Присъда по дело №2240/2020 на Софийски градски съд

П Р И С Ъ Д А   

№

София,30.09.2020г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД , НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ, ХIV въззивен наказателен състав, в  публично заседание на  тридесети септември  през две хиляди и двадесета година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНДРЕЙ АНГЕЛОВ                                         ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛ ДЕЧЕВ

                                                 РОСИ МИХАЙЛОВА                    

при секретаря Д. Генчева и в присъствието на прокурора Ахмед Кокоев , като изслуша докладваното от с-я Ангелов  в.н.о.х.д.№ 2240 по описа за 2020г. и въз основа на закона и доказателствата по делото

 

П РИ С Ъ Д И:

 

ОТМЕНЯ присъда на Софийски районен съд, Наказателно отделение, 9 с-в, постановена на 07.03.2019г. по НОХД № 9309/ 2017г. по описа на съда  и ВМЕСТО НЕЯ ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА подсъдимия Л.Й.А., с установена по делото самоличност, ЗА ВИНОВЕН в това, че на 08.03.17г. около 12,40 часа в гр. София, ж.к. „Младост-1“ между бл. 101 и бл.102, извършил действия с цел да възбуди полово желание без съвкупление по отношение на лице, навършило 14- годишна възраст - Ю.Б.Н. на 26 /двадесет и шест/ години родена на ***г., като употребил за това сила - хванал Ю.Б.Н. с две ръце през кръста, след което й смъкнал дънките и стиснал силно седалището й с едната си ръка, поради което и на осн. чл.150, ал.1, пр.1, вр. чл. 54 от НК  го ОСЪЖДА на наказание 2 (две) години  „лишаване от свобода”, изпълнението което на осн. чл. 66, ал.1 от НК отлага за срок от 5 ( пет) години, като го признава за НЕВИНОВЕН и ОПРАВДАВА за това да е извършил  действия по удовлетворяване на полово желание.

ОСЪЖДА подс. Л.Й.А., с установена по делото самоличност, на осн. чл. 189, ал.3 от НПК да заплати в полза на Държавата направените  разноски, както следва:  по сметка на СДВР сумата от 262.71 лева, представляващи направени разноски в д.п. и по сметка на ВСС – сумата от 180.00 лв., представляващи направени  разноски в съдебното производство, както и на осн. чл. 190, ал.2 от НПК – сумата от 10.00 лв. за служебно издаване на 2 бр. изпълнителни листове.

 

          ПРИСЪДАТА ПОДЛЕЖИ НА ОБЖАЛВАНЕ И ПРОТЕСТИРАНЕ В 15-ДНЕВЕН СРОК ОТ ДНЕС ПРЕД ВКС.

 

          Председател:                 Членове: 1.                             2.

МОТИВИ към присъда по ВНОХД № 2 240/2020г. по описа на СГС, НО, XІV въззивен състав

 

С присъда  от 07.03.2019г., постановена  по НОХД № 9 309/2017г., Софийски районен съд, Наказателно отделение, 9 с-в е признал подсъдимия Л.Й.А. за невиновен в това, че на 08.03.17г. около 12,40 часа в гр. София, ж.к. „Младост-1“ между бл. 101 и бл.102, извършил действия с цел да възбуди и удовлетвори полово желание без съвкупление по отношение на лице, навършило 14- годишна възраст - Ю.Б.Н. на 26 /двадесет и шест/ години родена на ***г., като употребил за това сила - хванал Ю.Б.Н. с две ръце през кръста, след което й смъкнал дънките и стиснал силно седалището й с едната си ръка.

Със същата присъда е постановено направените по делото разноски да останат за сметка на Държавата на осн. чл. 190, ал.1 от НПК.

 

От така постановената присъда са останали недоволни прокурор от Софийска районна прокуратура и частния обвинител по делото Ю.Н..

В депозирания от  прокурора протест се оспорва наказателно –оправдателната част на първоинстанционната присъда, като се счита същата за неправилна . Представителят на държавното обвинение счита, че обвинението за извършено престъпление по чл. 150, ал.1  от НК е доказано от обективна и субективна страна, като  се позовава на свидетелските показания  на пострадалата, извършеното от нея разпознаване и заключенията на СПЕ и техническата експертиза.  Прави се искане за отмяна на присъдата в тази й част и осъждането на подсъдимия по повдигнатото му обвинение по чл. 150, ал.1 от НК с налагането на справедливо наказание.

