Р Е Ш Е Н И Е №260031
Гр. София, 06.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТО, IV състав, в открито
съдебно заседание на десети юни две хиляди двадесет и втора година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЛИЛИЯ РУНЕВСКА
при участието на секретаря Юлиана Божилова, като
разгледа докладваното от съдията т. д. № 97 по описа за 2021 г. на СОС, за да
се произнесе, взе предвид следното:
В.В.М., действаща като непълнолетна лично и със
съгласието на своята майка В.В.М.,***“ АД обективно съединени искове, както
следва: главни искове за плащане на
сумата от 150000 лв., ведно с лихви за забава върху тази сума за периода
от 16.12.2020 г. до окончателното плащане, които суми – главница и лихви, представляват
застрахователно обезщетение, формирано от обезщетението за неимуществени вреди
– страдание поради смъртта на В. И. М., отглеждал като родна дъщеря ищцата, причинена
в резултат на ПТП, настъпило на 26.10.2020 г., и лихвите за забава, за които
застрахованият отговаря пред увреденото лице, дължими от датата на предявяване
на извънсъдебната претенция пред застрахователя до окончателното плащане; акцесорен
иск за плащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
горното застрахователно обезщетение, формирано по гореописания начин от
главница и лихви, за периода от 12.01.2021 г. /на която дата са изтекли 15
работни от предявяване на извънсъдебната претенция пред застрахователя/ до
окончателното плащане. В исковата молба се твърди, че на 26.10.2020 г. на път
I-1, км. 191.8 настъпило ПТП с участник № 1 – л. а. „Мерцедес 320 ЦДИ“ с рег. №
СО7962СК, собственост на М. Г. Д., управляван от А.П.Д., и участник № 2 –
каруца с кон със свидетелство за регистрация № 116, собственост на и
управлявана от В. И. М.. ПТП било причинено от водача на МПС, който нарушил
правилата на ЗДвП, движейки се с несъобразена скорост и неспазвайки дистанция,
при което ударил движещата се пред него каруца. В резултат на ПТП на В. И. М.
били причинени тежки телесни увреждания, довели до смъртта му няколко дни след
ПТП. В. И. М. отглеждал като родна дъщеря ищцата, поради което тя приела смъртта му тежко. В исковата молба са
изложени фактически твърдения относно характера на отношенията между ищцата и
починалия и относно характера и интензитета на търпяното от ищцата страдание
поради неговата смърт. Относно управлявания от А.П.Д. автомобил имало действащ
към датата на ПТП договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност
на автомобилистите“, сключен с ответника, поради което ищцата предявила пред
застрахователя извънсъдебна претенция за плащане на обезщетение, но бил постановен
изричен отказ. С оглед гореизложеното се предявяват настоящите искове.
Главните искове са с правно основание чл. 432, ал. 1 вр. чл. 493, ал. 1, т. 1 и т. 5 КЗ вр. чл. 45 ЗЗД, акцесорният иск е с правно основание чл. 497, ал. 1, т. 1 КЗ вр.
чл. 86, ал. 1 ЗЗД /следва да се има предвид, че прецизирането на правната
квалификация на главните искове, направено в настоящото решение, не променя предмета
на делото и подлежащите на доказване факти, които са очертани в изготвения по
делото доклад, поради което правата на страните не са нарушени с настоящото
прецизиране, независимо че при изготвяне на доклада по делото то не е било
налице, тъй като на страните надлежно са били указани релевантните факти,
подлежащите на доказване такива и надлежно е била разпределена
доказателствената тежест/.
Ответникът оспорва исковете. Не оспорва твърдяното
застрахователно правоотношение, оспорва причиняването на деликт от А.П.Д. и механизма
на ПТП, оспорвайки в тази връзка доказателствената стойност на представения
констативен протокол за ПТП, излагайки доводи в таза насока. Оспорва също наличието
на пряка причинна връзка между ПТП и настъпилата няколко дни след него смърт на
В. И. М., както и характера на отношенията между ищцата и починалия В. И. М. с
твърдението, че в случая не е налице особено близка връзка между тях съгласно
приетото в задължителната съдебна практика /на която се позовава/, която връзка
да е довела до описаното страдание и действително претърпени от ищцата вреди от
смъртта на В. И. М.. Навежда възражение за прекомерност на търсеното обезщетение за неимуществени вреди и
възражение за съпричиняване от страна на В. И. М., основано на следните
твърдения: като водач на каруцата е намалил скоростта ѝ на движение без
предупреждение и с това е създал риск за настъпване на ПТП; управлявал е
каруцата в тъмната част на денонощието без поставена светлина или
светло-отразители в задната ѝ част и се е движел в средата на пътната
лента, а не възможно най-вдясно, с което се е поставил в превишен спрямо
нормалния риск; управлявал е каруцата със съдържание на алкохол в кръвта, което
е повлияло на неговата съобразителност, възприемане на опасност и реакция.
