№ 8
гр. София, 07.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 9-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година
в следния състав:
Председател:Светла Станимирова
Членове:Рени Ковачка
Васил Василев
при участието на секретаря Валентина Игн. Колева
като разгледа докладваното от Светла Станимирова Въззивно търговско дело
№ 20211001000410 по описа за 2021 година
Производството е образувано по въззивна жалба на ищеца в първата
инстанция „ХЕТА АСЕТ РЕЗОЛЮШЪН БЪЛГАРИЯ“-ЕООД против решение
№260077 от 30.09.2020 г. на СГС, ТО, IV-4 състав, постановено по Т.д.№
2541/2019 г., поправено по реда на чл.247 ГПК с решение от 21.12.2020 г., с
което е отхвърлен предявения от него против „Тиберий 2000“-ООД/Н/ иск
по чл.694,ал.2,т.2 ТЗ, за сумата 2 214 062,45 лева – междинна лихва за
периода 31.10.2009 г. – 31.12.2013 г. и в размер на 11 265,58 лева – такса за
управление по фактура №9271/30.09.2008 г., произтичащи от Договор за
финансов лизинг от 21.05.2007 г. и ищеца е осъден да заплати по сметка на
СГС държавна такса в размер на 22 253,28 лева.
Жалбоподателят излага доводи за неправилност на решението
поради нарушение на материалния закон и необоснованост и съществено
нарушение на процесуалните правила. Жалбата е подробно мотивирана.
Твърди, че докладът по делото е непълен и съдът не е указал на ищеца, че не
сочи доказателства за установяване на факта, че е придобил собствеността
върху лизинговия обект, както и че е предоставил на лизингополучателя-
ответник правото да ползва лизинговия обект за процесния период. Твърди,
че тези факти всъщност не се оспорват от ответника. Затова поддържа, че
въззивният съд следва да укаже на жалбоподателя-ищец дали носи такава
доказателствена тежест за тези факти и му предостави възможност да
представи доказателства за това. Конкретни доказателствени искания обаче
не са направени и не са представени доказателства. Моли съда да отмени
1
обжалваното решение и вместо него постанови друго, с което уважи
предявения иск.
В писмения си отговор ответникът в първата инстанция
„ТИБЕРИЙ 2000“-ЕООД /Н/ излага подробни съображения за
неоснователност на жалбата. Моли съда да потвърди решението като
законосъобразно и правилно.
Софийският Апелативен съд, търговско отделение, 9-ти състав,
като провери обжалвания съдебен акт във връзка с оплакванията в
жалбата, доводите, развити в отговорите и събраните доказателства,
приема следното:
Жалбата е процесуално допустима като подадена от надлежна
страна в законния срок. Разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА
поради следното:
Въззивният съд намира, че обжалваното решение е валидно,
допустимо и правилно – законосъобразно и обосновано, поради което и на
основание чл.272 ГПК съдът препраща към мотивите на
първоинстанционния, които напълно споделя.
От събраните в първата инстанция писмени доказателства се
установява, че ответното дружество „ТИБЕРИЙ 2000“-ЕООД е с открито
производство по несъстоятелност с Решение №1220 от 04.07.2019г.
по т.д. № 2784/2017 на СГС. С него е обявена неплатежоспособността на
дружеството с начална дата 30.09.2017 г., свикано е първо събрание на
кредиторите и е назначен временен синдик.
В срока по чл.685,ал.1 от ТЗ, с молба от 24.07.2019 г./л.22/ ищецът
„ХЕТА АСЕТ РЕЗОЛЮШЪН БЪЛГАРИЯ“-ЕООД е предявило вземанията си
към несъстоятелното дружество по пера, произтичащи от Договор за
финансов лизинг №********* от 21.05.2007 год. Същите са приети от
временния синдик и включени в Списъка с приети вземания. С определение
по чл.692, ал.4 ТЗ от 12.11.2019 г. по т.дело № 2784/17 г. на СГС, вписано в
ТР на 13.11.2019 г. обаче, процесиите вземания в размер на 2 214 062,45
лева – междинна лихва за периода 31.10.2009 г. – 31.12.2013 г. и в размер на
11 265,58 лева – такса за управление по фактура №9271/30.09.2008 г.,
произтичащи от Договор за финансов лизинг от 21.05.2007 г. са изключени от
списъка на приети вземания. Изключването им представлява факт, от който
произтича правният интерес за ищеца да предяви на 27.11.2019 г.
