РЕШЕНИЕ
№ ……………….
София, 21.02.2019 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ЧЕТВЪРТИ „Б“ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в открито заседание на тринадесети декември две хиляди и осемнадесета година в състав:
|
|
ПРЕДСЕДАТЕЛ: |
РЕНИ КОДЖАБАШЕВА |
|
|
ЧЛЕНОВЕ: мл. съдия |
СТАНИМИРА ИВАНОВА АНДРЕЙ ГЕОРГИЕВ |
при участието на секретаря Капка Лозева,
като разгледа докладваното от младши съдия ГЕОРГИЕВ въззивно гражданско дело № 9620 по описа за 2018 година, като взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 271 ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба от 02.04.2018 г. на С.О. срещу Решение № 357944/12.03.2018 г. по гражданско дело № 19044/2016 г. на Софийския районен съд, 90. състав, с което по отношение на въззивника е признато за установено, че собственик на реална част от урегулирани поземлени имоти XIII, XIV и XV в квартал 71 по плана на район Слатина, С.О. с площ 471, 78 кв.м. и построените върху нея жилищна сграда с площ 57,40 кв.м. и стопанска постройка с площ 14, 30 кв.м. (описани графично в комбинирана скица от 06.02.2018 г. на лист 98 от първоинстанционното дело) е С.С.Г., която придобила собствеността въз основа на давностно владение за периода от 29.04.2000 г. до 29.04.2010 г. Общината е осъдена да плати и разноските на ищцата Г..
Във въззивната жалба се излагат оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради необоснованост, противоречие с материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила. Твърди се, че не е установено въззиваемата Г. да е владяла постройките в имота, а първоинстанционният съд бил приел този факт за безспорен в решението си, като се позовал и на изслушаната по делото експертиза. Излагат се доводи, че въззивникът – С.О., е придобил имота на основание чл. 2, ал. 2, 5 ЗОС (ред. от ДВ, бр. 44/1996 г.), тъй като не е установено имотът да е имал друг собственик. Сочи се, че общината е посочена за собственик и в приетите по делото разписни листове от кадастралния регистър. Твърди се, че през 1996 г. общината необезпокоявано владяла имота като свой, което се установявало от отбелязването в кадастралния регистър. Излагат се доводи, че липсата на трайно ограждане на имота към 2012 г. също показва, че въззиваемата Г. не е владяла трайно имота. Твърди се, че посоченото от първоинстанционния съд, че общината не е доказала, че е прекъснато владението на въззиваемата Г., противоречи на правилата за доказателствена тежест, според която общината не следва да доказва подобен отрицателен факт. Излагат се доводи, че актовете за общинска собственост не били оспорени от въззиваемата Г., поради което съдът се бил произнесъл по въпрос за неправилно актуване на имоти, с което не е сезиран. Излагат се доводи, че е нарушен редът при разпита на свидетелката М., която присъствала в залата при изслушването на вещото лице. Твърди се, че в мотивите на съдебното решение е посочено, че не може да се установи през коя година са построени намиращите се в спорния имот сгради, а съдът е приел, че същите са били владени от въззиваемата Г. в периода от 2000 г. до 2010 г. Сочи се, че съдът не можел да определи границите на имот според приложената по дело скица, която обхваща части от урегулирани поземлени имоти, защото това противоречало на разпоредбите на ЗУТ. Твърди се, че въззиваемата Г. не можела да придобие общински имот по давност, тъй като с § 1 ЗИДЗС (ДВ, бр. 46/2006 г.) теченето на давност за имоти – частна общинска собственост, било спряно. Иска се и допускане на разпит на недопуснатите от първоинстанционния съд двама свидетели. Прави се искане за отмяна на първоинстанционното решение и за отхвърляне на предявените искове. Иска се присъждане на разноски и се прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.
В законоустановения срок по делото е постъпил отговор на въззивната жалба от от въззиваемата страна – С.С.Г.. В отговора се излагат аргументи за правилност на първоинстанционното решение. Твърди се, че искът е доказан чрез събраните по делото свидетелски показания, представените документи и изслушаната техническа експертиза. Излагат се доводи, че хипотезата за придобиване на имот от общината при неизвестен собственик не е приложима по делото, тъй като въззиваемата Г. е владеела имота и е плащала данъци при общината, откъдето се установявало кой е владелецът на имота. Оспорва се и тезата, че общината е владеела процесния имот, тъй като по делото нямало такива доказателства и записите в кадастралния регистър не били годни да установят това обстоятелство. Сочи се, че имотът фактически се е владял от въззиваемата Г., като това обстоятелство не се оборва от липсата на данни кога имотът е бил ограден. Твърди се, че набиването на колчета по имотните граници не доказва липсата на ограда. Излагат се доводи, че правилно съдът е установил адреса на въззиваемата Г. по представените от нея документи, а не по записите от НБД „Население“, които са били под контрола на общината и тя е можела да ги изменя. Поддържа се, че данните за заплащане на данъци и сметки за имота от страна на въззиваемата Г. са индиция за владението на имота. Излагат се доводи, че сградите в имота имат статут на търпим строеж и това не ги прави незаконни. Иска се отхвърляне на жалбата и потвърждаване на първоинстанционното решение. Претендират се разноски пред въззивната инстанция.
В съдебното
заседание представителят на въззивника – С.О.,
поддържа жалба, като посочва също така, че процесният имот попада в рамките на
три урегулирани поземлени имота, което е предпоставка същият да не може да бъде
придобит по давност. Претендира разноски.
Представителят
на въззиваемата Г. – адвокат Г., посочва, че липсвала
пречка за придобиване на имота по давност, като регулацията в района не била
приложена. Излагат се доводи, че възражението за придобиване на собственост от
общината поради липса на установен друг собственик на имота било преклудирано
като направено за пръв път с въззивната жалба. Освен това се сочи, че не са
събрани доказателства за това как общината е направила извод, че имотът няма
друг собственик. Твърди се, че актът за общинска собственост не можел да
установи владение, а адресът на въззивницата Г. бил
сменен насила.
