
усвояване на отпуснат кредит в размер 61 000 лева по договор за кредит №
HL32244, като в бордерото не се съдържат подписи, тъй като върху него не се
подписва никой.
От представените по делото писмени доказателства се установява, че
02.12.2010г. и на 30.09.2011г. по искане на Банката, от Софийския районен съд,
ГО, 70 състав, по ч.гр.дело № 51891/2010г., против ответницата Ц. М. са издадени
6
заповеди за изпълнение и изпълнителни листа за дължими суми по договора за
потребителски кредит от 21.12.2007г. Издадените през 2010г. заповеди за
изпълнение и изпълнителни листа са обезсилени, тъй като след подаденото от
длъжника възражение срещу тях, банката не е предявила иск по чл. 422 ГПК в
указания от заповедния съд срок. Установява се също, че с разпореждане от
14.05.2018г. по ч.гр.дело № 51891/2010г. СРС, ГО, 70 състав е издал в полза на М.
обратен изпълнителен лист против „Юробанк България” АД за сумата 46 951,93
лева, събрана по изп.дело № 1577/2012г. по описа на ЧСИ Бъзински.
В кориците на делото се съдържа документ, изготвен от „Юробанк
България” АД, адресиран до Ц.А. М., според който банката уведомява
ответницата, че поради непогасяване на 110 месечни погасително вноски, считано
от 29.10.2009г. банката обявява кредита за изцяло предсрочно изискуем. Липсват
данни това уведомление да е връчено на длъжника М..
На 07.05.2014г. „Юробанк България“ АД е подала заявление за издаване на
заповед за изпълнение пред СРС и по ч.гр.дело № 23875/2014г. на 12.05.2014г. в
полза на банката е издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист против
ответницата за следните суми: 67 859,41 лева главница; 5 134,63 лева договорна
възнаградителна лихва за периода от 29.04.2010г.до 21.10.2010г.; 571,58 лева
такси за периода от 29.12.2009г. до 21.10.2010г.
На 19.02.2019г. ответницата е възразила против издадената на 12.05.2014г.
заповед за изпълнение и с разпореждане от 17.05.2019г. заповедният съд е
разпоредил на банката в едномесечен срок от съобщението да предяви иск за
установяване на вземането си. На 28.05.2019г. „Юробанк България” АД е
уведомена за това разпореждане и на 25.06.2019г. подава в СГС искова молба с
която против ответницата предявява установителен иск по чл. 422 ГПК, съединен
при условията на евентуалност с осъдителен иск по чл. 430 ТЗ.
При така установените факти, Софийският апелативен съд прави следните
изводи:
По иска с правно основание чл. 422 ГПК, въззивният съд намира
следното:
Налице са процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното
упражняване на правото на иск. Налице е правен интерес от предявения иск по
чл.422, ал.1 вр. чл.415, ал.1 ГПК за установяване съществуване на процесните
вземания, дължими по договор за банков кредит от 21.12.2007г., тъй като те са
предмет на издадена в полза на ищцовата банка заповед за изпълнение, срещу
която в срока по чл. 414 ГПК е постъпило възражение от ответника-длъжник М..
Установителният иск на „Юробанк България” АД против Ц. М. е предявен в срока
по чл. 415, ал. 1 ГПК.
В производството по предявения положителен установителен иск по чл.422
ГПК банката-ищец цели да установи, че ответникът й дължи парична сума по
сключен договор за банков кредит, за която има издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.417 ГПК. Уважаването на иска по чл.422 ГПК
предполага доказване кумулативното наличие на няколко предпоставки: между
страните през процесния период да е съществувало валидно договорно
правоотношение; ищецът да е изправна страна по последното и да е изпълнил
своите задължения; ответникът да не е извършил дължимата насрещна престация;
да е налице изпадане в забава – т.е. вземането да е изискуемо. В хода на
7
производството по иск по чл.422 ГПК в тежест на ищеца е да докаже, че спорното
право е възникнало, а в тежест на ответника е да установи фактите, които го
погасяват, изключват или унищожават, тоест ответникът следва да проведе
насрещно пълно и главно доказване на своите правоизключващи или
правопогасяващи възражения, от които цели да извлече благоприятни правни
последици.
Съвкупният анализ на обсъдените доказателства води до категоричния
извод, че страните по спора са обвързани от валидна облигационна връзка, по
която ищцовата банка надлежно е изпълнила задължението си да предостави на
ответницата посочената в договора за кредит сума в размер 61 000 лева.