Въззивната жалба от частния обвинител Н. също съдържа оплаквания за незаконосъобразност на първоинстанционнната присъда. Твърди се, че съставът на първоинстанционния съдебен състав е предубеден и пристрастен и въпреки многократните искания за отвеждането му, същият е разгледал делото, за което се привеждат примери. В депозирано по реда на чл. 320, ал.4 от НПК допълнение към въззивната жалба се отправят упреци към мотивите към първоинстанционната присъда, като се твърди че не отговарят на изискванията на процесуалния закон – липсват фактически обстоятелства, не са обсъдени в цялост събраните по делото доказателства, изготвени са в след установения срок. Прави се искане за отмяна на присъдата и връщането на делото за разглеждане от друг състав на СРС и алтернативно – постановяването на осъдителна присъда от СГС.

В съдебно заседание прокурорът от СГП не поддържа протеста и счита, че присъдата следва да бъде потвърдена. Намира, че установените като извършени от подсъдимия действия са хулиганска проява, но не с блудствен характер.

 

 

 

Упълномощеният повереник на частния обвинител Н. – адв. З. поддържа въззивната си жалба, като в пространната си пледоария преповтаря доводите, изложени в писмени вид с акцент върху негодността на мотивите на СРС да обосноват волята на съда, а също и върху доказаността на обвинението. Прави искане за отмяна на присъдата и постановяване на нова от въззивния съд, с която подсъдимият да бъде осъден.

Частният обвинител Ю.Н. поддържа доводите на повереника си, като допълва, че тенденциозно са ценени доказателства от СРС. Моли за отмяна на присъдата и осъждането на подсъдимия.

Упълномощеният защитник на подсъдимия А. – адв.Т.Н.  пледира за потвърждаване на първоинстанционната присъда, считайки я за правилна и законосъобразна. Намира, че СРС правилно е приел за недоказано авторството на деянието, тъй като извършеното разпознаване на подзащитния му от пострадалата Н. е опорочено, тъй като преди това на последната са били показвани снимки. Оспорва и годността на извършения разпит на обвиняем след задържането му, свързвайки го с внезапния характер на задържането му.

Майката и защитник на подс. А. – Е. А. също прави искане за потвърждаване на първоинстанционната присъда. Изтъква мнението си, че синът й не е виновен; има математическо, а не юридическо образование, поради което не е знаел , че има права при задържането си.

Подс.А. поддържа доводите на защитниците и не изтъква собствени такива.

В предоставената му последна дума прави искане за  оправдаването си, понеже не е извършил деянието, за което е обвинен.

Пред настоящата инстанция никоя от страните не сочи доказателства и не представя писмени такива.

Въззивният съд също не счете служебно за необходимо да допусне провеждането на  съдебно следствие и събирането на доказателства.

Софийски градски съд, Наказателна колегия, XІV въззивен състав, като съобрази изложените в протеста на Софийска районна прокуратура и жалбата на частния обвинител доводи и сам служебно провери изцяло правилността на присъдата, счете, че фактическите констатации на първоинстанционния съд относно обстоятелствата касаещи наличието на престъпление и авторството на деянието  и  включени в предмета на доказване по делото са направени в разрез със събраните по делото доказателства  и погрешна интерпретация на установените чрез способите, предвидени в НПК, факти, относими към участието на подс.А.  в извършването на инкриминираното деяние, поради което и в съответствие с правомощията си, визирани в чл. 316 от НПК прие  нови фактически положения по делото.

Пред скоби и с оглед наведените от частното обвинение твърдения за допуснати от първостепенният съд  съществени нарушения на процесуалните правила, изразяващи се в постановяването на атакуваната  присъда от незаконен състав и липсата на мотиви към първоинстанционната присъда, следва да бъдат обсъдени на първо място,  доколкото, в принципен план, основателността на тези възражения предпоставя по – нататъшните разсъждения на въззивната инстанция по съществото на делото.

