Р Е Ш Е Н И Е № І-75
град Бургас
, 02.07. 2019 година
Бургаският
окръжен съд , гражданска колегия ,
в публично заседание
на
.............двадесет и шести юни ……..през
две
хиляди и деветнадесета година
, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ :Мариана Карастанчева
ЧЛЕНОВЕ :Пламена Върбанова
мл.с.
Марина Мавродиева
при секретаря А. Цветанова като разгледа
докладваното
от.съдията М.Карастанчева.в.гр.д. № 733 по
описа за
2019 год.,за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по повод въззивната жалба на процесуалния
представител на „Профи кредит България“ЕООД-гр.София–ищец по гр.д. № 6059/2018 год. по описа на Бургаския
районен съд против решение № 562/13.03.2019
год. постановено по същото дело ,с което
са отхвърлени исковите претенции срещу длъжника по договора за потребителски
кредит от 12.01.2017 г. Т.К.К. –за сумата
9336,43 лв.,ведно със законната лихва
върху вземането от 09.05.2018 г. до окончателното му изплащане ,за която сума е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 3331/2018 г. на БРС.
Въззивникът
изразява
недоволство от решението в атакуваната част , като счита същото за неправилно и
необосновано,в нарушение на материалния
закон .
Обосновават се подробни съображения
против изводите на първоинстанционния
съд ,че предсрочната изискуемост на
вземането по договора за потребителски кредит
не е надлежно обявено на длъжника .В тази връзка се счита за неприложимо
цитираното от съда ТР № 4/2013 г. ОСГТК
на ВКС ,тъй като въззивното дружество е небанкова финансова
институция по смисъла на чл. 3 ал. 1 от ЗКИ и стопанската активност на тази финансови институции не е подчинена на
ЗКИ и респ. неговия чл. 60 ал. 2 се явява неприложим за тях.Тъй като
небанковите финансови институции не
фигурират сред изчерпателно посочените в чл. 417 т. 2 ГПК субекти и придпоставките за незабавно изпълнение
,визирани в т. 18 от ТР № 4,то същото според въззивника визира единствено вземания ,произтичащи от договори за банков
кредит и не се прилага в конкретния
случай. Правната рамка на сключваните от тези институции договори за кредит
обхваща нормите на заема по ЗЗД и
съответните норми на действащия Закон за потребителския кредит ,но
поради неприложимостта на чл. 60 ал. 2 ЗКИ не са приложими и указанията на ТР №
4/2014 г. на ВКС.Затова и съобразно
общите условия на договора за
потребителски кретид с ответницата при
просрочие на една месечна вноска с
повече от 30 календарни дни настъпва автоматично прекратяване на договора и обявяване на предсрочна изискуемост ,без да е необходимо да се изпраща уведомление ,покана ,или друго предизвестие
.Тази клауза не противоречи на свободата на договаряне /чл.9 ЗЗД/.С нея
длъжникът губи преимуществото на срока и
последиците са аналогични на изгубване
на това преимущество съгл.чл. 71 ЗЗД .В този случай настъпва предсрочна
изискуемост и на непадежиралите вноски ,включително и в частта им за
възнаградителната лихва .Ето защо се счита ,че в случая без правно
значение е изпратено ли е до ответника уведомление за настъпилата предсрочна
изискуемост,тъй като обявяването на същата не е задължителна предпоставка за
превръщането му в предсрочно изискуем-тя настъпвала автоматично.Изтъква се ,че
съдебната практика по този въпрос не е еднозначна ,като се цитиран множество
решения на районни съдилища в страната .
От книжата по делото ставя ясно ,че длъжникът от дълго
време не може да бъде открит на посочения от него адрес ,който съвпада и с
регистрирания постоянен адрес . В тази хипотеза
следвало да се приложи разпоредбата на чл. 235 ал. 3 ГПК ,като съдът да
вземе предвид и фактите,настъпили след предявяване на иска ,от значение за
спорното право .Поради неоткриване на ответника
процесуалното му представителство по делото се осъществява чрез
назначения особен представител .Връчването на
исковата молба на особения представител представлява надлежно
уведомяване на длъжника за предсрочната изискуемост на осн.чл. 12.3 от ОУ.Поради това се счита за
установено вземането срещу ответника по делото .