Неоснователно е оплакването във въззивната жалба на ответницата, че посочената
сума не е усвоена. Категорично се установи по делото, че сумата 61 000 лева е
била преведена от кредитодателя по банковата сметка на ответницата-
кредитополучател, както и, че същата е упълномощила с пълномощно с
нотариална заверка на подписа лице, което да тегли от банковата й сметка в
„Юробанк България” АД. Обсъдените доказателства водят и до категоричен
извод, че именно пълномощника на ответницата, която е имала надлежно
учредена представителна власт, е изтеглила на каса сумата по кредита. Предвид
това САС намира, че банката е изпълнила задължението си по договора да
преведе сумата, уговорена в него, съответно за кредитополучателя е възникнало
задължението да я връща на равни месечни погасителни вноски, съдържащи
главница и възнаградителна лихва в размер формиран от БЛП на банката за
жилищни кредити в лева - 7,5% и надбавка 0,45%.
Въззивният съд напълно споделя изводите на състава на СГС, че са
неравноправни клаузите от договора за кредит и в допълнителното споразумение
от 08.05.2009г., даващи право на банката едностранно да увеличава
възнаградителната лихва и да начислява лихва върху възнаградителна лихва. Тези
клаузи, като нищожни не следва да бъдат прилагани. Предвид това и като
съобрази заключението на ССчЕ и приложение № 3 към него относно платените
по договора суми, като взе предвид и размера на възнаградителната лихва, такъв
какъвто е определен в договора от 21.12.2007г. и без начисляването на лихва
върху лихва, уговорено в допълнителното споразумение от 08.05.2009г., то САС
приема, че ответницата е преустановила плащанията си, считано от 29.02.2009г.,
когато за банката е възникнало потестативното право да обяви кредита за
предсрочно изискуем.
С оглед задължителните указания по тълкуването на чл. 60, ал. 2 от Закона за
кредитните институции по т. 18 от ТР № 4/2013г. от 18.06.2014г. по тълк. дело №
4/2013г. на ВКС, ОСГТК, фактическият състав, пораждащ възможността
кредиторът да получи предоставена главница по кредит преди изтичане на
уговорен в полза на длъжника срок налага позоваване на две предпоставки:
обективен факт, уговорен като основание за едностранно изменение на договора,
и упражнено от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем с
изявление, достигнало до длъжника. С оглед безспорно установеното по делото
обстоятелство, че преди 07.05.2014г. - датата на подаване на заявлението за
издаване на заповедта за изпълнение въз основа на документ по ч.гр.д.
№23875/2014г. по описа на СРС, банката не е уведомила длъжника М., че обявява
кредита за предсрочно изискуем, то и предсрочна изискуемост на договора за
банков кредит от 21.12.2007г. не е настъпила преди 07.05.2014г.
8
В случая обаче, въззивният съд смята, че трябва да бъдат съобразени
разясненията, дадени в т.1 от ТР № 8/02.04.2019г. по тълк. дело № 8/2017г. на
ОСГТК на ВКС, според които е допустимо предявеният по реда на чл. 422, ал. 1
ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит
поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил
падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на
документ. В мотивите на този тълкувателен акт на ОСГТК на ВКС са изложени
съображения, че решението на съда трябва да отразява правното положение
между страните по делото, каквото е то в момента на приключване на съдебното
дирене, което „задължава съда да вземе предвид и фактите, настъпили след
предявяването на иска, ако те са от значение за спорното право, било защото го
пораждат или защото го погасяват – например ищецът придобива спорното право
след предявяването на иска, притезанието става изискуемо в течение на делото,
ответникът плаща или прихваща след предявяването на иска”. Прието е, че при
преценката за основателността на иска следва да бъде съобразено
материалноправното положение към деня на приключване на съдебното дирене в
съответната инстанция, а не към датата на предявяване на иска, поради което
съдът следва да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска
съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК.
Според разяснението, дадено в т.9 от ТР № 4 от 18.06.2014г., постановено по
тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС в производството по чл.422, ал.1 ГПК,
респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, съществуването на вземането по издадена заповед за
изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в
исковия процес, като в това производство разпоредбата на чл.235, ал. 3 ГПК
намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на
удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на
сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за
незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес.
Цитираните тълкувателни решения не разглеждат хипотезата, когато
предсрочната изискуемост е обявена на длъжника в хода на исковото
производство. Тази хипотеза е разгледана в постановеното след изменението на
чл. 415, ал. 3 ГПК (ред. ДВ, бр. 86 от 2017г.) решение № 10/25.02.2020г. по т. дело
№ 16/2019г. II ТО на ВКС, в което е прието, че съдът, разглеждащ установителния
или осъдителния иск по реда на чл. 415, ал. 1 и чл. 422, ал. 1 ГПК, не е обвързан от
фактическото положение към датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, тъй като моментът, към който се
установява съществуването на вземането, е моментът на приключване на
съдебното дирене в исковия процес. За да бъде издадена заповед за изпълнение
въз основа на документ по чл. 417 ГПК, когато в заявлението за издаване на
заповедта за изпълнение се претендират суми въз основа на твърдяна предсрочна
изискуемост на кредита, е необходимо кредиторът да е упражнил правото си да
направи кредита предсрочно изискуем преди подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за
обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Ако в исковото производство
по реда на чл. 415, ал. 1 и чл. 422, ал. 1 ГПК, без значение дали предявеният иск е
установителен или осъдителен, бъде установено, че потестативното право на
9
кредитора да направи кредита предсрочно изискуем не е надлежно упражнено
преди подаване на заявлението, но упражняването на това право се осъществи в
исковото производство, не може да се отрече настъпването на изискуемостта на
вземането.
