Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е № 86

гр. София, 11.06.2018г.

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

            Софийски окръжен съд, търговско отделение, V-ти състав, в публично съдебно  заседание на двадесет и втори май през две хиляди и осемнадесета година в състав :

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЯНИТА ЯНКОВА

 

като разгледа докладваното от съдия Янкова търг. д. № 160 по описа за 2016 година на СОС и за да се произнесе, взе предвид следното :

           

ИЩЕЦЪТ – „В.М.” ЕООД, ЕИК . с адрес: ***, представлявано от управителя Д. Ц. М., е предявил срещу ответника „Ч.” ООД, с ЕИК ., със седалище и адрес на управление:***, представлявано от управителя инж. З. Г. Ч. обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.79 вр. с чл.266, ал.1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на „В.М.” ЕООД, сумата от 78 700 лева, представляващи неизплатена главница по фактура №654/17.03.2015г., издадена въз основа на акт обр.19 от 16.03.2015г., за извършени, но неразплатени СМР, индивидуализирани по пера в същия  ( виж уточ. молба вх. №8606/21.11.2016г.- л.36-л.37), по договор за строителство от 06.03.2013г. сключен между „Ч.” ООД като възложител и „В.М.” ЕООД като изпълнител, с предмет СМР на обект „М.”, находящ се по продължение на около 1 до 3 км над гр. Е. по р. М.и иск по чл. 86, ал.1 ЗЗД за сумата от 11892,16 лева – претендирана като законна лихва за забава върху главницата от 78 700 лева за периода от 24.03.2015г. /дата на падежа на плащане - съгл. чл.5, ал.1, т.2 от Договора / до 28.09.2016г. – датата на завеждане на исковата молба в съда (виж уточ. молба вх. №8299/18.09.2017г. - л.77), ведно със законната лихва от 28.09.2016г. датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на сумите.

Претендира се присъждане и на направените разноски в настоящото производство.

            В исковата молба и уточняващите я молби, вх. №8606/21.11.2016г.-л.36-л.37 и вх. №8299/18.09.2017г. - л.77, се излага следното:

            Твърди се, че с договор за строителство от 06.03.2013г. ответникът възложил, а ищецът приел да изпълни срещу възнаграждение, СМР на обект „М.” находящ се по продължение на около 1 до 3 км над гр. Е. по р. М., по представено от възложителя разрешение за строеж. Плащането на извършени СМР, се извършвало в срок от 7 дни след подписването на акт за приемане на извършени видове СМР  - протокол  обр.19 /чл.5, ал.1, т.2 от Договора/.

            Твърди се, че в качеството си на изпълнител ищецът, „В.М.” ЕООД изпълнил качествено и в срок всички СМР, за които били издадени и съответните актове - протокол обр.19, подписани от страните и въз основа на които били издавани и съответните фактури. През периода на действие на договора, плащанията от възложителя многократно закъснявали, но при условията на взаимни компромиси и отстъпки се осъществявали, като останала частично неплатена фактура №645/17.03.2015г. на обща стойност 111 791,41 лева. По тази фактура били заплатени 33 091.41 лева.

            В исковата молба се излага още, че в процесния договор за строителство не е било предвидено да се разграничават отделните видове дейности по извършените частични плащания от възложителя, а последните се заплащали в срок от 7 дни след подписването на протокол обр.19, в който СМР били подробно индивидуализирани по пера, но без възложителят да уточнява по кои пера от протокола извършва плащане.

            Твърди се, че възложителят е изпаднал в забава за плащане на претендираната сума, седем дни след подписването на протокол обр.19 от 16.03.2015г. или от 24.03.2015г.

            Твърди се още, че съгласно договора, възложителят превел на 17.10.2013г. аванс в размер на 168 700,77 лева, а по процесната фактура, общо в размер на 33 091,41 лева.

            Правилността на изпълнението на отделните видове работи се установявала с Констативен акт за установяване годността за приемане на строежа от 22.02.2016г. и Разрешение за ползване от 17.06.2016 г.