На първо място адв. З. твърди предубеденост и пристрастност на съдебния състав, свързано с местоработата на майката и защитник на подсъдимия като служител на СРС. Идентични доводи е изтъквал в писмени молби от 14.11.2017г. и  19.04.2018г. , съответно  в съдебни заседания, проведени на 06.02.2018г. и 19.04.2018г. първостепенният съд ги е счел на неоснователни и е отказал да се отведе. Въззивният съд също счете, че фактът на месторабота на един от защитниците на подсъдимия на щатна длъжност в СРС дефинитивно не предпоставя безусловно основание за отвод ( не е предвидено в императивните основания по чл. 29, ал.1, т.т. 1- 8 от НПК), като може да бъде разгледан единствено на плоскостта „ друго обстоятелство“, предпоставящо предубеденост или заинтересованост на съдебния състав по смисъла на чл.29, ал.2 от НПК. В своите произнасяния по исканията за отвод на повереника съдебният състав на СРС е декларирал липсата на каквито и да било взаимоотношения със защитника Е. А., съответно основания за предубеденост или заинтересованост от изхода на делото.  Тази позиция на СРС се споделя от въззивния съдебен състав – дори и майката и защитник да полага труд в институцията, този факт сам по себе си не е в състояние да доведе до предубеденост или заинтересованост от изхода на делото, а данни за взаимоотношения от служебен или личен характер на защитника с член от съдебния състав на СРС не са налични. От друга страна нито едно от произнасянията  на съдебния състав по движението на производството не сочи на предубеденост, пристрастност или заинтересованост на членовете му – в актовете му  не е изразена позиция относно противостоящите тези на обвинението и защитата, както и в последващите действия на съдебния състав не са обективирани действия, разкриващи пристрастност или предубеденост. Поради това, а и защото липсват данни, обосноваващи разумно съмнение, за действия на състава на СРС,  толериращи страна по делото, въззивният съд не констатира явно предубедено процедиране на първостепенния съд,  респ. основания за отвод на председателя и членовете на  съдебния състав при СРС по смисъла на чл. 29, ал. 2 от НПК. Затова и определи като неоснователен доводът за незаконен състав на съда.

На второ място СГС намери за неоснователен и довода на повереника, свързан с  липсата на мотиви към атакуваната присъда. Въпреки тяхната краткост изготвените към присъдата мотиви отговарят на изискванията на чл. 305, ал. 3 НПК и от тях става ясно как е формирано вътрешното убеждение на съда за релевантните за правилния изход на делото факти. Правото на съда да взема решението си по вътрешно убеждение е суверенно, но не и безконтролно. Като резултат от логическа дейност, която следва да се основава на обективно, пълно и всестранно изследване на всички обстоятелства по делото, то подлежи на контрол. Именно необходимостта от осигуряване на ефективна възможност да бъде извършена проверка за наличието или липсата на логически грешки при осъществяването на дейността по решаване на делото налага да бъдат излагани изрични съображения по въпросите, посочени в чл. 301 от НПК. Внимателният прочит на мотивите към присъдата води до извод, че първостепенният съд не е обсъдил задълбочено противоречията в доказателствения материал, но безпротиворечиво ( както в приетите за установени факти, така и в доказателствения анализ и правната част на мотивите) е извел становището си за недоказаност на обвинителната теза, поради което и подходът му не води до твърдения от частното обвинение резултат – неяснота на волята на съда и невъзможност на настоящия съдебен състав да разреши казуса по същество като инстанция по фактите. Волята на съда е ясна и констатирания по-горе пропуск не я опорочава до степен на неразбираемост, респ. не представлява основание ( формално) за отмяна на присъдата.

 Ето защо и твърдените нарушения на процесуални правила не са налични, което налага разглеждането на делото по същество ( разглеждане на правилността и обосноваността на първоинстанционната присъда).

 

Въззивният съд прие за установени следните релевантни за правилния изход на делото факти:

Подсъдимият  Л.Й.А. е роден на ***г***, българин, български гражданин,  с висше образование, неженен, работи като работник поддръжка във фирма „Т. г.“ЕООД, неосъждан, живущ ***, с ЕГН **********.

На 08.03.2017г. около 12,40 часа в гр. София, св. Ю.Н. ( родена на ***г., т.е тогава на 26 годишна възраст) се прибирала към дома си  в ж.к „Младост 1“. Тя използвала линия на метрото, като  слязла на метростанция „Г.М.Димитров“,  намираща се на около 200 - 300м. до бл.102, където живеела. Подс. А. по същото време ползвал линията на метрото, като заедно със св. Н. слязъл на посочената спирка и на ескалатора в метростанцията се намирал зад нея. Св.Н. била облечена с прокъсани светлосини дънки и шушляково яке, а на ушите си била поставила слушалки, за да слуша музика.  След излизането от изхода на метростанцията  св. Н. се насочила  към дома си по пътека, минаваща между тревни площи, след което започнала да пресича тротоар, до който имало спрени автомобили. Подс.А. вървял непосредствено след св.Н., като при преминаването на последната между два паркирани леки автомобила, той я настигнал и с ръка бръкнал в левия заден джоб на дънките й. Св.Н. първоначално решила, че някой неин познат се закача с нея по този начин, тъй като била със слушалки на ушите и понеже се намирала между два автомобила възпрепятстващи обръщането й, тя  продължила движението си. Тогава подс.А., продължавайки да се намира зад нея,  я хванал, обездвижвайки  и двете й ръце. Св. Н. започнала да се дърпа и успяла да освободи от хвата му дясната си ръка и се обърнала, възприемайки подс.А., който я гледал. Св. Н. се опитала да се освободи от него, като приклекнала започнала да вика „Помощ, помогнете ми“, но подсъдимият засилил натиска си и отново я обездвижил. В този момент подс.А. с едната си ръка скъсал задния ляв джоб на дънките, успял да ги свлече от седалището на пострадалата и осъществил натиск ( стискане) на лявата част на седалището на пострадалата. В този момент в близост до местопрестъплението се приближили служители по поддръжка на чистотата, подсъдимият преустановил посегателството и тичешком избягал оттам. След като се съвзела, св.Н. подала сигнал на тел. 112, а по- късно и в 07 РУ –СДВР. На 14.03.2017г. подс.А. бил задържан от органите на реда. На същата дата  в сградата на 07 РУ –СДВР било извършено извършеното разпознаване на лица, при което св. Н.  категорично посочила подс. А. като нападналото и опипало я лице, заявявайки че го разпознава по „формата на лицето му“.

От ф.“Метрополитен“ били изискани записи на охранителни камери на метростанция „ Г.М. Димитров“ на процесната дата, които били обект на видеотехническо, фотосъпоставително и лицево идентификационно изследване, обективирано в експертно заключение по протокол № 122/2017г. , според което там са заснети подс.А. и пострадалата Н..

Комплексната съдебно психиатрична и психологична експертиза, касаеща освидетелстването на подс.А., дава заключение, че същият е психично здрав; няма данни за актуална зависимост към психоактивни субстанции; няма данни да е бил в краткотрайно или продължително качествено разстройство на съзнанието; могъл е да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си.

Тези факти се установяват по несъмнен начин от събраните по делото доказателства: обясненията на подс.А., дадени в съдебно заседание пред първоинстанционния съд, показанията на свидетеля Ю. Н. ( вкл. и частично приобщените й показания от д.п. по реда на чл. 281, ал.4, вр. ал.1,т.2,пр.2 от НПК), заключенията на Комплексната съдебно психиатрична и психологична и Видеотехническа, фотосъпоставителна и лицево идентификационна експертизи,  протокол за разпознаване на лица от 14.03.2017г., протокол за доброволно предаване от 13.03.2017г., писмо от ЦГМ с приложена справка за преминавания през метростанция „Г.М.Димитров“ на 08.03.2017г. от 11.50ч. до 11.56ч.,  заповед за полицейски задържане, писмо от „Чистота – Искър“ ЕООД, удостоверение от СДВР  - 04 РУ, свидетелство за съдимост на подс.А..

Във връзка с доводите на адв.  З. за ценене обясненията на подс. А., дадени в качеството на обвиняем на д.п.  от 15.03.2017г. ( л. 14 от д.п.) следва да бъде посочено, че чл. 279 от НПК не предвижда ред за приобщаването им като годно доказателствено средство, тъй като обясненията му не са дадени пред друг съд или съдия (хипотезата на ал.1 ) или в присъствие на защитник ( хипотезата на ал.2) , т.е. същите не могат да бъдат годен източник на доказателства, поради което и не следва да бъдат включвани в доказателствената съвкупност, от която да се черпят правно релевантните факти, включени в предмета на доказване по делото.

Относно възражението на защитата ( адв.Н.) за опороченост на извършеното от пострадалата разпознаване на подзащитния му, следва да бъде посочено, че същото не е основателно. В показанията си в хода на първоинстанционното съдебно следствие св. Н. е заявила „ ….по време на разпита, когато отидох, ми бяха представили фотоалбум на хора, криминално проявени и след няколко дни ме викнаха за разпознаване, ме викнаха и ми показа снимки от метрото и разпознах човека, който ме нападна и видях и себе си на тях….“, което според защитника води до негодност на извършеното разпознаване на живо лице. Това доказателствено твърдение на защитата в разрез с правилата на формалната логика, събраните по делото доказателства и установената съдебна практика за сходни случаи.  В конкретния случай липсват нарушения на чл. 169 - чл. 171 от НПК, поради което осъщественото разпознаване на лица е годен източник на доказателства. Действително, от показанията на св. Н. пред първоинстанционния съдебен състав се установява, че преди разпознаването служителите на полицията са й показвали снимки на различни лица, като на една от тях  е бил подсъдимия, а на друга – тя самата. В този смисъл снимките са били използвани от органите на МВР като сходни факти, насочващи първоначалните действия по установяване на извършителя. По делото обаче няма данни, че полицаите са показвали на св. Н. избирателно снимки на подсъдимия А., нито да са й  внушавали, че той е лицето, което следва да бъде разпознато. При разпита си в хода на съдебното следствие пред първата инстанция св. Н. е описала възприятията си от външния вид и особеностите на нападателя, получени конкретно по време на инцидента, като при разпознаването, съответно, е посочила човека, когото е считала за извършител. В този аспект единствено установяването на обстоятелството, че на пострадалата са били показвани фотоснимки не води като автоматична своя последица изключването на процесуално – следственото действие „разпознаване” от доказателствата по делото, като следва да бъде изследвано дали жертвата на престъплението е била насочвана ( чрез внушаване, манипулиране на придобити възприятия) от органите на реда към установяване на конкретно лице. В настоящият случай по делото липсват данни за подобно поведение на разследващите, поради което и искането за изключването на протокола за разпознаване се явява лишено от основание.

Същественото в случая е, че още от началото на наказателното производство св. Н. е изразила възможността си да разпознае нападателя, като същевременно еднопосочно описва време, място и механизъм, позволяващ й да възприеме характерните особености на извършителя - в частност действията на дееца  са свързани с непосредствен и близък визуален контакт между него и жертвата  ( срв. показанията й от съдебното следствие пред СРС „…да успях да го видя, бяха само чисто лицевите части, с очила, с по - гъсти вежди, беше добре облечен с яке, чанта и т.н. …“), като деянието е извършено в светлата част на денонощието, а възрастта на Н. ( родена на ***г.) сочи на пълноценни зрителни и паметови възможности на свидетеля за придобиване и възпроизвеждане на възприятията му. Следва на следващо място да бъде подчертано, че преди инкриминираната дата не е имало каквито и да било взаимоотношения между пострадалата и подсъдимия, респ. основания за тенденциозност на Н. към А..  Най-важно в конкретния случай при преценка правдивостта на изнесената от пострадалата информация ( след констатацията за липса на опорочена процедура при извършването на разпознаването) относно авторството на деянието е перманентно заявената в хода на наказателното производство от Н. категоричност и убеденост  за идентичност на разпознатото лице с подс. А., която води до липса на съмнение относно обективирания в протокола идентитет.

В този аспект и въззивният съд цени извършеното от пострадалата разпознаване на подс. А., явяващо се пряко доказателство за авторството на престъплението от привлеченото към наказателна отговорност лице.  Авторството на деянието се установява и от заключението на Видеотехническа, фотосъпоставителна и лицево идентификационна експертиза и приобщеното писмо от ЦГМ с приложена справка за преминавания през метростанция „Г.М.Димитров“ на 08.03.2017г. от 11.50ч. до 11.56ч., установяващи обективния факт на присъствието на подсъдимия в метростанция „Г.М.Димитров“ на инкриминираните дата и час ( същият е използвал издадената на негово име периодична карта С636С096 на вестибюл Изток на 08.03.2017г. в 11.54.37ч.), като при посочените доказателстевени средства субективният момент, присъстващ при разпознаването, е изключен и следователно категорично установяват присъствието му в непосредствена близост до местопрестъплението на инкриминираните дата и час. Този факт не е оспорен и в дадените  от подс. А. в хода на първоинстанционното съдебно следствие обяснения: „ …Въпросният ден излизах от метрото и се насочих към университета, не съм се отбивал никъде….“.

Относно наличието на деяние против половата неприкосновеност на св. Н. по делото са налични две противостоящи се по информационна насоченост доказателствени източника – показанията на пострадалата, в която описва нападение срещу половата си неприкосновеност и обясненията на подсъдимия ( в хода на проведеното съдебно следствие от 07.03.2019г.), в които той отрича да е извършал престъпление, макар и да не оспорва присъствието си в метростанция „Г.М. Димитров“. При преценка достоверността на гласните доказателствени средства съдебната практика е извела няколко критерия за преценка на достоверността им – вътрешната им убедителност ( изводима от тяхната логичност, последователност, житейска достоверност); подкрепеността им от останалия доказателствен материал и качествената характеристика на източника на доказателства ( предубеденост и/или заинтересованост от изхода на делото).  Базирайки се на тях, въззивният съдебен състав ( за разлика от първоинстанционния) даде доверие ( счете за достоверни) показанията на пострадалата Н. и не цени обясненията на подс.А., приемайки ги за недостоверни и израз единствено на правото му на защита в тази им част. На първо място дадените от пострадалата показания са изключително последователни, подредени в хронолично отношение ( довели до бързото установяване на дееца), с конкретност и яснота на израза при описанието на своите  и нападателя действия, като същите се отличават и с  житейска достоверност. На второ място липсват данни за предхождащи инкриминираната дата взаимоотношения между пострадалата и подсъдимия ( и двамата посочват, че преди този ден не са виждали), което сочи, че не са налице основания за тенденциозност у Н. неоснователно да твърди неправомерно негово поведение; личността на дееца не се отличава с публична известност или данни за имуществено благосъстояние, за да се търси извънпроцесуална причина за уличаващите го твърдения на Н.. На следващо място  данните в показанията на Н., свързани с присъствието й в метростанция „Г.М.Димитров“ намират потвърждение в заключението й на Видеотехническа, фотосъпоставителна и лицево идентификационна експертиза и писмото от ЦГМ с приложена справка. В тази смисъл съдът не намери основание да се съмнява в разказа на пострадалата Н. за предприетото спрямо нея посегателство, нито констатира причина същата да излага уличаващи подсъдимия А. факти извън установяването на обективната истина по делото. Не може да бъде приет за оборващ данните в показанията й фактът, че ф. „Чистота – Искър“ ЕООД не извършва дейност по почистване на района на метростанция „Г.М.Димитров“, тъй като в нито един момент пострадалата не е твърдяла, че именно служители от тази фирма са й оказали съдействие след посегателството; същата е употребила израза „чистачки от „Чистота“ в общоупотребимото му значение на служители, свързани с почистването, извеждайки този си извод от факта, че са имали метли. В тази смисъл и доказателствения извод на СРС, че показанията на Н. „остават изолирани и неподкрепени от останалите доказателства по делото“  обективно не съответства на правилата на формалната логика, на вътрешната убедителност на свидетелстването й и на качествената характеристика на източника на интересуващите делото доказателства. Напротив – преценката на гласното доказателствено средство съобразно изложените по-горе критерии дава еднозначно основание да се приеме достоверността на изложената от Н. версия за интересуващите делото събития.