Когато изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно
изискуем е инкорпорирано в исковата молба или в отделен документ, представен
като приложение към исковата молба, изявлението поражда правни последици с
връчването на препис от исковата молба с приложенията към нея на ответника –
кредитополучател, ако са налице предвидените в договора за кредит обективни
предпоставки. Обявяването на кредита за предсрочно изискуем в исковото
производство представлява правнорелевантен факт, който трябва да бъде
съобразен от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК в рамките на претендираните
суми. В този смисъл решение № 60009/02.06.2021г. по т. д. № 2891/2019г., II ТО
на ВКС; решение № 142/30.03.2020г. по т. д. № 2970/2018г. на І ТО на ВКС,
решение № 147 от 26.01.2021г. по т.д. № 2256/2019г. на ІІ ТО на ВКС.
Съобразявайки разрешението, дадено с цитираните тълкувателни решения и
решенията на ВКС от 02.06.2021г., от 30.03.2020г. и от 26.01.2021г., въззивният
съд намира, че волеизявлението на банката за обявяване на предсрочна
изискуемост на кредита, на основание чл. 18, ал.2 от договора за банков кредит от
21.12.2007г. поради неизпълнение на задълженията на заемодателя-неплащане на
110 месечени погасителни вноски, считано от 29.04.2010г. е ясно изразено в
обсъдения документ, озаглавен уведомление за обявяване на предсрочна
изискуемост, намиращ се на л. 31 в първоинстанционното производство. Това
изявление на банката поражда правни последици с връчването на препис от
исковата молба и приложените към нея доказателства, включително и
уведомлението, на ответницата Ц. М., чрез процесуалния й представител адв. Р.
на 27.09.2019г., предвид наличието на предвидените в договора за банков кредит
обективни предпоставки за настъпването на предсрочната изискуемост. Както се
посочи вече, според установената практика на ВКС обявяването на кредита за
предсрочно изискуем в исковото производство представлява факт от значение за
спорното право, който трябва да бъде съобразен от съда на основание чл. 235, ал.
3 ГПК в рамките на претендираните суми.
Видно от заключението на СчСЕ, прието в първоинстанционното
производство-приложение № 3 от него, считано от 28.02.2009г. дължимата
главница по кредита е в размер 59 991,07 лева, от която сума 6 255,45 лева
представляват непогасена главница по вноските с настъпил падеж към
07.05.2014г., а остатъкът 53 735,62лева -оставащата част от главницата, която е
дължима, предвид настъпилите падежи на месечните вноски след подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение (след 07.05.2014г.) и
настъпилата предсрочна изискуемост на кредита след уведомяването на
кредитополучателя на 27.09.2019г. Или дължимата главница към датата на
обявяване на предсрочната изискуемост е в общ размер 59 991,07 лева и за тази
сума искът на банката по чл. 422 ГПК е основателен.
По отношение на направеното от ответницата и поддържано във въззивната
жалба възражение за погасяване на вземането на банката по давност, въззивният
съд намира следното:
Съгласно чл. 114 ЗЗД, давността тече от момента, в който вземането е
станало изискуемо. В решение № 45/17.06.2020г. по т.д. № 237/2019г. на ІI ТО на
10
ВКС на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, съставът на ВКС е
отговорил, че „началният момент, от който започва да тече давностният срок за
вземания за главница по погасителни вноски по договор за банков кредит е
моментът на изискуемостта на съответната вноска”. Съдът е приел, че когато
вземането на банката по кредита е разсрочено на отделни погасителни вноски,
изискуемостта на съответната част от главницата настъпва в различни моменти по
силата на постигнатото от страните съгласие, което има силата на закон между
тях. За съответната част от главницата изискуемостта настъпва с изтичането на
срока за плащането й, от който момент за тази част кредиторът може да търси
изпълнение, вкл. и по съдебен т.е. принудителен ред, поради което бездействието
му се санкционира с течение на давностния срок по отношение на тази част от
вземането по кредита.
Предвид цитираната съдебна практика и като съобрази данните по делото,
според които първата дължима вноска по главницата е с падеж 28.03.2009г., а
заявлението на Банката за издаване на заповед за изпълнение е подадено на
07.05.2014г., въззивният съд намира, че петгодишният давностен срок е изтекъл за
вноските по главницата с падеж м.март 2009г. в размер 70 лева и м.април 2009г. в
размер 70,46 лева, поради което за тези вноски в общ размер 140,46 лева
вземането на банката за главница е погасено по давност. За остатъка в размер
59 850,61 лева, направеното от ответницата М. възражение за погасяване по
давност на главницата е неоснователно. Сумата по претендираната главница в
размер 59 850,61 лева е дължима, ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на исковата молба в съда до окончателното плащане и до този размер
установителния иск по чл. 422 ГПК следва да бъде уважен.
Поради уважаване на иска с правно основание чл. 422 ГПК съдът не дължи
произнасяне по евентуалния иск с правно основание чл. 430 ТЗ.
Предвид изложеното, първоинстанционното решение следва да бъде
отменено, в частта, с която е отхвърлен искът с правно основание чл. 422 , във вр.
с 415 ГПК, предявен от „Юробанк България” АД против Ц.А. М., за признаване за
установено, че ответницата дължи на ищеца по договор за потребителски кредит
№ HL32244 от 21.12.2007г. сумата 59 850,62 лева; в частта, с която, на основание
чл. 79, ал.1 ЗЗД във вр. с чл. 240 ЗЗД, Ц.А. М. е осъдена да плати на „Юробанк
България” АД по договор за потребителски кредит № HL32244/21.12.2007г.
главница в размер 30 593,16 лева, ведно със законната лихва от 25.06.2019г. до
окончателното плащане; в частта, с която Ц. М. е осъдена да плати на основание
чл. 78, ал.3 ГПК, разноски по делото в размер 897,73 лева и в частта, с която
„Юробанк България” АД е осъдена да плати на Ц.А. М. разноски по делото в
размер 277,47 лева. Следва да бъде постановено ново решение по съществото на
спора, с което предявеният установителен иск по чл. 422 ГПК се уважи за
главница в размер 59 850,61 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на исковата молба в съда до окончателното плащане. В останалата
обжалвана част решението на СГС следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал.1 ГПК, в полза на банката
следва да бъдат присъдени сторените в първоинстанционното производство
разноски в размер 1899,70 лева, съразмерно уважената част от иска; сумата 3020
лева разноски, сторени в заповедното производство, както и сумата 756,32 лева
разноски, сторени във въззивното производство.
Така мотивиран, Софийският апелативен съд, 4 състав
11
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 261692 от 09.12.2020г., постановено по гр.дело №
8442/2019г. на Софийския градски съд, ГО, 2 състав, в частта, с която е
отхвърлен искът с правно основание чл. 422 , във вр. с 415 ГПК, предявен от
„Юробанк България” АД против Ц.А. М., за признаване за установено, че
ответницата дължи на ищеца по договор за потребителски кредит № HL32244 от
21.12.2007г. сумата 59 850,62 лева; в частта, с която, на основание чл. 79, ал.1
ЗЗД във вр. с чл. 240 ЗЗД, Ц.А. М. е осъдена да плати на „Юробанк България” АД
по договор за потребителски кредит № HL32244/21.12.2007г. главница в размер
30 593,16 лева, ведно със законната лихва от 25.06.2019г. до окончателното
плащане; в частта, с която Ц. М. е осъдена да плати на основание чл. 78, ал.3
ГПК, разноски по делото в размер 897,73 лева и в частта, с която „Юробанк
България” АД е осъдена да плати на Ц.А. М. разноски по делото в размер 277,47
лева и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422 ГПК във вр. с чл.
415, ал.1 ГПК, че Ц.А. М. дължи на „Юробанк България” АД по договор за
потребителски кредит № HL32244 от 21.12.2007г. главница в размер 59 850,62
лева, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата
молба в съда до окончателното плащане.
ОСЪЖДА Ц.А. М. да плати на „Юробанк България“ АД разноските,
сторени в първоинстанционното производство размер 1899,70 лева, съразмерно
уважената част от иска, както и сумата 3020 лева разноски, сторени в заповедното
производство
ПОТВЪРЖДАВА решение № 261692 от 09.12.2020г., постановено по
гр.дело № 8442/2019г. на Софийския градски съд, ГО, 2 състав в останалата
обжалвана част.
ОСЪЖДА Ц.А. М. да плати на „Юробанк България“ АД сумата 756,32 лева
разноски, сторени във въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВЪРХОВНИЯ
КАСАЦИОНЕН СЪД при предпоставките на чл.280 от ГПК в едномесечен срок от
връчването.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12