Излага и самостоятелни доводи за неоснователност на главната претенция в частта
досежно включването в нейния размер на лихвите по чл. 429, ал. 2, т. 2 КЗ, както и ирелевантни доводи /доколкото са
относими към друг казус, не към процесния, видно от посочените в съответната
част на отговора на исковата молба имена и дати, като това несъответствие не е
отстранено с допълнителния отговор/ за неоснователност на акцесорния иск.
Софийски окръжен съд, след преценка на доказателствата
по делото и доводите на страните, приема за установено следното от фактическа страна:
Не се спори относно наличието
на валиден договор за застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“
относно управляваното от А.П.Д. МПС, сключен с ответника и действал към датата
на ПТП.
От представения препис –
извлечение от акт за смърт се установява, че Васил И. Маринов е починал на
09.11.2020 г.
От представеното удостоверение
за наследници се установява, че В. И. М. е оставил за свои наследници четири
деца – И. В. И., Я. В.И., Л. В.И. и П.В.И..
От представените удостоверения
за промени на постоянен и настоящ адрес се установява, че ищцата от 25.06.2004
г. има постоянен и настоящ адрес ***, а В. И. М. е бил със същия постоянен
адрес от 15.11.2002 г.
От представеното удостоверение
за родствени връзки се установява, че ищцата има едноутробна сестра – Г. В.В. и
двама едноутробни братя – П.В.И. и К. А. П..
От представения по делото констативен
протокол за ПТП с пострадали лица се установява, че при описаните в исковата
молба време и място настъпило ПТП между участник № 1 – л. а. „Мерцедес 320 ЦДИ“ с рег. №
СО7962СК, собственост на М. Г. Д., управляван от А.П.Д., и участник № 2 –
каруца с кон със свидетелство за регистрация № 116, собственост на и
управлявана от В. И. М.. В графата „Обстоятелства и причини“ е записано, че
участник № 1, движейки се по главен път I-1 в района на 191-ви км.,
застига и удря участник № 2, който намалява скоростта без предупреждение.
От заключението по допуснатата
съдебна авто-техническа експертиза се установява следното:
Установява се следният
механизъм на ПТП: На 26.10.2020 г. към 18.30 часа - тъмната част на денонощието,
при сухо асфалтово покритие, нормална видимост по първокласен път № 1 от
републиканската пътна мрежа в зоната на километър 191+800, в посока от с. С.
към гр. Б. в дясната пътна лента със скорост около 68 км./ч. на къси светлини
се движел л. а. „Мерцедес Е320 ЦДИ“ с рег. № С07962 СК, управляван от А.П.Д.. Платното
за движение в участъка на ПТП било двупосочно, с по една лента за движение в
противоположните посоки, всяка с широчина по 3.75 м., отделени една от друга
посредством единична прекъсната линия МЗ, прав, равнинен участък. Придвижвайки
се по гореописания начин, л. а. „Мерцедес“ застигнал несигнализирана по
определения от ЗДвП начин /с два бели или жълти светлоотразителя отпред, два
червени светлоотразителя отзад, а при движение през нощта и при намалена
видимост - отзад вляво светещо тяло, излъчващо бяла или жълта добре различима
светлина/ конска каруца, движеща се в същата посока - от с. С. към гр. Б., с
водач В. И. М.. Водачката на лекия автомобил забелязала каруцата и в момента, в
който челната част на управлявания от нея автомобил се намирала на около 24.3 м.
