№ 57
гр. София, 25.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО II ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в публично
заседание на втори декември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Иван Коев
Членове:Стефан Милев
Силвия Б. Русева
при участието на секретаря Мариела П. Миланова
в присъствието на прокурора Т. Ив. З.
като разгледа докладваното от Стефан Милев Въззивно наказателно дело от
общ характер № 20221100603605 по описа за 2022 година
Подадена от защитника на подс. А. В. С., с ЕГН: **********, жалба е станала
повод за образуваното пред СГС въззивно производство по гл.XXI НПК за проверка на
постановената на 28 юни 2022 г. присъда по н.о.х.д. № 16788/18 г. на СРС (НО, 19 с.). С
нея С. е бил признат за виновен в извършено като непълнолетен престъпление по чл.
131, ал.1, т.12, вр. чл. 129, ал.1, вр. чл. 63, ал.1, т.3 НК (причинена по хулигански
подбуди средна телесна повреда на пострадалия М. Б.), наказан (при условията на чл.
55, ал.1, т.2, б. „б“ НК) с 10-месечна пробация (включваща двете задължителни мерки
по чл. 42а, ал.2, т.т.1-2 НК) и осъден да заплати разноските по делото.
Жалбата, поддържана от адв. С. в откритото заседание пред втората инстанция,
съдържа предимно процесуални оплаквания (за това, че мотивите към присъдата
почиват на некоректна оценка на доказателствата), но като резултат от тях се
претендира грешно установяване на фактите, а вследствие на това – и неправилно
приложение на материалния закон (с отказа на СРС да приеме, че деянието е
извършено при условията на чл. 12, ал.1 НК). С тези доводи прокурорът при СГП е
несъгласен, доколкото лаконичното му становище е за потвърждаване на обжалваната
присъда, а самият подсъдим (в последната си дума) моли да бъде оправдан.
СГС намери, че следва да сподели част от оплакванията на въззивния
жалбоподател, пряко свързани с изясняването на инкриминираните факти, защото
именно тази дейност е била условие (предпоставка) за законосъобразната им правна
оценка. Проведеното пред първата инстанция съдебно следствие е събрало всички
необходими доказателства, на част от които обаче се налага въззивният съд да даде
друга (различна) интерпретация, водеща до установяването на „нови фактически
положения“ (чл. 316 НПК).
1
I.
Ако трябва да се обобщи накратко, от фактическа страна Районният съд е приел,
че около 19.00 ч. на 05.05.2017 г. непълнолетният тогава подсъдим А. С. (на 14 г.)
пътувал в автобус по линия № 59, когато на една от спирките (в с. Владая, Столична
община) в превозното средство се качил пострадалият М. Б. (носещ шапка на
„ЦСКА“), съпровождан от приятелите си К.К. и Т.О. (починал в хода на
производството). Малко след това между С. (от една страна) и посочените три лица
възникнала словесна препирня (основно – по „вечната“ тема „Левски-ЦСКА“), в хода
на която подсъдимият бутнал шапката на св. М. Б., извадил от джоба си сгъваем нож и
го наръгал в корема, причинявайки му проникваща в коремната кухина открита рана на
коремната стена с дължина – около 2 см., и ширина – около 5 мм. След това –
разбирайки, че е пронизан с нож, пострадалият реагирал, като ритнал в главата подс. С.
и замахнал към него с държана стъклена бутилка алкохол, което наложило намесата на
намиращия се в близост пътник (св. Д.) за по-нататъшно предотвратяване на
конфликта.
Това, най-общо, са изяснените от първата инстанция съставомерни факти,
станали повод деянието на подс. С. да бъде квалифицирано като причинена на
пострадалия М. Б. по хулигански подбуди средна телесна повреда, изразяваща се
едновременно в „нараняване, проникващо в коремната кухина“ и „разстройство на
здравето, временно опасно за живота“ (чл. 131, ал.1, т.12, вр. чл. 129, ал.1, вр. чл. 63,
ал.1, т.3 НК.)
II.
Въззивният съд намери, че следва да коригира частично цитираните дотук
фактически изводи, вземайки предвид отделни детайли от свидетелските показания и –
съпоставяйки ги на фона на цялостната картина на развилите се събития. А те могат да
се обобщят хронологично по следния начин: След качването на пострадалия М. Б. и
двамата му приятели (свидетелите К. и О.) в процесния автобус, посочената компания
застанала в близост до пътуващия подсъдим А. С.. Тримата свидетели били шумни, а в
ръката си Б. държал и пълна с алкохол стъклена бутилка. Именно в тази ситуация
между тях и С. възникнала словесна свада по „футболни“ и други въпроси, която била
възприета от пътуващите в автобуса граждани. Подсъдимият бил сам и в седнало
положение, в непосредствена близост до изправените срещу него три лица – Б., К. и О..