Моли се за отмяната на решението и
постановяване на ново ,с което се уважат изцяло исковите претенции .
Въззивната жалба е допустима, подадена в законовия срок
и отговарящи на изискванията на чл.260-261 от ГПК
В
писмения си отговор по реда на чл. 263 ГПК
въззиваемият ответник чрез назначения по делото особен представител оспорва въззивната жалба и счита
,че при постановяване на атакуваното решение не са допуснати визираните
нарушения.
Моли
се за потвърждаване на решението .И двете страни не сочат нови доказателства и
нови обстоятелства по делото .
Районният съд се
е произнесъл по иск с правно основание чл.240 ЗЗД, вр. чл. 79 ЗЗД, предявен по
реда на чл. 415, вр. чл. 422 от ГПК.
На 09.05.2018г. „Профи
Кредит България“ ЕООД е подало заявление за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 от ГПК срещу Т. К.К. за
заплащане на сумата от 9336,43 лв. – главница, лихва за забава от 15.04.2017г.
до 24.10.2017г. в размер на 16,72 лв., както и лихвата от датата на подаване на
заявлението до изплащане на вземането, като е посочено, че паричното вземане е
за неизпълнено задължение по договор за потребителски кредит №********** от
12.01.2017г.
На 11.05.2018г. е
издадена Заповед №1677 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, с
която е разпоредено длъжникът Т.К.К. от *** , да
заплати на „Профи Кредит България“ ЕООД следните суми: 9336,43лв. – главница,
16,72 лв. – лихва за забава върху главницата за периода от 15.04..2017г. до
24.10.2017г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението – 09.05.2018г.
до окончателното изплащане, както и сумата от 237,46 лв. разноски по делото.
С разпореждане №12183/27.06.2018г. районният съд
е указал на основание чл. 415, ал.1, т.2 от ГПК на заявителя, че може да
предяви иск за установяване на вземането си срещу длъжника, за което е издадена
горепосочената заповед по чл. 410 от ГПК. Заявителят е предявил иск по реда на
чл. 422 от ГПК в едномесечния срок.
С исковата молба
се претендира да се приеме за установено, че ответникът дължи на ищеца сумите,
за които е издадена заповед за изпълнение №1677 от 11.05.2018г. за изпълнение
на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№3331/2018г. по описа на Районен
съд Бургас , по сключен договор за потребителски кредит№********** от
12.01.2017г.
С исковата молба
изрично е направен отказ от претендираната със заявлението лихва за забава в
размер на 16,72 лв., поради липса на материален интерес.
Ищецът твърди, че
е настъпила предсрочна изискуемост на кредита на 24.10.2017г. поради просрочие
на една месечна вноска с повече от 30 календарни дни
Твърди се, че
размерът на погасеното задължение е 1574,50 лв., а дължимият остатък – 93336,43лв..
С Определение
№ 7431/12.10.2018г. на БРС, на ответника е назначен особен представител на
основание чл.47, ал.6 ГПК, който е депозирал отговор на исковата молба, с който
предявеният иск се оспорва. Изложени са съображения и се претендира отхвърляне
на исковата претенция.
За установяване на твърдените
обстоятелства са представени следните писмени доказателства - Договор за
потребителски кредит; Декларации към договора; Споразумение за предоставяне на
пакет от допълнителни услуги; Общи условия на „Профи Кредит България“ към
договор за потребителски кредит; погасителен план към договор за потребителски
кредит, молби за рефинансиране на други задължения ;два броя транзакции.; молба
от 11.01.2017 г.. от Т.К. до „Профи Кредит България“, с която се декларира, че
ответницата желае да бъде погасено със сумата по отпуснатия кредит, нейно
задължение също към „Профи кредит „ в размер на 3502,16 лв. и молба от същата дата – за погасяване на задължението й от 600 лв. към
трето лице-„Вива кредит „ООД , заявление за
промяна на погасителен план , Анекс към договор за потребителски кредит, извлечение
по сметка към договор за потребителски кредит.
