Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 № 260052

гр.Пловдив, 10.03.2021г.

          В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ПЛОВДИВСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД, Гражданско отделение, ІІІ-ти състав, в открито заседание на..десети февруари…през…две хиляди двадесет и първа година,…………….в състав:

                                           

      ПРЕДСЕДАТЕЛ: Вера Иванова

                                                                  ЧЛЕНОВЕ: Катя Пенчева

                                                                                   Величка Белева

 

при участието на секретаря……Анна Стоянова……..разгледа докладваното от  съдията……...Пенчева….В.търговско дело №727 по описа за 2020 година,…за да се произнесе взе предвид следното:   

 

Производството е въззивно по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение №98/11.03.2020г., постановено по търг. д. №53/2019г. по описа на Окръжен съд С.З., ответникът „З.“ АД, ЕИК ***е осъден да заплати на Т.Г.Д.  ЕГН ********** в качеството на наследник на Г.Т. Д. сумата 50 000лв., представляващи застрахователно обезщетение за причинените неимуществени вреди - болки и страдания, вследствие на ПТП, настъпило на 30.10.2015г., при което е починал наследодателят Г.Т. Д., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 26.02.2019г. - датата на исковата молба  до окончателното изплащане като е отхвърлен предявеният иск за обезщетение на причинени неимуществени вреди в останалата част до претендирания размер 130 000лв. „З.“ АД е осъдено да заплати на Т.Г.Д. сумата 509лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди - разходи за погребението на Г.Т. Д., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 26.02.2019г. - датата на исковата молба  до окончателното изплащане. Ответникът е осъден да заплати по сметка на окръжен съд държавна такса в размер на 2 020,36лв., а на ищеца – сумата от 1 625,46лв. – разноски по делото, съразмерно с уважената част от иска. Т.Д. е осъден да заплати на „З.“ АД разноски съобразно отхвърлената част от иска в размер на 775лв. Решението е постановено при участието на трето лице – помагач – Г.И.Б., с ЕГН **********.

С решение №260030/20.08.2020г., постановено по реда на чл.247 от ГПК, е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в решение №98/11.03.2020г., както следва: отхвърлен е искът за присъждане на законната лихва за периода от 30.10.2015 г./датата на ПТП – то/ до 26.02.2019г./датата на подаване на исковата молба/ върху обезщетението на неимуществени вреди и обезщетението за имуществени вреди, като погасени по давност.

В срок е постъпила въззивна жалба срещу решение №98/11.03.2020г.  от ищеца в първоинстанционното производство - Т.Г.Д. – срещу тази част от решението, с която искът за неимуществени вреди е отхвърлен, ведно със законната лихва, считано от 26.02.2016г. /три години преди датата на подаване на исковата молба/. Изложени са съображения за незаконосъобразност и неправилност на решението в тази част. Жалбоподателят се позовава на нарушаване принципите на справедливост, визирани в разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, с доводи за заниженост на определеното от първоинстанционния съд обезщетение за неимуществени вреди от 100 000лв. На следващо място е изразено несъгласие с изводите на първоинстанционния съд за наличие на съпричиняване от страна на пострадалия и съответно – определената степен на съпричиняване – 50%. На самостоятелно основание са наведени доводи за неправилност на възприетото от съда за погасяване по давност на акцесорната претенция за законна лихва към момента на предявяване на исковата молба, а не към период – 3 години преди завеждане на исковата молба, като в нарушение на разпоредбата на чл.111, б. „в“ от ЗЗД е прието, че с изтичането на тригодишния срок ищецът губи изцяло правото си да претендира лихва за забава. Иска се отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на друго, с което исковата претенция за неимуществени вреди да бъде уважена в пълен размер, ведно със законната лихва, считано от 26.02.2016г. Претендират се сторените по делото разноски.

Със самостоятелна въззивна жалба е обжалвано и постановеното по реда на чл.247 от ГПК решение №260030/20.08.2020г.

Ответник - жалбата „З.“ АД, в представения отговор по чл.263 ал.1 от ГПК оспорва изцяло предявената жалба. Претендира разноски – юрисконсултско възнаграждение. Предявява възражение за прекомерност на изплатеното и претендирано адвокатско възнаграждение.

С подадената въззивна жалба и отговор по същата не са направени искания за събиране на доказателства в производството пред въззивната инстанция, не са представени и писмени такива.