Като реплика представителят на С.О. излага доводи, че до съдебното заседание не са правени оспорвания, че имотът е извън регулация, като сочи и че в първоинстанционното производство имало данни, че бившият собственик на земята не бил потърсил правата си по надлежния ред и имотът бил станал общински.
Първоинстанционният съд е приел за установено от събраните в хода на производството показания на свидетелката М., че въззиваемата Г. владее претендирания от нея недвижим имот от 1971 г., когато си изградила в същия жилище, като това се потвърждава и от представените по делото доказателства за адресна регистрация и за плащане на данъци за имота. Същевременно съставът на Софийския районен съд е обосновал извода си, че до 28.04.2000 г. претендираният от въззиваемата Г. недвижим имот не е можело да бъде придобит по давност, тъй като за това са действали различни видове забрани, свързани с обстоятелството, че въззиваемата Г. не е била регистрирана като жител *** и че имотът обхваща части от различни урегулирани поземлени имоти, за каквито до 2000 г. е съществувала забрана за придобиване по давност. Съдът е приел освен това, че не се установява придобивното основание сочено от въззивника – С.О. – че имотът е бил с неизвестен собственик, като е посочил, че в разписните листове към кадастралния план на местността, където процесния имот се намира, от 1959 г. е посочено, че същият се намира върху имоти, заснети като такива на Й.Ц.; В.и Д.Я.Г., и С.С.Т.. С оглед на обстоятелството, че не е установил процесният имот да е бил придобит от С.О. на твърдяното от нея основание, първоинстанционния съд е приел, че забраните за придобиване по давност на общински имоти, съдържащи се в чл. 86 ЗС (отм.) и § 1 от ЗИДЗС (ДВ, бр. 46/2006 г.), не са приложими. Посочил е, че издаденият акт за общинска собственост не доказва наличието на такава, а служи само като индиция, че общината вероятно е владяла имота. С оглед на установеното давностно владение на въззиваемата Г. в периода 29.04.2000 г. – 29.04.2010 г. и липсата на пречки за придобиване по давност, която е приел, първоинстанционният съд е признал въззиваемата Г. за собственик на претендирания от нея имот съобразно приложена по делото скица.
При служебната проверка на обжалваното решение за валидност по реда на чл. 269 ГПК настоящият съдебен състав не установява пороци, които биха могли да доведат до нищожност на решението. Решението е постановено по предявен иск при липса на абсолютни и относителни процесуални пречки, поради което същото е допустимо.
По изложените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение и при служебно приложение на императивните норми на материалния закон по реда на чл. 5 ГПК съгласно тълкуването, дадено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на Върховния касационен съд (ВКС), настоящият съдебен състав намира следното:
Във въззивната жалба С.О. оспорва установеното от първоинстанционния съд владение на въззиваемата Г. върху имота, продължило от 1971 г. до 2010 г. Настоящият съдебен състав намира възраженията срещу установяването на този факт за неоснователни.
Владението на въззиваемата Г. върху процесния имот се установява от два вида доказателствени източници – преки – показанията на свидетелката Анка М. (на лист 107 от първоинстанционното дело), и косвени – представените по делото разписки за заплащане на вода и данъчни задължения за имота, бракоразводно решение, както и отбелязването в изгубилия валидност стар (зелен) паспорт на въззивницата Г., че същата живее в София, кв. „******“, ул. 519, № 42 от 09.02.1982 г. (на лист 24 от първоинстанционното дело).
Настоящият съдебен състав кредитира напълно показанията на свидетелката М., тъй като същите са логични и безпротиворечиви и пресъздават възприятия за факти, които се установяват и от други доказателствени източници по делото. Дадените от нея сведения за местонахождението на недвижимия имот са потвърдени от извършения от вещото лице оглед, за който е съставена скица на имота. Свидетелката М. дава сведения, че от 1971 г., когато се е настанила там, въззиваемата Г. не е променяла границите на имота, който владее, и че имотът се намира на № 42 от уличната номерация на ул. 519 в кв. „******“. Тези показания се подкрепят изцяло от извършеното отбелязване в личния паспорт на въззиваемата Г. (неоспорен по делото документ), както и от описания адрес на имота ѝ в разписките на СП „Водоснабдяване“, отдел „Инкасо“ от декември 1982 г. (на лист 16 от първоинстанционното дело), и от 30.09.1993 г. (на лист 18 от първоинстанционното дело), които установяват, че е извършено плащане от С.Г., и че то е за имот с адрес: ***. Еднозначните данни по всички тези документи позволяват да се установи, че въззиваемата Г. е владяла поне от 1980 г. имот, който винаги е познавала като такъв с адрес: София, кв. „******“, ул. „******.
От друга страна показанията на свидетелката М. относно имота и застрояването в него кореспондират с изводите на вещото лице Якимова от изслушаната пред първоинстанционния съд съдебнотехническа експертиза. Тези изводи са илюстрирани в скица на лист 98 от първоинстанционното дело, която индивидуализира имота на въззиваемата Г. и посочва местоположението му съобразно действащия регулационен план. Съдът кредитира заключенията на вещото лице като логични и основани на пряко добити от него впечатления от оглед на място и от официалните документи, съхранявани при съответните административни органи – регулационни и кадастрални планове и разписни листове към тях. Вещото лице посочва, че имотът, владян от въззиваемата Г. няма установен номер по уличната номерация на ул. „519-та“, но при съвкупната преценка на установеното при огледа и изнесеното от свидетелката М. като данни за имота на въззиваемата следва да се приеме, че същата е владяла от 1971 г. до 29.04.2010 г. именно процесния недвижим имот, посочен от вещото лице и индивидуализиран в цитираната по-горе скица.