При тези
представени по делото доказателства, се
установява, че страните са в облигационни отношения ,като са сключили договор
за потребителски кредит 12.01.2017 г. , съгласно който на ответника Т.К. е
отпуснат кредит в размер на 4500 лв. за срок от 36 месеца, с месечна вноска в
размер на 219,58 лв., с падеж на вноската 14-ти ден от месеца. С начислените
лихви дължимата от К. сума е в размер на 7904,88 лв. В договора за кредит
фигурира избран и закупен пакет допълнителни услуги за сумата от 2955,96 лв., с
размер на вноската по него 82,11 лв., в резултат на което общото задължение по
сключения договор за потребителски кредит е 10860,84 лв. с месечна вноска 301,69
лв. с дата на погасяване 14-ти ден от месеца.
От
представените по делото транзакции е видно, че от страна на ищцовото дружество
е приведена сумата от 600 лв. - в изпълнение на молба от страна на
длъжника, сумата да бъде преведена на „Вива кредит „ООД погасяване на
задължение на К. към посоченото
дружество, а сумата от 3502,16 лв. е за погасяване на задължение на
ответницата към „Профи кредит България“ЕООД.На ответницата е приведена сумата от 695,22 лв.
От представените заявление
за промяна на погасителен план и Анекс №1 към сключения договор за
потребителски кредит е видно, че страните са договорили отлагане на една
погасителна вноска /втора поред/. Видно е също, че страните са договорили нов
погасителен план, който се променя от 36 на 37 погасителни вноски, последната
от които с дата на погасяване – 14.02.2010 г.
С исковата молба се прави признание,
а и се установява от доказателствата по делото, че ответницата е погасила няколко
месечни вноски в общ размер от 1574,50
лв. В извлечението по сметка е посочено, че остатъчното задължение е в размер
на 9336,43 лв.
Ищцовото дружество твърди , че
считано от 24.10.2017г. договорът е едностранно прекратен, а задължението по
кредита е предсрочно изискуемо. Няма доказателства уведомление да е изпратено,
нито пък да е достигнало до длъжника, а точно обратното - ищецът поддържа
становището си, че такова изрично волеизявление не е необходимо, тъй като в
т.12.3 от ОУ е разписано, че в случай на просрочие на една месечна вноска с
повече от 30 календарни дни, настъпва предсрочно прекратяване на договора и
обявяване на неговата предсрочна изискуемост, без да е необходимо кредиторът да
изпраща на длъжника уведомление.
При така установената
фактическа обстановка, съдът намира следното от правна страна:
Спорът между страните се
свежда основно до това дали в случая е приложимо разрешението дадено в т.18 от
ТР№4/2013г. ОСГТК на ВКС.
В посоченото тълкувателно
решение изрично е записано, че „в хипотезата на предявен иск по чл.422, ал.1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорката, че целият
кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или
при други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да
уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на
обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита
предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост“. Това е
така, защото предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което
за разлика от общия принцип на чл.20а, ал.2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само
на едната страна и при наличието на две предпоставки: обективният факт на
неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно
изискуем /чл.60, ал.2 ЗКИ/.
Няма спор, че в настоящия
случай, ищецът е небанкова финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ и
по отношение на него е неприложима разпоредбата на чл.60, ал.2 ЗКИ.
