№ 2405
гр. София, 17.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Темислав М. Димитров
Членове:Цветелина Ал. Костова
Ина Бр. Маринова
при участието на секретаря Мария Б. Тошева
като разгледа докладваното от Ина Бр. Маринова Въззивно гражданско дело
№ 20241100512790 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение № 1213 от 22.01.2024 г., постановено по гр. д. № 13260/2022 г. по описа на
СРС, 145- и състав, „Уиз Еър Унгария Црт.“ чуждестранно акционерно дружество,
извършващо търговска дейност в Република България чрез клона си „Уиз Еър Унгария“ Црт.
– клон България“, е осъдено да заплати на Ц. К. К. сумите, както следва: на основание чл.
215, ал. 1 КТ сумата от 3094,03 лв., представляваща неизплатени командировъчни пари за
полети в периода от 01.02.2019 г. до 14.01.2020 г., ведно със законната лихва от датата на
исковата молба – 10.03.2022 г., до окончателното изплащане на вземането; на основание чл.
177, ал. 1 КТ сумата от 928,59 лв., представляваща сбор от неизплатени възнаграждения за
дните, през които Ц. К. К. е ползвала платен годишен отпуск в периода от 01.03.2019 г. до
14.01.2020 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 10.03.2022 г., до
окончателното изплащане на вземането, като е отхвърлен искът за разликата над сумата от
928,59 лв. до пълния предявен размер от 1126,09 лв.; на основание чл. 264 КТ сумата от
106,22 лв., представляваща дължимо трудово възнаграждение за положен труд през
официални празници в периода от 01.02.2019 г. до 14.01.2020 г., ведно със законната лихва от
датата на исковата молба – 10.03.2022 г., до окончателното изплащане на вземането; на
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 26,89 лв., представляваща обезщетение за забавено
плащане на трудовото възнаграждение за работа през официални празници за периода от
падежа на съответното плащане, първото от което е падежирало на 10.04.2019 г., до
1
10.03.2022 г.
Със същото решение са отхвърлени предявените от Ц. К. К. срещу „Уиз Еър Унгария
Црт.“ чуждестранно акционерно дружество, извършващо търговска дейност в Република
България чрез клона си „Уиз Еър Унгария“ Црт. – клон България“, искове, както следва: иск
с правна квалификация чл. 74, ал. 4 КТ за обявяване недействителност на клауза 5б от
трудовия договор, сключени между страните на 01.01.2015 г.; иск с правна квалификация чл.
128, т. 2 КТ за сумата от 10543,67 лв., представляваща сбор от неизплатени трудови
възнаграждения според изработеното /„секторни плащания“/ в периода от 01.02.2019 г. до
14.01.2020 г.; иск с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 2421,99 лв.,
представляваща обезщетение за забава, начислено върху секторните плащания от трудовите
възнаграждения за периода от падежа на съответното плащане, първият от които е настъпил
на 11.03.2019 г., до 10.03.2022 г.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба от ответника „Уиз Еър
Унгария Црт.“ срещу решението в частта, с която са уважени предявените искове с правно
основание чл. 215, ал. 1 КТ, с правно основание чл. 177, ал. 1 КТ, с правно основание чл. 264
КТ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД. В жалбата са изложени съображения за
недопустимост, а при условията на евентуалност – за неправилност, на решението в
обжалваната част като постановено при нарушение на материалния закон, при допуснати
съществени процесуални нарушения и при необоснованост на изводите на районния съд.
Твърди се, че не ответното дружество, а клонът, чрез който то действа на територията на
Република България, е работодател на ищцата, поради което предявените искове са
недопустими. Навежда се, че решението на първоинстанционния съд е недопустимо и на
друго основание, а именно – неизпълнение на дадените указания за отстраняване на
нередовност на исковата молба. Сочи се, че съдът неправилно е приел, че приложение в
процесния случай намират чл. 31, ал. 2 и Приложение 3а НСКСЧ, както и че определените в
посочената наредба ставки на командировъчните пари на ден са минимални. Изтъква се, че
неправилно първоинстанционният съд е включил към базата за изчисляване на
възнаграждението по чл. 177 КТ в качеството на допълнителни трудови възнаграждения с
постоянен характер секторните плащания, секторния бонус и дневните пари, заплащани за
първи и втори сектор. Твърди се, че съдът неоснователно е уважил претенциите по чл. 264
КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като е възприел неправилните изчисления на вещото лице. Моли се
съдът да обезсили първоинстанционното решение в обжалваната част, а при условията на
евентуалност – да отмени същото като неправилно и вместо него да постанови ново, с което
да отхвърли предявените искове. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищцата Ц. К.
К., в който е изразено становище за нейната неоснователност. Моли се съдът да отхвърли
въззивната жалба и да потвърди решението в обжалваната част. Претендират се разноски.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба от ищцата Ц. К. К. срещу
решението в частта, с която са отхвърлени предявените искове с правно основание чл. 177,
ал. 1 КТ, с правно основание чл. 74, ал. 4 КТ, с правно основание чл. 128, т. 2 КТ и с правно
2
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД. В жалбата са изложени съображения за неправилност на
решението в обжалваната част като постановено при нарушение на материалния закон, при
допуснати съществени процесуални нарушения и при необоснованост на изводите на
районния съд. Твърди се, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че комисионите
за извършени продажби на борда на въздухоплавателното средство не представляват
трудови възнаграждения с постоянен характер, поради което същите следва да се изключат
от базата, която служи за определяне на размера на дължимите възнаграждения по чл. 177
КТ. Сочи се, че неправилно районният съд е приел, че клаузата от процесния трудов договор,
която ищцата е поискала да бъде обявена за недействителна, е валидна, поради което
неправилно е отхвърлил и искът с правно основание по чл. 128, т. 2 КТ за присъждане на
неизплатени секторни плащания. Моли се съдът да отмени първоинстанционното решение в
обжалваната част и вместо него да постанови ново, с което да уважи предявените искове.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника
„Уиз Еър Унгария Црт.“.