            По иска с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД, се излага, че последният е обусловен от главния иск, а правният интерес се е породил за ищеца от неплатеното в срок вземане за главница. Твърди се, че претендираната сума за мораторна лихва в размер на 11 892,16 лева е изчислена на база Постановление № 426 от 18.12.2014г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения, като е взет основния лихвен процент на БНБ плюс 10%,  върху главницата от 78 700 лева, от падежа на плащане – 24.03.2015г. до датата на завеждане на исковата молба в съда – 28.09.2016г. (изчисления за размера на предявените искове се съдържат в представената справка по чл.366 ГПК към писмена молба вх. №8299/18.09.2017г.) 

Ето защо, ищецът моли, съда да постанови решение, с което да осъди ответника да заплати, сумата от 78 700 лева, представляваща главница, формирана от извършени и незаплатени от ответника СМР, по договор за строителство от 06.03.2013г. сключен между „Ч.” ООД като възложител и „В.М.” ЕООД като изпълнител, с предмет СМР на обект „М.” находящ се по продължение на около 1 до 3 км над гр.Е. по р. М., сумата от 11 892,16 лева – претендирана като законна лихва за забава върху главницата от 78 700 лева за периода от 24.03.2015г. /дата на падежа на плащане - съгл. чл.5, ал.1, т.2 от Договора / до 28.09.2016г. – датата на завеждане на исковата молба в съда (виж уточ. молба вх. №8299/18.09.2017г. - л.77), ведно със законната лихва от 28.09.2016г. датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на сумите.

Съобщение с преписи от исковата молба, уточняващите молби и доказателствата е връчено на ответника „Ч.” ООД и в срока по чл. 367, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба, чрез пълномощника адв. Н.Г., с който се оспорват предявените искове изцяло по основание и размер, като се излагат следните съображения:

 Не се оспорва твърдението на ищеца, че на 06.03.2013г. между „В.М.” ЕООД и „Ч.” ООД е бил подписан договор за строителство, по силата на който ищцовото дружество се задължило да извърши строително-монтажни работи на обект „М.” находящ се над гр. Е. по р. М., съгласно предоставено от възложителя разрешение за строеж на обекта.

Твърди се, че обектът се състоял от два подобекта - „Сградоцентрала” и „Водохващане и напорен тръбопровод”. Срокът за изпълнение на работите бил шест календарни месеца (чл.3 от Договора) и започвал да тече от датата на превода на аванса по договора - 20%. Договорен бил и линеен график за изпълнението на отделни видове СМР. Цената за цялостното изпълнение на предмета на договора възлизала на 844 203,84 лева (чл.4 от Договора).

В отговора се твърди, че „Ч.” ООД превело договорения аванс в размер на 168 840, 77 лева на 16.10.2013г. и ищецът следвало да изгради процесния обект до 16.04.2014г., като предметът на договора се считал за изпълнен с получаване на разрешението за ползване (чл.10 от Договора).

Излага се още, че на 25.03.2014г. между страните бил подписан Акт обр.10 за спиране на строителството на подобект „Водохващане и напорен водопровод”, след което на 26.08.2014г. бил подписан Акт обр.№11 за продължаване на строителството. С оглед на това, предаването на процесния обект от изпълнителя „В.М.” ЕООД, следвало да стане на 16.09.2014г., но последният бил предаден с голямо закъснение. Твърди се, че Констативен акт за установяване годността за приемане на строежа /обр.15/, бил подписан на 22.02.2016г., а на 14.06.2016г. бил издаден Протокол за установяване на годността за ползване на строежа /обр.16/.  На 17.06.2016г. било издадено Разрешение за ползване на строежа № СТ – 05-959/17.06.2016г.

Твърди се, че забавата за изпълнение на задължението на ищеца по процесния договор е повече от 20 месеца, което довело до сериозни вреди и пропуснати ползи за възложителя „Ч.” ООД.

На следващо място в отговора се сочи, че съгласно уговореното между страните в чл. 42, ал.1 от договора, при забавено изпълнение на което и да е срочно задължение, в т.ч в гаранционните срокове, неизправната страна дължи неустойка в размер на 0,5 %  от договорната цена за всеки ден забава до деня на изпълнението включително, но не повече от 20 %  от договорената цена. Ето защо се поддържа, че при твърдяното забавено изпълнение от повече от 20 месеца, размерът на дължимата от ищеца „В.М.” ЕООД на ответника „Ч.”ООД неустойка е максималната такава - 20 % от цената на договора, или 168 840, 77 лв.

Сочи се, че съгласно чл. 46 от договора страните уговорили дължимата сума за неустойка да бъде извадена от евентуалните дължими суми, или тези които могат да станат дължими на Изпълнителя от Възложителя според договора. Поради това се твърди, че ответникът в качеството си на възложител е упражнил правото си да задържи част от дължимата към него неустойка в размер на 168 840, 77 лв., от последното плащане, което „Ч.”ООД следвало да извърши към ищеца, което съгласно издадената от ищеца фактура № 645/17.03.2015 г. било на стойност 93 159,51 лева без включен ДДС и обща стойност 111 791,41 лв., с включен ДДС. Не се оспорва твърдението на ищеца, че „Ч.”ООД е извършило частични плащания по процесната фактура, но се твърди, че разлика от 78 700 лева не е дължима, тъй като представлява само част от дължимата от „В.М.” ЕООД неустойка в размер на 168 840, 77 лв. Поддържа се, че по този начин ответното дружество е упражнило правата си по чл. 46 от процесния договор.

С оглед на твърдяната неоснователност на главния иск ответникът оспорва и акцесорния за заплащането на лихви.

Съобщение с преписи от отговора на исковата молба са връчени на ищеца „В.М.” ЕООД и в срока по чл.372, ал.1 ГПК от същия е постъпила допълнителна искова молба, с която се оспорват изцяло наведените с отговора от ответника правни и фактически твърдения.

С допълнителната искова молба се твърди, че причините за забавянето на срока на изпълнение са само и единствено по вина на възложителя и че извършените СМР са били заплащани с голямо закъснение. Твърди се, че проектът бил променян няколко пъти и строителството спирано по причини, независещи от изпълнителя.

На следващо място в допълнителната искова молба се излагат доводи за недопустимост на претенцията на ответника и упражненото от него право на задържане, като се поддържа, че в процесния случай не е налице хипотезата на чл. 315 ТЗ, с доводи, че правото на задържане може да бъде упражнено само върху движими вещи, но не и върху пари, които са отделна категория вещи и като такива не могат да бъдат негов предмет.

Твърди се, че неустойката обезпечавала изпълнението на задължението и служела за обезщетение за вредите от неизпълнението, каквито в случая не били настъпили.

В срока по чл. 373, ал.1 от ГПК от ответника „Ч.”ООД е постъпил отговор на допълнителната искова молба, с който се оспорват изцяло наведените в нея правни и фактически твърдения на ищеца.

С отговора се оспорват като неверни и необосновани, твърденията на ищеца, че забавянето на срока на изпълнение е само и единствено по вина на възложител. Както и твърдението, че спиране на строителството е по причини независещи от изпълнителя „В.М.” ЕООД.

На следващо място в отговора се излага, че „В.М.” ЕООД, в качеството си на изпълнител по процесния договор за строителство не е изпълнил и задължението си да предостави на възложителя гаранция за изпълнение на договора в размер поне на 50 % от сумата на аванса за целия период на строителството, чрез залог на собствена строителна техника и механизация и вписване на залога в Централния регистър на особените залози в полза на възложителя по смисъла на ЗОЗ (чл.7 от Договора). Поради това, ответникът не могъл да се удовлетвори за вземането си към ищеца, съгласно предвидения в глава V от процесния договора ред, а пристъпил към упражняване на правата си съгласно текста на чл. 46 от същия.

В първото по делото съдебно заседание ответникът е направил възражение за прихващане с предявеното от него в отговора на исковата молба вземане за неустойка, съгласно текста на чл.42, ал.1 от подписания между страните договор.