Що се отнася до твърденията на С.О., че нейното владение
върху имота се установявало от разписни листове към кадастралната основа на
регулационния план от 1999 г. (на лист 75 от първоинстанционното дело), от
издадените актове за общинска собственост (на лист 64 и 65 от
първоинстанционното дело) и от протокол за трасиране и означаване на имоти – частна
общинска собственост от 15.10.2012 г. (на лист 66 от първоинстанционното дело),
настоящият съдебен състав намира същите за неоснователни. И разписните листове
към кадастралните планове, и актовете за общинска собственост се издават от
органите на самата община, като имат доказателствено значение само за
обстоятелствата, които са възложени в рамките на компетентността ѝ.
Поради това и практиката на Върховния касационен съд (Определение
№ 557/14.07.2014 г. по ч. гр. д. № 3912/2014 г., ІІІ ГО; Решение № 149/12.06.2013
г. по гр.д. № 647/2012 г., ІV ГО) приема, че издадените от длъжностни
лица на общините по повод регистрацията на общинската собственост и регулацията
актове служат като официален документ единствено за обстоятелството, че са
съставени, както и за констатираното на място състояние на недвижимия имот,
който описват (налице ли са сгради, огради, пътища и т.н., в какво състояние се
намират същите, къде се намират описаните имоти). Следователно изводът на
първоинстанционния съд, че издаденият акт за общинска собственост служи като
индиция за владение на имот, е неверен – същият акт може да служи единствено
като доказателство, че имотът съществува, а не по отношение на това кое лице се
намира в него и дали го владее. Владението е фактическо състояние, което се
определя от присъствието на едно лице в имота и преченето от негова страна на
други лица да го своят, а не от субективното становище на определен служител на
публичната власт. Що се отнася до твърдението във въззивната жалба, че
владението върху имота се установявало от протокола за трасиране на границите
му от 15.10.2012 г., съставен въз основа на издадения акт за общинска
собственост, същото не намира опора в съдържанието на документа. От същия се
установява, че посочените от общинската служба граници са били обозначени с
поставяне на дървени колове от трима общински служители, които са направили и
скица. Никъде в протокола не е посочено кой се намира в имота, има ли
застрояване в него, дали поставените дървени колове отговарят на поставени
огради или ъгли на сгради и т.н. От това обаче не могат да се правят, както се
твърди във въззивната жалба, изводи, че в имота не е имало никого, че същият не
е бил ограден или застроен – липсата на данни в един документ не може да се
тълкува като доказателство, че неописаното в него положение съществува. Това е така, тъй като съгласно чл. 179, ал. 1 ГПК и чл. 180 ГПК документите са
доказателство само за вписаните в тях изявления и установените от автора им
обстоятелства, а не за липсата на невписани обстоятелства. От своя страна описаните
в протокола действия по поставяне на знаци за геодезични координати, които се
установява да са извършени, нямат характер на такива, които препятстват
владението на даден недвижими имот – това са търпими действия, свързани с
нуждите на държавната политика на устройствено планиране, които по никакъв
начин не пречат на владелеца да стои в имота и да го ползва съобразно своите
желания. С оглед на всички изложено по делото не се установява завладяване на процесния имот от С.О. в периода от 29.04.2000 г. до 02.01.2011
г. (релевантен с оглед забраните за придобиване на имоти по давност, обсъдени
по-долу), а и до днес.
Установяването на владение на дадена площ от земната повърхност в продължение на 10 години обаче не е единственото условие за придобиване на поземлен имот по давност. При поземлените имоти са налице и други изисквания за придобиването на право на собственост, свързани с определени пречки за придобиване по давност – спрямо кого е осъществено владението на имота (съгласно забраните да се придобиват по давност държавни и общински имоти, действали в определени периоди), и дали владяната част може да получи регулационен и устройствен статут според приложимите правила от публичноправен характер.
Въззивникът – С.О., излага и доводи, че процесният имот е бил общинска
собственост от 1996 г., поради което са били приложими забраните за придобиване
на общински имоти по давност по чл. 86 ЗС (отм.) и спирането на придобивната
давност по отношение на имоти – частна общинска собственост, установено с § 1
ЗИДЗС (ДВ, бр. 46/2006 г.). Твърди се, че С.О. е придобила собственост върху
имота на основание чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОС – придобиване чрез правна сделка или
по давност. По отношение на това придобивно основание не са ангажирани други
доказателства освен разписен лист към регулационния план от 1999 г. Както обаче
беше посочено, записването в разписния лист не е пълно доказателство за
придобиване на собственост върху имота. Правото на собственост върху недвижим
имот представлява субективно право и съществуването му не е факт, който подлежи
на доказване, а правен извод, който се прави след установяване и доказване на
фактическия състав на някой от допустимите придобивни способи според
действащото законодателство. Затова и в разписните листове към регулационните
планове по принцип се вписват данни за титула за собственост на лицето, вписано
като собственик на имота. В случая в разписните листове от 1999 г. няма вписан
титул за собственост и наличието на придобивно основание в полза на С.О. е
следвало да се докаже пълно и главно. Това не е направено от страна на
въззивника.
Във въззивната жалба е изложен и
довод, че посоченият имот нямал друг собственик и никой не бил поискал
възстановяването на собствеността върху него. Макар и тези доводи да не са
квалифицирани ясно от представителя на С.О., същите сочат на твърдения за
придобиване на имота по смисъла на правилата на Закона за общинската
собственост от 1996 г. в редакциите му, действали до 1999 г. – подобно
твърдение е изложено и в отговора на исковата молба. Позоваването очевидно е на
разпоредбата на чл. 2, ал. 2, т. 5 ЗОС (ред. от ДВ, бр. 44/1996 г., отм., ДВ,
бр. 96/1999 г.), според която „недвижимите имоти на територията на общината,
чийто собственик не може да бъде установен“ са общинска собственост. За да
приложи тази разпоредба обаче съдът не следва да се основава единствено на
твърденията на С.О., че за посочените имоти не бил известен друг собственик.