С решение № 12314 от 21.06.2024 г., постановено по гр. д. № 13260/2022 г. по описа на
СРС, 145- и състав, е оставена без разглеждане молба за поправка на очевидна фактическа
грешка с вх. № 143793 от 30.04.2024г., подадена от ответника „Уиз Еър Унгария“ Црт., в
частта по отношение на искане във връзка с иск по чл. 224 КТ и е оставена без уважение
молба за поправка на очевидна фактическа грешка с вх. № 143793 от 30.04.2024г., подадена
от ответника „Уиз Еър Унгария“ Црт., в частта по отношение на искане във връзка с
предявените искове по чл. 128, т. 2 КТ и чл. 177, ал. 1 КТ.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба от ответника „Уиз Еър
Унгария“ Црт. срещу решение № 12314 от 21.06.2024 г., постановено по гр. д. № 13260/2022
г. по описа на СРС, 145- и състав, в частта, с която е оставена без уважение молба за
поправка на очевидна фактическа грешка с вх. № 143793 от 30.04.2024 г., подадена от
ответника „Уиз Еър Унгария“ Црт., в частта по отношение на искане във връзка с
предявените искове по чл. 128, т. 2 КТ и чл. 177, ал. 1 КТ. В жалбата са изложени доводи за
неправилност и необоснованост на обжалваното решение. Твърди се, че съдът е приел за
валидна уговорката, съгласно която плащането за първите два сектора е включено в
основната заплата, поради което същите не следва да бъдат включени в базата за
изчисляване на възнаграждението по чл. 177 КТ. Иска се отмяна на обжалваното решение и
допускане на поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 1213 от 22.01.2024 г.,
постановено по гр. д. № 13260/2022 г. по описа на СРС, 145- и състав, като „Уиз Еър Унгария
Црт.“ – клон България КЧТ бъде осъден да заплати възнаграждението по чл. 177 КТ, без в
базата му да се включват първите два сектора.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищцата Ц. К.
К., в който е изразено становище за нейната неоснователност. Моли се съдът да отхвърли
въззивната жалба и да потвърди решението в обжалваната част. Претендират се разноски.
Решението в частта, с която е оставена без разглеждане молбата по чл. 247 ГПК, като
необжалвано е влязло в законна сила.
3
Съдът, като обсъди доводите във въззивните жалби относно атакувания съдебен акт и
събраните по делото доказателства, намира за установено следното:
Предявени са иск с правно основание чл. 74, ал. 4 КТ, искове с правно основание чл.
128, т. 2 КТ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, иск с правно основание чл. 215, ал. 1 КТ,
иск с правно основание чл. 177, ал. 1 КТ, както и искове с правно основание чл. 264 КТ и с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Не е спорно във въззивното производство, а и от събраните по делото писмени
доказателства се установява, че в процесния период 01.02.2019 г. – 14.01.2020 г. между
страните е съществувало трудово правоотношение, по силата на което ищцата е заемала
длъжността „старши член на кабинен екипаж“ /съгласно анекс към трудовия договор от
01.01.2017 г./, а преди това – длъжността „стюард/стюардеса“, при ответника.
Съгласно чл. 5а от трудовия договор от 01.01.2015 г. работодателят се е задължил да
заплаща на ищцата брутна годишна заплата в размер на 7 237 лева, платима на 12 равни
месечни вноски в зависимост от действително отработените месеци, която сума включва
всички допълнителни месечни възнаграждения с постоянен характер, включително: основна
брутна заплата; брутна еднократна сума за допълнителна работа, извършвана извън графика
ежедневно или над необходимите часове на работа, или в почивен ден, в съответствие с чл.
143 КТ; брутна еднократна сума за часовете на разположение на работодателя или през
който е повикан на работа през период, през който е на разположение на работодателя;
брутна еднократна сума за часовете на работа през следобедни и нощни смени и брутна
еднократна сума за прослужено време и професионален опит.
Между страните е постигнато съгласие, че след всеки планиран и приключен сектор
работодателят ще заплаща на служителя така нареченото „секторно плащане“, като първите
два планирани и приключени сектора за всеки ден ще се считат включени в размера на
основната брутна заплата на служителя съгласно чл. 5б и работодателят няма да бъде
длъжен да прави отделни плащания за тези сектори. Размерът на всяко стандартно секторно
плащане за секторите, приключени от служителя в рамките на определен ден в допълнение
към първите два сектора, е 24,45 лева /бруто/, която сума следва да бъде заплащана всеки
месец от работодателя допълнително /чл. 5б/.
Уговорено е също така, че служителят има право да получава за времето на
изпълнение на международни полети допълнителни командировъчни пари по смисъла на
раздел IV от Наредбата за командировките и специализациите в чужбина в размери,
определени в изрична заповед на работодателя /чл. 5б/.
Чрез представените по делото писмени доказателства се установява, че с анекс от
01.01.2017 г. договорът е изменен, като считано от 01.01.2017 г. ищцата е назначена на
длъжност „старши член на кабинен екипаж“, а размерът на основната брутна заплата,
включваща горепосочените компоненти, се увеличава на 11 294,92 лева, считано от
01.01.2017 г., а размерът на секторното плащане – на 40,09 лв. /чл. 4 от анекса/.
