№ 21321
гр. София, 25.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 140 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ИЛИНА ЛЮБ. ГАЧЕВА
при участието на секретаря СОФИЯ Г. РАЙКОВА
като разгледа докладваното от ИЛИНА ЛЮБ. ГАЧЕВА Гражданско дело №
20241110102808 по описа за 2024 година
Производството е по реда на Част втора, Дял първи от ГПК.
Предявени са обективно кумулативно съединени установителни искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 240 ЗЗД, чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД.
Ищецът – „П К Б” ЕООД, твърди, че на 29.09.2010 г. е сключен Договор за
револвиращ заем № ********** между „П К Б“ ЕООД като кредитор, от една страна и
В. Ч. Н., като длъжник и П. В. Н., като солидарен длъжник, от друга страна. Съгласно
договора на ответника В. Ч. Н. е отпуснат заем в размер от 3000лв., който следвало да
бъде върнат в срок от 36 месеца, при размер на месечната погасителна вноска от 246
лв. и падеж – всяко 15-то число на месеца. Посочва, че била уговорена дължимостта
на възнаградителна лихва в размер на 91,86% годишно, а ГПР възлизал на 123,55%.
Общото задължение по кредита било в размер на 8 984,35 лв. Твърди, че кредитът е
усвоен изцяло от кредитополучателя. Излага, че на 27.01.2011 г. бил сключен анекс №
1 към договора, съгласно който били отложени погасителни вноски № 2 и 3, като в
тази връзка е договорено заплащане на възнаграждение за отлагане на вноските в
размер на 492 лева, което следвало да бъде заплатено в края на погасителния план. Бил
договорен и нов коригиран погасителен план, съгласно който погасителните вноски се
променяли от 36 на 40 броя, като годишният процент на разходите бил променен на
11.57 %. Сочи, че към момента на настъпване на крайния срок за погасяване на
кредита – 15.12.2014 г., ответниците не са погасили в цялост задълженията си, поради
което вземанията на банката са станали изискуеми. Непогасените задължения възлизат
на сумите, както следва: 2 826,81 лева (двe хиляди осемстотин двадесет и шест лева и
81 стотинки), представляваща главница, ведно със законна лихва за период от
29.09.2023 г. до изплащане на вземането, сумата 5 033,57 лева (пет хиляди тридесет и
три лева и 57 стотинки), представляваща мораторна лихва за период от 15.02.2014 г. до
28.09.2023 г., 4 495,03 лева (четири хиляди четиристотин деветдесет и пет лева и 03
стотинки), представляваща дължима възнаградителна лихва за период от 15.09.2011 г.
до 15.02.2014 г., за които суми е била издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК от 22.10.2023 г. по ч.гр.д. № 53982/2023 г. по описа на
1
СРС, 140 с-в., като в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК длъжниците са подали възражение
срещу заповедта за изпълнение. Ето защо и с оглед указанията на съда заявителят
предявява искове по чл. 422 ГПК. Претендира разноските по производството, в това
число и разноските в заповедното производство.
В срока по чл. 131 ГПК ответниците оспорват предявените искове. Релевират
възражение за изтекла погасителна давност. Сочат, че процесния договор за кредит и
анекс към него били нищожни, евентуално нищожни били клаузите, предвиждащи
ГЛП и ГПР по кредита, доколкото същите били неравноправни клаузи, които не са
индивидуално договерени. Твърдят, че договорът не отговарял на изискванията на
чл.11, ал. 1, т. 9, т. 11 и т. 12 ЗПК. Ето защо молят за отхвърляне на исковете, като
претендират и разноски по производството.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, като взе предвид доводите на страните и прецени
събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 от ГПК, приема за установено
следното:
Видно от приложеното към настоящото дело ч.гр.д. №53982/2023г. на СРС, 140
състав, в полза на „П К Б” ЕООД е била издадена срещу В. Ч. Н. и П. В. Н. заповед за
изпълнение за заплащане на следните суми при условията на солидарност: 2 826,81
лева (двe хиляди осемстотин двадесет и шест лева и 81 стотинки), представляваща
главница , ведно със законна лихва за период от 29.09.2023 г. до изплащане на
вземането, сумата 5 033,57 лева (пет хиляди тридесет и три лева и 57 стотинки),
представляваща мораторна лихва за период от 15.02.2014 г. до 28.09.2023 г., 4 495,03
лева (четири хиляди четиристотин деветдесет и пет лева и 03 стотинки),
представляваща дължима възнаградителна лихва за период от 15.09.2011 г. до
15.02.2014 г., както и държавна такса в размер на 247,11 лева (двеста четиридесет и
седем лева и 11 стотинки) и юрисконсултско възнаграждение в размер на 180,00 лева
(сто и осемдесет лева). В законоустановения срок е постъпило възражение от
длъжниците, поради което на заявителя е указано да предяви искове за установяване
на вземанията си. Настоящите искове са предявени в указания срок.
Съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест по чл.154,
ал.1 от ГПК в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно
доказване съществуването на договорно правоотношение по договор за банков кредит
и изпълнение на задължението на ищеца да предостави кредита, че е настъпила
изискуемостта на задълженията по договора, а в случай, че ищецът установи
посочените факти, ответниците следва да установят факта на заплащане на дължимата
сума в уговорените срокове.
В случая с определение от 18.06.2024г. са обявени за безспорни и ненуждаещи
се от доказване обстоятелствата, че между ищеца и ответниците е било налице
облигационно отношение по силата на сключения между тях договор за револвиращ
заем ********** от 29.09.2010 г., изменен с анекс № 1 към договора от 27.01.2011 г. с
посоченото в исковата молба съдържание; че кредитодателят е предал на
кредитополучателя заемната сума, като целият кредит е бил усвоен на 30.09.2010 г.
Посочените обстоятелства се подкрепят и от представените по делото договор за
револвиращ заем ********** от 29.09.2010 г., анекс № 1 към договора от 27.01.2011 г.
и платежно нареждане от 30.09.2010 г. Съгласно представения договор ищецът в
качеството му на кредитор, предоставил на В. Ч. Н., в качеството й на клиент,
револвиращ заем в размер на 3000 лева, който последната се задължила да върне,
ведно с договорна възнаградителна лихва в размер на 5984,35 лева или всичко общо в
размер на 8984,35 лева, на 36 равни месечни погасителни вноски, всяка в размер на
246 лева и падеж 15-то число на месеца, при годишен лихвен процент от 91,86 % и
годишен процент на разходите от 132,54 %. Със същия договор ответникът П. В. Н.
2
поел солидарна отговорност за задълженията на заемополучателя. Видно от
отбелязване в договора за заем, с подписването му клиентът и солидарният длъжник
декларирали, че са запознати и приемат приложимите общи условия, както и че са им
предоставени: безвъзмездно на хартиен носител, в ясна и разбираема форма на
български език информация във формата на стандартен европейски формуляр;
разяснения, които са им дали възможност да преценят доколко предлаганият договор
за заем съответства на техните потребности и финансово състояние; разяснения на
преддоговорната информация, основните характеристики на предлаганите продукти и
въздействието, което могат да окажат върху тях, в т. ч. последиците за тях в случай на
просрочени плащания.
С анекс № 1 към договора страните са уговорили отлагането на вноски № 2 и №
3 от погасителния план, заплащане на възнаграждение за отлагането в размер на 492
лв. от страна на кредитополучателя, което да се заплати като последна вноска по новия
погасителен план. Изменен е и размера на ГПР по договора на 111,57 %. Съгласно
представения по делото коригиран погасителен план крайният срок за погасяване на
задълженията по договора за заем бил на 15.02.2014 г.
В клаузата на т. 4.1 от приложените по делото Общи условия на „П К Б“ ЕООД
към договор за револвиращ заем за физически лица, е предвидено, че за ползвания
заем клиентът дължал на кредитора годишна лихва, чийто процент бил определен в т.
VІ от договора. Общият размер на договорното възнаграждение по заема бил
предварително определен в погасителния план на база на договорения лихвен процент.
Освен това за предоставяне на всеки револвинг клиентът се задължавал да плати на
кредитора договорно възнаграждение, чиято крайна стойност била определена в
договора (т. 4.2 от общите условия). Страните се съгласявали договорната
възнаградителна лихва и договорното възнаграждение при револвинг да се разсрочат
във времето и да се погасяват от клиента в рамките на погасителния план, приложение
към известието за одобрение на заема (т. 4.3 от общите условия). Съгласно т. 5.1 от
общите условия, в случай че клиентът изплати винаги 24 последователни вноски по
заем с падеж 36 месеца, заемът му можел да бъде продължен и допълнен до
първоначалния размер, т. е. кредиторът щял да предостави на клиента револвиране.
Договорения размер на предоставения револвиращ заем клиентът щял да изплати на
кредитора с редовни вноски в размер и срокове според погасителния план, неразделна
част от известието за одобрение на заема (т. 8.1 от общите условия). В т. 8.5.1 от
общите условия било предвидено правото на клиента, респ. солидарния длъжник да
получат при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на
договора извлечение под формата на погасителен план за извършените и предстоящи
плащания с посочване на дължимите плащания, сроковете и условията за
извършването на тези плащания.
Предвид служебното задължение на съда да следи за наличие на неравноправни
клаузи в сключения с ответниците договор за заем и анекс към него, преди всичко
следва да бъде отговорено на въпроса дали всички клаузи от процесния договор
валидно са обвързвали страните по него. Процесният договор за заем намира своята
основна правна уредба в Закона за потребителския кредит (в редакцията от ДВ, бр. 58
от 30.07.2010 г., в сила от 31.08.2010 г.). Следва да бъде подчертано, че измененията в
ЗПК, извършени с ДВ, бр. 35 от 22.04.2014 г., в сила от 23.07.2014 г., са неприложими
към процесните облигационни отношения, тъй като договорът за револвиращ заем е
сключен на 29.09.2010 г.