Напротив, посочената разпоредба предвижда установяване на доказателствен факт –
неизвестност на собственика на недвижимия имот, който може да бъде установен и
тежестта за установяване на който лежи върху общината, която твърди, че е
придобила право на собственост по този начин. Липсата на известен собственик
може да се установи чрез липсата на данни от кадастрални планове и разписни
листове за имота, както и липса на отбелязани претенции за имота в хода на
реституционни производства или в карта на възстановената собственост. В случая
е установено точно обратното – в кадастралния и регулационен план на кв. „******“,
предхождащ последния план от 1999 г. – този, одобрен със Заповед № 244/02.07.1959
г. , е посочено, че процесният имот попада върху имоти с предходни
планоснимачни номера 137, 189, 190 и 265, като за същите имоти има известни
собственици – физически лица – Й.Ц. за имот с пл. № 137; В.Я.Г.и Д.Я.Г.за имот
с пл. № 189; М.П.К.за имот с пл. № 190, и С.С.Т. за
имот с пл. № 265 (съгласно удостоверение, издадено от С.О., район „Слатина“ с
изх. № РСЛ16-ДИ11-651-(3)/05.01.2017 г. – на лист 72 от първоинстанционното
дело). Следователно по делото са установени известни към 1959 г. собственици на
имотите, от които са били образувани парцелите, върху чиято площ се намира претендираният от въззиваемата Г.
недвижим имот.
Във въззивната жалба за пръв път е
въведен довод от С.О., че имотите били станали общинска собственост, тъй като
старите собственици не ги били потърсили. Това твърдение съответства на
фактическия състав за придобиване на право на собственост, уреден в
разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ, според която след одобряване на карта на
възстановената собственост или план за земеразделяне всички земи по чл. 2
ЗСПЗЗ, за които не са предявени реституционни претенции, стават общинска
собственост. Подобно възражение обаче не е направено от С.О. пред първата
съдебна инстанция в отговора на исковата молба, поради което същото се явява
преклудирано и не следва да се разглежда от настоящия съд. За пълнота следва да
се отбележи, че това възражение е и неоснователно, доколкото по делото няма
данни процесният имот въобще да е бил земеделска земя или да е бил включван в
имуществото на ТКЗС или друго колективно земеделско стопанство, съответно да е
обхванат от плана за земеразделяне или карта на възстановената собственост по
ЗСПЗЗ и актовете по приложението му.
Доводът на въззивника
– С.О., че същата е придобила правото на собственост върху процесния имот по
силата на давностно владение, направен още с отговора на исковата молба, също
не е доказан, доколкото ангажираните писмени доказателства, описани по-горе не
са годни да установят фактическа власт върху имота.
С оглед на неоснователността на
всички възражения на въззивника – С.О., за
придобиване на собствеността от нейна страна, следва да се приеме, че претендираният от въззиваемата Г.
имот не е бил общинска собственост. Следователно посочената пречка за
придобиване на имот по силата на давностно владение – забрана за придобиване на
давност на общински имоти, съответно спиране на давностния срок по отношение на
такива имоти, не се е осъществила.
В настоящото производство обаче
съдът е длъжен служебно да изследва дали владеният от въззиваемата
Г. поземлен имот може да се обособи като урегулиран такъв съгласно правилата на
чл. 200 ЗУТ. Посочената правна норма е императивна и установена в обществен
интерес.
Настоящият съдебен състав намира
за правилни разсъжденията на първоинстанционния съд, че до влизането в сила на
изменението на чл. 59 ЗТСУ (ДВ, бр. 34/2000 г., в сила от 01.01.2001 г.) е действала забраната на чл. 59, ал. 1 ЗТСУ за придобиване
на части от дворищнорегулационни парцели. Първоинстанционният съд единствено
неправилно е определил датата на влизане на изменението в сила, като ЗТСУ е
изменен с § 9 от преходните и заключителните разпоредби на ЗКИР, а според § 19
от същите този закон влиза в сила на 01.01.2001 г.
Затова и въззиваемата Г. може да се позове на
изтичане на придобивна давност в нейна полза единствено за периода след 01.01.2001 г., а не както е приел първоинстанционният съд –
след 28.04.2000 г.
По делото от изслушаната пред
първоинстанционния съд съдебнотехническа експертиза (на лист 97 – 98 от
първоинстанционното дело), която както вече беше посочено, настоящият съд
напълно кредитира, се установява, че теренът, владян от въззиваемата
Г. попада в три урегулирани поземлени имота съгласно действащия регулационен
план на местността, одобрен през 1999 г. – УПИ XIII-1105,
УПИ XIV-общ. и УПИ XV-общ. от квартал 71
по плана на кв. „******“.
Не е основателен довода на въззиваемата Г., направен в откритото заседание по делото,
че владяната от същата площ не се намира в обхвата на регулационен план. От
изслушаната по делото техническа експертиза и представените писма от С.О.,
район „Слатина“ (на лист 72 и 73 от първоинстанционното дело), еднозначно се
установява, че процесният поземлен имот се намира в обхвата на два регулационни
плана – от 1959 г. (одобрен със заповед
№ 244/02.07.1959 г. на председателя на Изпълнителния комитет на Столичния
градски народен съвет) и от 1999 г. (одобрен със Заповед №
РД-09-50-553/30.09.1999 г. на главния архитект на С.О.). Последният
регулационен план е влязъл в сила при действието на Закона за териториалното и
селищното устройство (отм.) – ЗТСУ (отм.), като меродавни за регулацията на
имота в случая са границите му по дворищната регулация (същият попада в няколко
дворищнорегулационни парцела по смисъла на ЗТСУ, или по терминологията на
действащия ЗУТ – урегулирани поземлени имота). Съгласно чл. 110, ал. 1 и 2 ЗТСУ
(отм.) с влизане в сила на план за дворищна регулация при действието на този
закон границите на образуваните парцели по дворищна регулация се превръщат и в
граници на правото на собственост. Изключение от това правило е уредено само в
една хипотеза – при изменение на регулационния план по реда на чл. 33, ал. 1
ЗТСУ (отм.), но по делото не се установява да има изменение на план или проект
за такова, което да е било прието при действието на ЗТСУ (отм.) до 01.03.2001
г. Следователно в района, където се намира процесния имот е имало действащ
регулационен план с настъпило вещнопрехвърлително действие.