Независимо от
обстоятелството, че ищцовото дружество не е банка, а финансова институция,
даденото в цитираното тълкувателно решение, разрешение за необходимостта преди подаването
на заявлението да се съобщи на длъжника изявлението на кредитора, че счита
кредитът за предсрочно изискуем, е принципно и следва да намери приложение в
настоящия случай. Същото следва да се прилага не само за настъпване на
предсрочната изискуемост на задължения по договор за банков кредит /който по
същността си е договор за заем/, но и по отношение настъпването на предсрочна
изискуемост на разсрочени парични задължения по други договори, по които
престацията на кредитора е била изпълнена в цялост, а задължението на длъжника
е разсрочено. Не съществуват правно-логически аргументи, които да дадат
основание за различно третиране на предсрочната изискуемост на кредитите
/заемите/, отпускани от небанкови финансови институции и тези, отпускани от банки.
Няма основание заемодателят, който не е финансова институция по смисъла на чл.
3, ал. 1 ЗКИ и по занятие предоставя заеми със средства, които не са набрани
чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства, да бъде
освободен от задължение да обявява на длъжника, че счита кредитът за предсрочно
изискуем, защото това несъмнено би го поставило в привилегировано положение
спрямо банката, която също по занятие предоставя в заем парични суми за своя
сметка и на собствен риск. Отделно от това кредитополучателите по договори,
сключени с небанкови финансови институции, биха били поставено в
по-неблагоприятно положение спрямо длъжниците по договори за банкови кредити. В
този смисъл е формирана задължителна съдебна практика.
Съгласно изричната
разпоредба на чл. 71 ЗЗД, предсрочна изискуемост на едно срочно задължение може
да настъпи само в три конкретно посочени хипотези, а именно: когато длъжникът е
станал неплатежоспособен; когато със своите действия е намалил дадените на
кредитора обезпечения или когато не му е дал обещаните обезпечения. Съгласно
чл.20а от ЗЗД договорите могат да бъдат изменени, прекратени, разваляни или
отменени само по взаимно съгласие на страните или на основания, предвидени в
закона. В случая в т.12.3 от ОУ е предвидено чрез изявлението на кредитора
договорът се трансформира от срочен в безсрочен такъв, което дава възможност да
се иска незабавното изпълнение на задължението без за това да бъде уведомяван
длъжника. Това представлява изменение на договора, което е възможно само по
взаимно съгласие на страните или на основания, предвидени в закона, какъвто не
е настоящият случай. Следователно независимо дали в договора има уговорка, че
при неплащане на определен брой вноски или други обстоятелства, това не поражда
действие, освен ако кредиторът изрично не е заявил, че упражнява правото си да
обяви кредита за предсрочно изискуем и това волеизявление е достигнало до
длъжника.
По изложените съображения
настоящият състав приема, че предвидената в т.12.3 от ОУ автоматична предсрочна
изискуемост не представлява договорно отклонение от общото правило на чл.71 ЗЗД, поради което такава не е настъпила.
Независимо от гореизложеното
следва да бъдат отчетени вноските с настъпил падеж към датата на формиране на
силата на пресъдено нещо, в какъвто смисъл е задължителната практика на
върховната съдебна инстанция, обективирана в т.1 от ТР №8/2017г. от
02.04.2019г. на ОСГТК на ВКС.
Ето защо и предявеният в
настоящото производство иск се явява основателен до размера на падежиралите
вноски на основание чл.235, ал.3 ГПК, /така както е разяснено и в т.9 ТР
№4/2013г. на ОСГТК на ВКС/, като в настоящия случай са падежирали общо 29 вноски по договора за кредит, като последната
е с дата на погасяване – 14.06.2019г.
Що се отнася до претендираните от ищцовото дружество суми в размер на 2955,96
лв. – тези по предоставения „пакет от
допълнителни услуги“, липсват доказателства да са били преведени. Не е ясно
какъв пакет от допълнителни услуги е закупен на стойност 2955,96 лв. Изводът,
който се налага е, че услуга, за която да се дължи такса не е предоставяна, липсва
конкретно поето задължение в този смисъл от страна на кредитора. По делото няма
данни ответникът да се е възползвал от тази допълнителна услуга. Следва да се
приеме, че тази клауза е нищожна поради липса на основание и съгласие на
страните. Ако въобще става дума за предоставяне на каквито и да било
допълнителни услуги, то те следва да бъдат включени в ГПР, тъй като това са
възнаграждения по самия договор за кредит - чл.19, ал.1 ЗПК. В случая това не е
сторено и по този начин заобикаляйки закона, се постига ГПР по-голям от
петкратния размер на законната лихва, поради което клаузата е нищожна.