Към трудовия договор е сключен и анекс от 09.02.2018 г., с който считано от
4
01.01.2018 г. размерът на основната брутна заплата, включваща горепосочените компоненти,
се увеличава на 12 420 лева, като размерът на секторното плащане се запазва на сумата от
40,09 лева, заплащана допълнително от работодателя на месечна база. Непроменени са
останали всички останали разпоредби на основния договор.
Съгласно чл. 12 от представената по делото и действаща за исковия период политика
за отпуски на работодателя от 17.12.2018 г. основният платен годишен отпуск се заплаща от
работдателя, като базата за изчисляване е среднодневното възнаграждение на служителя за
последния календарен месец, предхождащ ползването на отпуска, през който служителят е
работил ефективно най- малко 10 работни дни.
Съгласно приетото по делото обяснение на заплатите Кабинен екипаж – Уиз Еър
Унгария Зрт. – клон България на членовете на екипажа се заплащат „дневни пари“ за
прелетени първи два сектора, както и комисиона, представляваща възнаграждение за
продажби на борда според политиките на компанията в размер, определян по скала в
процент от размера на реализираните продажби средно на пътник. Това възнаграждение се
заплаща за предходния месец.
Видно от заключенията на вещото лице по допуснатите и изслушани в
първоинстанционното производство първоначална и допълнителна съдебно- счетоводни
експертизи, които настоящият съдебен състав изцяло кредитира на основание чл. 202 ГПК,
през процесния период 01.02.2019 г. – 14.01.2020 г. ищцата е прелетяла общо 263 сектора,
като за 37 от тях работодателят е заплатил възнаграждение в общ размер на 1 483,33 лева,
като посочените 37 сектора, за които е заплатена сумата, представляват 3- ти, 4- ти, 5- ти и т.
н. прелетян сектор, докато останалите 226 сектора, представляват прелетените 1-ви и 2-ри
сектор дневно за всеки отработен ден. Брутният размер на секторните плащания, в т. ч. и
секторните плащания за първите два изпълнени сектора, за периода 01.02.2019 г. –
14.01.2020 г. възлиза на 10 543,67 лева, а брутният размер на секторните плащания за 226
прелетени сектори възлиза на 9 060,34 лева. От заключението на първоначалната ССчЕ се
установява, че в периода 01.02.2019 г. – 14.01.2020 г. работодателят е заплатил на ищцата
дневни пари в размер на 9 061,47 лева, които са формирани като дневни от първите два
сектора, които не се заплащат като „секторни плащания“, в размер на два стандартни
сектора х 40,09 лева бруто = 80,18 лева бруто за процесния период. Вещото лице е посочило,
че за периода 01.02.2019 г. – 14.01.2020 г. дължимите на ищцата командировъчни пари
съгласно на НСКСЧ /по 55 евро на ден/ възлизат на 12 155,50 лева, като разликата между
претендираните командировъчни пари и платените на ищцата е в размер на 3 094,03 лева.
От заключенията на първоначалната и допълнителната ССчЕ се установява, че ответникът е
заплатил на ищцата възнаграждение за дните, през които същата е ползвала платен годишен
отпуск през периода 01.03.2019 г. – 14.01.2020 г. в размер на 630,34 лева, като при включване
в базата за изчисляването му на дължимите секторни плащания за месеца, както и
секторните бонуси, възнаграждението възлиза на 919,80 лева и неизплатената част от него е
в размер на 289,46 лева, а при включване в базата за изчисляването му на секторните
плащания /с включени и първите два сектора/, както и на секторните бонуси,
5
възнаграждението възлиза на 1 558,93 лева и неизплатената част от него е в размер на 928,59
лева. От заключението на първоначалната ССче се установява, че дължимото
възнаграждение за работа на ищцата през дните на официални празници през процесния
период 01.02.2019 г. – 14.01.2020 г. е в размер на 106,22 лева, а обезщетението за забава в
размер на законната лихва – 27,25 лева.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо в обжалваните части. Не е допуснато и нарушение на императивни
материалноправни норми.
Възраженията на ответника за недопустимост на обжалваното решение се явяват
неоснователни поради следните съображения:
Процесуалната легитимация на страните е абсолютна процесуална предпоставка за
правото на иск, поради което за наличието й съдът следи служебно. Съгласно разпоредбата
на чл. 357 КТ надлежни страни по трудови спорове относно възникването, съществуването и
прекратяването на трудово правоотношение са работникът /служителят/ и работодателят.
Процесният спор е трудов и засяга правната сфера както на работника, който го инициира в
защита на своите права, така и на работодателя.
Надлежната пасивна легитимация принадлежи на работодателя, с когото е създадено
трудовото правоотношение. В § 1, т. 1 от ДР на КТ се съдържа дефиниция на понятието
„работодател“, а именно – всяко физическо лице, юридическо лице или негово поделение,
както и всяко друго организационно и икономически обособено образувание /предприятие,
учреждение, организация, кооперация, стопанство, заведение, домакинство, дружество и
други подобни/, което самостоятелно наема работници или служители по трудово
правоотношение. Организационно обособената структура притежава специална
правоспособност да участва като страна в производство по трудови спорове, но
постановеното спрямо нея решение обвързва юридическото лице, в чиято организационна
структура тя е включена. Касае се за процесуална легитимация на работодателя като главна
страна по трудови дела, но не като процесуален субституент, чиято легитимация измества
тази на юридическото лице, което, предвид обвързаността си от решението, е също
процесуално легитимирано да участва по делото като главна страна. Поради това като
надлежни страни в процеса могат да участват както организационно обособената структура
поради признатата й от Кодекса на труда правоспособност по трудови спорове, така и
юридическото лице, в чиято структура е и в чиято правна сфера настъпват правните
последици на решението /в този смисъл решение № 25 от 14.03.2022 г., постановено по гр. д.
№ 1728/2021 г. на ВКС, III г. о., и решение № 325 от 22.07.2011 г., постановено по гр. д. №
954/2010 г. на ВКС, ІV г. о./.
Отделно от гореизложеното следва да се посочи още, че в настоящия случай няма
съмнение, че трудовото правоотношение е възникнало между ищцата и ответното
6
дружество, който извод следва от съдържанието на представените по делото трудов договор
и анекси към него, в които изрично е посочено, че са сключени от „Уиз Еър Унгария Кфт.“ –
впоследствие преобразувано в дружеството „Уиз Еър Унгария Црт.“ Следователно
качеството на работодател на ответното дружество обуславя участието му като надлежна
страна по делото, респ. постановеното спрямо него решение е допустимо.
Обжалваното решение не е недопустимо и поради неизпълнение на дадените
указания за отстраняване на нередовност на исковата молба. Това е така, защото дадените на
ищеца с определението за насрочване на делото указания касаят отстраняване на технически
грешки в извършените препращания към различни таблици и колони от обстоятелствената
част на исковата молба и са с оглед конкретизация и прецизиране на въпросите, поставени
към допуснатата по делото съдебно- счетоводна експертиза, а не с оглед отстраняване на
нередовности на исковата молба, обуславящи недопустимост на исковия процес.
Решението е и правилно, като във връзка с доводите във въззивните жалби следва да
се посочи следното:
По иска с правно основание чл. 74, ал. 4 КТ:
Съгласно чл. 74, ал. 1 и ал. 4 КТ трудов договор или само отделна клауза от него са
недействителни, когато противоречат на закона или на колективен трудов договор или ги
заобикалят.
В процесния случай ищцата е оспорила валидността на клаузата на чл. 5б от трудовия
договор от 01.01.2015 г. с твърденията, че същите противоречат на императивните
разпоредби на чл. 242 и чл. 247 КТ вр. с чл. 4, ал. 2 и чл. 16, ал. 2, т. 2 НСОРЗ.
Основната работна заплата е възнаграждение за изпълнението на определените
трудови задачи, задължения и отговорности, присъщи за съответното работно място или
длъжност, в съответствие с приетите стандарти за количество и качество на труда и
времетраенето на извършваната работа. Тя се определя от трудовия договор или в
споразумението по чл. 107 КТ според прилаганата система за заплащане на труда.
Възмездността е съществена характеристика на трудовото правоотношение, като
правилото на чл. 242 КТ е от публичен ред и не може да бъде дерогирано от страните по
трудовото правоотношение. Съгласно чл. 247, ал. 1 КТ размерът на трудовото
възнаграждение се определя според времетраенето на работата или според изработеното.
Първият критерий се свежда до продължителността на работното време като измерител на
количеството труд, а вторият – се свежда до определени количествени и качествени
параметри на дължимия трудов резултат. Тези два критерия са определящи за
деференциацията на системите на заплащане на труда – повременна, изградена върху първия
критерий, и сделна/акордна, изградена върху втория критерий, като са възможни и
комбинации между двете системи според целените резултати от съответния вид работа.
Нормата на чл. 4, ал. 2 НСОРЗ въвежда забрана за замяна с колективен или
индивидуален трудов договор на основната работна заплата или части от нея с
допълнителни или други възнаграждения и плащания, а разпоредбата на чл. 16, ал. 2 НСОРЗ
7
установява правило за изчисляване на брутната работна заплата на работниците и
служителите.
Настоящият съдебен състав намира, че оспорената клауза е действителна поради
следните съображения:
В процесния трудов договор от 01.01.2015 г. страните са уговорили ищцата да
получава брутна работна заплата в размер на 7 237 лева годишно, платима на 12 равни
месечни вноски, в зависимост от броя на действително отработените месеци, в която се
включват всички допълнителни месечни възнаграждения с постоянен характер, дължими
съгласно КТ, а именно – основна брутна заплата; брутна еднократна сума за допълнителна
работа, извършвана извън графика ежедневно или над необходимите часове на работа, или в
почивен ден, в съответствие с чл. 143 КТ; брутна еднократна сума за часовете на
разположение на работодателя или през който е повикан на работа през период, през който е
на разположение на работодателя; брутна еднократна сума за часовете на работа през
следобедни и нощни смени и брутна еднократна сума за прослужено време и професионален
опит. Отделно от общата брутна заплата страните са постигнали съгласие, обективирано в
оспорената клауза, че на ищцата се дължи „секторно плащане“ за всеки приключен 3- ти, 4-
ти, 5- ти и т. н. сектор на ден в размер на 24.45 лева бруто /по трудовия договор/ и в размер
на 40,09 лв. /по анексите към трудовия договор/, като първите два приключени сектора се
считат включени в размера на основната брутна заплата и работодателят няма да бъде
длъжен да прави отделни плащания за тези сектори.
В обяснение на заплатите кабинен екипаж – Уиз Еър Унгария Зрт. – клон България, за
което следва да се приеме, че има характер на вътрешни правила за работната заплата, т. е.
има характер вътрешен акт на предприятието по смисъла на чл. 37 КТ, са установени
елементите на заплатата, в която е посочено, че се включва секторно плащане – облагаема
компенсация за броя прелетени сектори, която се плаща от 3- тия сектор на деня на
дежурството, като първите два сектора се покриват от дневните пари; допълнителните и
офисните сектори се заплащат по ставка за стандартен сектор, като секторите са
диференцирани и по продължителност на полета. Предвидени са дневни пари, които
подлежат на плащане според броя отработени дни и не се облагат с данък, както и
командировъчни пари – плащане за нощувка далеч от дома в размер на брутна фиксирана
сума 30 евро/нощувка, авансово в началото на месеца според планираните пътувания, която
съответно се добавя/приспада от заплатата спрямо реално извършените пътувания.
При тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на
страните, т. е. за какво страните са се споразумели и какъв правен резултат трябва да бъде
постигнат. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка една с друга и всяка една да
се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите
в практиката и добросъвестността. При наличие на спор относно точния смисъл на
договорни клаузи съдът тълкува договора, изхождайки не само от буквалния смисъл на
текста, а от смисъла, следващ от общия разум на изявлението. При тълкуването на неясни
клаузи следва да се имат предвид и да се изследват обстоятелствата, при които е сключен
8
договорът, породените към този момент отношения между страните, произтичащото от това
поведение на последните, вкл. и след сключването му, които обстоятелства водят до
цялостно изясняване на действителната воля на страните /в този смисъл решение № 44 от
11.03.2022 г., постановено по гр. д. № 2721/2021 г. на ВКС, IV г. о., решение № 505 от
03.01.2013 г., постановено по гр. д. № 1476/2011 г. на ВКС, IV г. о./.
В разглеждания случай въззивният съд приема, че действителната воля на страните е
била т. нар. „секторно плащане“ с оглед броя на планираните и завършени сектори на ден да
бъде разделено на два компонента: 1/ 1-ви и 2-ри сектор /първите два сектора/, за които се
заплаща основна брутна заплата и 2/ следващите сектори – 3- ти, 4- ти, 5- ти и т. н., за които
се заплаща допълнително възнаграждение съобразно уговорената ставка, като последното
като част от общото възнаграждение без съмнение се дължи всеки месец за изпълнение на
трудови задължения на служителя и има същностна връзка с изпълнението на възложените
му с трудовия договор функции. Следователно плащането му е уговорено като постоянен
елемент от трудовото възнаграждение и определянето на размера му зависи от количеството
на вложения труд. Тези плащания за 3- ти и следващите сектори са били добавяни всеки
месец при изчисляване на общото възнаграждение на ищцата. Естеството на основанието за
заплащането им, предвид специфичния характер на процесния трудов договор, налага
извода, че те са сигурни и предвидими, като без значение е различният им месечен размер,
тъй като той е обусловен от възлаганите за осъществяване полети /в този смисъл решение №
50233 от 06.06.2023 г., постановено по гр. дело № 330/2022 г. на ВКС, IV г. о./.
Предвид изложеното, въззивната инстанция намира, че не е налице уговорка за
престиране на безвъзмезден труд или за замяна на част от основната работна заплата с
допълнителни или други възнаграждения и плащания. С оспорената клауза не се отрича
дължимостта на основната работна заплата, а се определят условията за получаване и
размерът на допълнително трудово възнаграждение съобразно положения труд и
извършената работа. Следва да се посочи също така, че няма законова пречка основната
работна заплата да бъде разделена на две или повече части – едната част е гарантираният
минимум за отработеното време, а останалата част е определена според количествени
показатели, интензивността на труда, т. е. заплащането се определя от отработеното време и
от броя извършени задачи, които надхвърлят нормата, респ. установения стандарт /в
частност – изпълнение на два сектора/.
Ето защо, предявеният иск с правно основание по чл. 74, ал. 4 КТ е неоснователен и
подлежи на отхвърляне.
По исковете с правно основание чл. 128, т. 2 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Доколкото искът за заплащане на трудово възнаграждение е предявен като обусловен
от уважаване на иска за прогласяване на недействителност на горецитираната договорна
клауза, само на това основание същият, както и искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за обезщетение за
забавени плащания на трудовите възнаграждения, се явяват неоснователни.
Въпреки горното, настоящата инстанция намира за необходимо да изясни и следното:
9
Както вече беше посочено, между страните е постигнато съгласие, че за първите два
планирани и приключени сектора работодателят не е длъжен да прави отделни плащания
/която клауза според настоящата инстанция е валидна/. От друга страна обаче по делото се
установява, че през периода 01.02.2019 г. – 14.01.2020 г. ответното дружество е заплатило на
ищцата т. нар. „дневни пари“ в общ размер на 9061,47 лева, определени на база на два
стандартни сектора /2 сектора х 40,09 лева бруто = 80,18 лева бруто за процесния период/.
Отделно от това ищцата е получавала и секторни плащания, наименовани „бонус“ /за среден
сектор М, дълъг сектор L и свръх дълъг сектор XL/.
Допълнителните трудови възнаграждения, за разлика от основната заплата, се
изплащат на специфични основания, установени от КТ или от НСОРЗ. Една част от тези
основания са изрично предвидени в КТ и НСОРЗ, като с колективен трудов договор,
вътрешните правила за работната заплата в предприятието или с индивидуалния трудов
договор съгласно чл. 13 НСОРЗ могат да се определят и други допълнителни трудови
възнаграждения.
В настоящия случай, видно от обяснение на заплатите кабинен екипаж – Уиз Еър
Унгария Зрт. – клон България, т. е. във вътрешните правила за работна заплата на
работодателя, е предвидено изплащането на допълнителни суми, наименовани „дневни
пари“. Същите са били изплащани всеки месец, при това безусловно, тъй като са поставени
в зависимост единствено от количеството на вложения труд /планирани и осъществени два
сектора/, като предвид предназначението им, настоящият съдебен състав приема, че те
спадат към допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер.
Този извод следва от обстоятелството, че самият работодател е разграничил т. нар.