от мястото на удара, задействала спирачната система на лекия автомобил за
аварийно спиране, но независимо от това настъпил удар между дясната челна част
на л. а. „Мерцедес“ и задната лява част на каруцата. В резултат на удара
каруцата, ведно с коня, била отблъсната напред и вдясно по отношение
първоначалната си посока на движение, след което се установила на място. Лекият
автомобил, придвижвайки се след удара в спирачен режим, също се установил на
място. Според вещото лице причините за настъпване на ПТП не са от технически
характер, а следва да се търсят в субективните действия на водача на л. а.
„Мерцедес“, който не контролирал непрекъснато превозното средство, което
управлявал, поради което със закъснение реагирал за аварийно спиране при
настъпилата опасност за движението. В конкретната пътна ситуация водачът на л.
а. е имал видимост пред фронта на автомобила на разстояние около 55 м., при
опасна зона за спиране с реалната скорост на движение 49 м., но е реагирал за
аварийно спиране, когато челната част на автомобила се е намирала на около 24.3
м. от мястото на удара. За водача на каруцата ПТП е било непредотвратимо, а
дали същото би било предотвратимо за водача на л. а. „Мерцедес“ в случай, че каруцата
е била надлежно сигнализирана, вещото лице не може да даде категоричен отговор /тъй
като в случая следва да се има предвид, че при правилна сигнализация на
каруцата тя би била видима за водача на л. а. „Мерцедес“ от два пъти по-голямо
разстояние - около 100 - 110 м., но дали водачът е щял да реагира своевременно
за спиране или изменение траекторията на автомобила за извършване на
изпреварване не може да се знае/.
От заключението по допусната съдебно-медицинска
експертиза се установява следното: Причината за смъртта на В. И. М. е
белодробна тромбоемболия, която е пряко усложнение на травматичните увреждания,
причинени при получената при ПТП механична травма. Тези увреждания са следните:
мозъчно сътресение, контузия с подкожно кръвонасядане на главата в дясната
теменна област, гръдна травма, изразяваща се в кръвонасядане на меките тъкани в
горната трета на гръдния кош отпред срединно и в лявата му половина, кръвонасядане
на меките тъкани на гръдния кош на ниво долна трета на дясната гръдна половина
предно външно, счупване на ребра вдясно от четвърто до шесто по средната
мишнична линия, масивно кръвонасядане на средностението и на околосърдечната торбичка, охлузване в
дясната поясна област, десния хълбок и дясното бедро, охлузвания по долните
крайници, петнист кръвоизлив под меките мозъчни обвивки на лявата голямомозъчна
хемисфера.
От показанията на свидетелите се
установява следното:
Свидетелката А.Д. – сочен за
виновен за ПТП водач, установява, че пътувала от с. Н. към Б. в тъмната част на
денонощието и по пътя настигнала каруца. Видяла я в последния момент и я ударила в задната
ѝ лява част. Карала на къси светлини, времето било сухо. Когато
забелязала каруцата, рязко натиснала спирачки, но последвал удар, от който
каруцата се отместила напред и предните, задните и страничните ѝ прегради
паднали. Каруцата била с рег. № и без светлоотразител. Съдът приема за
установени тези факти от показанията на свидетелката, независимо от факта, че
след като тя е сочен за виновен за ПТП водач, биха могли да се породят съмнения
относно нейната обективност, тъй като фактите са неизгодни за нея /чрез тях би
могла да предизвика наказателно преследване срещу себе си/, въпреки което ги установява.
Свидетелката И. И. установява,
че след смъртта на В. И. М.семейството му било в шок. Свидетелката била заедно
с брат си и с ищцата вечерта, когато разбрали за случилото се, и много се
натъжили. Ищцата много плачела и много тежко преживяла смъртта на В. И. М.,
защото той много ѝ помагал. Все още страдала от липсата и ходела редовно
на гробищата. Останалите факти, установявани от тази свидетелка, съдът не
приема за надлежно установени с нейните показания по съображенията, изложени
по-нататък в изложението.
От заключението по допусната
съдебно-психологична експертиза и от обясненията на вещото лице в о. с. з. се
установява следното:
Преди настъпване на ПТП ищцата
била добре вградена в социалното си обкръжение /в което ранната сексуализация и
брак са считани за норма/, живеела с мъж от общността си, с когото имат дете. В
тази си роля се чувствала обичана и значима. След ПТП ищцата преживяла
травматичен стрес и изпаднала в шоково състояние. Към настоящия момент все още
са налице емоционални нарушения, свързани с изживяване на тревожност, усещане
за неразбраност, за загуба, като се създават условия за патологично развитие на
личността в резултат на съчетанието от ранен брак и отглеждане на дете с липсата
на подкрепяща бащина фигура. Възможно е състоянието ѝ да се дължи и на
съществуващите разногласия в новото семейство на ищцата – наслагване на този
конфликт върху психотравмата от смъртта на отгледалия я В. И. М..