положителния установителен иск по чл.694 ал.2, т.2 ТЗ.
С решение от 09.07.2020 г. на съда по несъстоятелността по т.дело №
2784/17 г. на СГС производството по несъстоятелност на длъжника „Тиберий
2000“-ООД /Н/ е спряно, но спирането на производството по несъстоятелност
не представлява пречка за развитието на настоящото производство по
предявените искове по чл.694 ал.2, т.2 ТЗ. В т.2 на ТР № 2 от 13.07.2020 г. по
тълк.д. № 2/2018 г. на ОСТК на ВКС е прието, че спирането на основание
чл.632, ал.5 ТЗ на производството по несъстоятелност не е пречка за
2
предявяване на нови искове по чл.649, ал.1 ТЗ и чл.694 ал.1- 3 от ТЗ, както и
че не е основание за спиране на заварените искови производства по чл.649
ал.1 и чл.694 ал.1-3 ТЗ.
От приложения към ИМ Договор за финансов лизинг № *********
от 21.05.2007 г. се установява, че между ищеца и ответника е постигнато
съгласие ищецът да предостави на ответника ползването на имот в Бояна -
къща на два етажа и дворно място в гр.София, както и на резиденция „Стария
град“ - гр.Пловдив за срок от 98 месеца, срещу което ответникът е поел
задължението да плаща лизингови вноски от 26 110,06 евро на месец. Към
момента на сключване на лизинговия договор на 21.05.2007 г., ищецът не е
притежавал правото на собственост върху находящия се в гр.Пловдив
лизингов обект, но по силата на НА №46 от 12.06.2007 г. за покупко-
продажба на недв.имот /л.117/ ответникът е продал на ищеца УПИ XIV-
1045 в гр.Пловдив, заедно с находящата се в имота жилищна сграда
„Резиденция Стария град“.
В случая отдадената на лизинг вещ е била придобита от ищеца
лизингодател по сключен договор за продажба с ответника, който е
лизингополучател, т.е лизингодателят е придобил собствеността върху вещта
не по сключен договор с „трето лице“, а по сключен договор за продажба с
лизингополучателя, чиято собственост е бил имота към сключване на
лизинговия договор. Тази правна конструкция, при която лизингодателят
придобива от лизингополучателя собствеността върху вещта, която ще му
предостави за ползване на лизинг, представлява „обратен лизинг“ и не е в
противоречие с императивна правна норма. Правна сделка с такива
характеристики е регламентирана в Конвенцията на UNIDRIOT за
международния финансов лизинг от 1988 г., в Международен счетоводен
стандарт - Регламент на ЕС № 1725/2003 г„ и в НСС 17 /отм./ и СС № 17 -
Лизинг, в сила от 01.01.2005 г., приет с ПМС № 46 от 21.03.2005 г.
С решение №65 от 21.02.2018 г. на Апелативен съд – Пловдив /л.178/
по т.дело № 660/17 г. е отменено решение от 21.11.2016 г. на Окръжен съд -
Пловдив по т.дело № 662/15 г. в частта, с която е отхвърлен иска по чл.26
ал.1, вр. с чл.152 ЗЗД и ПАС е признал за установено, че е нищожна
сключената между ищеца и ответника сделка във формата на НА за
покупко-продажба на недв.имот № 46, том IV, дело N 569/07 г. Решението
на Апелативния съд е влязло в сила и на основание чл.298 ал.1 ГПК формира
сила на присъдено нещо, от която са обвързани страните. Ето защо съдът
приема за безспорен факта, че е нищожен сключеният договор за
продажба, обективиран в НА № 46/2007 г., с който ищецът е закупил
имота в гр.Пловдив.
В съдебно заседание от 07.08.2020 г./л.195/ съдът е приел за
безспорно установено и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че
претендираната от ищеца сума е била записана в търговските книги на
ответника като съществуващ дълг, както и че издадените от ищеца
3
фактури за тези суми са били отразени от ответника в подадени от него
справки-декларации по ЗДДС.
При така установените факти, съдът намира от правна страна
следното:
Установяването на претендираните от ищеца вземания в размер на
2 214 062,45 лева – междинна лихва за периода 31.10.2009 г. – 31.12.2013 г. и
в размер на 11 265,58 лева – такса за управление по фактура
№9271/30.09.2008 г., произтичат от Договор за финансов лизинг от 21.05.2007
г. Предмет на този лизингов договор е предоставено на ответника ползване на
два имота: къща на два етажа и дворно място в гр.София и на Резиденция
„Стария град -гр.Пловдив“ за срок от 98 месеца, срещу което ответникът е
поел задължението да плаща лизингови вноски от 26 110,06 евро на месец .
Както се установи по делото, с решението на Апелативен съд –
Пловдив №65 от 21.02.2018 г. е призната за нищожна сключената между
ищеца и ответника сделка по НА за покупко-продажба на недв.имот №
46/07г., по силата на която ищецът е закупил имота в гр.Пловдив.
Следователно същата не е породила вещно-правно действие по прехвърляне
правото на собственост и ищецът не е станал собственик на описания в
нотариалния акт имот в гр.Пловдив. Респективно ответникът е продължил да
бъде негов собственик. При това положение обаче, основанието за пораждане
на задължението на лизингополучателя за плащане на лизингови вноски,
лихви и такси, е предоставеното от лизингодателя право да ползва вещта, но в
случая лизинговата вещ е собственост на лизингополучателя, който в
качеството на собственик има право да я ползва. Това означава, че
процесният договор за лизинг в частта, имаща за предмет ползването на
обекта по т.2 в гр.Пловдив, е нищожен поради липса на основание - чл.26
ал.2, предл.4-то ЗЗД. Липсва правно основание, а и житейска логика, да се
сключи договор за лизинг, по който лизингополучателят да придобие от
лизингодателя правото да ползва свой собствен имот, както и да заплаща на
друго лице лизингова цена за ползването на своя имот.
При тези факти напълно обоснован и правилен е изводът на
първоинстанционния съд, че процесният Договор за лизинг е нищожен на
основание чл.26 ал.2, предл.4-то ЗЗД в частта, с която ищецът е поел
задължението да предостави на ответника срещу лизингова цена правото да
ползва лизинговия обект в гр.Пловдив. В тази част Договорът за лизинг не
поражда права и задължения, поради което за ответника не е възникнало
насрещното задължение да плаща лизингови вноски, междинни лихви и
такси.
Процесният Договор за лизинг има за предмет и ползването на
имот в гр.София - къща на два етажа и дворно място в Бояна, и доколкото
няма данни за друго, следва да се приеме, че в тази част лизинговият
договор е действителен.
Съдът намира, че вземанията за заплащане на междинна лихва за
4
ползването на този имот за периода 31.10.2009 г. - 31.12.2013 г. и вземането в
размер на 11 265,58 лева – такса за управление по фактура №9271/30.09.2008
г. са погасени по давност.
За претендираните в настоящото производство вземания по
Договора за лизинг следва да се прилага кратката тригодишна давност по
чл.111 б.“в“ ЗЗД, според която с изтичане на тригодишна давност се погасяват
вземанията за наем, за лихви и за други периодични плащания.
Видно от молбата за предявяване на вземания на „ХЕТА АСЕТ
РЕЗОЛЮШЪН БЪЛГАРИЯ“-ЕООД, се претендира сумата от 2 214 062.45 лв.,
представляваща междинна лихва по т.3.3.4 от Общите условия, платима
ежемесечно за всеки месец от периода от 31.10.2009 г. до 31.12.2013 г.
Приложен е списък - Приложение №1, в който за всяка една месечна
междинна лихва, чието установяване се претендира, има описана отделна
фактура.
От настъпване на падежа на конкретната вноска, започва да тече
погасителна давност за същата, като предвид периодичния характер на
задължението, за погасяването на същото е приложима кратката тригодишна
давност, съгласно разпоредбата на чл. 111, б.”в“ от ЗЗД, която е относима за
вземанията за наем, лихви и други периодични плащания.
По отношение на това, че всички плащания по договора за лизинг са
с периодичен характер, има утвърдена практика на ВКС по реда на чл.290 от
ГПК, обективирана в Решение №65/23.05.2017г. по т.д.№904/2016г. на II т.о.
на ВКС, Решение по т.д. №50185/2016г.,1 г.о. и др.
Поради това вземанията за междинни лихви за периода 31.10.2009
г. - 31.12.2013 г. следва да се считат за погасени по давност към 01.01.2017 г.,
а молбата по чл.685 ТЗ е подадена на 24.07.2019 г., т.е. след изтичането на
давностния срок.
Във въззивната жалба се твърди, че с включването на фактурите за
дължимата междинна лихва и фактурата от 30.09.2008 г. в размер на 11 265,58
лева - такса управление, в данъчните декларации, подадени пред ТД на НАП
и справките-декларации по ЗДДС пред НАП, съставляват конклудентни
действия, прекъсващи давността, защото по съществото си тези действия
представляват признаване на дълга по см. на чл.116 б.“а“ ЗЗД. Съдът намира
възражението за неоснователно поради следното:
Признание на дълга по смисъла на чл.116 б.“а“ ЗЗД е налице,
когато изявлението на длъжника е недвусмислено, адресирано е до
кредитора и е достигнало до знанието му. Признаването е едностранно
волеизявление, с което длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е
задължен към кредитора Освен това, за да е налице признаване на вземането
по смисъла на чл.116, б. "а" ЗЗД, същото трябва да е направено в рамките на
давностния срок и да се отнася до съществуването на самото задължение,
а не само до наличието на фактите, от които произхожда. Признаването
на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия, стига същите да
5
манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди
съществуването на конкретния дълг към кредитора. В този смисъл е Решение
№ 100 от 20.06.2011 г. по т.д. № 194/2010 г., II т.о. на ВКС.
В конкретния случай не е налице нито една от описаните по-горе
характеристики на признание на дълг.
Не е налице и не се твърди от ищеца да е отправено едностранно
волеизявление от длъжника към кредитора, в което той да признава
съществуването на конкретните претендирани от ищеца задължения.
Едно от твърденията на ищеца е, че признание на претендираните
вземания ответникът е извършил, като е подал годишните данъчни
декларации за 2013, 2014, 2015 г.
Твърдението е неоснователно.
От една страна в Годишните данъчни декларации не се описват
конкретни задължения към конкретни кредитори, а се оповестява обобщена
информация за финансовите и счетоводни резултати на дружеството.Поради
това няма как тяхното подаване да манифестира воля за признаване на
конкретно задължение. Нито от съдържанието на Годишната данъчна
декларация, нито от съдържанието на ГФО може да се направи извод какви
точно задължения са включени в счетоводството на съответния данъчен
субект, по кои фактури, за кои периоди и към кои кредитори. За да се
достигне до тази информация, трябва да се обследват счетоводните регистри
и аналитичните сметки на длъжника, които не са част от съдържанието нито
на годишната данъчна декларация, нито от съдържанието на годишния
финансов отчет.
Категорична е съдебната практика, че осчетоводяването на
фактурите, част от който процес е и изготвянето на ГФО и ГДД, не води до
прекъсване на давността, защото тези действия представляват изпълнение на
задължение, предписано от закона. В този смисъл, подаването на ГДД за 2013
г., 2014 г., 2015 г. от страна на ответното дружество „Тиберий 2000“-ООД, не
съдържа признание на процесните задължения и не води до прекъсване на
давността по отношение на процесиите задължения.
Твърди се от ищеца „Хета Асет Резолюшън България“-ЕООД, че
давността е прекъсната с вписването на процесиите фактури в справките-
декларации по ЗДДС и ползването на данъчен кредит. Това възражение в
жалбата също е неоснователно поради следното:
От една страна, няма как със справките - декларации по ЗДДС да се
признава някакво конкретно задължение, защото със същите справки
декларации не се декларират задължения, а единствено факта на извършените
облагаеми доставки по ЗДДС в съответния период. В справките - декларации
по ЗДДС и по - точно в приложените към тях дневници за покупко-продажби
се описват всички фактури, издадени през съответния данъчен период,
независимо дали тези фактури са платени или не. Следователно, с
посочването на определена фактура в справката декларация по ЗДДС не се
6
прави изявление, че по същата фактура данъчният субект има задължение, а
само се декларира факта, че през данъчния период се е случила съответната
облагаема доставка.
След като със справката - декларация по ЗДДС не се декларират
задължения, няма как подаването на същата да представлява признаване на
задължение, а още по-малко да води до прекъсване на давността.
Подаването на данъчните декларации, включително тези по ЗДДС,
са естествено продължение на процеса по осчетоводяване на фактурите. Ако
данъчния субект осчетоводи определени фактури, но не ги включи в
справките декларации по ЗДДС, то той не изпълнява задължения, които са му
вменени от Закона за счетоводството и ЗДДС, а това води до съответни
санкции.В този смисъл, отразяването на определени фактури в справките
декларации по ЗДДС не е резултат от свободната воля на данъчния субект, а
естествено следствие от осчетоводяването на същите тези фактури.
Ето защо подаването на справките декларации по ЗДДС не
представлява признание на конкретното задължение, а представлява
оповестяване на осчетоводените от данъчния субект фактури с включен ДДС
за съответния данъчен период. Поради изложеното, дори процесиите фактури
да са включени в справките-декларации по ЗДДС на ответника и да е ползван
данъчен кредит, то това не представлява „признание на дълга“ по смисъла на
чл.116,б.“а“ от ЗЗД и не води до прекъсване на давността.
В обобщение може да се каже, че изявленията или действията на
страните, които имат значение за правата и задълженията по възникналото
между тях правоотношение, следва да са отправени/извършени помежду им.
Признанието на дълга не може да се обективира във волеизявления или
действия, които са адресирани не до насрещната страна по облигационното
правоотношение, а до трето лице, включително и до държавен орган - в
случая НАП. В този смисъл е Решение №26 от 24.07.2018 г. по т.д. №
1853/2017 г., I т.о. на ВКС, което настоящият състав напълно споделя.
Доколкото не е налице изявление на ответника за признание на дълга, което
да е адресирано до ищеца, съдът намира, че не е осъществен факт, който да е
основание по чл. 116 б.“а“ ЗЗД за прекъсване на давността.
За пълнота на изложението следва да се отбележи, че дори да се
приеме, че с включването на фактурите в справките - декларации по ЗДДС и
ползването на данъчен кредит се прекъсва давността, то от момента на
прекъсването започналата да тече нова погасителната давност за процесиите
вземания също е изтекла и същите са погасени по давност.
Видно от Приложение №1 към молбата за предявяване на вземания
/л.23/, процесиите фактури са издавани ежемесечно в периода от 31.10.2009
г. до 31.12.2013 г. Съгласно изискванията на ЗДДС, издадените фактури през
всеки месец се включват справките-деклариции по ЗДДС, които се подават до
15-то число на следващия месец. Следователно, последната фактура от
31.12.2013 г. е включена в справка-декларация по ЗДДС, която е подадена
7
най-късно на 15.01.2014 г., като тригодишната погасителната давност дори за
нея е изтекла най-късно на 15.01.2017 г. Молбата за предявяване на вземания
по чл.685 ТЗ е подадена на 24.07.2019 г., т.е. след изтичане на давностния
срок.
С оглед изложеното въззивният съд намира, че всички вземания за
дължима междинна лихва, съгласно т. 3.3.4. от Раздел 3 от Общите условия
към Договор за финансов лизинг №********* и такса управление,
претендирани от ищеца в настоящото производство,касаещи лизинговия имот
в гр.София, кв.Бояна, са погасени по давност и исковата претенция за
установяване на тяхното съществуване следва да се остави без уважение като
неоснователна.
При съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции,
обжалваното решение следва да бъде потвърдено като законосъобразно и
правилно.
Страните не са претендиралли разноски в настоящото въззивно
производство.
Така мотивиран и на основание чл.272 от ГПК, Софийският
Апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №260077 от 30.09.2020 г. на Софийски
градски съд, ТО, IV-4 състав, постановено по т.д.№ 2541/2019 г., поправено
по реда на чл.247 ГПК с решение от 21.12.2020 г.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на синдика на
ответника „Тиберий 2000“-ООД /Н/ , конституиран на основание чл.694,ал.4
ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8