Уплашен от поведението им, той не преценил адекватно ситуацията и реагирал с
изваждане на пренасян от него сгъваем нож, с който наръгал пострадалия Б. в
коремната област. От този момент поведението на Б. също агресирало, защото той се
качил на седалката и нанесъл удар с ритник в главата на подс. С., а после замахнал със
стъклената бутилка към главата му, без да успее да го удари. Намесил се пътуващият в
автобуса свидетел Д., който успокоил ситуацията, а св. И. - шофьор на превозното
средство, спрял, отворил вратите и помолил шумната компания да слезе. Падналият на
земята в автобуса нож бил вдигнат и изнесен от св. К., а пострадалият Б., чийто корем
започнал да кърви вследствие на пробождането, бил откаран за операция по спешност в
УМБАЛ „Пирогов“.
Изцяло може да бъде споделен подходът на Районния съд да оцени с доверие
взетите предвид в мотивите към присъдата експертни заключения и писмените
доказателства, на които същите се базират, защото те съдържат предимно еднопосочна
информация, която в нито един момент не е била оспорена от страните по делото.
Изготвените от вещите лица Л., П. и Б. първоначална (еднолична) и допълнителна
медицински експертизи са потвърдили с професионални аргументи обстоятелството,
че пронизването на св. Б. с ползвания от подсъдимия нож е довело до нараняване,
проникващо в коремната кухина и в същото време – до временно опасно разстройство
2
на здравето поради предизвиканата кръвозагуба. Това заключение е взело предвид
както епикризата, изготвена при приема на пострадалия в УМБАЛ „Пирогов“, така и
съставеното от д-р С. съдебно-медицинско удостоверение № С-142/17 г. Две от
изготвените в досъдебното производство и приети от СРС психиатрично-психологични
експертизи (с вещи лица К. и Г.) са изяснили, че поведението на непълнолетния към
момента на деянието подсъдим не се дължи на увлечение или лекомислие, както и че
същият е съзнавал свойството и значението на извършеното и е могъл да ръководи
постъпките си. А изготвено от вещите лица К. и Б. изследване е установило
свидетелската годност на пострадалия М. Б..
Оттук нататък, първата инстанция е имала нелеката задача да съпостави доста
противоречивите гласни доказателствени средства по делото и да установи кои от тях
(и в коя им част) да приеме с достоверност и кои да остави без доверие. Трудностите в
случая произтичат от факта, че нито един от фактическите участници в
инкриминирания скандал не е докрай откровен в разказа си – нито свидетелите Б. и К.;
нито самият подсъдим в своите обяснения. Всяко от лицата премълчава едни за сметка
на други обстоятелства, а намесилите се впоследствие граждани – св. Д. и св. Антон И.,
не са възприели самата ситуация на конфликта и пронизването на пострадалия, а са се
намесили впоследствие, забелязвайки единствено отмъстителната физическа агресия
на св. Б. спрямо подс. С..
Единственият факт, за който може да се има вяра в свидетелските разкази на М.
Б. и К.К., е, че именно С. е пронизал корема на Б. със сгъваем джобен нож, защото
това обстоятелство е потвърдено и от самия подсъдим. Цялата останала информация,
поднесена от участниците в конфликта – Б., К. и С., е изключително противоречива,
объркана и на моменти – нелогична. Прави впечатление, на първо място, че
пострадалият Б. не е последователен в изявленията си, защото в рамките на един
разпит, за няколко минути пред СРС, е заявил две взаимоизключващи се
обстоятелства: веднъж - че към момента на „наръгването“ му в автобуса е стоял прав, а
след това – че „…Когато ме наръга бях седнал“ (цитат по л.169, гръб от н.о.х.д.).
Отрекъл е изобщо преди това „наръгване“ между него и С. да е имало каквито и да е
пререкания, както и впоследствие да го е ритал и да е замахвал към него с бутилка,
което пък обективно противоречи на казаното от „неутралните“ по делото свидетели Д.
и И.. От своя страна, св. К., приятел на пострадали Б., също премълчава и преиначава
значимите за делото обстоятелства, защото версията му противоречи дори на казаното
от Б.: първо – по отношение на това, че „по време на намушкването“ пострадалият и
подсъдимият били „прави“ и че това се е случило „лице в лице“; второ – относно
факта, че въпросното пронизване е станало след вече възникнал „спортен“ спор (иначе
отречен от св. Б.) и предшествано от произнесената от С. реплика „Кур за Левски“; и
трето – че след като Б. бил прободен, подсъдимият изобщо не напуснал автобуса, а
продължил да пътува и пострадалият го нападнал с удари. Което логично поставя
въпроса: ако съобщената от св. Б. и св. К. версия за безмотивно поведение от страна на
подс. С. е вярна, защо двамата премълчават обстоятелства за предшестващия деянието
словесен спор (конфликт) и последващото поведение на Б.. Наличието на такъв спор,
впрочем, е било прието от фактическа страна и в мотивите към присъдата и доколкото
въззивната проверка на същата е единствено по жалба на подсъдимия (без възможност
установени в негова полза обстоятелства да бъдат ревизирани поради принципната
забрана за „reformatio in peius“), няма как тези изводи да бъдат отречени и коригирани.
Частично искрен в обясненията си (л. 249, гръб от н.о.х.д.) е и подс. С., защото
от съдържанието им също личи опит за манипулиране на фактите, съчетан с
поднасянето на достоверна информация относно изследваните събития. Така
например, СРС обосновано е отказал доверие на защитната му версия, че
3
инкриминираният нож всъщност бил на пострадалия Б., а С. го взел от ръцете му и го
използвал като самозащита, защото подобно обстоятелство не се спомената от никой
от останалите свидетели. Правилно е било констатирано и че иначе вярно съобщената
от подсъдимия информация за нанесен му от Б. ритник в главата и опит за удар със
стъклена бутилка е била преиначена от С. с тезата, че това се е случило преди, а не
след като пострадалият е бил вече пронизан в коремната област. Недостоверността на
така лансираната теза личи не само от показанията на св. К., но и от намесилите се
впоследствие външни на конфликта лица – Д. и И..
III.
Има, обаче, един съществен факт, който може да бъде изведен от обясненията на
подс. С. и който – освен, че съответства на част от обективно установените
доказателства – налага и преоценка на фактическата и правна страна по делото. При
пътуването си в процесния автобус наскоро навършилият 14 години подсъдим е бил
сам и в непосредствена близост до него се е намирала качилата се впоследствие шумна
компания на пострадалия М. Б., св. К.К. и починалото по-късно лице Т.О.. Тримата
очевидно не са били тихи и спокойни в поведението си, защото създаденият от тях
шум, възприет от шофьора И. като еуфория на агитка, е станал доС.ие на всички в
автобуса. И това е било съчетано с факта, че при въпросното си поведение св. Б. е
държал стъклена бутилка с алкохолно съдържание, непосредствено забелязана от подс.
С.. А - в така създалата се ситуация - противоречи на всякаква житейска логика именно
С. (14-годишен юноша, поставен в положение „сам срещу трима“) да е агресирал
безпричинно, използвайки ножа си за пронизването на пострадалия Б..
Случилото се има далеч по-обяснима развръзка, сведена до това, че в създалата
се ситуация (в непосредствена близост до намиращи се в еуфория три лица,
демонстриращи употреба на алкохол и вече взели участие в първоначално възникнал
със С. словесен спор на футболна тематика) подсъдимият е останал с грешното
убеждение, че спрямо него предстои „непосредствено противоправно нападение“,
срещу което – употребявайки своя нож, той е искал да предприеме предварителни
защитни мерки. В тази насока, макар и първата инстанция да е отказала да ползва с
доверие резултатите от допълнителното експертно изследване, възложено в съдебното
следствие отново на вещите лица К. и Г., СГС прецени, че изводите им за налична към
момента на деянието при подс. С. „тревожност“, провокирала неадекватната
„поведенческа реакция“ поради намален самоконтрол и преживения страх (л.266 от
н.о.х.д.) имат своето правно значение. Те, на практика, дават обоснован отговор на
възникналата конфликтна ситуация, в която – вследствие на вербалната агресия между
участниците в словесния спор – подсъдимият изцяло погрешно (поради значително
младата си възраст и липсата на житейски опит) е приел, че всеки момент предстои да
бъде нападнат от св. Б., отчитайки численото превъзходство на съпровождащата го
компания и държаната от Б. стъклена бутилка.
Следователно, налице е класически пример за проявена от подс. С. „мнима“
неизбежна отбрана, при която „… деецът действа при грешка, като смята, че (…)
съществува реална съществена заплаха от нападение, каквото всъщност няма, и че той
има право на самоотбрана“ (т.8 от П-12/73-Пл.). Възникналата у съзнанието на
подсъдимия грешка (чл. 14, ал.1 НК), че са налице обстоятелствата, при които - по
силата на чл. 12, ал.1 НК – може да се реагира със защитно деяние, е извинителна
единствено по отношение на умисъла да се причини телесна повреда на пострадалия,
мнимо възприет като „нападател“. Наличието й прави неприложима възприетата с
обжалваната присъда правна квалификация на престъплението като умишлена средна
4
телесна повреда (чл. 129 НК), а на още по-голямо основание – и намиращия се в
привръзка с този състав квалифициращ признак относно „хулиганските подбуди“ (чл.
131, ал.1, т.12 НК). Тя, обаче, не изключва отговорността за непредпазливо причинения
с деянието резултат и „… за него в предвидените от закона случаи деецът носи
наказателна отговорност“ (пак по цит. т.8 от П-12/73-Пл.). Именно такъв „предвиден от
закона“ случай е съставът по чл. 133 НК, който подс. С. е реализирал, причинявайки по
непредпазливост (вследствие на изключваща умисъла мнима неизбежна отбрана)
средна телесна повреда на пострадалия М. Б.. И това е така, защото – независимо, че
от субективна страна е бил в очакване на непосредствено противоправно поведение –
подс. С., все пак, е бил длъжен и е могъл (чл. 11, ал.3 НК) да предвиди, че такова
нападение може да не последва, най-малкото – защото в така създалата се ситуация е
разполагал с обективната възможност да не влиза в словесен спор с насрещните три
лица (Б., К. и О.) и да се премести своевременно далеч от тях на друго място в
движещия се автобус.
IV.
Деянието по чл. 133 НК (в сравнение с това по чл. 131, ал.1, т.12, вр. чл. 129 НК)
съставлява „закон за (…) по-леко наказуемо престъпление“ по смисъла на чл. 337,
ал.1, т.2 НПК и така възприетата от СГС друга (различна) правна квалификация налага
в рамките на въззивния контрол обжалваната присъда да бъде изменена, без обаче с
нея в тежест на подсъдимия да се внася съществена промяна в обстоятелствената част
на предявеното обвинение. В същото време, извършеното от подс. С. престъпление по
чл. 133 НК се явява „застигнато“ от срока на абсолютната давност, която (изчислена на
4 години и половина, съобразно чл. 81, ал.3, вр. чл. 80, ал.1, т.5 НК) е настъпила на
05.11.2021 г. Последното прави невъзможно претендираната от дееца отговорност да
бъде реализирана, защото прилагането на „правилата за давността“ не позволяват
същият да бъде наказван.
Части от обжалваната присъда, обаче, следва да бъдат запазени, защото те не са
свързани с (не)реализирането на наказателната отговорност на дееца, а със
съхраняваните по делото веществени доказателства - иззетите от пострадалия Б. и подс.
С. дрехи, чието връщане е било постановено, и приложеният нож, съставляващ
средство на престъплението, подведен от СРС под режима на чл. 112, ал.1 НПК
(подход, който следва да бъде потвърден поради невъзможността ножът да се
разглежда като средство на умишлено престъпление и да бъде отнет в полза на
държавата при условията на чл. 53, ал.1, б. „а“ НК).
Водим от всичко изложеното дотук Софийският градски съд, НО, ІІ въззивен
състав:
РЕШИ:
ИЗМЕНЯ присъда от 28 юни 2022 г. по н.о.х.д. № 16788/18 г. на СРС (НО, 19 с.),
като:
- преквалифицира, на осн. чл. 337, ал.1, т.2 НПК, деянието на подс. А. В. С., с
ЕГН: **********, от престъпление по чл. 131, ал.1, т.12, вр. чл. 129, ал.1, вр. чл. 63,
ал.1, т.3 НК, в престъпление по чл. 133, вр. чл. 63, ал.1, т.4 НК - причинена по
непредпазливост на пострадалия М. М. Б. средна телесна повреда, за което (на осн. чл.
24, ал.1, т.3 НПК, вр. чл. 81, ал.3, вр. чл. 80, ал.1, т.5 НК) не му налага наказание;
5
- отменя присъдата в частта й относно приложението на чл. 189, ал.3 НПК.
ПОТВЪРЖДАВА обжалваната присъда в останалите й части.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6