Представените по делото писмени
и веществени доказателства подкрепят така възприетата фактическа обстановка.
При така установеното от
фактическа страна съдът достигна до следните правни изводи:
Исковете са процесуално
допустими, а разгледани по същество – неоснователни, поради което следва да
бъдат отхвърлени по следните съображения:
Налице са само част от елементите
на фактическия състав, обуславящ отговорността на ответника към ищцата в
конкретния случай.
Установи се, че към момента на
настъпване на ПТП е действал валиден договор за задължителна застраховка
„Гражданска отговорност на автомобилистите” относно управляваното от А.П.Д. МПС,
сключен с ответника. Установи се, че в резултат на телесните увреждания,
причинени на В. И. М. при описаното в исковата молба ПТП, настъпило при
описания механизъм, е настъпила /няколко дни след ПТП/ неговата смърт. Установи
се виновното поведение на водача на л. а. /презумпцията за вина по чл. 45, ал.
2 ЗЗД не бе оборена, напротив - ангажираните доказателства установиха вината на водача/,
както и противоправността на това поведение, а също и причинната връзка между поведението
на водача и настъпилата смърт на пострадалия след ПТП. Съответно възраженията
на ответника относно причиняването на деликт от сочения за виновен водач на МПС,
механизма на ПТП и наличието на пряка причинна
връзка между ПТП и настъпилата няколко дни след него смърт на В. И. М. са
неоснователни.
Не се установи обаче ищцата да
е материално легитимирана да получи търсеното обезщетение за неимуществени
вреди от гледна точка на връзката ѝ с починалия, като в тази насока е
основателно изложеното от ответника. Съгласно ТР № 1 от 21.06.2018 г. на ВКС по
тълк. д. № 1/2016 г., ОСНГТК материално легитимирани да получат обезщетение за
неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление
№ 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХI.1969 г. на Пленума на
Върховния съд, и по изключение всяко
друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и
търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния
случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани
особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му
вреди. Ищцата не е сред кръга от лица, посочени в Постановление № 4 от
25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХI.1969 г. на Пленума на Върховния съд.
Биологичният ѝ произход от починалия В. И. М. не е установен по делото,
не се и твърди починалият да е неин биологичен баща. Не се установява, не се и
твърди В. И. М. да е отглеждал ищцата с намерение да я осинови. Следва да се
има предвид, че в Постановление № 5 от 24.ХI.1969 г. на Пленума на Върховния
съд, което разширява кръга на лицата, имащи право да получат обезщетение за
неимуществени вреди поради смърт на техен близък, очертан с Постановление № 4
от 25.V.1961 г. на Пленума на Върховния съд, като материално-легитимирано да
получи обезщетение за неимуществени вреди поради смърт на отглеждалия го е
посочено не всяко дете, взето за отглеждане, а само това дете, което е
отглеждано с намерение за осиновяване. Идеята за това е, че не всяко намерение,
с което се отглежда едно дете, а само намерението за осиновяване свидетелства
за наличие на такава връзка между детето и отглеждащия го, която е аналогична
на връзката между биологичен родител и дете /каквато би била и връзката при осиновяването
на детето/ като предпоставка за реално търпени неимуществени вреди от детето
поради смъртта на отглеждалия го. След като е извън така очертания в цитираната
задължителна съдебна практика кръг на лицата, имащи право да получат
обезщетение, за да бъде уважена претенцията ѝ, ищцата следва да докаже,
че /по изключение/ е създала толкова трайна и дълбока емоционална връзка с
починалия, че търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които е
справедливо да бъдат обезщетени. Съдът намира, че по делото не се установи
наличие на такава връзка. Доколкото може да се приеме за безспорно установено,
че В. И. М. е отглеждал ищцата от представените по делото доказателства –
удостоверение за адресна регистрация и показанията на свидетелката И. В. И. – представила
се за сестра на ищцата /еднокръвна, доколкото според показанията ѝ баща
ѝ В. И. М.е биологичен баща и на ищцата, но не я е припознал/ и съответно
със съмнение за заинтересованост в нейна полза /независимо, че родствената им
връзка не е установена по делото, тъй като в случая за преценката относно безпристрастността на
свидетелката е от значение съзнанието, с което тя дава показания/, то това
отглеждане не свидетелства за някаква изключителна близост и привързаност между
починалия и ищцата, породена от житейските обстоятелства. Показанията на
свидетелката са в насока, че В. И. М. се грижел за ищцата, водел я в С., по
паркове, на цирк, в зоологическата градина, винаги бил с нея, много ѝ
помагал, вкл. и за детето ѝ след раждането му, грижел за нея повече,
отколкото за свидетелката /прави впечатление обаче фактът, че свидетелката
нарича В. И. М. „баща ми“, а не „баща ни“/. Тези факти, дори да се приемат за
надлежно установени с показанията на свидетелката /предвид възможната нейна
заинтересованост/, не са достатъчно конкретни и сами по себе си не са
достатъчни, за да може да се направи безспорен извод за съществувала изключителна
близост между ищцата и починалия. Освен това показанията на свидетелката не са
особено ясни относно отношенията в семейството като цяло – според свидетелката В.
И. М. имал три деца от първата си жена /сред които била и свидетелката/ и две
деца от втората си жена – ищцата и брат ѝ П., а след това се разделил и с
втората си жена и заживял с третата, която, щом ищцата и свидетелката видели,
им ставало неприятно /неприязънта към новата жена на В.И. М. би могла да даде
отражение на отношенията между ищцата и починалия, но свидетелката не изяснява
тези обстоятелства/. Също така свидетелката не посочва поне приблизително от кога
В. И. М. е живеел с третата си жена, като според показанията ѝ ищцата на
15 години отишла да живее при мъжа си /ищцата е родена през 2004 г., ПТП е
настъпило през 2020 г./, същевременно - пак според показанията ѝ - към
момента на смъртта си В. И. М.живеел с ищцата, брат ѝ П. и третата си
жена. Тези вътрешни противоречия в показанията на свидетелката будят съмнение
относно истинността на показанията ѝ, съответно и относно самия факт на
отглеждане на ищцата от починалия, но отнесени най-вече към установяваните от свидетелката
факти за характера на отношенията между ищцата и починалия /доколкото
многообразието на житейските ситуации биха могли да доведат до създаване на
изключително близка емоционална връзка, обуславяща дълбоко страдание поради
смъртта на близкия, и без ищцата да е била отглеждана от него/, не дават
основание на съда само въз основа на тях да направи извод, че наличието на особено
близка връзка с починалия, предполагаща действително претърпени от смъртта му
вреди, е безспорно доказано по делото. Следва да се има предвид, че съгласно чл.
153 ГПК на доказване подлежат спорните релевантни факти и връзките между тях.
Именно връзката между фактите не е налице в показанията на свидетелката и
доколкото само при наличие на такава връзка може да се създаде категорична
убеденост относно истинността на доказваните факти, съдът не намира тези
показания за достатъчни да обосноват извод за основателност на претенцията на
ищцата. Следва също да се отчете, че част от показанията на свидетелката не
кореспондира и с обясненията на самата ищца, дадени пред вещото лице, изготвило
съдебно-психологичната експертиза, относно това, че В. И. М. е бил против
съжителството на ищцата с мъж и създаването на семейство на нейната възраст.