Влизането в сила на сега
действащия устройствен закон – Закона за устройство на територията (ЗУТ), на 31.03.2001
г. не е променило статута на имотите, част от които представлява и претендираната от въззиваемата Г.
площ. С § 6, ал. 1 ЗУТ е установено, че влезлите в сила преди 31.03.2001 г.
регулационни планове запазват своето действие. Изключение от това правило е
предвидено единствено за случаите на изравняване на частите в образувани
съсобствени дворищнорегулационни парцели и за заемане на придадени поземлени
имоти или части от поземлени имоти
(§ 8, ал. 1 ЗУТ), но в случая не се претендира собственост върху придадени
части, а давностно владение, поради което това изключение е неприложимо.
Следователно съдът няма основание да отрече действието на одобрения устройствен
план за местността, в която процесният имот се намира.
Както вече беше посочено, в случая
регулацията е извършена при действието на правилата на чл. 110 ЗТСУ (отм.) и е
имала непосредствено действие, включително и за прехвърлянето на правото на
собственост върху придадени към парцел части. Поради това е без значение
изложеното от въззиваемата Г. за неприлагане на
регулационния план. Приложението на регулацията има значение в посочените
по-горе две хипотези – изменение на регулационен план и заемане на съседни
имоти или части от тях по реда на § 8, ал. 1 ЗУТ. В случая обаче не се твърди
осъществяване на някой от тези факти по делото.
Съгласно чл. 200, ал. 1 ЗУТ, части
от урегулирани поземлени имоти могат да се придобиват в собственост чрез
давностно владение само ако отговарят на изискванията на чл. 19 ЗУТ за лице и
площ за обособяването им като самостоятелни урегулирани имоти. В случая се
установява от изслушаната по делото експертиза, че площта на имота, владяна от въззиваемата Г. е общо 472 квадратни метра, което отговаря
на изискването по чл. 19, ал. 1, т. 1 ЗУТ за процесната територия за площ от
над 300 квадратни метра. Установява се и чрез прилагане на мащаба на
изготвената от вещото лице скица, че лицето на владяната от въззиваемата част е
20 метра (измерено разстояние между двете крайни точки на очертаната от вещото
лице площ откъм улицата – 40 милиметра, при мащаб на скицата 1:500). Така
лицето на имота съответства на предвидения в чл. 19, ал. 1, т. 1 ЗУТ минимален
размер от 14 метра.
Съгласно практиката на Върховния
касационен съд обаче установяването, че владяната част от имота отговаря на
изискванията на чл. 19, ал. 1 ЗУТ не е достатъчно, за да се приеме, че не е
налице пречка за придобиване на част от урегулиран поземлен имот по давност.
Съгласно дадените към въззивната инстанция указания в Решение № 131/19.10.2017
г. по гр. д. № 4406/2016 г., I ГО, съдът следва винаги да цени дали и останалите части от
имота могат да се обособят в самостоятелни урегулирани поземлени имоти,
отговарящи на чл. 19, ал. 1 ЗУТ.
В случая се установява, че
владяната от въззиваемата Г. недвижима вещ заема
реални части от три урегулирани поземлени имота, като заема малка част с
триъгълна форма (с площ 13 кв.м.) от УПИ XIII-1105
в кв. 71 по плана на кв. „******“ в София с площ 13 кв.м.; предната част (с
площ 231 кв.м.) на УПИ XIV-общ. в кв. 71 от същия план,
включително и лицето на този имот откъм улица „519-та“ в кв. „******“
(останалата част към дъното на имота няма излаз на улица) , и разделя на две
части УПИ XV-общ. в кв. 71 (от който владяната част обхваща 228 кв.м.),
като от останалите части предната – с лице към улица „519-та“ има според
направени по мащаба на представената от вещото лице скица площ от 57, 6 кв.м.,
а задната няма лице на улица. При това положение не е възможно обособяването
урегулирани поземлени имоти, отговарящи на изискванията на чл. 19, ал. 1 ЗУТ от
останалите части от УПИ XIII-1105, УПИ XIV-общ. и УПИ XV-общ., които не са заети от владяната от въззиваемата Г. площ.
Тези оставащи по регулация площи
не могат да бъдат присъединени и към други урегулирани поземлени имоти, тъй
като в този случай ще трябва да се придаде всяка от тях към урегулирани
поземлени имоти, чийто собственик не е ясен, а дори и да се приеме, че същите
са собственост на С.О., това би означавало
преуреждане на регулацията на цял квартал по действащ регулационен план
чрез прокарване на нови границите на урегулирани поземлени имоти. Съгласно
практиката на ВКС – Решение № 67/16.06.2017 г. по гр. д. № 3533/2016 г., ΙΙ ГО, и Решение № 102/30.05.2016
г. по гр. д. № 5728/2015 г., I ГО, съдът няма такива правомощия, тъй като компетентността
да изменя границите между урегулирани поземлени имоти извън случаите, когато се
създават нови пълномерни урегулирани имоти, принадлежи само на изпълнителната
власт и се упражнява при предпоставките на чл. 15 ЗУТ. Поради това, тъй като по
делото няма как части от два урегулирани имота да бъдат придадени в рамките на
процеса към съседни такива, незаетите от въззиваемата
Г. части от УПИ XIII-1105, УПИ XIV-общ. и УПИ XV-общ. няма как да се обособят в нови имоти според правилата
на чл. 200 ЗУТ. Поради това няма как и да се признае давностно владение на
частите от посочените три имота в полза на въззиваемата
Г..