Въззивната жалба е допустима, като депозирана в законоустановения срок от надлежна страна и с предписаното от закона съдържание.

Съгласно чл.269 от ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон.

Предмет на обжалване в настоящия процес е валидно и допустимо решение.

Обжалваното решение е постановено по предявен иск с правно основание чл.226 ал.1 от КЗ /отм./.

Ищецът в първоинстанционното производство Т.Г.Д. е изложил фактически твърдения за наличие на предпоставките по чл.226 ал.1 от КЗ /отм./, а именно: На 30.10.2015г., при ПТП, причинено от водача на л.а. „***“, с рег. №*** – Г.И.Б., водачът на л.а. „***“ – Г.Т. Д. – баща на ищеца, е получил тежки телесни увреждания, вследствие на които е починал в болница – на 31.10.2015г. За настъпилото ПТП на 30.10.2015г. е образувано досъдебно производство, както и НОХД №286/2017г. по описа на ОС С.З.. С присъда №4/30.02.3028г. водачът на л.а. „***“, с рег. №*** – Г.И.Б., е признат за виновен в това, че на 30.10.2015г., при управление на МПС, без да има необходимата правоспособност, нарушил правилата за движение по пътищата – чл.20, ал.2, пр.2 от ЗДвП и чл.150 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Г.Д. – престъпление по чл.343 ал.3, пр.последно, б. „б“, пр.1 във вр. ал.1, б. „в“, във вр. с чл.342 ал.1 от НК и чл.54 от НК. Изложени са подробни твърдения, че вследствие загубата на близък човек ищецът е претърпял и търпи негативни психоемоционални преживявания. Между баща и син е съществувала силна емоционална връзка – на подкрепа и доверие и вследствие внезапната му смърт е нарушена хармонията в сплотеното семейство, чиято опора бил починалият  родител.

Отговорността на ответника „З.“ АД, се ангажира и основава на наличието на валидно сключен договор за застраховка „Гражданска отговорност” по застрахователна полица №07116002616025/21.10.2015, със срок на действие от 22.10.2015г. до 21.10.2016г. за лек автомобил „***” с peг. № ***, управляван по време на процесното ПТП от Г.И.Б.. Исковата претенция, с която е сезиран съдът, е да се постанови решение, с което ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца обезщетение за неимуществени вреди в размер на 130 000лв., ведно със законната лихва от датата на непозволеното увреждане – 30.10.2015г.

В представения в срока по чл.367 от ГПК отговор на исковата молба ответникът „З.“ АД оспорва така предявените искове. Възраженията по основателността на исковете се свеждат до прекомерност на претендираното обезщетение и до релевирано възражение за съпричиняване.

От събраните по делото доказателства се установи следното:

Претенцията е за репариране на вреди при условията, визирани в чл.226, ал.1 от Кодекса за застраховането /отм./, съгласно която увреденият, спрямо когото застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко от застрахователя. В чл.226, ал. 1 от КЗ /отм./ е признато право в полза на увреденото лице, спрямо което застрахованият по разглеждания вид застраховка е отговорен по правилата на чл.45 и сл. от ЗЗД, да предяви пряк иск срещу застрахователя за заплащане на дължимото обезщетение. За да се ангажира отговорността на застрахователя по чл.226 ал.1 от КЗ /отм./, е необходимо към момента на увреждането да съществува валидно застрахователно правоотношение, породено от договор за застраховка „Гражданска отговорност”, между прекия причинител на вредата и застрахователя. Наред с това, следва да са налице и всички кумулативни предпоставки от фактическия състав на чл.45 от ЗЗД, пораждащи основание за отговорност на прекия причинител – застрахован, спрямо увредения за обезщетяване на причинените вреди – а именно: да е причинена вреда, тази вреда да е причинена виновно, същата да е резултат от противоправно поведение, наличие на причинна връзка между противоправното поведение и причинената вреда.

Установени в първоинстанционното производство и неспорни пред настоящата инстанция са елементите от фактическия състав на чл.226 ал.1 от КЗ /отм./: Ищецът е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в  психически болки и страдания, вследствие смъртта на своя баща Г.Т. Д.. Смъртта е настъпила на 31.10.2015г., вследствие ПТП от 30.10.2015г., причинено от водача на л.а. „***“, с рег. №*** – Г.И.Б., който е нарушил правилата за движение по пътищата. Извършването на деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, са установени по задължителен и обвързващ гражданския съд ред по смисъла на чл.300 от ГПК предвид влязла в сила на 27.12.2018г. присъда №4/30.01.2018г. по НОХД №286/2017г. по описа на окръжен съд С.З., частично изменена с решение №286/03.12.2018г. по ВНОХД №342/2018г. по описа на ПАС, с която Г.Б. е признат за виновен в това, че на 30.10.2015г. около 15.47 ч. в на път 1-5, км. ***, в землището на гр. С.З., при управление на моторно превозно средство - лек автомобил, марка/модел „***“, с per. № ***, без да има необходимата правоспособност да управлява МПС, нарушил правилата за движение по пътищата, предвидени в Закона за движение по пътищата, а именно: Чл.20, ал. 2, изречение второ от ЗДвП и чл.150 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Г.Т. Д. ЕГН **********, като водач на МПС л.а. „***“ с peг. №**, за което е осъден на основание чл.343 ал.3 предл. предпоследно буква „б“ предл. първо, вр. чл. 343 ал. 1 буква „в“ във вр. с чл. 342 ал.1 от НК. Установена от първоинстанционния съд и неспорна в настоящето производство е и причинната връзка между противоправното поведение на водача на лек автомобил марка „***“ и причинената вреда.

Установен е и специфичният елемент на визираната в чл.226 ал.1 от КЗ /отм./, във вр. с чл.223 ал.1 от КЗ /отм./ функционална отговорност на застрахователя, обусловена от наличието на валидно застрахователно правоотношение, породено от договор за застраховка „Гражданска отговорност” – със застрахователна полица №07116002616025/21.10.2015, със срок на действие от 22.10.2015г. до 21.10.2016г.

Спорното в настоящото въззивно производство е досежно размера на дължимото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди, както и дали е налице съпричиняване от страна на пострадалия, което да бъде отчетено при определяне на обезщетението.

Отчитайки функционалната обусловеност на задължението на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ за обезвреда на пострадалото лице от съдържанието и размера на деликтното обезщетение, дължимо от застрахования делинквент по реда на чл.45 от ЗЗД, то и в хипотезата на упражнено по реда на чл.226 ал.1 от КЗ /отм./, пряко право е приложим въведеният с чл.52 от ЗЗД принцип за справедливост.  Справедливото обезщетяване по смисъла на чл.52 от ЗЗД, както това изрично е прието още в ППВС №4/68г., означава да бъде определен онзи точен паричен еквивалент не само на болките и страданията, понесени от конкретното увредено лице, но и на всички онези неудобствата, емоционални, физически и психически сътресения, които съпътстват същите. В този смисъл размерът на обезщетението за репариране на претърпените неимуществени вреди следва да се определи при преценка на редица конкретни обстоятелства от обективна и субективна страна.

С оглед спецификата на отговорността по чл.45 ЗЗД такива обстоятелства са характерът на увреждането, последиците, възрастта на увредения, общественото му положение, емоционалната връзка между пострадалия и претендиращия репариране на вредите при настъпила смърт. При определяне размера на претърпените неимуществени вреди следва да се има предвид и личният характер на тази претенция, свързана пряко с изживяванията и личността на този, който понася вредите.