Софийският окръжен съд, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на ищеца, прие за установено следното от фактическа страна:

С договор за строителство от 06.03.2013г., ответникът е възложил на ищеца, а последният е приел да изпълни СМР срещу възнаграждение в размер на 844 203.84 лева без ДДС, за реализацията на обект „М.”, находящ се по продължение на около 1 до 3 км над гр. Е. по р. М.по представено от възложителя разрешение за строеж. Срокът на изпълнение на договора бил шест календарни месеца – чл.3, ал.1 от договора и започвал да тече от датата на превеждане на аванса по чл.5, ал.1, т.1 от договора. Плащането по договора се извършвало по следния начин: аванс в размер на 20 %  при започване на строителството и след получаване на кредитиране от страна на възложителя, и при на извършени СМР в срок от 7 дни след подписването на акт за приемане на извършени видове СМР  - протокол  обр.19 /чл.5, ал.1, т.2 от Договора/.

Процесният договор предвижда и възможност за спиране изпълнението по същия след подписване на акт обр.10. В този случай страните са се съгласили да не текат срокове за изпълнение на задълженията им по договора, считано от датата на подписване на акт обр.10 до подписване на акт обр.11 – чл.35 от договора.

Съгласно уговореното между страните по делото в чл. 42, ал.1 от договора, при забавено изпълнение на което и да е срочно задължение, в т.ч в гаранционните срокове, неизправната страна дължи неустойка в размер на 0,5 %  от договорната цена за всеки ден забава до деня на изпълнението включително, но не повече от 20 %  от договорената цена. В чл. 46 от договора страните уговорили дължимата сума за неустойка да бъде „извадена“ от евентуалните дължими суми, или тези които могат да станат дължими на Изпълнителя от Възложителя според договора.

На 25.03.2014г. строителството на процесния обект е спряно с Акт обр.10, подписан от страните по делото и съответните специалисти по отделните части на проекта. Строителството е възобновено с Акт обр.11 на 26.08.2014г., видно от приложените по делото заверени копия на посочените актове.

По делото е представен протокол за приемане на извършени СМР № 7/16.03.2015г. на стойност 163 261.31 лева с ДДС, който протокол е подписан от ответника по делото.

За извършени СМР по протокол обр. 19 с № 7 от 17.03.2015г. ищецът издал фактура №**********/17.03.2015г. на обща стойност 111 791,41лв. с ДДС.

Установява се от Констативен акт за установяване на годността и приемането на строежа, че на 22.02.2016г. процесния строителен обект е предаден от изпълнителя на възложителя.

С Разрешение за ползване № СТ-05-959/17.06.2016г. процесния строителен обект е въведен в експлоатация.

По делото е допусната, изслушана и приета съдебно – счетоводна експертиза от заключението, на която се установява, че дължимата сума за плащане по фактура №**********/17.03.2015г., е в общ размер на 111 791,41лв., от които неплатени са останали 78 700 лева. Установява се още, че посочената фактура е осчетоводена, че същата е отразена в дневника за покупки на ответника, както и че за нея е ползван данъчен кредит. Вещото лице сочи още, че мораторната лихва върху сумата от 78 700 лева за претендирания период е в размер на 12 147,76 лева.

Не е спорно по делото обстоятелството, че аванса по договора за строителство е преведен на 16.10.2013г.

При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:

Предявените обективно съединени искове са с правно основание чл.79, ал.1 във вр. с чл.266, ал.1 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД.

Разгледани по същество същите са неоснователни.

Настоящият съдебен състав счита, че между страните по делото е налице валидно сключен, договор за изработка от 06.03.2013г.

Съгласно разпоредбата на чл. 266, ал.1 от ЗЗД, възложителят трябва да заплати възнаграждението за приетата работа. Ищцовото дружество е изпълнило възложените му работи, за което е съставен по надлежния ред Акт обр. 15 за установяване годността и приемането на строежа на 22.02.2016г. Исковата сума от 78 700 лв., съставлява част от общата стойност на всички изпълнени и приети СМР, която съобразно изразената от страните воля в чл. 5, ал.1, т.2 на процесния договор, е платима в 7 – дневен срок от подписване на Акт обр.19 за приемане на действително извършени СМР, който в случая не е спорно по делото, че е подписан на 16.03.2015г. В тази връзка исковата сума е следвало да бъде заплатена до 23.03.2015г. включително. Не са представени по делото доказателства, че същата е заплатена към настоящия момент, а не се и твърди от ответника това да е така. Вместо това ответникът се е позовал на забавено изпълнение от страна на ищеца и в този смисъл е въвел твърдение за дължимост на уговорената в договора за строителство неустойка в максимален размер – чл.42 от договора, ведно с възражение за прихващане с нея.