Изследвайки на следващо място обясненията на подс.А. в частта, в която той отрича предприемането на каквито й да било действия спрямо Н., настоящият съдебен състав ги прие за неистинни - израз единствено на правото на защита на привлеченото към наказателна отговорност лице. Несъмнено подсъдимият е най – заинтересуваното лице от благоприятен за него изход на наказателното производство, което обосновава и внимателна преценка и критичност към заявеното от него. В дадените пред СРС обяснения, подс. А. се концентрира преимуществено върху задържането си от органите на реда,  твърдейки, че е бил заплашван да направи самопризнание,  като по отношение на инкриминираното събитие единствено заявява, че „ това нещо не се е случило“  без да даде отговор какво  е било поведението му, което води до схематичност и неконкретност на обяснения му в тази им част; твърдението му, че не е му е дадена възможност в РУ да се обади вкъщи и на адвокат противостоят на подписаната на 14.03.2017г. от него декларация, в които изрично е заявил, че не желае адвокатска защита   и уведомяването на член от семейството му да бъде уведомявано за задържането му. В този смисъл обясненията на подсъдимия не са последователни и логични, което рефлектира върху вътрешната им убедителност. Наслагването на заинтересуваността на източника на доказателства с липсата на вътрешна убедителност в доказателствено отношение води до извод за недостоверност на изнесената от него информация.

В този смисъл и след съвкупната преценка на противостоящите си по информационна насоченост доказателствени средства съобразно установените в съдебната практика критерии, въззивният съдебен състав прие за достоверни показанията на св. Н., които кредитира и не счете обясненията на подс.А. за съответстващи на обективно случилите се събития, поради което и не ги цени в частта, в която те  влизат в противоречие със заявеното от пострадалата.

В този аспект настоящият съдебен състав прие, че наличието на блудствени действия и авторството на инкриминираното посегателство от страна на подс. А. се установяват по несъмнен и категоричен начин.

           Въззивният съд кредитира в цялост заключенията на изготвените по делото Комплексната съдебно психиатрична и психологична и Видеотехническа, фотосъпоставителна и лицево идентификационна експертизи и въз основа на тях прие за установени психичното здраве на подсъдимия и присъствието на подсъдимия и пострадалата в метростанция „Г.М. Димитров“ на инкриминираната дата и час.  Въззивният съд цени и приетите по делото писмени доказателства, които не влизат в противоречие с гласните такива и установяват съществени за делото обстоятелства.

Въз основа на така изложените фактически и доказателствени изводи съдът намира от правна страна следното:

Въззивните протест и жалба от частния обвинител са основателни.

Първоинстанционната присъда е неправилна и необоснована.

Подсъдимият Л.Й.А. е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъпление по чл.150, ал.1, пр.1 от НК като  на 08.03.17г. около 12,40 часа в гр. София, ж.к. „Младост-1“ между бл. 101 и бл.102, извършил действия с цел да възбуди полово желание без съвкупление по отношение на лице, навършило 14- годишна възраст - Ю.Б.Н. на 26 години, като употребил за това сила - хванал Ю.Б.Н. с две ръце през кръста, след което й смъкнал дънките и стиснал силно седалището й с едната си ръка.

На първо място, подсъдимият А. е годен субект на наказателна отговорност. Същият е бил пълнолетен към момента на извършване на престъплението, не е страдал от продължително или краткотрайно разстройство на съзнанието и както тогава така и понастоящем е в състояние да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си.

Престъпното блудство съгласно разпоредбата на чл.150, ал.1 от НК  представлява двуактно престъпление, тъй като изпълнителното деяние се изразява чрез два отделни акта, единият от които осъществява и самостоятелен престъпен състав /принудата/, а другият-не /извършването на блудствени действия с лице, навършило 14 годишна възраст, при наличие на съгласие от негова страна не е въздигнато в престъпление/. Блудствените действия са тези действия, с които се цели възбуждане или удовлетворяване на полово желание без съвкупление. В случая тяхното обективно проявление е намерило израз в осъщественото от страна на подс. А. в смъкване на дънките на пострадалата и  стискане на седалището й с едната си ръка. Така установените по делото действия на подсъдимия по съществото си са обективно насочени към възбуждането на половото му желание без съвкупление. Тези действия на подсъдимия спрямо половата неприкосновеност на пострадалата не са от естество  да удовлетворят полово желание, поради което и подсъдимият бе признат за невиновен и оправдан за тази форма на посегателство.

Блудствените действия на следващо място са осъществени чрез употреба на  принуда под формата на сила, като  тя се е изразила  в обездвижване на тялото на пострадалата до тялото на подсъдимия чрез хващането й с две ръце през кръста  и притискането на тялото й .

 Именно в резултат на упражнената принуда и мотивирана от нея, св. Н.  била склонена да изтърпи посочените блудствени действия от страна на подсъдимия. С това от обективната страна подсъдимият е осъществил състава на престъпното блудство.

От субективна страна деянието е осъществено виновно, при наличието на пряк умисъл – подсъдимият е съзнавал, че извършваните действия са от естество да възбудят негово полово желание без съвкупление, а също и липсата на съгласие от страна на пострадалата, както и това, че липсата на съгласие налага употребата на сила за сломяване на съпротивата й; налице е и специалната цел, отнасяща се до субективната страна на престъплението - да се възбуди полово желание на субекта на престъплението без съвкупление.

Предвид изложеното подсъдимия А. следва да бъде признат за виновен по повдигнатото срещу него обвинение по чл.150, ал.1,пр.1 от НК.

 За извършеното от подсъдимия А. престъпление по чл.150, ал.1 от НК  се предвижда наказание лишаване от свобода от две до осем години и съдът, при определяне на наказанието, е обвързан с тези рамки.  При индивидуализация на наказанието, съдът преценявайки наличието на смекчаващи обстоятелства, определи като такива за подсъдимия А. необремененото му съдебно минало, трудова ангажираност и образователен ценз.

Като отегчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства съдът отчете  високата обществена опасност на деянието, тъй като подсъдимият е използвал по-тежката форма на принуда (сила)
 от двете, предвидени в разпоредбата на чл.150, ал.1 от НК,  възрастта на жертвата – млада жена на 26 години, както и обстоятелствата при извършването на деянието – в светлата част от денонощието, на публично място в близост до метростанция, което сочи на проявена дързост при извършването на посегателството.  

            В заключение, преценявайки относителната тежест на изброените обстоятелства, съдът намери, че следва да определи наказанието на подсъдимия при значителен превес на смекчаващи отговорността обстоятелства, при условията на чл.54 от НК, в  предвидения в закона минимум и счете за справедливо налагането на наказание  2 (две)  години лишаване от свобода.

Съдът не намери основания за приложението на разпоредбата на чл.55 от НК, тъй като не са налице нито многобройни, нито изключителни смекчаващи обстоятелства, а и с оглед горепосочените данни за  високата обществена опасност на деянието, съдът не намира, че най-лекото наказание, предвидено в закона се явява несъразмерно тежко.

По отношение на наложеното наказание лишаване от свобода, съдът счете, че са налице предпоставките на чл.66,ал.1 от НК за отлагане на неговото изпълнение, доколкото подсъдимия А. е неосъждан  и наложеното наказание е под три години  лишаване от свобода. Същият е в сравнително млада възраст и понастоящем е  трудово ангажиран, поради което може да се обоснове извод, че за постигане целите по чл.36 от НК не се налага ефективно изтърпяване на наложеното наказание. Поради това съдът отложи изпълнението на наказанието за изпитателен срок от пет години, считано от датата на влизане на присъдата в сила, като определи максималната продължителност на срока за отлагане изпълнението на наложеното наказание лишаване от свобода поради високата степен на обществена опасност на престъпленията по чл.150, ал.1 от НК, високият риск от повтаряемост на подобен вид посегателства и оттам -  постигане на предупредително и превъзпитателно въздействие на наказанието върху осъденото лице.

Предвид изложеното и на основание чл.334,т.2 вр. чл.336,ал.1,т.2 от НПК СГС, НО, ХІV въззивен състав отмени обжалваната присъда  от 07.03.2019г. по НОХД № 9309/ 2017г. по описа на  СРС, НО, 9 състав и вместо нея постанови нова, с която призна подсъдимия А. за виновен по повдигнатото му обвинение по чл. 150, ал.1 от НК.

            При този изход на делото и на основание чл. 189, ал.3 от НПК подс. А. бе осъден да заплати в полза на Държавата направените  разноски, по делото:  по сметка на СДВР сумата от 262.71 лева, представляващи направени разноски в д.п. и по сметка на ВСС – сумата от 180.00 лв., представляващи направени  разноски в съдебното производство, както и на осн. чл. 190, ал.2 от НПК – сумата от 10.00 лв. за служебно издаване на 2 бр. изпълнителни листове.

 

            Мотивиран от горните съображения съдът постанови присъдата си.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                 ЧЛЕНОВЕ:1.                       2.