За определяне размера на обезщетението, доколкото имуществените вреди по своя характер са негативни преживявания в резултат от въздействието на определен факт върху физическата и психо-емоционалната сфера на индивида, следва да се съобразят депозираните по делото гласни доказателства. От показанията на свидетелите Д.– съпруга на ищеца и П.- съсед се установява, че ищецът и починалият му баща са били в изключително близки отношения, обусловени не само от роднинска обвързаност. Като задружно и сплотено семейство, са поддържали връзка един с друг, независимо че семейството на ищеца и семейството на родителите му са били отделни домакинства и ищецът е работел в И.. И двете свидетелки са убедителни в показанията си, че след смъртта на Г.Д. у ищеца е настъпила негативна психоемоционална промяна. При преценката на личния характер на претенцията за репариране на неимуществени вреди, настъпили вследствие смърт на родственик, свързана пряко с изживяванията и личността на този, който понася вредите, както и връзката между пострадалия и претендиращия обезщетение, въззивната инстанция намира, че при съвкупен анализ на относимите доказателства, първоинстанционният съд правилно е определил сумата от 100 000лв. – обезщетение, като справедлив паричен еквивалент за претърпените от ищеца болки и страдания, свързани със загубата на изключително близък човек. Това обезщетение съответства на уредения в чл.52 от ЗЗД принцип за справедливост, обусловен от възрастта и работоспособността на увреденото лице - отчитайки, че според данните по делото починалият Г.Д. е бил на 73 годишна възраст, а ищецът – 42-годишен. Макар че починалият Г.Д. е бил морална опора и подкрепа за своя син – ищеца – последният е имал самостоятелен живот и собствено семейство. Относимо в тази насока е и заключението от допуснатата при първоинстанционното разглеждане на делото съдебнопсихологична експертиза. Съгласно същото обстоятелствата около смъртта на бащата са се отразили с емоционални реакции върху ищеца, съответни на скръб от загубата на родител и последващо нормално психологично поведение, свързано с тази загуба. Контактите и моралната подкрепа, оказани от собственото му семейство и от майка му са му помогнали за по-бързото възстановяване. Към датата на изследването – 14.01.2020г. ищецът е в стабилно емоционално състояние. Вярно е, че психическите болки и страдания от загубата на родител, независимо от възрастта на последния и възрастта на претендиращия обезщетение са несъизмерими с пари. Като се съобразят критериите, които следва да бъдат съблюдавани и преценявани от съдилищата при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по повод на причинена смърт в съответствие с установения в чл.52 от ЗЗД принцип за справедливост – възрастта на увредения, възрастта на починалия родител, фактът, че ищецът към момента на смъртта на баща му е в зряла възраст и има свой самостоятелен живот, въззивната инстанция също приема, посочената по-горе сума като подходяща за обезщетяване на причинените на ищеца неимуществени вреди.

Следващият спорен въпрос, очертан с предметните предели на въззивната жалба е наличието на съпричиняване за вредоносния резултат от страна на пострадалото лице. В материалноправната норма - чл.51 ал.2 от ЗЗД е предвидена възможност за намаляване на обезщетението за вреди от деликт, но намаляването на обезщетението е обусловено от наличие на причинна връзка между поведението на пострадалия и произлезлите вреди. Както е посочено в мотивите към т.7 от ТР №1/23.12.2015г. по тълк.д. №1/2014г. на ОСТК, дали поведението на пострадалия е рисково и дали то е допринесло за увреждането, подлежи на установяване във всеки конкретен случай. Съпричиняване е налице, когато освен с поведението на деликвента увреждането се намира в пряка причинно-следствена връзка и с поведението на самия увреден.

Като конкретна проява на такъв тип поведение от страна на пострадалия в отговора на исковата молба се сочи, че последният, като водач на л.а. „***“, е предприел маневра за навлизане от крайпътна територия на главен път без да се съобрази с движещия се по път с предимство л.а. „***“ и е отнел предимството на същия; пострадалият не е оценил правилно скоростта на движение на л.а. „***“, не го изчакал да премине, а изключително рисково и неразумно, в противоречие с правилата за движение по пътищата, е предприел навлизане в неговата лента за движение и е пресякъл траекторията му.

Относно механизма на процесното ПТП, относим и към въведеното възражение за съпричиняване, се съдържат данни в приетата при първоинстанционното разглеждане на делото автотехническа експертиза. Съгласно заключението на вещото лице механизмът на ПТП е следният: Лек автомобил „***“ с peг. №***, управляван от Г.Б., се е движил по път 1-5 в посока юг със скорост на движение около 70 км/ч и опасна зона за спиране 52м. В същото време на км.*** от крайпътна отбивка, намираща се отдясно по посока на движението на л.а. „***“, водачът на л.а. „***“ с peг. № ***- Г.Д., е предприел пресичане на път 1-5 в посока на изток, с намерение да премине на намиращия се в тази посока „черен“ път. В този момент л.а. „***“ е бил на разстояние около 127м., което е повече от два пъти по-голямо от опасната му зона на спиране. Вследствие на възникналата опасност за движението му, водачът Б. завил кормилното колело наляво. Настъпил удар между двете МПС. За л.а. „***“ ударът бил страничен кос, преминаващ в приплъзващ по левите му състави в посока отзад - напред. Към момента на удара л.а. „***“ бил позициониран косо на оста на пътя, насочен на югоизток, като предната му част е била разположена в източната, а задната - в западната пътна лента. Първоначалният удар за л.а. „***“ бил в областта на средната лява колона и задния край на предната лява врата. По отношение на поведение от страна на деликвента, както и на пострадалия, без което поведение вредоносният резултат не би настъпил, констатациите на вещото лице са следните: Произшествието не би настъпило, ако водачът Б. бе задействал спирачната уредба с максималното спирачно закъснение или просто бе останал в своята лента за движение, тъй като е имало достатъчно място да премине зад лек автомобил „***“ без да излезе на банкента. Видимостта на водача на л.а „***“, както обаче и на л.а. „***“ /пострадалият Г./ е била неограничена. Двамата водачи са имали възможност своевременно да се възприемат един друг. Ударът е бил предотвратим от страна на водача на л.а. „***“, ако не предприеме пресичане на път 1-5 и изчака преминаването на л.а. „***“, като разстоянието, от което водачите на двете МПС-та са имали възможност да забележат другия автомобил, е около 300м., като всяко от двете МПС не попада в опасната зона за спиране на другото. Водачът на л.а. „***“ е имал техническа възможност да предотврати настъпването на процесното ПТП, като предприеме незабавно намаляване на скоростта на движение на автомобила, а при необходимост - да спре, запазвайки положението на МПС в своята пътна лента, за което е имал техническа възможност, като произшествието не би възникнало и ако водачът Б. би запазил разположението на МПС, дори и да не предприеме спиране, а продължи движението си в своята пътна лента за движение. Субективните действия на водача на л.а. „***“ се изразяват в несъобразяване с възникналата опасност за движението му. От друга страна, предприемайки гореописаната маневра, водачът на л.а. „***“ – пострадалият Г., е позиционирал управлявания от него автомобил като преграда на траекторията на движение на идващия от лявата му страна л.а. „***“. Субективните действия на водача на л.а. „***“ се изразяват в предприемане пресичане платното за движение, без да се увери, че не го застрашава опасност от преминаващите по него автомобили, а технически правилно е водачът, преди да започне пресичане на път I-5 да се убеди, че няма да създаде опасност за участниците в движението, които се движат по него, като се съобрази с тяхното положение, посока и скорост на движение и при извършване на маневрата, водачът на л.а „***“ да пропусне л.а. „***“. Ударът е предотвратим от страна на водача на л.а. „***“, ако не предприеме пресичане на път I-5 и изчака преминаването на л.а. „***“, като се има предвид, че и двамата водачи са имали необходимата видимост.

За да е налице съпричиняване по смисъла на закона, пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с поведението си неговото настъпване, независимо дали е действал виновно. А с оглед описаното поведение на пострадалия Г.Д., безспорно, същият е създал условия и конкретно е допринесла за настъпването на вредоносния резултат. Релевантен за съпричиняването и за прилагането на чл.51 ал.2 от ЗЗД е онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало /наред с неправомерното поведение на деликвента/ до увреждането като неблагоприятен резултат. По отношение поведението на водача на лекия автомобил „***“, както се посочи, същият е нарушил правилата за движение по пътищата, визирани в чл.150 от ЗДвП - всяко пътно превозно средство, което участва в движението по пътищата, отворени за обществено ползване, трябва да се управлява от правоспособен водач и правилата, визирани в чл.20 ал.2, изречение второ от ЗДвП - водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението.

Съпоставимо това последно относимо за настъпване на ПТП-то поведение на водача на МПС „***“ с поведението на пострадалия Г.Д., който от своя страна е нарушил правилата за движение по пътищата, визирани в чл.37 ал.3 от ДЗДвП -  водачът на пътно превозно средство, излизащо на път от крайпътна територия, е длъжен да пропусне пътните превозни средства, които се движат по този път - то степента на съпричиняване, като поведение, при липса на което крайният вредоносен резултат би бил предотвратен, не е в по-ниска степен от виновното поведение на водача на лекия автомобил „***“. Приносът на пострадалото лице за настъпване на вредоносния резултат, с оглед гореописаното му поведение – предприемане пресичане платното за движение, без да се увери, че не го застрашава опасност от преминаващите по него автомобили, както и че няма да създаде опасност за участниците в движението, които се движат по него, като се съобрази с тяхното положение, посока и скорост на движение и при извършване на маневрата да пропусне л.а. „***“, за което е имал техническа възможност и е имал неограничена видимост – без което поведение вредоносният резултат не би настъпил, следва да бъде определен в процентно съотношение 50%,  както правилно е приел и първоинстанционният съд.

По изложените съображения въззивната жалба се явява неоснователна по отношение на тази част от първоинстанционното решение, с която е определен размер на обезщетението за неимуществени вреди 100 000лв. и при наличие на 50% съпричиняване е присъдено обезщетение – 50 000лв.

Основателна е подадената въззивна жалба срещу тази част от решението, с която е отхвърлена акцесорната претенция за присъждане на законната лихва за период – считано от 26.02.2016г. /три години преди датата на подаване на исковата молба/ - до датата на предявяване на исковата молба – 26.02.2019г. При своевременно въведено възражение за погасяване на акцесорната претенция по давност, първоинстанционният съд неправилно е приложил разпоредбата на чл.111 б. „в“ от ЗЗД, съгласно която вземането за лихви се погасява с изтичането на тригодишна давност.Това означава, че погасителният ефект се разпростира три години назад считано от момента на реализиране правата за паричното вземане. Т.е. – вземането за лихви е погасено по давност към 26.02.2016г. – което е тригодишният период преди датата на подаване на исковата молба. В този смисъл претенцията за присъждане на законната лихва е основателна не считано от датата на предявяване на исковата молба – 26.02.2019г., както неправилно е приел първоинстанционният съд, а считано от 26.02.2016.

По изложените съображения първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в обжалваната част, с която е отхвърлен искът за обезщетение за неимуществени вреди, за разликата над 50 000лв. до пълния предявен размер от 130 000лв., ведно със законната лихва, считано от 26.02.2016г. Следва да бъде отменено решението, ведно с постановеното по реда на чл.247 от ГПК решение, в частта, с която е отхвърлен искът за присъждане на законната лихва върху обезщетението от 50 000лв. за периода – считано от 26.02.2016г. до 26.02.2019г., като акцесорната претенция за този период бъде уважена.

По разноските:

Изходът от спора пред въззивната инстанция и конкретно – отмяната на решението в частта за акцесорната претенция за периода – 26.02.2016г. до 26.02.2019г., би рефлектира върху съразмерността на разноските пред първоинстанционния съд. Претенцията на ищеца е за сумата от 130 000лв. – главница и законна лихва, считано от 30.10.2015г. Определяем, считано от тази дата до датата на предявяване на исковата молба – 26.02.2019г., размерът на акцесорната претенция е 43 922,21лв. / Calculator.BG/. Размерът на акцесорната претенция за периода 26.02.2016г. – 26.02.2019г. /за който период същата е уважена от въззивната инстанция върху главница от 50 000лв./ е 15 237,88лв. Съразмерно с уважената част от претенциите пред първата инстанция /50 000лв. + 15 237,88лв. + 509лв. имуществ.вреди = 65 746,88лв./, съотнесено към общо предявения размер /130 000лв. +  43 922,21лв. + 509лв. = 174 431,21лв./, на ищеца се дължат разноски в размер на 1 583,07лв. /Съгласно представения списък на разноските по чл.80 от ГПК ищецът е сторил разноски в размер на 4 200лв. – адв. възнаграждение изплатено в брой съгласно договор за правна защита и съдействие – л.110/. Окръжният съд е присъдил разноски в по-висок размер, при което допълнително разноски не следва да се присъждат.

Съразмерно с отхвърлената част от иска на ответника се дължат разноски в размер на 635,54лв. /Ответникът е сторил разноски пред първата инстанция в размер на 1 020лв. – възнаграждение за вещи лица, като не е представил списък на разноските по чл.80 от ГПК/. При това положение решението следва да бъде отменено и в частта, с която в полза на ответника са присъдени разноски над сумата от 635,54лв. до 775лв.

