Р Е Ш Е Н И
Е
№ 189
Гр. Перник, 12.07.2017
г.
В И М Е Т О Н А Н А
Р О Д А
ПЕРНИШКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданска колегия, II съдебен състав, в публичното съдебно заседание на четвърти
юли две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАРИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ГЕОРГИЕВА
Мл. съдия ИВЕТА ИВАНОВА
при секретаря Златка Стоянова, като разгледа докладваното
от младши съдия Иванова в. гр. дело № 293 по описа на съда за
2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 247, ал. 4, вр. чл.
258 - чл. 273 ГПК.
С Решение № 134 от 08.03.2017 г., постановено по гр. дело № 383/2014 г.
по описа на Радомирския районен съд, Гражданска колегия, III състав, е оставено
без уважение искането на ищеца В.Л.Н., обективирано в
молба с рег. № 1037 от 24.02.2017 г. за допускане на поправка на очевидна
фактическа грешка в Решение № 20 от 26.02.2015 г., постановено по гр. дело №
383/2014 г. по описа на Радомирския районен съд.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от молителя
– ищеца В.Л.Н., чрез пълномощника си адв. К.Г., с оплаквания за неговата
неправилност. Оспорва се извода на първоинстанционния съд, че с молбата се цели
пререшаване на спора по същество, вместо поправяне на допусната очевидна
фактическа грешка. Конкретно се посочва, че се касае за несъответствие между
формираната воля на съда по отношение границите на спорния по делото имот и нейното
външно изразяване. Изяснява се, че при определянето на последните следва да
бъде съобразено отразеното в нотариалните актове, които установяват правото на
собственост на страните по делото. При формиране на фактическите си и правни изводи
в решението, чиято поправка се иска, съдът е приел за доказано, че източната
граница на имота на въззивника е имотът на И.С., като тази воля е обективирана изрично
и в първата част от диспозитива на решението. В частта му обаче, в която е
направено описание на имота по скицата на вещото лице липсва посочване на
границата от изток, което поставя въпроса коя част от диспозитива е вярна и
подлежи на вписване. Индивидуализирането на имота на жалбоподателя в диспозитива
на решението съгласно приложената скица е в противоречие с формираната воля на
съда в мотивите на съдебния акт и отразена в другата част от диспозитива. Поддържа
се, че по този начин във възприетото буквено описание на имота на въззивника по
скицата на вещото лице няма отразена граница с имота на изток, заключен между
букви „ДГ“, поради което същото не отговаря на писмените доказателства,
мотивите и първата част от диспозитива на решението. Твърди се, че тази
очевидна фактическа грешка следва да бъде отстранена чрез посочване в
диспозитива на решението, чиято поправка се иска, на съседите на имотите на
страните по делото, така, както са описани в нотариалните актове за собственост. Поддържа се, че този въпрос е от
значение за изясняване на границите между двата имота, за правилното им
нанасяне в кадастъра и вписване на решението в Агенцията по вписвания. С тези
съображения се иска отмяна на обжалваното решение и допускане на исканата
поправка. Претендират се разноските пред двете съдебни инстанции за адвокатско
възнаграждение.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника Д.Г.Е.,
чрез пълномощника му адв. Г.М., в който жалбата се оспорва като неоснователна.
Твърди се, че правилно първоинстанционният съд е достигнал до извод относно
липсата на допусната очевидна фактическа грешка в решението по съществото на
спора. Въззиваемият намира, че процесното искане по чл. 247 ГПК е опит да бъде
преразгледана правилността на влязлото в сила съдебно решение. Поддържа, че
релевантни са фактическите и правни изводи на съда, обективирани в мотивите на
съдебния акт и напълно съответстващи на диспозитива, където са обсъдени
събраните доказателства в тяхната съвкупност, а не установеното единствено въз
основа на нотариалните актове. Грешките, допуснати при формиране волята на съда
подлежат на проверка по реда на обжалване на решението. В настоящия случай последното
е преминало през въззивен и касационен контрол, като е останало недоказано
твърдението на въззивника за наличието на допуснат порок. В същото установената
граница между имотите на страните продължава и до буква „Д“, т. е. до имота на И.С..
Предявеният иск с правно основание чл. 109а ЗС определя границите само между
процесните имоти на страните по него. С тези доводи въззиваемият моли обжалваното
решение да бъде потвърдено. Претендират се разноски пред въззивната инстанция
за адвокатско възнаграждение.
Пернишкият окръжен съд, като съобрази доводите на страните и събраните
по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, в съответствие с правилата
на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Производството е образувано по въззивна жалба,
подадена от страна с правен интерес, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт (доколкото решението, чиято
поправка се иска подлежи на обжалване, то и решението, с което съдът се е
произнесъл по молбата по чл. 247, ал. 1 ГПК също подлежи на въззивен контрол), поради
което същата е процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му –
само в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен в проверката си
до релевираните в жалбата основания за неправилност. Съдът служебно може да
провери и спазването на приложими към спора императивни материалноправни норми,
дори когато тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване, в
който смисъл са задължителните за съда разяснения, дадени в т. 1 на
Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013
г., постановено по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС.
Настоящият въззивен състав намира, че обжалваното
решение е валидно и допустимо. Първата инстанция се е произнесла по молба,
подадена в срок и от легитимирана страна. Не е нарушена и императивна
материалноправна норма, поради което съдът дължи произнасяне по наведените във
въззивната жалба доводи за неправилност.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с молба с
правно основание чл. 247, ал. 1 ГПК, подадена от ищеца В.Л.Н. с искане за
допускане на поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на Решение №
20 от 26.02.2015 г., постановено по гр. дело № 383/2014 г. по описа на
Радомирския районен съд, Гражданска колегия, III състав. В молбата се
твърди, че при описание на границите на имота на молителя в буквено изражение
във втория абзац от диспозитива на решението не е посочена имотната граница от
изток с И.С., заключена между буквите „ДГ“ съгласно скицата на вещото лице.
Посочва се, че същата фигурира в нотариалните актове, приложени по делото, в мотивите
и в първия абзац от диспозитива на
решението.
За да постанови обжалвания съдебен акт първата
инстанция е приела, че съдът по същество е обосновал извода си относно
кредитирането на експертното заключение в една част, както и начина на
определяне границата между процесните имоти. Констатирал е, че е налице
единство между формираната воля в мотивите и изричното изразяване в диспозитива
на решението. Изяснил е, че чрез поправка на очевидна фактическа грешка не може
да се пререшава спорът по същество, съответно да бъде изменена предявената
искова претенция. С тези мотиви искането на молителя е оставено без уважение.
Въззивният съд намира извода за законосъобразен,
предвид следните съображения:
Производството по гр. дело № 383/2014 г. по
описа на Радомирския районен съд, Гражданска колегия, III състав е било
образувано по искова молба, подадена от В.Л.Н. срещу Д.Г.Е. с предявени в
условията на обективно съединяване иск по чл. 109а ЗС и иск по чл. 45, ал. 1 ЗЗД. С Решение № 20 от 26.02.2015 г. съдът е определил границата между
неурегулиран поземлен имот, собственост на В.Л.Н., находящ
се в с. ***, махала „***“, общ. Радомир, с площ от 660 кв. м., при съседи: от
запад – имот на Г. М., от изток – имот на И.С. и земеделска земя, от север –
път и имот на наследниците на С.И. и от юг – земеделски земи, представляващ по
скицата на вещото лице Д.И., приета в съдебно заседание от 04.02.2015 г.,
пространството, заключено между северозападния ъгъл на сграда, означена с „МЖ“ в
оцветеното в жълто пространство по цялата външна северна стена, последователно
до буквите ТЖЕЦЗИЙ и до същия северозападен ъгъл и неурегулиран поземлен имот, собственост
на Д.Г.Е., находящ се в с. Кошарите, махала „Петрово“,
с площ от около 640 кв. м., при граници на имота: път, И.С., Г. М. и ТКЗС,
представляващ по скицата на вещото лице пространството, заключено между
северозападния ъгъл на сграда, означена с „МЖ“ в оцветеното в жълто
пространство по цялата северна стена последователно до буквите ТЖЕДГПНМЛК и до
същия северозападен ъгъл, по скицата на вещото лице, както следва: от северозападния
ъгъл на означена с „МЖ“ сграда в оцветеното в жълто пространство по цялата външна
северна страна, последователно до буквите ТЖЕД. Постановено е, че скицата към заключението
на вещото лице Д.И., прието в съдебно заседание от 04.02.2015 г., приподписана
от съда е неразделна част от решението. С последното е отхвърлен предявеният
иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане от Д.Г.Е. на В.Л.Н.
сумата от по 300 лв. месечно, представляваща обезщетение за причинените
имуществени вреди в резултат на незаконно преминаване през собствения на
последния недвижим имот, считано от 01.04.2012г. до преустановяване на незаконното
преминаване.
В мотивите на решението съдът е приел, че границата
между собствените на страните неурегулирани поземлени имоти следва да бъде
определена от северозападния ъгъл на сградата, намираща се в площта, оцветена в
жълто и означена с МЖ, по дължината на цялата северна стена, последователно до
буквите ТЖЕД. Констатирал е, че между страните не е спорно, а и от приложените
като писмени доказателства по делото нотариални актове се установява, че
имотите, границата между които е спорна, са обособени чрез разделянето на две
части на неурегулиран поземлен имот – дворно място (селище) от около 1300 кв.
м., намиращо се в с. Калище, махала
„Петрово“, цялото при съседи: път, И.С., Г. М. и ТКЗС. Изяснил е, че реална
част от този имот – 660 кв. м., ведно с намиращата се в нея къща, при граници: И.С.,
Г. М., ТКЗС и продавачите – праводателите на ответника са придобити в
съсобственост от лицата Л.С. и П.С. по силата на договор за покупко-продажба,
обективиран в нотариален акт № 197, том I, дело I
512/1968 г. Впоследствие този имот е прехвърлен изцяло в собственост на ищеца В.Л.Н..
Прието е за необосновано твърдението на последния, че границата между двата
имота е минавала по означението с букви КЛРОСПГ, като не е възприет и извода на
вещото лице, че имотът на ответника е сборът от площите, оцветени на скицата в
зелено и кафяво, тъй като по делото е доказано, че пространството в кафяво се е
използвало за път, а и двата имота не са имали достъп до такъв. Съдът е изяснил,
че имотът на ответника включва площта на скицата, оцветена в зелено и площта
между буквите КЛПГДЕЖТ и до края на северната стена на сградата, означена с МЖ
и буква К. В мотивите е констатирано също, че оставащата част от отразения на
скицата имот, а
именно – площите, оцветени в червено и в жълто, заключващи се между буквите
ТЖЕЦЗИЙ до северозападния ъгъл на сградата в пространството в жълто, означена с МЖ, по северната стена и
до буквата Т е с обща площ от около 655 кв. м. и в най-голяма степен
съответства на площта, прехвърлена през 1968 г. от праводателите на ответника.
Изяснено е, че във всички приложени по делото нотариални актове границите на
имотите са посочени по съседи и напълно съвпадат с границите, описани в
най-ранния нотариален акт, очертаващ площта на целия имот от 1300 кв. м. Съдът
е продължил с мотиви, че това ги прави недостатъчно конкретни, за да служат
като критерий, достатъчен да обоснове крайния извод. Първата инстанция е приела,
че следва да определи границата между имотите на двете страни, като е направила
буквено описание на имота на ищеца В.Н. съгласно скицата на вещото лице, а
именно: разположен между северозападния ъгъл на сграда, означена с МЖ в
оцветеното в жълто пространство по цялата северна стена и последователно до
буквите ТЖЕЦЗИЙ и до същия северозападен ъгъл.
Както вече се изясни, в молбата по чл. 247, ал.
1 ГПК ищецът В.Н. твърди, че в така постановеното решение е допусната очевидна
фактическа грешка, изразяваща се в отсъствието в една част от диспозитива на
описана граница на имота на ищеца от изток с И.С. в буквеното изражение,
съгласно скицата на вещото лице, неразделна част от решението. Въззивният съд
намира, че не е налице посоченото несъответствие. От мотивите на съдебния акт,
чиято поправка се иска, се установява, че първоинстанционният съд е формирал
воля в смисъл, че имотът на В.Л.Н. с площ от 660 кв. м. е заключен по скицата
на вещото лице между северозападния ъгъл на сграда, означена с МЖ в оцветеното
в жълто пространство по цялата северна стена последователно до буквите ТЖЕЦЗИЙ
и до същия северозападен ъгъл. Това описание е възпроизведено и в диспозитива
на съдебното решение. Необосновано се твърди, че липсва отразяване на границата
от изток, заключена в буквите ДГ, тъй като правосъдната воля е границата на
имота на ищеца от тази страна да спре до буква Е, без да продължава до букви Д
и Г. В мотивната част на решението е прието, че имотът на насрещната страна –
ответника с площ от около 640 кв. м. е заключен по скицата на вещото лице между
северозападния ъгъл на сграда, означена с МЖ в оцветеното в жълто пространство
по цялата северна стена последователно до буквите ТЖЕДГПНМЛК и до същия северозападен
ъгъл. Следователно именно неурегулираният поземлен имот, собственост на Д.Е.
има граница, включваща буквите ДГ.
Предвид изложеното, доводът на въззивника за
допусната явна фактическа грешка при посочване границите на имота на ищеца в тяхното
буквено изражение се явява неоснователен. Такава би била налице в случай, че в
мотивите на съдебния акт първоинстанционният съд е приел за установено, че
имотът на ищеца включва и пространството по продължението на буквите ДГ.
Отсъствието на изводи в този смисъл в мотивите на решението обосновава и
липсата на отразяване на такава граница в неговия диспозитив. Действително в последния
неурегулираният поземлен имот, собственост на В.Л.Н. е индивидуализиран и по
площ и съседи според нотариалните актове за собственост. Същото описание обаче
се съдържа и в мотивите на съдебното решение. Същевременно съдът се е позовал на
границите на имотите на двете страни съгласно означението им по скицата на
вещото лице, като в мотивите изрично е констатирал, че тяхното описание в приложените
по делото нотариални актове напълно съвпада с границите, описани в най-ранния такъв,
който обаче очертава площта на целия имот от 1300 кв. м., и това ги прави
недостатъчно конкретни, за да служат като критерий, достатъчен да обоснове
крайния извод по делото.
Очевидната фактическа грешка
представлява всяко несъответствие между формираната в мотивите истинска воля на
съда и нейното външно изразяване в диспозитива на решението. Производството по чл.
247 ГПК може да бъде надлежно заявено и проведено когато съдът, чието решение
следва да бъде поправено по посочения процесуалноправен ред, след като е обсъдил
събраните по делото доказателства и е направил изводите си по правния спор е
пропуснал или погрешно е отразил същите в диспозитива на своя акт. В настоящия
случай обаче първоинстанционният съд е приел за установено, че имотът на ищеца В.Л.Н.
е заключен по скицата на вещото лице в пространство, което не включва
продължение по буквите Д и Г и тази негова правосъдна воля е обективирана в
диспозитива на решението. Налице е пълно съответствие между мисловната дейност
на съда и нейното външно изразяване, поради което липсва твърдяното
противоречие.
Безспорно в съдебната практика е становището, че
под искане за поправка на очевидна фактическа грешка не могат да бъдат
поправени грешки, които съдът е допуснал в процеса на формиране на волята си.
Чрез допускане поправка на очевидна фактическа грешка в производство по чл.
247, ал. 1 ГПК не може да се замести вече формирана и изразена в съдебния акт
воля на съда, което би довело до недопустима промяна в крайния правен резултат,
както правилно е приел в обжалваното решение първоинстанционният съд. В молбата
си по чл. 247, ал. 1 ГПК ищецът В.Н. твърди, че описанието в буквено изражение
по скицата не отговаря и на приетите по делото писмени доказателства.
Проверката на верността на този довод обаче е по съществото на правния спор
между страните и то в производство, образувано по пътя на инстанционния съдебен
контрол чрез обжалване на съдебния акт, но не и въпрос на допусната явна
фактическа грешка.
От всичко изложено следва, че изводите на двете
съдебни инстанции относно отсъствието на твърдяната очевидна фактическа грешка съвпадат,
поради което обжалваният съдебен акт, като законосъобразен, следва да бъде
потвърден, а въззивната жалба, като неоснователна, оставена без уважение.
По
разноските:
При този изход на правния спор право на разноски
пред въззивната инстанция на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 ГПК има въззиваемата
страна – Д.Г.Е.. Последният е направил искане за присъждане на такива за адвокатско
възнаграждение за процесуалното представителство пред Окръжен съд-Перник в
размер на сумата от 200 лв. По делото е представен договор за правна защита и
съдействие /л. 23 от делото на ПОС/, в който изрично е отбелязано, че
договореното адвокатско възнаграждение в размер на 200 лв. е платено в брой,
поради което реалното му заплащане следва да се приеме за доказано, предвид
задължителните за съда разяснения, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2013 г. на
ОСГТК, ВКС. Направените от въззивника В.Л.Н. разноски следва да останат за
негова сметка.
На основание чл. 247, ал. 4, вр. чл. 280, ал. 2 ГПК решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд, в
едномесечен срок от връчването му на страните, при наличието на основанията по
чл. 280, ал. 1 ГПК.
Така мотивиран и на
основание чл. 271, ал. 1, предл. 1 ГПК, Пернишкият окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 134 от
08.03.2017 г., постановено по гр. дело № 383/2014 г. по описа на Радомирския районен
съд, Гражданска колегия, III състав.
ОСЪЖДА В.Л.Н., с ЕГН **********, с адрес: *** на основание чл. 273,
вр. чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на Д.Г.Е., с ЕГН **********, с адрес: ***,
сумата от 200 лв., представляваща сторени разноски пред въззивната инстанция за
адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред Върховния
касационен съд, в едномесечен срок от връчването му на страните, при наличието
на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.