Тук настоящият съдебен състав счита ,че
трябва да подчертае следното :
Няма спор ,че нормите на Закона за защита на потребителите относно
материята на неравноправния характер на клаузи в потребителски договори, са
повелителни, поради което по отношение на тях намират приложение дадените
разрешения в т. 1 и т. 3 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС. В същия смисъл е обективираната в постановеното по реда на чл.
290 ГПК Решение № 23/07.07.2016 г. по т. д. №
3686/2014 г. на ВКС, I т. о. практика на ВКС, така и практиката на СЕС относно
тълкуване на чл. 6, § 1 от Директива 93/13 ЕИО на Съвета относно
неравноправните клаузи в потребителските договори / Решение по дело С-243/08 на
СЕС, Решение по дело С-397/11 на СЕС и др. /.Както правилно е посочил и първоинстанционният съд ,в пар.13а, т.9 ДР на ЗЗП
изрично е посочено, че със Закона са въведени в националното ни законодателство
разпоредбите на Директива 93813/Е. на Съвета относно неравноправните клаузи в
потребителските договори. Във връзка с преюдициални запитвания по приложението
на Директивата е формирана многобройна практика на Съда на Европейския съюз,
вкл. по чл.6, пар.1 по въпроса, дали съдилищата са длъжни служебно, без наличие
на възражение, да се произнесат относно неравноправност на уговорка в
потребителски договор. В т.2 от решение по дело С-243/08 на С. е прието, че
националният съд е длъжен да разгледа служебно неравноправния характер на
договорна клауза, когато са налице необходимите за това правни или фактически
обстоятелства. Когато счете клаузата за неравноправна, той не е прилага, освен
ако потребителят се противопостави на това. Националният съд има такова задължение и когато проверява
собствената си териториална компетентност. Според т.2 от решение по дело
С-397/11 С., чл.6, пар.1 от Директивата трябва да се тълкува в смисъл, че
националният съд, който констатира неравноправния характер на договорна клауза,
е длъжен, от една страна, без да чака потребителят да направи искане в този
смисъл, да изведе всички последици, произтичащи според националното право от
това заключение, за да се увери, че потребителят не е обвързан от тази клауза.
В т.1 е изведено, че национална юрисдикция, сезирана в качеството й на въззивна
инстанция, със спор относно валидността на клаузи, включени в договор, сключен
между продавач или доставчик и потребител, има правомощието, според вътрешните
процесуални норми, да разгледа всяко основание за нищожност, което ясно следва
от представените пред първата инстанция обстоятелства, като трябва да направи
служебна преценка на неравноправния характер на клаузите. Същевременно в т.24 по
дело С -168/05, т.38 по дело С-40/08, т.46 по дело № С -618/10 на С. с оглед
принципите на равностойност и ефективност, е предвидено, че определените във
вътрешния правен ред на държавите – членки процесуални правила относно въззивните
производство не трябва да са по-неблагоприятни от прилаганите към
подобни вътрешни положения, нито да са определени така, че да правят
практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата,
предоставени от правата на реда на Съюза. В т.1 по дело С-472-11 на С. е
прието, че за да може да изведе последиците от констатирането на неравноправния
характер на договорна клауза, националният съд, който е направил служебно тази
констатация, не е длъжен да чака потребителят, който е информиран за правата
си, да направи изявление, с което иска отмяна на посочената клауза. Принципът
на състезателност обаче изисква националният съд, който е констатирал служебно
неравноправния характер на договорна клауза, да уведоми за това страните по спора
и да им даде възможност да обсъдят този въпрос при условията на състезателност
по предвидения от националните процесуални разпоредби ред. В т.2 по дело
С-488/11 на С. също е предвидено сезираният съд трябва да отмени служебно
договорна клауза, по отношение на която е констатирал, че е с неравноправен
характер с оглед установените в Директивата критерии, след като предостави
възможност на страните да обсъдят този въпрос при условията на
състезателност. Възражението на потребителя за неравноправния характер на
договорна клауза не се преклудира с изтичане на срока за отговор на исковата
молба по чл.131 или чл.367 ГПК и може да бъде наведено за първи път и във
въззивното производство, като ограниченията на чл.266 ГПК не се прилагат.Защитата при
неравноправен характер на договор, сключен с потребител, е изключена за
индивидуално уговорените клаузи – чл.146, ал.1 ЗЗП, но се прилага към
останалата част на договора – чл.146, ал.3 ЗЗП. При потребителски договор и
възражение за неравноправен характер на клаузи от същия, тежестта на доказване,
че определено условие от договора е уговорено индивидуално, е на търговеца или
доставчика. В този смисъл, при позоваване на неравноправен характер на
договорна клауза от потребител или при служебна проверка от съда за евентуално
неравноправен характер на клауза от потребителски договор съгласно решение №
23/07.07.2016г. по т.д.№ 3686/14г. на ВКС, І т.о., търговецът или доставчикът
следва да установи индивидуалното уговаряне на оспорената клауза, като само
обстоятелството, че договорът е подписан е ирелевантно за дължимата от съда
защита на потребителя. Ако посоченото обстоятелство – подписване на договора от
потребителя, би освобождавало търговеца от задължението да докаже, че клаузите
са били индивидуално уговорени, това поначало би имало за последица изключване
на защитата при всички потребителски договори.
В
разпоредбата на чл.146, ал.2 ЗЗП са посочени критериите, според които клаузи от
договора не са индивидуално уговорени. Това са тези клаузи, които са били
изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да
влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия.
Даденото легално определение за клаузи, които не са индивидуално уговорени, се
ползва с оглед на осъществяваната върху такива клауза преценка от гледна точка
на техния евентуално неравноправен характер. От дефиницията на законодателя
следва по аргумент за противното, че индивидуално уговорени са клаузи, които не
са били изготвени предварително или дори и да са били изготвени предварително,
потребителят е могъл да изрази становище по тяхното съдържание и съответно, при
достатъчно информиран избор, ги е приел. Клаузите на общите условия, към които
препраща договорът, независимо че са приети от потребителя при сключването му,
поначало се считат, че не са индивидуално уговорени. По отношение на съгласието
с общите условия на договора и декларирането на получаването им от потребителя,
включени като изявления в индивидуалния договор, следва да се съобразява и
разпоредбата на чл.147а, ал.5 ЗЗП, а за измененията на общите условия –
правилата по чл.147б ЗЗП Одобряването на общите условия от Комисията за защита
на потребителите по реда на чл.148, ал.2 и ал.3 ЗЗП не изключва съдебния
контрол за преценка на клаузите в тези общи условия относно неравноправния им
характер. Посочените клаузи биха могли да са индивидуално уговорени,
доколкото се отнасят до определящите договора престации и потребителят,
изразявайки съгласие за сключване на договора, е могъл да влияе върху
съдържанието им. Изискването за съставяне на клаузите на ясен и разбираем език,
сочи на необходимост от предоставяне на информация, въз основа на която
потребителят да може да прецени икономическите последици от сключването на
договора и съответно даденото съгласие да е недвусмислено, което формира и
извод, че клаузите по чл.145, ал.2 ЗЗП биха могли и да не са индивидуално
уговорени. Тези клаузи, като правило, са част от индивидуалния договор, но биха
подлежали на преценка за евентуална неравноправност, ако не са уговорени индивидуално
и не са съставени ясно и разбираемо. В този смисъл е последователната практика
на Съда на ЕС, като например: Решение от 23.04.2015г. по дело С – 96/14;
Решение от 30.04.2014г. по дело С – 26/13; Решение от 26.02.2015г. по дело С –
143/13; Решение по дело С-472/10; Решение по съединени дела С-154/15, С-307/15
и С-308/15 от 21.12.2016г. Тълкуването на С. поставя като изискване за яснота и
разбираемост, клаузата да е така формулирана, че да е разбираема не само от
граматическа гледна точка, но и в договора да е изложен прозрачно точният
механизъм за изменението на договора, както и отношението между този механизъм
и механизма, предвиден в другите клаузи, така че потребителят да може да
предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него
икономически последици. При съмнение относно смисъла на определено
условие, то се тълкува по благоприятен за потребителя начин – чл.147ал. 2 ЗЗП.
По делото до края на устните състезания не
са представени доказателства, че Раздел VІ от договора, съдържащ размера на ГПР
и ГЛП, е индивидуално уговорена клауза и на ответника е дадена възможност да
коментира тази уговорка, поради което и на основание чл.146, ал.1 от ЗЗП следва
да се приеме, че тя е неравноправна и тъй като не е уговорена индивидуално, е
нищожна.Ответникът не е имал възможност да влияе върху съдържанието на тези клаузи и не е бил наясно с начина на формиране на
дължимото към кредитора възнаграждение. В
настоящия случай в сключения между него и ответницата договор за потребителски
кредит няма индивидуално определени
клаузи ,доколкото както предварителното „искане „за отпускане на кредита,така
и при сключването на самия договор за кредит
са използвани предварително изготвени бланки ,независимо от обстоятелството
дали предварително тя се е запознала или
не с Общите условия за отпускане на
потребителския кредит и дали ги е подписала тези общи условия ,или не.
Във всеки
конкретен случай, с оглед обстоятелствата по делото, е възможно да се достигне
до заключение, една клауза е сключена при
условия, накърняващи добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които
законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното
нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл.
26, ал. 1 ЗЗД). В случая клаузата, с която се договаря
възнаградителната лихва ,е нищожна ,тъй като с нея се нарушава принципът на справедливостта в
гражданските правоотношения, поради което с нея се накърняват добрите нрави.В този смисъл
заплащане на възнаградителна лихва в размер на 49,88%годишно
противоречи на добрите нрави . Трайно е прието в съдебната практика , че няма пречка страните по договор да
уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера на законната лихва.
Максималният размер на договорната лихва ( била възнаградителна или за забава)
е ограничен винаги от чл. 9 ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да
определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите
нрави. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които
неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използува се
недостиг на материални средства на един субект за облагодетелствуване на друг и
пр. Прието е, че противно на добрите нрави е да се уговаря лихва за забава, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва, а когато възнаградителна лихва е уговорена по
обезпечен и по друг начин заем (напр. ипотека,залог ), противно на добрите нрави е да се уговаря лихва за
забава, надвишаваща двукратния размер на законната лихва. В тези случаи се
дължи само законната лихва.
Съгласно
чл. 19 ал. 4 от ЗПК годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва
.Според чл. 19 ал. 1 ЗПК той включва всички настоящи и бъдещи разходи /лихви
,други преки или косвени разходи ,комисионни ,възнаграждения от всякакъв вид,в.
т.ч. дължими на посредници при сключване на договора /,изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения
кредит .В случая ответницата е получила
4500 лв. заем ,а е следвало да върне 10860,84
лв. /с връчените вноски за пакета „допълнителни услуги „ /.Затова и на осн.чл.
19 ал. 5 от ЗПК договорките за заплащане на суми над петкратния размер на
законовата лихва са нищожни . Следва да се подчертае
и че т.нар. „допълнителни услуги“ всъщност са част от възнаграждението за
предоставения кредит, но е обособено като отделно, с цел заобикаляне
ограничението на чл. 19 ал.4 от ЗПК, установяващ лимит на годишния процент на
разходите. Допълнителната услуга „улеснена процедура за получаване на
допълнителни парични средства“ реално не е предоставена услуга, понеже липсва
конкретно задължение за кредитора, а отпускането на допълнителни средства,
респ. следващ кредит и условията по него са по съгласие на страните. Останалите
„допълнителни услуги“ са свързани с усвояване и управление на кредита -
приоритетно отпускане на кредита, възможност за отлагане/намаляване на вноски,
възможност за смяна на падежа. Затова възнагражденията за тях са възнаграждения
по договора за кредит, което противоречи на чл.11а, ал.2 от ЗПК и клаузите, с
които е уговорена дължимостта им са нищожни на основание чл.21 от с.з. Но не
само - понеже, както се каза, касае се
за възнаграждения по усвояване и отпускане на кредита, те следва да са включени
в годишния процент на разходите - чл.19 ал.1 от ЗПК и макар това да е е
сторено, те по естеството си са част същия. Но с тях се надвишава ограничението
по чл. 19 ал.4 от ЗПК, поради което клаузите за дължимост на възнагражденията за
допълнителни услуги са нищожни и на друго основание - чл. 19 ал.5 от ЗПК. По тези съображения вземането по договора за допълнителни
услуги не съществува. Разбирането, че лихви в размер на над 50% по кредити,
раздавани от небанкови финансови институции, е нормално да бъдат уговаряни и
получавани, тъй като паричният ресурс на небанковите кредитни институции бил
много по-скъп от този на банките , съдът ще остави без коментар поради
абсурдността на поддържаните тези.
Всичко това дава основание да се
приеме,че правото на принудително
изпълнение на ищеца по вземанията за възнаградителна лихва и по продадения допълнителен пакет услуги ,се е
погасило ,поради коетоисковата претенция по тези пера следва да бъде отхвърлена
.
При
това положение претенцията е основателна за сумата от 1446,87 лв. –неизплатени вноски до 14.06.2019 г. съгласно погасителния план от 15.03.2017 г. ,като от общата дължима сума от 3021,37 лв. към
тази дата бъдат приспаднати 1574,50 лв. /платените пет вноски /,,които ищецът
признава ,че ответницата е изплатила по
кредита.В останалата част до предявения размер претенцията следва да бъде
отхвърлена ,като в тази част първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено .
Мотивиран от горното , Бургаският
окръжен съд
Р Е Ш
И:
ОТМЕНЯ решение№ 562/13.03.2019г.,
постановено по гр.д.№6059/2018г. по описа на Районен съд Бургас ,В ЧАСТТА , с
която е отхвърлен иска, предявен от „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. България 49, бл.
53Е, вх.В, против Т.К.К. ,ЕГН **********, да се приеме за установено по
отношение на ответника, че съществува вземането в размер на 1446,87 лв., представляваща неизпълнено задължение по
договор за потребителски кредит № **********/12.01.2017 г., ведно със законната
лихва върху главницата, начиная от датата на подаване на заявлението – 09.05.2018г.,
до изплащане на вземането като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Т.К.К. ,ЕГН ********** , с адрес ***,
че дължи на „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление гр.София, бул.“България“ №49, бл.53Е,вх. В, чрез пълномощника
юрк. Радина Иванова Иванова, на основание договор за потребителски кредит №**********/12.01.2017
г.,сумата от 1446,87 лв. /хиляда четиристотин четиридесет и шест лева и
осемдесет и седем стотинки/,
представляваща неизпълнено задължение по договор за потребителски кредит за
периода до 14.06.2019 г. –общо 24 вноски , ведно със законната лихва от датата
на подаване на заявлението - 09.05.2018г., до окончателно изплащане на
вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение №1677 от 11.05.2018г.
за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№3331/2018г. по
описа на Районен съд Бургас .
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана част,с която претенцията е
отхвърлена до претендираната част от
9336,43 лв.-главница по договора за кредит .
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.