По направеното от ответника възражение за съдебно прихващане:

Настоящият съдебен състав приема, че в чл. 3, ал.1 от процесния договор е уговорен срок за изпълнение на СМР – шест календарни месеца. Този срок е започнал да тече на 16.10.2013г., когато е бил преведен аванса по чл.5, ал.1, т.1 от договора /не се спори от страните за датата на превода на аванса/. В тази връзка срокът за изпълнение от страна на ищеца изтича на 16.04.2014г. Това обаче не е така, защото в хода на строителството същото е било спряно с акт обр.10 на 25.03.2014г. и възобновено с акт обр. 11 на 26.08.2014г. През този период страните са уговорили да не текат срокове за изпълнение на задълженията им по договора, т.е. да бъде спряно изпълнението на договора – раздел  XII от договора. Предвид на това крайният срок за изпълнение от страна на ищеца на СМР е изместен до 17.09.2014г. За съда е безспорен фактът на приемане на обекта с Акт образец 15 на 22.02.2016г., т.е. близо година и пет месеца след уговорения срок.

Въз основа на посочените обстоятелства следва да се приеме, че за периода от 17.09.2014г. до 22.02.2016г. изпълнителят- ищец дължи уговорената в договора неустойка за забава в размер на 0,5% на ден, но не повече от 20 % от договорената цена, т.е. в случая максималния размер на уговорената неустойка в размер на 168 840.77 лева.

С оглед на изложеното съдът намира, че са налице предпоставките за уважаване на направеното от ответника възражение за съдебно прихващане. В решение № 113 постановено по гр. дело № 1274/2013 г. на ВКС, ГК, II гр. д. са разграничени хипотезите на материалноправно прихващане по  чл. 103, ал. 1 ЗЗД и на съдебното прихващане като насрещно възражение срещу вземането на ищеца по иска за погасяване на двете вземания до по-малкото от тях. При материалноправното прихващане, двете насрещни вземания трябва да са еднородни, ликвидни и изискуеми към момента на изявлението за компенсация, от който момент двете вземания се считат за погасени. Възражението за прихващане, заявено в хода на висящия исков процес, е допустимо и когато вземането не е ликвидно, нито изискуемо. Прието е в решението, че в тази хипотеза на съдебно прихващане погасителния ефект настъпва, след като влезе в сила решението, тъй като от този момент вземането става ликвидно и безспорно.

По въпроса за предпоставките за съдебно компенсация на насрещни вземания, настоящият състав съобрази съдебна практика на ВКС обективирана в следните решения:

С решение № 696 от 7.07.2004 г. по гр. дело № 1911/2003 г. на ВКС, ТК, постановено по отм. ГПК, е прието, че съдебното прихващане погасява насрещните вземания занапред, а не от деня на възражението за прихващане. Становището е аргументирано с чл. 221, ал. 2 ГПК отм., съгласно който силата на пресъдено нещо на съдебното решение се разпростира и върху вземания, предявени с възражението за прихващане. Вземането, предявено в процеса с възражение за прихващане, става ликвидно дори да е било спорно, тъй като за напред получава качеството на "присъдено нещо".