Съгласно представения списък на разноските по чл.80 от ГПК жалбоподателят е сторил разноски за въззивното производство в размер на 3 000лв. – адв. възнаграждение, изплатено в брой съгласно договор за правна защита и съдействие. Възражението на въззиваемата страна за прекомерност на така заплатеното и претендирано адвокатско възнаграждение е неоснователно. При обжалваемия материален интерес – 80 000лв. – обезщетение за неимуществени вреди + 15 237,88лв. /законната лихва върху сумата от 50 000 лв. за периода – 26.02.2016г. до 26.02.2019г./ или общо 95 237,88лв., минималното адвокатско възнаграждение съгласно чл.7 ал.2, т.4 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е 3 387,14лв., което е по-висок размер от изплатеното такова. Изходът от спора пред въззивната инстанция и конкретно – отмяната на решението в частта за акцесорната претенция за периода – 26.02.2016г. до 26.02.2019г., се съобразява при определяне съразмерността на разноските /на база обжалваем материален интерес 95 237,88лв. и уважен такъв 15 237,88лв./. Въззиваемата страна следва да заплати на жалбоподателя разноски по съразмерност – 479,99лв.

Въззиваемата страна претендира разноски – юрисконсултско възнаграждение, което се определя съгласно чл.25 ал.2, във вр. с ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, във вр. с чл.78 ал.8 от ГПК в размер на 300лв. По съразмерност жалбоподателят следва да заплати на въззиваемата страна разноски в размер на 252лв.

С оглед изхода на спора пред въззивната инстанция, на основание чл.78 ал.6 от ГПК въззиваемата страна следва да заплати ДТ в размер на 304,76лв.

Водим от изложеното и на основание чл.271 ал.1 от ГПК, Пловдивският апелативен съд

 

Р       Е       Ш       И       :

 

ОТМЕНЯ решение №98/11.03.2020г., постановено по търг. д. №53/2019г. по описа на Окръжен съд С.З., ведно с постановеното по реда на чл.247 от ГПК решение №260030/20.08.2020г., в частта, с която е отхвърлен предявеният от Т.Г.Д.  ЕГН ********** срещу „З.“ АД, ЕИК ***иск за законната лихва върху сумата от 50 000лв. /застрахователно обезщетение за причинените неимуществени вреди - болки и страдания, вследствие на ПТП, настъпило на 30.10.2015г., при което е починал наследодателят Г.Т. Д./ за периода считано от 26.02.2016г. до 26.09.2019г., както и в частта, с която Т.Г.Д.  ЕГН ********** е осъден да заплати на „З.“ АД, ЕИК ***разноски над сумата от 635,54лв. до 775лв., вместо което ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА „З.“ АД, ЕИК ***да заплати на Т.Г.Д.  ЕГН ********** законната лихва върху сумата от 50 000лв. /застрахователно обезщетение за причинените неимуществени вреди - болки и страдания, вследствие на ПТП, настъпило на 30.10.2015г., при което е починал наследодателят Г.Т. Д./ за периода считано от 26.02.2016г. до 26.09.2019г.

ПОТВЪРЖДАВА решение №98/11.03.2020г., постановено по търг. д. №53/2019г. по описа на Окръжен съд С.З., ведно с постановеното по реда на чл.247 от ГПК решение №260030/20.08.2020г., в обжалваната част, с която е отхвърлен предявеният от Т.Г.Д.  ЕГН ********** срещу „З.“ АД, ЕИК ***иск за сумата над 50 000лв. до 130 000лв., представляващи застрахователно обезщетение за причинените неимуществени вреди - болки и страдания, вследствие на ПТП, настъпило на 30.10.2015г., при което е починал наследодателят Г.Т. Д., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 26.02.2016г.

ОСЪЖДА Т.Г.Д.  ЕГН ********** да заплати на „З.“ АД, ЕИК ***разноски за въззивното производство в размер на 252лв. /юрисконсултско възнаграждение/.

ОСЪЖДА „З.“ АД, ЕИК ***да заплати на Т.Г.Д.  ЕГН ********** разноски за въззивното производство в размер на 479,99лв.

ОСЪЖДА „З.“ АД, ЕИК ***да заплати в полза бюджета на съдебната власт сумата от 304,76лв.

– държавна такса за производството пред въззивната инстанция.

Решението е постановено при участието на трето лице – помагач – Г.И.Б., с ЕГН **********.

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.

                    

                  

                         ПРЕДСЕДАТЕЛ:                               ЧЛЕНОВЕ: