РЕШЕНИЕ
№ 718
гр. Пловдив, 20.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на девети февруари през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Диляна В. Славова
при участието на секретаря Десислава В. Кръстева
като разгледа докладваното от Диляна В. Славова Гражданско дело №
20225330101427 по описа за 2022 година
Предявен е иск с правна квалификация чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 19, ал. 4 от
ЗПК от М. Ж. М., ЕГН **********, против „Вивус.БГ“ ЕООД, ЕИК ********* (с предишно
наименование „4финанс“ ЕООД за прогласяване на клаузата от договор за кредит от
20.04.2016 г., предвиждаща заплащане на такса за експресно разглеждане в размер на 42,05
лева, като противоречаща на принципа на добрите нрави, неравноправна по смисъла на ЗЗП
и заобикаляща материално-правните изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
В исковата молба се твърди, че на 20.04.2016 г. страните по делото са сключили
договор за кредит, по силата на който ответникът е предоставил на ищеца заемни средства в
размер на 150 лева, при фиксиран лихвен процент по заема – 40,96 % и годишен процент на
разходите – 49,60 %. Съгласно договора се дължала и такса за експресно разглеждане на
документи за отпускане на паричен заем, която такса била във фиксиран размер – 42,05 лева.
Твърди се, че при необходимост от разглеждане на заявката в по-кратък срок, заемателят
бил принуден да избере опция за приоритетно разглеждане на заявката, като преди
подписване на договора потребителят се задължавал да плати такса, която не било известно
в какъв размер ще бъде и как ще бъде платена. Сочи се, че липсва еквивалентност между
таксата и извършената от заемодателя услуга. Ищецът твърди, че посочената уговорка за
дължимост на такса за експресно разглеждане на документи е нищожна, като неравноправна
на основание чл. 144, т. 9 ЗЗП, тъй като с нея се целяло неоснователно обогатяване на
кредитора за сметка на длъжника, без реално да е извършена конкретна услуга. Поддържа,
че е налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че таксата за експресно
разглеждане на документи е в разрез с добросъвестността. Изтъква, че било предвидено
таксата да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин се получавало скрито
оскъпяване на кредита и това представлявало добавка към възнаградителната лихва,
предоставяща допълнителна печалба на кредитора за сметка на потребителя.
Предвид изложеното, моли да се признае за установено, че посочената клауза е
1
нищожна.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, с който оспорва
предявения иск. Счита, че твърденията на ищеца не са подкрепени с доказателства. В тази
връзка сочи, че дори да бъде допусната поисканата от ищеца съдебно-счетоводна
експертиза, по делото нямало представени документи, с които вещото лице да се запознае и
даде заключение. Ответникът прави възражение за изтекла петгодишна погасителна давност.
Възразява срещу интерпретацията на фактите в исковата молба. В случая не ставало дума за
такса нито тази такса била с фиксиран размер. Заявява, че това е допълнителна,
незадължителна, но възмездна услуга. Твърди, че таксата винаги се изисквала и се
заплащала предварително, респ. ако не бъде заплатена, нямало да има предоставяне на
услуга. Поддържа, че в случая се касае за допълнителна услуга, която е обвързана пряко от
главната услуга по кредитирането, поради което не може да има експресно разглеждане и
обработка, ако няма първоначална заявка. Твърди се, че не е нарушена нормата на чл. 19 ал.
4 ЗПК. Ответникът сочи, че като компонент на ГПР ползва единствено договорна лихва, а
цената за допълнителната, незадължителна, но възмездна услуга по експресно разглеждане и
обработване, не е компонент на ГПР, защото не всеки път ще бъде ползвана. Заявява, че
договорната лихва била за периода на договора, а ГПР се изчислявал на годишна база, като
след извършване на приравняване, се получавала стойност от 49,60 %, респ. ограничението
на чл. 19, ал. 4 ЗПК било спазено. Моли за отхвърляне на предявения иск и претендира
присъждане на направените по делото разноски.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед
наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:
Между страните не е налице спор, а и от приетите по делото писмени доказателства
се установява, че на 20.04.2016г. е сключен Договор за кредит № *****, по силата на който
на ищеца е предоставен заем в размер на 150 лева, при фиксиран лихвен процент по заема
40,96% и годишен процент на разходите – 49,6%. Предвидена е в договора такса за бързо
разглеждане в размер на 42,05 лева, като е посочена и общо дължимата сума по кредита-
197,1 лева.
Като писмени доказателства по делото са приети Договор за кредит от 20.04.2016г. и
илюстративно-обучителен материал, който цели да онагледи при какви стъпки се преминава
при формиране на волеизявленията и как става съвпадането им и пълномощни.
От заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, извършена
от в. л. Й. П. се установява, че „ВИВУС БГ“ ЕООД с предишно наименование „4ФИНАНС“
ЕООД ползва само договорната лихва, като компонент, който е включен в годишния
процент на разходите, която в конкретния случай по Договора за кредит с №
*****/20.04.2016г. е в размер на 5,05 лева. В договора е заложена лихва в размер от
40,96%, като след приравняване на годишна база се получава 49,6%. Процесния договор за
кредит, при включване на таксата за експресно разглеждане се оскъпява с 13,96%.
Съдът кредитира заключението на съдебно-счетоводната експертиза, като
компетентно извършено, отговарящо пълно и ясно на поставените въпроси и неоспорено от
страните.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира
следното:
Няма спор по делото, че между страните е възникнало правоотношение по договор за
потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова
финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да
отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове
или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на
договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по
2
смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният
договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията
на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1
т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и
когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за
потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на
общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по
какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР
представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на
кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната
лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да
заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на
договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР
е 49,6%, а възнаградителната лихва- 40,96% годишно, но от съдържанието на договора не
може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е
формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и
лихвата, която е част от него, а и няма погасителен план, от който да са видни отделните
елементи на кредита като суми, а не в проценти. Всичко това поставя потребителя в
положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще
дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на
посоченото законово основание.
Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на договора е
предвидено, че таксата за бързо разглеждане на кредита в размер на 42,05 лева е включена в
общо дължимата сума по договора, която след прибавянето й възлиза на 197,1 лева.
Включена по този начин към общо дължимата от ищеца сума по договора, таксата на
практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за
заемодателя. Тази клауза има неравноправен характер по смисъла на чл. 144,т 9 от ЗЗП, като
с нея се цели неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника, без реално да
е извършена конкретна услуга и същата представлява скрит разход по договора за кредит,
който не е включен в ГПР и с прибавянето на сумата процента на разходите значително
надхвърля посочените в договора стойности и въвежда потребителя в заблуждение, като
оскъпява кредита с 13,96%.
По гореизложените съображения предявеният иск ще се уважи, като се прогласи
нищожността на клаузата предвиждаща заплащане на такса за бързо разглеждане от
сключения между страните договор за кредит от 20.04.2016г.
Предвид изхода на делото, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат
направените по делото разноски, които се констатираха от съда в размер на 200 лева- 50
лева заплатена държавна такса и 150 лева-депозит за вещо лице. За тези разноски е
представен списък иса налице доказателства за реалната им направа.
Ищецът освен това е представляван от свой пълномощник в процеса, на когото той
не е заплатил хонорар, в която връзка същият моли за определяне на неговото
възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в
3
представения договор за правна защита и съдействие на ищцата е посочено, че тя се
представлява безплатно от адв. Е. И., поради затрудненото си материално положение, което
по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА представлява основание за оказването на безплатна
адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността
съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на
осъдителния иск тук следва да бъде изчислено съгласно нормите от Наредба № 1/ 09.07.2004
г., действали към момента на сключване на договора, предвиждащи минимален размер на
адвокатското възнаграждение от 300 лева.
Поради изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „ВИВУС.БГ“ ЕООД /с
предишно наименование „4 Финанс“ ЕООД/, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление в гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52-54, представлявано от **** З. Р.,
чрез ***. Х. Г., от една страна и М. Ж. М., ЕГН **********, с адрес в гр. П., ул. „З.“ № **, че
клаузата, предвиждаща заплащане на такса за бързо разглеждане в размер на 42,05 лева по
договор за кредит № **** от 20.04.2016г. е нищожна, като противоречаща на принципа на
добрите нрави, неравноправна по смисъла на ЗПК и заобикаляща материално-правните
изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
ОСЪЖДА „ВИВУС.БГ“ ЕООД /с предишно наименование „4 Финанс“ ЕООД/,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление в гр. София, ул. „Димитър
Хаджикоцев“ № 52-54, представлявано от **** З. Р., да заплати на М. Ж. М., ЕГН
**********, с адрес в гр. П., ул. „З.“ № ** сумата от 200 лева /двеста лева/, представляваща
направени по делото разноски, от които- заплатена държавна такса в размер на 50 лева и
депозит за вещо лице в размер на 150 лева.
ОСЪЖДА „ВИВУС.БГ“ ЕООД /с предишно наименование „4 Финанс“ ЕООД/,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление в гр. София, ул. „Димитър
Хаджикоцев“ № 52-54, представлявано от **** З. Р. да заплати на *** Е. Г. И., ЕГН:
**********, със съдебен адрес: гр. П., ул. „Й. Г.“ № **, адвокатско възнаграждение за
осъщественото на ищеца М. Ж. М. безплатно процесуално представителство по делото, в
размер на 300 лева (триста лева), определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за
адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
4