Това становище е възприето и в решение № 225 от 28.05.2011 г. по т. д. № 631/2010 г. ВКС, II т. о., постановено по реда на чл. 290 и сл. ГПК. В решението са разгледани предпоставките за прихващане, като са разграничени хипотезите на прихващане в материалноправен аспект -  чл. 103, ал. 1 ЗЗД, и на съдебна компенсация, като е изразено принципното становище, че във всички случаи за настъпване на ефекта на компенсацията /прихващането/ - погасяване на насрещните вземания за пари или за еднородни и заместими вещи е до размер на по-малкото от тях. Прието е, че от гледна точка на процесуалното право евентуалното възражение за прихващане е процесуално действие за защита срещу иска, при което за разлика от материалноправното възражение, съдебната компенсация погасява насрещните вземания занапред. Поради това без значение за допустимостта му е дали компенсационното правоотношение е настъпило преди или след предявяването на иска, тъй като ефектът на прихващането ще се прояви след установяване с влязло в сила решение на съществуването на насрещните вземания и на тяхната изискуемост - чл. 298, ал. 4 ГПК, аналогичен на чл. 221 ГПК отм. Фактическият състав на правото да се извърши прихващане по  чл. 103, ал. 1 ЗЗД включва: съществуването на две действителни вземания/ задължения/; вземанията да са насрещни; двете вземания да имат за предмет пари или еднородни и заместими вещи; вземането на страната, която прихваща / активното вземане/ да е изискуемо и ликвидно. Ликвидно е вземането, по което няма спор между страните по материалното правоотношение, както и установеното с влязло в сила съдебно решение вземане.

С решение № 148 от 29.10.2009 г., по т. дело № 79/2009 г. на ВКС, II т. о. в тълкувателната част на мотивите е прието, че правният ефект при съдебното прихващане настъпва с влизане в сила на съдебното решение, с което се установява съществуването на насрещно вземане, неговата изискуемост и ликвидност. С влизане в сила на решението спорното, неликвидно насрещно вземане става ликвидно.

Настоящият съдебен състав споделя цитираната съдебна практика за предпоставките за съдебно прихващане на две насрещни вземания. В тази връзка намира, че установените в настоящото съдебно производство две насрещни вземания – на ищеца: в размер на сумата от 78 700 лева, за извършени, но неразплатени СМР, по договор за строителство от 06.03.2013г. сключен между „Ч.” ООД като възложител и „В.М.” ЕООД като изпълнител, с предмет СМР на обект „М.”, находящ се по продължение на около 1 до 3 км над гр. Е. по р. М.и за сумата от 11 892,16 лева – мораторна лихва върху главницата от 78 700 лева за периода от 24.03.2015г. /дата на падежа на плащане - съгл. чл.5, ал.1, т.2 от Договора / до 28.09.2016г. – датата на завеждане на исковата молба в съда и на ответника: в размер на 168 840.77 лева, за неустойка за забавено изпълнение по чл.42 от договора, следва да бъдат прихванати до размера на по-малкото от тях. В случая по-малкото вземане е това на ищеца, поради което и предявените от него искове, като неоснователни следва да бъдат отхвърлени.

 Предвид на всичко изложено и предвид основателността на направеното възражение за прихващане, предявените обективно съединени искове с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.266, ал.1 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД следва да бъдат отхвърлени.

По разноските:

С оглед изхода на спора ищецът няма право на претендираните от него съдебни разноски. Ответникът не е направил искане за присъждане на съдебни разноски.

            Воден от горното, съдът

 

Р  Е  Ш  И :

 

ОТХВЪРЛЯ предявените от „В.М.” ЕООД, ЕИК . с адрес: ***, представлявано от управителя Д. Ц.М. срещу „Ч.” ООД, с ЕИК ., със седалище и адрес на управление:***, представлявано от управителя инж. З. Г. Ч. обективно съединени осъдителни искове по чл.79 вр. с чл.266, ал.1 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД - за заплащане на сумата от 78 700 лева, представляващи неизплатена главница по фактура №654/17.03.2015г., издадена по Договор за строителство от 06.03.2013г. и на сумата от 11 892,16 лева – претендирана като законна лихва за забава върху главницата от 78 700 лева за периода от 24.03.2015г. /дата на падежа на плащане - съгл. чл.5, ал.1, т.2 от Договора / до 28.09.2016г. – датата на завеждане на исковата молба в съда, ведно със законната лихва от 28.09.2016г. датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на сумите, КАТО ПОГАСЕНИ ЧРЕЗ ПРИХВАЩАНЕ с насрещното вземане на „Ч.” ООД, с ЕИК . за неустойка, дължима от „В.М.” ЕООД, на основание чл.42, ал.1 от Договора за строителство от 06.03.2013г., поради забавено изпълнение на СМР по същия.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от получаване на препис от същото.

           

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: