Р
Е Ш Е Н И Е
град София, 20. 05. 2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският градски съд, Гражданско отделение, III - В въззивен състав, в открито
съдебно заседание на двадесет и осми януари две хиляди двадесет и първа година
в състав:
Председател: Николай Димов
Членове: 1. Велина Пейчинова
2. младши съдия Любомир Игнатов
при участието
на съдебния секретар Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от младши
съдия Любомир Игнатов в. гр. д. № 808 по
описа на Софийския градски съд за 2020
г., за да се произнесе, съобрази следното.
Производството
е по реда на чл. 258 от Гражданския процесуален кодекс ГПК) и следващите.
Образувано е
въз основа на постъпила въззивна жалба от ответника в първоинстанционното
производство В.В.Р., ЕГН **********, адрес ***, съдебен адрес ***, кантора 9
(въззивник) чрез особения представител адвокат
П.А., срещу решение № 242743, постановено на 14. 10. 2019 г. от Софийския
районен съд, 35-и състав, по гр. д. № 32140 по описа на Софийския районен съд
за 2018 г. (обжалвано решение). С обжалваното решение районният съд частично е
уважил изцяло иск с правно основание чл. 415 ГПК във връзка с чл. 99 във връзка
с чл. 240 от Закона за задълженията и договорите ЗЗД) за сумата от 750 лева,
представляваща неплатена главница по договор за издаване на кредитна карта;
уважил е частично иск по чл. 422 ГПК във връзка с чл. 86 ЗЗД за 230 лева и 10
стотинки от общия предявен размер от 276 лева и 42 стотинки; и е отхвърлил
изцяло иск за договорна лихва в размер на 40 лева и 34 стотинки.
Въззивникът твърди,
че обжалваното решение е неправилно. Заявява, че в договора за кредит всъщност няма предвидена възможност по време
на действието му да бъде извършено прехвърляне на вземането. Поддържа, че
районният съд не е обсъдил възражението му за изтекла погасителна давност.
Освен това твърди, че прехвърлянето на вземането не му е било надлежно
съобщено, защото връчването на съдебните книжа ведно с приложеното към тях
уведомление за цесията по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК в хода на исковото
производство не представлява уведомяване на длъжника за извършената цесия. Добавя,
че назначаването на особен представител, който да го представлява по делото има
за цел осигуряване на защита на процесуалните интереси на ответника в исковото
производство, но не води до надлежно уведомяване на самия длъжник. Иска от
въззивния съд да отмени обжалваното решение и да постанови ново, с което да
отхвърли иска. Иска също така въззивния съд да отмени и решението на
първоинстанционния съд за разноските в заповедното производство.
В срока по чл.
263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца в първоинстанционното
производство „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК ******, седалище и адрес на управление ***
(въззиваемо дружество). В писмено изявление за разглеждането на делото в
открито заседание пред въззивния съд оспорва въззивната жалба. Твърди, че
обжалваното решение е валидно, допустимо, правилно и обосновано, изцяло
съобразено с материалния и процесуалния закон и със събраните по делото
доказателства. Заявява, че договорът за кредит предвижда възможност за прехвърляне
на вземанията в чл. 51 и чл. 74. Твърди, че районният съд е обсъдил
възражението на ответника за изтекла погасителна давност и е обосновал защо
счита, че то е основателно за вземането за възнаградителна лихва и
неоснователно за вземането за главница. Поддържа, че в заповедното производство
не се изисква от заявителя да представи доказателства за съществуването и
изискуемостта на вземането, а се изисква да изложи достатъчно твърдения в тази
насока. Заявява, че законът не установява определена форма, в която следва да
бъде направено уведомяването на длъжника за извършената цесия. Допълва, че
връчването на всички книжа по делото е надлежно, ако е направено на особения
представител, и от този момент се пораждат свързаните с факта на връчването
правни последици. Сравнява връчването на съдебни книжа чрез особен представител
с връчването на нотариална покана по чл. 50 от Закона за нотариусите и
нотариалната дейност във връзка с чл. 47, ал. 1-5 ГПК, в който случай
нотариалната покана се счита връчена и без да е необходимо назначаването на
особен представител в нотариалното производство.
След като разгледа твърденията на страните и като съобрази
събраните в първоинстанционното производство доказателства, съдът направи
следните фактически и правни изводи.
Въззивната
жалба е подадена от заинтересована страна срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт в законоустановения срок. Държавна такса по въззивната жалба не се внася
авансово, когато въззивникът се представлява от особен представител. При това
положение въззивната жалба е редовна и допустима.
Въззивният съд
констатира, че въззивната жалба е подадена срещу обжалваното решение без да е
направено изрично уточнение в коя част то се обжалва. Доколкото искът по чл.
422 ГПК във връзка с чл. 86 ЗЗД е бил частично отхвърлен, а искът за
установяването на съществуването на вземане за възнаградителна лихва е бил
изцяло отхвърлен, въззивникът (ответникът) няма правен интерес да обжалва
първоинстанционното решение в съответните части. Въззивният съд приема, че
въззивната жалба е подадена срещу обжалваното решение в частта, в която искът по чл. 415 ГПК във връзка с чл. 99 във
връзка с чл. 240 ЗЗД е бил уважен изцяло, както и в частта, в която искът по
чл. 422 ГПК във връзка с чл. 86 ЗЗД е бил уважен частично.
При служебна проверка
въззивният съд установява, че обжалваното решение е валидно и допустимо в
обжалваната част. Относно правилността му в обжалваната част въззивният съд
приема следното.
Страните не
спорят, а и от представените по делото писмени доказателства се установява, че
въззивникът е сключил договор за издаване и ползване на международна кредитна
карта № 0712130197499196 на 13. 12. 2007 г. с „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД,
ЕИК ******(цедент). По силата на договора цедентът е издал на въззивника
основна международна кредитна карта „Виза Класик/МастърКард Стандард“
(стандартна) и „Виза Голд/МастърКард Голд“ (златна) и е одобрил кредитен лимит
в размер на 750 лева, който не може да бъде надвишаван. Страните са уговорили и
лихва върху ползваната от кредитния лимит сума.
Страните не
спорят, а и от експертното заключение по съдебно-счетоводната експертиза се
установява, че въззивникът е заплащал месечните погасителни вноски по кредита
до 15. 06. 2012 г. Въззивникът не е представил доказателства за заплащането на
месечни вноски след този момент. При това положение правилно районният съд е
преценил, че тригодишният срок на договора е бил еднократно подновен на 13. 12.
2010 г., след което е изтекъл на 13. 12. 2013 г. съгласно раздел V от договора. Според експертното
заключение по съдебно-счетоводната експертиза след изтичането на срока на
договора въззивникът е останал задължен за главницата в размер на 750 лева,
договорната лихва за периода от 08. 08. 2012 г. до 20. 11. 2016 г. в размер на
40 лева и 34 стотинки и за обезщетение в размер на законната лихва за забава за
периода от 29. 03. 2013 г. до 20. 11. 2016 г. от 276 лева и 42 стотинки.
Предвид
обстоятелството, че заявлението за издаването на заповедта за изпълнение е било
подадено на 01. 12. 2016 г., течението на погасителната давност за вземането за
главница и за част от вземането за обезщетението за забава е било прекъснато
въз основа на чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 116, б. „б“ ЗЗД. Районният
съд е изложил подробни мотиви в тази насока, поради което възражението на
въззивника, че доводите му за изтекла погасителна давност не са били обсъдени,
е неоснователно.
От писмените
доказателства по делото се установява също така, че на 28. 03. 2013 между
цедента и въззиваемото дружество е бил сключен конкретен договор за цесия
(прехвърляне на вземания), съгласно приложението към който цедентът е
прехвърлил в полза на въззиваемото дружество вземания по договора с въззивника
от 13. 12. 2007 г. в размер на 790 лева и 34 (към момента на цесията). Възражението
на въззивника, че цедентът е нямал право да прехвърли вземанията по договора, е
неоснователно. Действително, в раздел VI, т. 51 от договора за издаване и
ползване на международна кредитна карта е предвидено, че при обявяване или
автоматична предсрочна изискуемост на дълга или пристъпване към принудително
изпълнение банката (цедентът) си запазва правото да прехвърля правата си по
този договор на трето лице. От тази уговорка обаче не следва извод, че страните
са забранили прехвърлянето на вземанията по договора извън случаите на
настъпване на предсрочна изискуемост или пристъпване към принудително
изпълнение. Действителният смисъл на уговорката е, че банката (цедентът) може
да прехвърли вземанията си по договора както извън случаите на предсрочна
изискуемост или пристъпване към принудително изпълнение, така и в същите
случаи.
По делото се
установява също така, че цедентът е упълномощил въззиваемото дружество да
съобщи на въззивника за цесията (л. 16 от исковото производство на районния
съд); представено е и уведомление от въззиваемото дружество до въззивника за
цесията (л. 6 от исковото производство на районния съд), което е било връчено
на назначения му особен представител като приложение към исковата молба.
Мнозинството от настоящия съдебен състав приема възражението на въззивника за
ненадлежно съобщаване на цесията за основателно. Законът (чл. 99, ал. 4 ЗЗД) не
предвижда специална форма за съобщаването за извършената цесия. От друга страна
обаче, назначеният по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител не може да
доведе до знанието на длъжника съобщението за извършената цесия. Освен това
неговата представителна власт е ограничена с оглед функцията му по
осъществяването на процесуално представителство и той не може да се приеме за
овластен за приемането на изявления с материалноправни последици. Следователно прехвърлянето на вземанията по
договора за издаване и ползване на международна кредитна карта не е породило
действие спрямо въззивника. Поради тази причина исковете са неоснователни.
По изложените
съображения въззивният съд приема въззивната жалба за основателна. Обжалваното
решение трябва да бъде отменено в съответната част като неправилно.
Разноски. Предвид изхода на делото и изричната
претенция на въззивника, въззивният съд следва да отмени обжалваното решение в
частта за разноските в заповедното производство. Въззивникът не е претендирал
разноски във въззивното производство. Сторените от въззиваемото дружество
разноски за възнаграждение на особения представител на въззивника във
въззивното производство следва да останат за негова сметка. Освен това
въззиваемото дружество трябва да бъде осъдено да заплати държавна такса за
основателната въззивна жалба на Софийския градски съд в размер на 25 лева.
Така
мотивиран, съдът
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯВА решение № 242743,
постановено на 14. 10. 2019 г. от Софийския районен съд, 35-и състав, по гр. д.
№ 32140 по описа на Софийския районен съд за 2018 г. в частта, в която е признато за установено по отношение на В.В.Р.,
ЕГН **********, адрес ***, че дължи на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК ******,
седалище и адрес на управление ***, по предявения иск с правно основание чл. 415,
ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс във връзка с чл. 99 във връзка с чл. 240
от Закона за задълженията и договорите сумата от 750 лева, представляваща
неплатена главница по договор за издаване на кредитна карта от 13. 12. 2007 г.,
сключен между „Райфайзенбанк България“ ЕАД и В.В.Р., вземането по който е
прехвърлено на заявителя с договор за цесия от 28. 03. 2013 г., ведно със
законната лихва от 06. 11. 2017 г. до окончателното изплащане на вземането,
както и по предявения иск с правно основание чл. 422 от Гражданския процесуален
кодекс във връзка с чл. 86 от Закона за задълженията и договорите сумата от 230
лева и 10 стотинки, представляваща мораторна лихва за периода от 01. 12. 2013
г. до 20. 11. 2016 г., за които е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. №
850/2017 г. по описа на Софийския районен съд, като вместо това постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения от
„Ф.И.“ ЕАД, ЕИК ******, седалище и адрес на управление *** срещу В.В.Р., ЕГН **********, адрес ***, иск с правно основание чл. 415,
ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс във връзка с чл. 99 във връзка с чл. 240
от Закона за задълженията и договорите за установяване на съществуването на
вземане за неплатена главница в размер на 750 лева по договор за издаване на
кредитна карта от 13. 12. 2007 г., сключен между „Райфайзенбанк България“ ЕАД и
В.В.Р., вземането по който е прехвърлено на заявителя с договор за цесия от 28.
03. 2013 г.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Ф.И.“
ЕАД, ЕИК ******, седалище и адрес на управление *** срещу В.В.Р., ЕГН **********, адрес ***, иск с правно основание чл.
422 от Гражданския процесуален кодекс във връзка с чл. 86 от Закона за
задълженията и договорите за установяване на съществуването на вземане за
мораторна лихва във връзка с договор за издаване на кредитна карта от 13. 12.
2007 г., сключен между „Райфайзенбанк България“ ЕАД и В.В.Р., вземането по
който е прехвърлено на заявителя с договор за цесия от 28. 03. 2013 г., до
размера от 230 лева и 10 стотинки и за периода от 01. 12. 2013 г. до 20. 11.
2016 г.
ОТМЕНЯВА решение №
242743, постановено на 14. 10. 2019 г. от Софийския районен съд, 35-и състав,
по гр. д. № 32140 по описа на Софийския районен съд за 2018 г. в частта за
разноските, в която В.В.Р. е бил осъден да заплати на „Ф.и.“ ЕАД сумата от 298
лева и 60 стотинки, която представлява съразмерната част от направените
разноски по ч. гр. д. № 850/2017 г. по описа на Софийския районен съд, 35-и
състав.
ОСЪЖДА „Ф.И.“ ЕАД да
внесе по платежна сметка на Софийския градски съд сумата от 25 лева – държавна
такса за въззивната жалба на В.В.Р..
Решението не
подлежи на касационно обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.
(на особено мнение)
Особено
мнение на младши съдия Любомир Игнатов
Не
съм съгласен с мнението на мнозинството от настоящия съдебен състав, че цесията
не е била надлежно съобщена на въззивника. Чл. 99, ал. 4 ЗЗД не предвижда
нарочна форма за уведомяването на длъжника за прехвърлянето на вземането. То
може да бъде направено както от представител на цедента (предишния кредитор),
така и на представител на длъжника. В последния случай няма законово изискване
представителят на длъжника да бъде негов пълномощник. Той може да е също така
законов представител или представител, назначен от съда. Не е нужно възприетия
от представителя факт да бъде фактически доведен до знанието на
представлявания. Най-сетне правото на цесионаря (новия кредитор) не следва да
бъде отречено със сила на пресъдено нещо единствено поради пасивното поведение
на длъжника и невъзможността последният да бъде открит, включително от съда с
присъщите му държавновластнически правомощия.
По
изложените съображения приемам, че въззивникът е бил надлежно уведомен за
извършената цесия с размяната на книжата в първоинстанционното исково
производство. Обжалваното решение е правилно и трябва да бъде потвърдено в
съответната част.
младши съдия Любомир Игнатов