„дневни пари“ от командировъчните пари, като в сключения между страните трудов договор
е постигнато съгласие ищцата да получава за времето на изпълнение на международни
полети допълнителни командировъчни по смисъла на раздел ІV от НСКСЧ в размери,
допълнително установени в изрична заповед на работодателя.
От друга страна, съгласно нормата на чл. 18, ал. 1 НСКСЧ с дневните пари се
осигуряват средства за храна, градски транспорт и други разходи. Целта на
командировъчните пари е да се компенсират в известна степен търпените от работника или
служителя неудобства при изпълнение на работата на място извън мястото на работа. В
процесния случай с предвидените от работодателя плащания, наречени от него „дневни
пари“, тази цел не би могла да бъде осъществена, предвид ограничаването им само до
първите два от плануваните и осъществени от служителя сектори за един ден.
Доколкото в разглеждания случай по делото е установено въз основа на заключението
по първоначалната ССчЕ, че за периода 01.02.2019 г. – 14.01.2020 г. ответникът е начислил и
изплатил всички предвидени плащания – за 3- ти, 4- ти, 5- ти и т.н. прелетян сектор, за
първите два сектора /формирани от работодателя като „дневни пари“/ и секторно плащане,
наименовано „бонус“, то ищцата не се легитимира като кредитор на претендираното
вземане за трудово възнаграждение по чл. 128, т. 2 КТ. Следователно не може да възникне и
задължение за обезщетение за забава в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
10
По иска с правно основание чл. 177 КТ:
Според разпоредбата на чл. 66, ал. 1, т. 7 КТ трудовото възнаграждение е сбор от
основното и допълнителните възнаграждения с постоянен характер.
Основната заплата според легалното определение, дадено в чл. 4, ал. 1 НСОРЗ, е
възнаграждение за изпълнението на определените трудови задачи, задължения и
отговорности, присъщи за съответното работно място или длъжност в съответствие с
приетите стандарти за количество и качество на труда и времетраенето на извършваната
работа.
Допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, които се изплащат
задължително, са определени с посочената наредба или друг нормативен акт /например
допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит на
работниците и служителите; допълнителните възнаграждения, които се изплащат постоянно
заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и са в зависимост
единствено от отработеното време /.
Основната заплата и допълнителните трудови възнаграждения образуват брутното
трудово възнаграждение /чл. 3 НСОРЗ/ и по силата на чл. 245 КТ именно то се дължи от
работодателя на работника и служителя.
Нормата на чл. 17, ал. 1 НСОРЗ указва на каква база се определя възнаграждението за
платен годишен отпуск по чл. 177 КТ, а именно – основната работна заплата за отработеното
време; възнаграждението над основната работна заплата, определено според прилаганите
системи за заплащане на труда; допълнителните трудови възнаграждения, определени с
наредбата, с друг нормативен акт, с колективен или с индивидуален трудов договор или с
вътрешен акт на работодателя, които имат постоянен характер; допълнителното трудово
възнаграждение при вътрешно заместване по чл. 259 от Кодекса на труда; възнаграждението
по реда на чл. 266, ал. 1 от Кодекса на труда; възнаграждението, заплатено при престой или
поради производствена необходимост, по чл. 267, ал. 1 и 3 от Кодекса на труда;
възнаграждението по реда на чл. 268, ал. 2 и 3 от Кодекса на труда.
Както вече беше посочено, в процесния трудов договор страните са постигнали
съгласие, че допълнително възнаграждение под формата на „секторно плащане“ се дължи
след втория сектор за деня, т. е. за 3- ти, 4- ти, 5- ти и т. н. Доколкото е уговорено т. нар.
„секторни плащания“ да се плащат ежемесечно /т. е. изплащането им е постоянно/, както и
предвид обстоятелството, че основно трудово задължение на ищцата е да изпълнява трудови
функции като част от екипажа на самолетите, обслужващи полетите, оперирани от
ответника работодател, изпълнението на полети с различна продължителност характеризира
„секторните плащания“, а и плащанията за „секторен бонус“, като такива с постоянен
характер. Тъй като „секторните плащания“ и „секторният бонус“ зависят от броя и
продължителността на изпълнените полети, а последните се определят според определения
от работодателя график, следва да се възприеме изводът, че тези плащания са сигурен доход
за ищцата съгласно уговореното и предвид естеството на изпълняваните от нея трудови
функции. По тези съображения съдът приема, че „секторните плащания“, дължими съгласно
11
уговореното след втори сектор на полетен ден, и „секторните бонуси“, дължими според
дължината на полетите, представляват допълнително възнаграждение, установено с
трудовия договор и вътрешните правила на работната заплата, което има постоянен характер
и заплащането му зависи единствено от отработеното време, т. е. представлява
допълнително възнаграждение по чл. 17, ал. 1, т. 3 НСОРЗ /в този смисъл решение № 50233
от 06.06.2023 г., постановено по гр. д. № 330/2022 г. на ВКС, IV г. о./.
С оглед на гореизложеното досежно исковете с правно основание по чл. 128, т. 2 КТ и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД, което настоящият въззивен състав не намира за необходимо да преповтаря,
поради което препраща към така изложените съображения, следва да се възприеме изводът,
че и предвидените плащания за първите два сектора, формирани и заплащани от
работодателя като „дневни пари“, също спадат към допълнителните трудови възнаграждения
с постоянен характер.
Ето защо, всички предвидени плащания – за 3- ти, 4- ти, 5- ти и т. н. прелетян сектор,
за първите два сектора /формирани и плащани от работодателя като „дневни пари“/ и
секторно плащане, наименовано „бонус“, са елемент от брутното трудово възнаграждение,
въз основа на което се определя възнаграждението за платен годишен отпуск по чл. 177 КТ.
Това е така, тъй като всички изброени плащания са предвидими, сигурни и нямат характера
на обезщетение или еднократен паричен стимул. Именно защото тези престации
представляват уговорено допълнително трудово възнаграждение за положен труд, те са били
дължими ежемесечно, постоянно, наред с основното трудово възнаграждение – видно и от
неоспорните от ответника фишове за работна заплата. Работодателят не е притежавал
правото на преценка дали да заплати този допълнителни трудови възнаграждения, тъй като
те са били дължими при настъпването на обективни факти – осъществяването на първи и
втори сектор, осъществяването на повече от два сектора и осъществяването на по- дълги
сектори /с по- голяма продължителност/, т. е. изброените по- горе плащания са поставени в
зависимост единствено и само от осъществяването на трудовата функция на ищцата
/изпълнени летателни часове/.
Получаваните от ищцата комисиони за продажба на стоки на борда на самолета не
представляват допълнително възнаграждение с постоянен характер по смисъла на чл. 17, ал.
1, т. 3 НСОРЗ. Получаването на тези суми не е сигурно и предвидимо. Освен това, то е
свързано с дейност – продажба на стоки на борда на самолета, която не е иманентно
присъща на изпълняваната от членовете на кабинния екипаж длъжност, а е само
придружаваща основната им дейност. Това плащане не попада и в хипотезата на чл. 17, ал.
1, т. 2 НСОРЗ /възнаграждение над основното възнаграждение според прилаганите системи
за заплащане на труда/, доколкото в случая е уговорена повременната система за заплащане
на труда.
Следователно уговорените месечни секторни плащания, респ. секторни бонуси, както
и т. нар. „дневни пари“, имат характера на допълнително трудово възнаграждение с
постоянен характер по смисъла на чл. 17, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 15, ал. 2 НСОРЗ.
Във връзка с горното искът с правно основание чл. 177 КТ се явява основателен за
12
сумата в размер на 928,59 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
исковата молба до окончателното изплащане, както е приел и първоинстанционният съд.
По иска с правно основание по чл. 215, ал. 1 КТ:
Съгласно разпоредбата на чл. 215 КТ при командироване работникът или служителят
има право да получи освен брутното си трудово възнаграждение още и пътни, дневни и
квартирни пари при условия и в размери, определени от Министерския съвет, като въз
основа на тази законова делегация е приета Наредба за служебните командировки и
специализации в чужбина /НСКСЧ/.
В чл. 31, ал. 2 НСКСЧ е предвидено, че персоналът на въздухоплавателните
транспортни средства, които летят с национални и регистрационни знаци на Република
България, получава командировъчни пари на ден за времето на изпълнение на
международни рейсове съгласно индивидуалните ставки, определени в приложение № 3а.
Според чл. 31, ал. 6 НСКСЧ ръководителите на предприятия могат да определят
размери на командировъчните пари, различни от определените в приложения № 3, 3а, 3б и
3в, в зависимост от експлоатационни и технологични условия на работа и организация на
международните рейсове.
В случая ищцата безспорно е сред лицата по § 1, т. 3 от ДР на НСКСЧ, по отношение
на които се прилага цитираната разпоредба на чл. 31, ал. 2 НСКСЧ, доколкото длъжността
„стюардеса“, респ. „старши член на кабинен екипаж“ е включена в състава на екипажа на
въздухоплавателните средства и за нея в приложение № 3а е определен размер на
командировъчните в размер до 55 евро на ден /в който смисъл е и изричната уговорка между
страните, обективирана в чл. 5б от трудовия договор/.
Неоснователно е възражението на ответното дружество, че НСКСЧ определя
максималния размер, а не законово определен минимум на командировъчните пари.
Издадените на основание чл. 215 КТ наредби на МС могат да определят само минимален
размер на обезщетенията при командироване, съответно при определяне на размера на тези
обезщетения работодателят не може да ги фиксира под предвидения в наредбите размер.
Законодателят е делегирал на Министерски съвет правото да определя минимални размери
на командировъчните обезщетения и е постулирал, че е допустимо да се определят по-
големи размери по реда на колективното или индивидуалното трудово договаряне /чл. 228,
ал. 2 КТ/. По аргумент за противното по-малки размери на обезщетенията не могат да се
уговарят в колективен или индивидуален трудов договор, а още по- малко е допустимо МС
да предостави на работодателите възможност едностранно да определят такива по- малки
размери. Съответно нормата на чл. 31, ал. 6 НСКСЧ следва да се тълкува в смисъл, че
работодателят може да определи по- голям размер на обезщетенията при командироване от
посочените в приложенията на Наредбата, но не и по-малък такъв /в този смисъл решение
№ 421 от 13.07.2010 г., постановено по гр. д. № 969/2009 г. на ВКС, III г. о., и решение № 753
от 29.03.2011 г., постановено по гр. д. № 1283/2010 г. на ВКС, IV г. о./.
Неоснователно е и възражението на ответника, че разпоредбата на чл. 31, ал. 2
13
НСКСЧ не е приложима, тъй като въздухоплавателните му средства летят под чужд флаг.
Това е така, защото регистрационните знаци на въздухоплавателното средство са
неотносими към възникването на правото по чл. 215 КТ на работника или служителя.
Доколкото в чл. 31, ал. 2 НСКСЧ е предвидена допълнителна предпоставка за дължимост на
командировъчни, свързана с регистрационните знаци на въздухоплавателното средство, то тя
излиза извън обема на законовата делегация, поради което в тази част разпоредбата не
следва да се прилага като противоречаща на нормативен акт от по- висок ранг.
Видно от съдържанието на процесния трудов договор, страните са постигнали
съгласие за заплащане на командировъчни пари, но не са постигнали съгласие досежно
конкретните им размери, поради което дължимите командировъчни следва да бъдат
изчислени в минималните размери за длъжността съгласно приложение № 3а от НСКСЧ.
Във връзка с горното от заключението на първоначалната ССчЕ се установява, че за
периода 01.02.2019 г. – 14.01.2020 г. размерът на дължимите командировъчни пари съгласно
НСКСЧ възлиза на 12 155,50 лева, поради което и с оглед диспозитивното начало в
гражданския процес ищцата се легитимира като кредитор на претендираната сума в размер
на 3 094,03 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба
до окончателното изплащане, както е приел и СРС.
По исковете с правно основание по чл. 264 КТ и по чл. 86, ал. 1 КТ:
Във всички случаи на работа положеният труд през официалните празници се
заплаща според уговореното, но не по малко от удвоения размер на трудовото
възнаграждение, определено по трудовия договор /чл. 262, ал. 1, т. 3 и чл. 263, ал. 2 КТ/, като
няма значение дали се касае за извънреден труд, или не /чл. 264 КТ/.
От заключението на вещото лице по първоначалната съдебно- счетоводната
експертиза се установява, че през исковия период ищцата е полагала труд през 2 дни на
официални празници, като дължимото й възнаграждение възлиза на 106,22 лева, а
обезщетението за забава в размер на законната лихва – на 27,25 лева. Ето защо и с оглед на
диспозитивното начало в гражданския процес ищцата се легитимира като кредитор на
претендираните суми в размер на 106,22 лева, представляваща дължимо трудово
възнаграждение за положен труд през официални празници в периода 01.02.2019 г. –
14.01.2020 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до
окончателното изплащане, както и в размер на 26,89 лева, представляваща обезщетение за
забава в размер на законната лихва, както е приел и СРС.
Въведените с въззивната жалба на ответника оплаквания, че първоинстанционният
съд неоснователно е уважил претенциите по чл. 264 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като е възприел
неправилните изчисления на вещото лице, са неоснователни. Приетите по делото пред
районния съд заключения на допуснатите първоначална и допълнителна ССчЕ са пълни,
обосновани и компетентно изготвени, поради което въззивният съд изцяло ги кредитира на
основание чл. 202 ГПК. Ето защо, няма основание да се приеме, че вещото лице е изчислило
неправилно дължимото възнаграждение за положен труд по време на официални празници,
както и дължимото обезщетение за забава в размер на законната лихва.
14
Поради изложеното и поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции
решението на СРС следва да бъде потвърдено на основание чл. 271, ал. 1, пр. 1 ГПК.
По въззивната жалба на въззивника ответник „Уиз Еър Унгария“ Црт. срещу решение
№ 12314 от 21.06.2024 г., постановено по гр. д. № 13260/2022 г. по описа на СРС, 145- и
състав, в частта, с която е оставена без уважение молба за поправка на очевидна фактическа
грешка с вх. № 143793 от 30.04.2024 г., подадена от ответника „Уиз Еър Унгария“ Црт., в
частта по отношение на искане във връзка с предявените искове по чл. 128, т. 2 КТ и чл. 177,
ал. 1 КТ:
Очевидна фактическа грешка е налице при несъответствие между формираната в
мотивите на съда воля и нейното отразяване в диспозитива на решението. В този смисъл не
представляват очевидни фактически грешки и не могат да бъдат поправени по реда на чл.
247 грешките, които съдът е допуснал при формирането на своята воля, както и пропускът
да се вземе становище по част от иска или по някой от исковете. Тези грешки могат да бъдат
отстранени само по пътя на обжалването или на допълнителното решение, защото те
изискват да се замести неправилно формираната или липсващата воля на съда с ново
решение, а поради това е и недопустимо да се отстраняват служебно от съда. На следващо
място, поправянето на очевидна фактическа грешка не представлява изменяне или отменяне
на вече формираната воля на съда. По тази причина поправянето се възлага на съда,
постановил решението, без това да представлява накърнение или изключение от забраната
сам съдът да изменя или отменя собствения си акт /така решение № 321 от 26.09.2012 г.,
постановено по гр. д. № 54/2012 г. на ВКС, I г. о./.
Наведените във въззивната жалба доводи, че първоинстанционният съд е приел за
валидна уговорката, съгласно която плащането за първите два сектора е включено в
основната заплата, поради което същите не следва да бъдат включени в базата за
изчисляване на възнаграждението по чл. 177 КТ, не сочат на наличието на допусната
очевидна фактическа грешка в диспозитива на решението, а по своето естество
представляват доводи за неправилност на основното решение на съда и целят недопустимо
пререшаване на спора и поправка на формираната с основното решение воля на
първоинстанционния съд. Ето защо, правилно районният съд е оставил така депозираната
молба с правно основание по чл. 247 ГПК без уважение.
Предвид изложеното, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
По разноските:
Поради оставяне на въззивните жалби без уважение не следва да бъдат присъждани
разноски за въззивното производство.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1213 от 22.01.2024 г., постановено по гр. д. №
15
13260/2022 г. по описа на СРС, 145- и състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 12314 от 21.06.2024 г., постановено по гр. д. №
13260/2022 г. по описа на СРС, 145- и състав, в частта, с която е оставена без уважение
молба за поправка на очевидна фактическа грешка с вх. № 143793 от 30.04.2024 г., подадена
от ответника „Уиз Еър Унгария“ Црт., в частта по отношение на искане във връзка с
предявените искове по чл. 128, т. 2 КТ и чл. 177, ал. 1 КТ.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС при условията на чл.
280 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
16