Безспорно по делото не са събрани други доказателства /освен показанията на
свидетелката/ в тази насока, а дадените пред вещото лице обяснения на ищцата нямат
стойността на дадени пред съда такива /нито обясненията на вещото лице могат да
се приемат за свидетелски показания относно този факт/. Но са налице данни по
делото, че ищцата съобщава този неизгоден /от гледна точка на преценката за
характера на отношенията ѝ с В. И. М./ за себе си факт, същевременно при изслушването
на вещото лице ищцовата страна не е възразила срещу заключението и срещу
взетите предвид от вещото лице с цел изготвяне на заключението обстоятелства,
не е имала никакви въпроси към вещото лице, изразила е становище за приемането на
заключението и не е изложила различни твърдения или доказателствени искания
относно този факт. Т. е. ищцовата страна не оспорва този факт, а това от една
страна създава съмнение относно истинността на свидетелките показания на
свидетелката И. В. И., от друга страна е показател за това, че е било налице неразбирателство
между ищцата и починалия по съществен въпрос, при което неразбирателство ищцата
не се е съобразила с волята на отглеждалия я, а това няма как да не бъде
отчетено при предявена претенция за неимуществени вреди поради смъртта на
последния. По подобен начин се очертава фактическата обстановка и относно
припознаването на ищцата. В исковата молба, както се посочи, не се твърди
биологичен произход на ищцата от починалия. Показанията на свидетелката и обясненията
на ищцата пред вещото лице и в тази връзка обаче следва да се обсъдят, доколкото
отново са от значение за това могат ли да се приемат за истинни показанията на
свидетелката относно характера на отношенията между ищцата и починалия и ако не
могат да се приемат за такива, какъв извод се налага относно тези отношения. Според
свидетелката И.В. И. след излизането си от затвора В. И. М.. дълго време бил
без лична карта, затова не припознал ищцата като своя дъщеря. Това от една
страна не кореспондира със съобщеното от ищцата на вещото лице, изготвило
заключението по съдебно-психологичната експертиза, че В. И. М. не припознал
ищцата „заради помощите“, а от друга страна не кореспондира с житейската
логика. От доказателствата по делото се установява, че соченият от ищцата и от
свидетелката И.В. И. за брат на ищцата П.В.И. /втори ищец по делото преди
прекратяването на производството по делото по отношение на него/ е син на В.И.
М. и е роден през 2007 г. Очевидно към 2007 г. В. И. М. е припознал /при липса
на брак с майката, т. е. при липса на презумпция за бащинство/ П.В.И. като свой
син и към тази дата е имал лична карта /тъй като в противен случай без лични
данни не би могъл да бъде вписан като баща на П.В.И./. Въпреки това В. И. М. не
е припознал и ищцата, която е родена само три години по-рано. Очевидно е, че и
в тази част от показанията на свидетелката И. В. И. не се открива връзката
между фактите и това именно поражда съмнение относно истинността на тези показания.
А след като В. И. М. не е припознал ищцата, при това без да е налице някаква
обективна пречка /каквато впрочем липсата на лична карта не е/, очевидно
отношенията им не са били такива на дълбока привързаност и изключителна близост
и той не я е отглеждал като родна дъщеря. Прави впечатление в тази връзка, че останалите
трима, които свидетелката И. В. И. посочва като свои братя и сестри, както и
самата свидетелка, са вписани в регистрите на населението като негови деца
/очевидно са припознати от него/, само ищцата не е. Този факт сам по себе си
също е достатъчно показателен.
Съобразно всичко гореизложено
съдът намира, че по делото не се доказа по безспорен начин, че между ищцата и
починалия е била налице емоционална връзка на привързаност, характеризираща се
с изключителност и водеща до реално търпени от неговата смърт продължителни
болки и страдания, които да подлежат на обезщетяване. Ясно е, а се установява и
от показанията на свидетелката И. В. И. /в която част съдът кредитира същите/ и
от заключението по съдебно-психологичната експертиза, че ищцата е изпитала
загуба – починал е човек, който в някаква степен ѝ е бил близък. Загубата
е причинила страдание и емоционален дискомфорт. Връзката между ищцата и
починалия обаче не е била толкова дълбока и емоционалната им привързаност не е
била толкова силна, че да доведе до продължително страдание с такъв интензитет,
че справедливостта да изисква то да бъде обезщетено /особено като се отчете и
фактът, че ищцата вече е създала свое семейство и се е реализирала като майка/.
Съответно при липса на
основание за плащане на обезщетение за неимуществени вреди, не се дължат и
лихвите по чл. 429, ал. 2, т. 2 КЗ като част от застрахователното обезщетение,
а неоснователен е и акцесорният иск за плащане на обезщетение за забава върху
целия така определен размер на застрахователното обезщетение.
С оглед всичко гореизложено
съдът не следва да обсъжда останалите възражения на ответника /за прекомерност на
търсеното обезщетение за неимуществени вреди и за съпричиняване от страна на В.
И. М. на вредоносния резултат/, доводите му за неоснователност на главната
претенция в частта досежно включването в нейния размер на лихвите по чл. 429,
ал. 2, т. 2 КЗ, както и самостоятелните доводи за неоснователност на акцесорния
иск.
Съдът намира следното по исканията на страните за
присъждане на разноски:
Ищцата е освободена от държавна такса и разноски за
производството по делото, с представения списък по чл. 80 ГПК се претендира само
присъждане на адвокатско възнаграждение в минимален размер по реда на чл. 38
ЗАдв., но с оглед изхода на делото такова не следва да се присъжда в полза на
процесуалния представител на ищцата.
С представените списъци по чл. 80 ГПК ответникът претендира
разноски в размер на 30 лв. за възнаграждение на призован свидетел, разноски в
размер на 200 лв. за възнаграждение на вещо лице и разноски в размер на 10000
лв. за адвокатско възнаграждение с вкл. ДДС. Относно разноските за
възнаграждение на призован свидетел и на вещо лице са налице доказателства по
делото за това, че са реално сторени в тези размери, съответно същите следва да
се присъдят на ответника. Относно разноските за възнаграждение на адвокат е
представен договор за правна защита и съдействие, в който е уговорено възнаграждение
в размер на 10000 лв. с вкл. ДДС /представени са доказателства за регистрация
по ЗДДС на адв. Г./ и платежен документ за преведена от ответника сума в полза
на адв. Г. в размер на 9375 лв., като се претендира присъждане на цялата сума от
10000 лв. с твърдението, че при плащането по банков път е била преведена сумата
от 9375 лв. след удържане на авансов данък. Съдът намира, че на ответника
следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в този размер, за
който са налице доказателства, че са реално сторени, а не в пълния уговорен и
претендиран размер. Страната следва да ангажира надлежни доказателства за сторените от нея разноски, а в случая не
са представени такива надлежни доказателства – не са представени доказателства
за размера на авансовия данък /съдът нито има задължение да изчислява този
размер, за да го отнесе към доказателствата за преведената сума и нейния размер,
нито разполага с данни за определяне на размера му съгласно правилата на ЗДДФ/, не са представени и доказателства, че
преведената сума е в по-малък от уговорения размер именно поради удържане на авансов
данък, не са представени и доказателства, че този данък /в случай, че
действително е удържан/ впоследствие е внесен, т. е., че ответникът реално е
сторил разноски по делото в размер на този данък.
Воден от горното, съдът
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените от В.В.М. с ЕГН **********, действаща
като непълнолетна лично и със съгласието на своята майка В.В.М. с ЕГН **********,
двете с адрес: ***” АД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***,
представлявано от изпълнителните директори С. П. и К. К., обективно съединени
искове, както следва: исковете за плащане на сумата от 150000 лв. /сто и
петдесет хиляди лева/, ведно с лихви за забава върху тази сума за периода от
16.12.2020 г. до окончателното плащане, които суми – главница и лихви,
представляват застрахователно обезщетение, формирано от обезщетението за
неимуществени вреди – страдание поради смъртта на В. И. М., отглеждал като
родна дъщеря В.В.М., причинена в резултат на ПТП, настъпило на 26.10.2020 г., и
лихвите за забава, за които застрахованият отговаря пред увреденото лице,
дължими от датата на предявяване на извънсъдебната претенция пред
застрахователя до окончателното плащане; искът за плащане на обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху сумата на застрахователното
обезщетение, формирано по гореописания начин от главница и лихви, за периода от
12.01.2021 г. /на която дата са изтекли 15 работни от предявяване на
извънсъдебната претенция пред застрахователя/ до окончателното плащане.
ОСЪЖДА
В.В.М. с ЕГН **********, действаща като непълнолетна лично и със съгласието на
своята майка В.В.М. с ЕГН **********, двете с адрес: *** да плати на „Б. И.” АД
с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***, представлявано от
изпълнителните директори С. П. и К. К., следните суми: сумата от 9375 лв. /девет
хиляди триста седемдесет и пет лева/, представляваща направени по делото
разноски за адвокатско възнаграждение с вкл. ДДС; сумата от 200 лв. /двеста лева/, представляваща направени
по делото разноски за възнаграждение на вещо лице; сумата от 30 лв. /тридесет
лева/, представляваща направени по делото разноски за възнаграждение на
призован свидетел.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: