Р
Е Ш Е
Н И Е
№260
027
гр. Габрово, 18.11.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Габровският
окръжен съд, въззивен наказателен състав, в публично съдебно заседание на единадесети
ноември през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ПАВЕЛ НЕДЕЛЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: 1. ВАЛЕНТИНА ГЕНЖОВА
2. ГАЛИНА КОСЕВА
при
участието на секретаря Ваня Григорова и прокурора Надежда Желева, като разгледа
докладваното от съдията Неделчев ВАНД № 117 по описа за 2020 г., за да се произнесе
взе предвид следното:
Въззивното производството е образувано по жалба от
адв. Г.М. *** – договорен защитник на обвиняемия И.Р.И., против решение № 260011
от 28.09.2020 г. по АНД № 367/2020 г. по описа на Районен съд – Габрово.
С атакуваното решение състав на Районен съд – Габрово
е признал обвиняемия И.Р.И., живущ в Германия, за виновен в това, че на
23.05.2018 г., в сектор „Пътна полиция” при ОД на МВР - Габрово, потвърдил
неистина - че обичайното му пребиваване е в Република България,
в писмена декларация, която по силата на чл. 151, ал. 5 и 7 от Закона за
движението по пътищата се дава пред орган на властта за удостоверяване
истинността на посоченото там обстоятелство - престъпление по чл. 313, ал.1 от НК, като на основание чл. 78а, ал. 1 от НК го е освободил от наказателна
отговорност и му е наложил административно наказание „ГЛОБА” в полза на
държавата в размер на 1 000 лева. С решението, на основание чл. 189, ал. 3 от НПК, съдът е възложил на обвиняемия направените по делото разноски, като е
осъдил И.Р.И. да заплати по сметка на ОД на МВР – Габрово направени разноски в
досъдебната фаза на наказателното производство в размер на 189,64 лева и да заплати по сметка на Районна прокуратура
– Габрово направени разноски в досъдебната фаза на наказателното производство в
размер на 187,50 лева, както и да заплати по сметка на съда държавна такса по 5
лв. за всеки служебно издаден изпълнителен лист.
Във въззивната жалба се излагат аргументи за наличие
на основанията за приложение на чл. 9, ал. 2 от НК. Не се отрича, че на
23.05.2018 г. обвиняемият е потвърдил неистина в подадена декларация в сектор
„Пътна полиция“ – Габрово за това, че към тази дата е имал „обичайно
пребиваване в страната“ от 185 дни, а са били изтекли едва 54 дни. Акцентира се
върху това, че от 29.03.2018 г. до 06.12.2018 г., или цели 270 дни, той
постоянно е живял в България с надлежна регистрация за това, с което фактически
е изпълнил условието за „обичайно пребиваване“ по смисъла на чл. 151, ал. 5 и
ал. 7 от ЗДвП. Във въззивната жалба се прави искане за отмяна на решението на
районния съд и постановяване на ново, с което обвиняемият да бъде признат за
невинен и оправдан по обвинението, поради наличието на основанията по чл. 9,
ал. 2 от НК.
Обвиняемият И.И., нередовно призован, не се явява в
съдебното заседание пред въззивната инстанция. Същият не е намерен на известния
по делото адрес, като се установява, включително от изявлението на защитника
му, че е напуснал трайно страната и се намира във ФРГ.
Въззивната жалба се поддържа изцяло от адв. Г.М.,
който допълва аргументите си във връзка с виждането си за приложение на чл. 9,
ал. 2 от НК.
Пред въззивния съд прокурорът от Окръжна прокуратура –
Габрово оспорва жалбата, като намира, че решението на районния съд следва да се
потвърди, като правилно и законосъобразно.
Въззивният съд разгледа жалбата с изложените в нея
доводи, обсъди становищата на страните в процеса и извърши цялостна проверка на
обжалваното решение в съответствие с правомощията си по чл. 314 НПК, при което
приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена от процесуално легитимирана
страна и в установения в закона срок, което обуславя процесуалната й допустимост.
Разгледа по същество същата е неоснователна.
Съдебното производство е образувано по реда на гл. 28 от НПК по внесено
от Районна прокуратура - Габрово в Районен съд – Габрово мотивирано
постановление, с което е направено искане обвиняемият И.Р.И. да бъде освободен
от наказателна отговорност с налагане на административно наказание по чл. 78а
от НК за извършено от него престъпно деяние по чл. 313, ал. 1 от НК.
Първоинстанционният съд, в съответствие
и с правомощията си по чл. 378, ал. 2 от НПК, е извършил цялостен анализ на
събраните в наказателното производство доказателства, включително и
непосредствено е събрал такива, като обективно, всестранно и пълно е възприел
следната фактическа обстановка:
Обвиняемият И.Р.И. е роден на *** г. в гр. ***, Б.я и живее във
ФРГ. Същият е български гражданин, завършил е основно образование, не е осъждан
и няма данни за трудовата му ангажираност.
За времето от 25.06.2012 г. до
29.03.2018 г. обвиняемият И. живеел в гр. ***, Германия, където имал и надлежна
адресна регистрация. На 29.03.2018 г. същият се върнал в България и се
установил на адрес в гр. С., ул. „***
На 23.05.2018 г. И.И. се явил в
сектор „Пътна полиция” при ОД на МВР - Габрово, където след като служителката М.Б.
му разяснила смисъла на подлежащото на удостоверяване обстоятелство, подписал и
подал декларация по чл. 151, ал. 5 и 7 от Закона за движението по пътищата, в
която удостоверил, че обичайното му пребиваване е в Република България. Този
документ предал на свидетелката Б., като въз основа на декларираното
обстоятелство и другите представени документи му било издадено Свидетелство за
управление на МПС с № *********/29.05.2018 г.
Впоследствие в сектор „Пътна полиция” при ОД на МВР –
Габрово било получено писмо с вх. № 328600-905/07.01.2019 г. от КВА – компетентния орган за издаване на СУМПС в
Германия, с което българските власти са уведомени, че издаденото такова в
Република България е в противоречие с изискванията за „обичайно местопребиваване”.
От заключението
на изготвената съдебно-графическа експертиза, което не е оспорено от страните
по делото, е установено, че подписът в графата „Декларатор” на подадената на
23.05.2018 г. декларация по чл.
151, ал. 5 и 7 от ЗДвП е изпълнен от обвиняемия И., а текстовата част – от
неустановено по делото лице.
Гореизложената
фактическа обстановка, която изцяло се споделя от настоящия състав, районният
съд е извел от събраните в наказателното производство доказателства –
обясненията на обвиняемия И.; показанията на свидетелката М.Б., депозирани в
хода на откритото съдебно следствие; писмените доказателства – оригиналната
Декларация за обичайно пребиваване на обвиняемия И. (л. 14 от ДП), предадена с
протокол за доброволно предаване (л. 15 от ДП), заверени преписи от подадените
от обвиняемия документи в сектор Пътна полиция при ОД на МВР – Габрово (л.
40-45 от ДП), удостоверение от федералната служба във Ф., Германия – в превод
на български език, писмо от служба „Обслужване на граждани“ – А., Германия – на
немски език и в превод на български език, справка за адресните регистрации на
обвиняемия в Германия и в България; заключението на съдебно-графическата
експертиза.
Установената
по делото фактическа обстановка не се оспорва от страните по делото.
Първоинстанционният съд задълбочено е анализирал доказателствената съвкупност,
за да изведе фактическите си изводи. Несъмнено е, че обвиняемият И. е бил
адресно регистриран в гр. А., Германия - първоначално за времето от 25.06.2012
г. до 29.03.2018 г., и след това, считано от 06.12.2018 г. Не се спори,
включително от самия обвиняем, че в периода от 29.03.2018 г. до 06.12.2018 г. И.И.
е живеел в България. Не съществува съмнение, че на 23.05.2018 г. обвиняемият се е
явил в сектор „Пътна полиция” при ОД на МВР - Габрово, където подписал и предал
на свидетелката М.Б. декларация по чл. 151, ал. 5 и 7 от ЗДвП, необходима за
снабдяване със СУМПС, в която посочил, че обичайното му пребиваване е в Република
България, което декларирано обстоятелство е невярно. Съгласно § 6, т. 46 от ДР на ЗДвП, който изцяло се покрива с
дефиницията по чл. 12 от Директива 2006/126/ЕО на ЕП и на Съвета
от 20 декември 2006 г. относно свидетелства за управление на превозни средства, „Обичайно пребиваване” е мястото, където
деклараторът обикновено живее повече от 185 дни през последните 12
последователни месеца поради лични или трудови връзки, а при липса на трудови –
поради лични такива, сочещи на тясна обвързаност с дадено място. Следвайки
законовия текст, съставът на районния съд напълно правилно и законосъобразно е
стигнал до заключението, че към 23.05.2018 г. обичайното
пребиваване на обвиняемия не е било на територията на Република
България. С полагането на подписа си и подаването на декларацията пред
компетентните български власти И.И. е извършил невярно деклариране, по който
начин е осъществил признаците от състава на престъплението по чл. 313, ал. 1 от НК, за което законосъобразно е признат за виновен. Изцяло правилни и подробно
мотивирани са изводите на районния съд за наличието на пряк умисъл.
Въззивният
съд не споделя аргументите на защитата, според които, макар и след датата на
декларирането, обвиняемият е продължил да бъде на територията на България, общо
в продължение на 270 дни, поради което е изпълнил изискванията на закона за
обичайно пребиваване. Такава трактовка противоречи на разпоредбите на чл. 151,
ал. 5 и 7 от ЗДвП и свързаната с тях дефиниция за „обичайно пребиваване“.
Нормативният текст ясно посочва, че продължителността от 185 дни е едно от
задължителните условия за „обичайно пребиваване“. В случая тази продължителност
не е била налице към 23.05.2018 г. Ирелевантно се явява обстоятелството колко
време след тази дата обвиняемият И. е останал в България с адресна регистрация
в гр. Севлиево.
Основното оплакване, развито
в жалбата и поддържано в съдебно заседание, касае наличието на предпоставките
по чл. 9, ал. 2 от НК – малозначителност на деянието, поради което същото не е
общественоопасно или явна незначителност на обществената му опасност, поради
което то не е престъпно. Съображения за приложение на този текст от
наказателния закон са наведени и пред първоинстанционният съд, който
задълбочено и аргументирано ги е приел за несъстоятелни с мотиви, които се
споделят от настоящата инстанция. Обществената
опасност е характеристика на престъплението, изразяващо се в отрицателното
въздействие на проявата върху обекта и функционално производната на това нейна
обществена укоримост. За степента на обществена опасност, обаче - нейната
малозначителност или явна незначителност, следва да се съди от начина, по който
защитеният обект е бил засегнат, от вида на увредения или застрашен предмет, от
времето, мястото и условията, при които е реализирано това засягане, както и от
субективните особености на проявата. В този смисъл малозначително е това
деяние, което въобще не е в състояние да засегне защитения обществен порядък,
или пък засягането му е така нищожно, че то не е годно да окаже това
отрицателно въздействие, което законодателят е счел за достатъчно сериозно при
криминализирането на проявата. В разглеждания случай деянието, в което се е
изразило престъплението, накърнява обществените отношения, уреждащи реда и
правната сигурност на документирането. С депозирането на декларацията, която се
изисква по закон, пред служител на сектор „Пътна полиция“ обвиняемият умишлено
е потвърди неистина. Несъмнено е, че тази му деятелност подрива
общественоправната функция, която се възлага на документа, довела е до издаване
на друг документ – свидетелство за управление на МПС, в нарушение както на
вътрешното право, така и на правото на ЕС. Ето защо и въззивният съд приема, че
извършеното от обвиняемият И. не носи белезите на визираната в чл. 9,
ал. 2 от НК проява, която само формално изпълнява признаците на
престъпление.
Законосъобразен е изводът
на първоинстанционния съд, че по отношение на обвиняемия И.И. са налице
предпоставките на чл. 78а, ал. 1 НК за освобождаване от наказателна
отговорност с налагане на административно наказание. За престъпление по чл.
313, ал. 1 от НК се предвижда наказание лишаване от свобода до три години или
глоба от 100 до 300 лева; обвиняемият не е осъждан и не е освобождаван от
наказателна отговорност по реда на чл. 78а, ал. 1 от НК; от деянието не са настъпили
съставомерни вредни последици, които следва да бъдат възстановени.
Въззивният
съд счита, че при определяне размера на административното наказание „глоба“
първоинстанционният съд правилно е отчел наличните смекчаващи обстоятелства и
липсата на отегчаващи такива, което го е мотивирало да наложи наказание в
минимален размер от 1000 лева.
Правилно и
в съответствие с данните по делото съдът е приложил разпоредбата на чл. 189,
ал. 3 от НПК, като е осъдил обвиняемия да заплати разноските по делото.
При
извършената служебна проверка на обжалваното решение, на основание чл. 314 от НПК, въззивният съд не установи при постановяването му да са допуснати
съществени нарушения на процесуалните правила.
Водим от горното и на основание чл. 338, във вр. с чл.
334, т. 6 от НПК, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260011 от 28.09.2020 г. по АНД № 367/2020
г. по описа на Районен съд - Габрово.
Решението е окончателно и не подлежи на касационна
жалба или протест.
За изготвянето му да се съобщи писмено на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.