Поради това, макар и последната да
е упражнявала владение върху очертаната от вещото лице площ в продължение на
повече от 10 години след отпадане на забраната за завладяване по давност по чл.
59 ЗТСУ (отм.) на 01.01.2001 г., и да са налице
предпоставките за осъществяване на придобивния способ по чл. 79, ал. 1 ЗС,
давността за придобиване на тази площ не е могла да тече поради наличие на
уредени с императивна правна норма (чл. 200, ал. 1 ЗУТ) пречки за придобиване
на части от урегулирани поземлени имоти по давност.
За пълнота следва да се посочи, че
съдът няма право да признае право на собственост по изтекло давностно владение
и на части от претендираното от въззиваемата
Г. пространство, които да се определят по начин, който не накърнява забраната
на чл. 200, ал. 1 ЗУТ, доколкото липсва сезиране с искане за установяване на
собственост върху части от площта, владяна от въззиваемата. Съдът не може по
своя преценка да променя искането на ищеца, когато се касае за недвижими имоти,
тъй като в противен случай би присъдил поземлен имот, върху който ищецът няма
интерес да придобие право на собственост и така би нарушил изискването на
чл. 6, ал. 2 ГПК, че обемът на търсената защита се определя от страните по
делото.
Настоящият съдебен състав следва
да изложи мотиви и за съответствие на решението си с гаранцията за мирно
ползване на собствеността, установена с чл. 1
от Протокол № 1 към Европейската конвенция за правата на човека и
основните свободи (Конвенцията или ЕКПЧ). Съгласно практиката на Европейския
съд за правата на човека в Страсбург (ЕСПЧ) понятието „собственост“, употребено
в посочената разпоредба не включва единствено вече придобитото право на
собственост върху вещи, а включва и „обоснованите очаквания“ (буквалният превод
на термина е „легитимни очаквания“, вж. § 69 от Решението по дело Gratzinger and Gratzingerova с/у Чешката република, жалба № 39794/98;
§§ 34 – 35 от Решението по дело N.K.M. с/у Унгария, жалба №
66529/11 и цитираната там съдебна практика). Практиката на ЕСПЧ обаче
последователно поддържа, че разбирането за това кои очаквания на едно лице са „обосновани“
се определя с оглед на установеното в националното право и съдебната практика
(така § 35 от Решението по дело N.K.M. с/у Унгария, жалба № 66529/11; § 50 от Решението по дело Kopecký v. Slovakia
, жалба №
44912/98). В случая българското право още от 1973 г. предвижда забрани и
ограничения за придобиване по давност на части от парцели и урегулирани имоти,
и жалбоподателката е следвало да има предвид тази забрана, поради което
очакването ѝ, че може да придобие реална част от урегулиран поземлен имот
по давност не може да се приеме за обосновано.
Следователно искът на въззиваемата Г. за придобиване на правото на собственост
върху реални части от три урегулирани поземлени имота следва да се отхвърли, а
първоинстанционното решение – да се отмени в тази част.
Изложените по-горе аргументи обаче
не са приложими по отношение на построената от въззиваемата
Г. постройка (едноетажна тухлена сграда за жилищни нужди и пристройка към нея)
във владения от нея поземлен имот – предмет на исковата претенция. Съгласно чл.
111, ал. 2 ЗС разпорежданията на Закона за собствеността, включително и тези за
придобивната давност (чл. 79 и сл. ЗС) се прилагат и за ограничените вещни
права, ако не е установено друго. Чл. 63 ЗС предвижда възможността да
съществува само собственост върху постройка, дори и собственикът да не
притежава земята под нея. Поради това изградените сгради са годен обект на
правото на собственост и могат да се придобиват и чрез давностно владение.
За този недвижим имот като обект
на абсолютно вещно право – право на собственост върху постройка, както е
посочил първоинстанционният съд, е била налице забрана за придобиване по
давност само до 17.03.1990 г. – датата, на която е влязла в сила отмяната на
чл. 29 от Закона за собствеността на гражданите (отм.). След тази дата
обективното право не познава пречки за придобиване на постройки по давност.
Същевременно по делото е установено, че още от времето, когато е започнала да
владее имота през 1971 г., въззиваемата Г. е
построила в него постройка. Това се
установява свидетелските показания на свидетелката Анка М. (на лист 107 от
първоинстанционното дело), отбелязването в изгубилия валидност стар
(зелен) паспорт на въззивницата Г., че същата живее в
София, кв. „******“, ул. 519, № 42 от 09.02.1982 г. (на лист 24 от
първоинстанционното дело), и от диспозитива на Решение от 25.02.1980 г. по
гражданско дело № 5755/1979 г. на Софийския градски съд, Ι брачно
отделение (на лист 12 от първоинстанционното дело), с което семейното жилище на ул. „519“ е
предоставено за ползване на въззиваемата Г., като
тези доказателства се подкрепят взаимно, а и от представените разписки за
заплатена цена на В и К услуги (на лист 16 и 18 по делото). Следователно за
тази постройка въззиваемата Г. е упражнила давностно
владение в периода от 17.03.1990 г. до установената в първоинстанционния съд
крайна дата на владение – 29.04.2010 г.
Не представлява пречка за
признаване на собственост върху постройка по силата на изтекла придобивна
давност обстоятелството, че тази постройка е незаконно построена. Съгласно
константната практика на ВКС (Решение № 56/03.02.1997 г. по гр.д. № 1018/1996
г., I ГО; Решение №
234/18.03.1998 г. по гр.д. № 1177/1996 г., I ГО; Решение №
195/23.02.2009 г. по гр.д. № 4951/2007 г., I ГО; Решение №
233/27.11.2012 г. по гр. д. № 195/2012 г., II ГО, и Решение №
280/06.12.2016 г. по гр.д. № 2394/2013 г., IV ГО) незаконните строежи
могат да бъдат предмет на прехвърлителни сделки и придобиване по давност, като
въпросът за незаконността им има значение единствено за това дали същите
подлежат на премахване.
Обстоятелството, че построената от
въззиваемата Г. и бившия ѝ съпруг едноетажна
постройка на ул. „*****, се намира на границата между два урегулирани поземлени
имота също не е пречка за признаване на правото на собственост на въззиваемата
върху същата. Постройката съществува отпреди приемането на регулационния и
устройствения план от 1999 г., поради което нейната законност не може да зависи
от последващи предвиждания на плана. Освен това когато предвижданията на плана
засягат съществуващи сгради, това може да е основание за изменението му по реда
на чл. 134, ал. 2, т. 4 ЗУТ поради явна фактическа грешка, а не обратното –
приемането на устройствен план да създава основание за премахване на
съществуваща сграда, ако не съществуват обществени нужди за събарянето ѝ.
Възражението на общината, че била
придобила процесната сграда по приращение (чл. 92 ЗС) е неоснователно – по
делото не се установи С.О. да е станала собственик на земята, върху която е
построена сградата. Дори и това да беше установено действието на приращението
като придобивен способ е настъпило към датата на построяване на сградата – 1971
г., а давностното владение на въззиваемата Г. е
започнало след отпадането на законовите пречки в далеч по-късен момент – през
1990 г. По делото е установено, че въззиваемата е афиширала владението си,
включително и пред С.О. (това личи от декларирането на имота за данъчни цели и
заплащането на данъци за същия за периода от 1998 г. до 2010 г. – съгласно приходни квитанции на лист
19 – 23 от първоинстанционното дело), поради което същата е придобила
постройката по давност, дори и евентуалното същата да е била придобита по приращение от С.О. в по-ранен момент. Доколкото
придобивната давност е първичен способ за получаване на вещни права, и същата е
осъществена в полза на въззиваемата Г. към 2010 г.
(както е приел първоинстанционния съд), то е налице придобиване на сградите в
рамките на процесния поземлен имот от въззиваемата, а с придобиване на правото
на собственост от едно лице, всички останали предходни собственици губят
собствеността си върху придобитата вещ (чл. 99 ЗС).
По отношение на установения период
на давностно владение върху намиращата се в УПИ XIV-общ.
и УПИ XV-общ. постройка от страна на въззиваемата
Г., настоящият състав намира, че същият е по-дълъг от установения от
първоинстанционния съд. Доколкото обаче първоинстанционното решение не е
обжалвано от въззивницата, а положението на обжалвалата решението страна не
може да бъде влошено, ако няма подадена съответна жалба и от другите страни по
делото (чл. 271, ал. 1, изр. второ ГПК), то настоящият съдебен състав не може
да приеме в решението си различен период на давностното владение от установения
от първоинстанционния съд – от 29.04.2000 г. до 29.04.2010 г.
Следователно въззиваемата
Г. е придобила собствеността върху претендираната от нея постройка (вкл. и
пристройката към нея) чрез давностно владение и предявеният от нея иск за
постройката следва да се уважи, като първоинстанционното решение се потвърди в
тази част.
Относно разноските:
При този изход на спора разноски следва да се присъдят на въззиваемата Г. (ищца в първоинстанционното производство) съобразно с уважената част от иска – чл. 78, ал. 1 ГПК, а на въззивника (ответник в първоинстанционното производство) – С.О. – съобразно отхвърлената му част, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. При вещните искове съотношението между уважена и отхвърлена част следва да се определи съобразно цената на иска, т.е. – съобразно данъчната оценка на имота (чл. 69, ал. 1, т. 2 ГПК). В случая данъчната оценка на сградата, за която на въззиваемата Г. се признава право на собственост е 8 309, 10 лева, а данъчната оценка на претендираните части от поземлени имоти – 8 992 лева, или искът е уважен за 48, 03 на сто от размера си, и е отхвърлен за 51, 97 на сто от размера си. Пропорционално следва да се присъдят и разноските по делото.
Първоинстанционното решение следва да се отмени и в частта за разноските с оглед резултата от делото по същество, който е променен от въззивната инстанция. Решението следва да се отмени за 51, 97 на сто от стойността на присъдените в полза на въззиваемата Г. разноски, или за 751, 02 лева, представляващи разликата между 694, 08 лева и пълния присъден размер от 1 445, 10 лева.
Същевременно на С.О. следва да се присъдят 51, 97 на сто от сторените в първоинстанционното производство разноски. Същите възлизат на общо 100 лева – платен депозит за съдебнотехническа експертиза (съгласно преводно нареждане на лист 90 от първоинстанционното дело), както и на юрисконсултско възнаграждение от 200 лева, съобразено с фактическата и правна сложност на делото, или общо 300 лева. От тази сума следва да се присъдят пропорционално 155, 91 лева.
Пред въззивната инстанция въззиваемата Г. е доказала разноски в размер на 1 000 лева – адвокатско възнаграждение съгласно договор за правна защита и съдействие без дата (на лист 27 от делото). Съобразно фактическата и правна сложност на делото същото не следва да се намалява, като от него следва да се присъдят 48, 03 на сто, или 480, 30 лева.
Пред въззивната инстанция С.О. е доказала разноски в размер на платена държавна такса от 86, 65 лева, както и юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева съобразно фактическата и правна сложност на делото. Следва да се присъдят пропорционално на отхвърлената част от иска 97, 00 лева за въззивната инстанция.
Определените размери на юрисконсултските възнаграждения са съобразени с редакцията на чл. 78, ал. 8 ГПК и предвидените в чл. 25 от Наредбата за заплащане на правната помощ максимални възнаграждения.
Така мотивиран, Софийският градски съд, четвърти „б“ въззивен състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 357944/12.03.2018 г. по гражданско дело № 19044/2016 г. на Софийския районен съд, 90. състав, В ЧАСТТА, с която е признато по предявен от С.С.Г. иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1 ЗС, по отношение на С.О., с код по БЛУСТАТ: ******, с адрес: София, ул. „******, че С.С.Г., с ЕГН: **********, с адрес: София, кв. „******“, ул. „******, е собственик въз основа на давностно владение за периода от 02.01.2001 г. до 02.01.2011 г. на поземлен имот, представляващ реална част от урегулирани поземлени имоти (УПИ) XIII-1105, XIV-общ. и XV-общ. от квартал № 71 по регулационния план на София, район „Слатина“, квартал „******“, одобрен със Заповед № РД-09-50-553/30.09.1999 г. на главния архитект на С.О., с площ 471, 78 кв.м., нанесена на Комбинирана скица от 06.02.2018 г., приложена на лист 98 от първоинстанционното дело, и обозначена с очертанията на ограда с черна линия с точки върху нея, КАКТО И В ЧАСТТА ЗА РАЗНОСКИТЕ, с която С.О., с код по БЛУСТАТ: ******, с адрес: София, ул. „******, е осъдена да плати на С.С.Г., с ЕГН: **********, с адрес: София, кв. „******“, ул. „******, сума в размер на 751, 02 лева (седемстотин петдесет и един лева и 2 стотинки), представляваща разликата между 694, 08 лева (шестстотин деветдесет и четири лева и 8 стотинки) и пълния присъден размер от 1 445, 10 лева (хиляда четиристотин четиридесет и пет лева и 10 стотинки) вместо което
ОТХВЪРЛЯ предявения от С.С.Г. *** с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1 ЗС, за установяване по отношение на С.О., с код по БЛУСТАТ: ******, с адрес: София, ул. „******, че С.С.Г., с ЕГН: **********, с адрес: София, кв. „******“, ул. „******, е собственик въз основа на давностно владение за периода от 02.01.2001 г. до 02.01.2011 г. на поземлен имот, представляващ реална част с площ 471, 78 кв.м. от урегулирани поземлени имоти (УПИ) XIII-1105, XIV-общ. и XV-общ. от квартал № 71 по регулационния план на София, район „Слатина“, квартал „******“, одобрен със Заповед № РД-09-50-553/30.09.1999 г. на главния архитект на С.О., с площ 471, 78 кв.м., попадаща върху имоти с идентификатори 68134.707.78 и 68134.707.77 и 68134.707.205, която част е нанесена на Комбинирана скица от 06.02.2018 г., приложена на лист 98 от първоинстанционното дело, и обозначена с очертанията на ограда с черна линия с точки върху нея.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 357944/12.03.2018 г. по гражданско дело № 19044/2016 г. на Софийския районен съд, 90. състав, В ОСТАНАЛАТА МУ ЧАСТ, с която по предявения от С.С.Г. *** с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1 ЗС, е признато по отношение на С.О., с код по БЛУСТАТ: ******, с адрес: София, ул. „******, че С.С.Г., с ЕГН: **********, с адрес: София, кв. „******“, ул. „******, е СОБСТВЕНИК на едноетажна жилищна сграда с площ от 57, 40 кв.м., намираща се в централната част откъм североизточната граница на урегулиран поземлен имот (УПИ) XIV-общ. и в централната част откъм югозападната граница на УПИ XV-общ. от квартал № 71 по регулационния план на София, район „Слатина“, квартал „******“, одобрен със Заповед № РД-09-50-553/30.09.1999 г. на главния архитект на С.О., обозначена на Комбинирана скица от 06.02.2018 г., приложена на лист 98 от първоинстанционното дело, като сграда с обозначение „МЖ“, намираща се на границата между УПИ XIV-общ. и УПИ XV-общ. от квартал № 71, ведно с присъединената към нея от западния край паянтова пристройка с площ 14, 30 кв. м., намираща се в средната част на УПИ XIV-общ. от квартал № 71 по регулационния план на София, район „Слатина“, квартал „******“, одобрен със Заповед № РД-09-50-553/30.09.1999 г. на главния архитект на С.О., обозначена на Комбинирана скица от 06.02.2018 г., приложена на лист 98 от първоинстанционното дело с обозначение „ПС“ в границите на УПИ XIV-общ. от квартал № 71, двете заедно обозначени в кадастралната карта и кадастралните регистри на София, район „Слатина“, одобрени със Заповед № РД-18-138/24.07.2017 г. на изпълнителния директор на АГКК като сграда с идентификатор 68134.707.78.1. с площ 76 кв.м., КАКТО И В ЧАСТТА ЗА РАЗНОСКИТЕ, с която С.О., с код по БЛУСТАТ: ******, с адрес: София, ул. „******, е осъдена да плати на С.С.Г., с ЕГН: **********, с адрес: София, кв. „******“, ул. „******, сума в размер на 694, 08 лева (шестстотин деветдесет и четири лева и 8 стотинки).
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК С.С.Г., с ЕГН: **********, с адрес: София, кв. „******“, ул. „******, да плати на С.О., с код по БЛУСТАТ: ******, с адрес: София, ул. „******, сума в размер на 97 лева (деветдесет и седем лева) – разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК С.О., с код по БЛУСТАТ: ******, с адрес: София, ул. „******, да плати на С.С.Г., с ЕГН: **********, с адрес: София, кв. „******“, ул. „******, сума в размер на 480, 30 лева (четиристотин и осемдесет лева и 30 стотинки) – разноски във въззивното производство.
Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 или 2 ГПК в едномесечен срок от получаване на препис от страните.
|
|
|
ПРЕДСЕДАТЕЛ: |
|
|
|
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2. |