Настоящият съдебен състав намира, че процесният договор отговаря на
законовите изисквания, които са били в сила към датата на неговото сключване.
Същият е сключен в писмена форма, на хартиен носител, в три екземпляра – по един
3
за всяка от страните по него (чл. 10, ал. 1 ЗПК). Освен това договорът съдържа общия
размер на кредита и условията за усвояването му; лихвения процент по кредита;
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, с посочване на взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин (чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК). С оглед
изложеното съдът намира, че процесният договор за заем отговаря на императивните
законови изисквания, не е недействителен по смисъла на чл. 22 ЗПК и направените в
тази насока възражения в отговора на исковата молба са неоснователни.
На следващо място, от представеното по делото преводно нареждане безспорно
се установява, че договорената сума в размер на 3000 лева била преведена от
ищцовото дружество на заемополучателя по посочена от последния банкова сметка.
Следователно, установена е и втората задължителна предпоставка за основателност на
предявените искове.
По отношение на изискуемостта на вземането за главницата следва да бъде
посочено, че същата е настъпила с изтичането на срока на договора, определен в
погасителния план, а именно 15.02.2014 г., когато е бил падежът на последната
месечна погасителна вноска. С настъпването на крайния срок на договора са
падежирали окончателно всички дължими суми по него, без да е необходимо каквото и
да било допълнително изявление от страна на кредитора.
С оглед изложеното следва да бъде разгледано направеното в отговора на
исковата молба възражение за погасяване на вземането по давност. Съгласно трайно
установената съдебна практика при договора за заем е налице неделимо плащане. В
случай че е уговорено връщането на сумата да стане на погасителни вноски на
определени дати, както е в настоящия случай, това не превръща тези вноски в
периодични плащания, а представлява уговорка за изпълнение на задължението на
части. Това становище съответства изцяло и на дадените в Тълкувателно решение № 3
от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г., ОСГТК, ВКС задължителни разяснения
относно съдържанието на понятието „периодични плащания“ по смисъла на чл. 111, б.
„в“ ЗЗД. Последните, макар да са породени от един и същ факт, са относително
самостоятелни и периодичността е характерна за престациите и на двете страни по
договора. По отношение на договора за кредит това изискване не е налице, тъй като
нито задължението на кредитора за предоставяне на уговорената сума, нито
задължението на длъжника за връщането й е повтарящо се. Договореното връщане на
заема на погасителни вноски представлява по своята същност съгласие на кредитора да
приеме изпълнение на основното задължение на длъжника на части – аргумент за
противното основание от чл. 66 ЗЗД. Затова в този случай е приложим общият
петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД (вж. Решение № 38 от 26.03.2019 г. по т. д.
№ 1157/2018 г., ІІ Т.О., ВКС, Решение № 261 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 795/2010 г., ІV
Г.О., ВКС, Решение № 28 от 05.04.2012 г. по гр. д. № 523/2011 г., ІІІ Г.О., ВКС,
Решение № 103 от 16.09.2013 г. по т. д. № 1200/2011 г., ІІ Т.О., ВКС).
На следващо място, съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от
деня, в който вземането е станало изискуемо. В тази връзка в Решение № 45 от
17.06.2020 г. по т. д. № 237/2019 г., ІІ Т.О., ВКС е прието, че началният момент на
течението на давността е свързан с изискуемостта на съответната погасителна вноска,
а не с датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита. Съгласно
разяснителната част на Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. по тълк. д. №
3/2011 г., ОСГТК, ВКС погасителната давност е установена в обществен интерес и
целта е да се стимулира своевременното упражняване на субективните граждански
права. Посочено е, че чрез този институт на кредитора се отнема възможността да иска
4
принудително осъществяване на своето право. Тя служи за гарантиране на правната
сигурност, като допринася за бързото развитие и уреждане на гражданските
правоотношения, което е в интерес на всички. Въз основа на така даденото тълкуване в
задължителната практика на ВКС относно целите на института на погасителната
давност и предвид обстоятелството, че погасителната давност е свързана с бездействие
на кредитора – неупражняване на негово субективно право, за което същият може да
търси изпълнение, в цитираното решение е прието, че на основание чл. 114 ЗЗД
началният момент на течението на давностния срок винаги е свързан с изискуемостта
на вземането на кредитора, тъй като това е моментът, от който той може да търси
изпълнение. С оглед на това неупражняването на правото в рамките на давностния
срок води до погасяване на правото на принудително изпълнение. Когато вземането на
банката (или друг кредитор) по кредита е разсрочено на отделни погасителни вноски,
изискуемостта на съответната част от главницата настъпва в различни моменти по
съгласие на страните, което има силата на закон между тях. За съответната част от
главницата изискуемостта настъпва с изтичането на срока за плащането й, от който
момент за тази част кредиторът може да търси изпълнение, включително и по съдебен
ред, поради което бездействието му се санкционира с течение на давностния срок по
отношение на тази част от вземането по кредита. Да се приеме противното означава да
не се зачете волята на страните по договора относно различната изискуемост на
частите от главницата по всяка от дължимите вноски и свързаното с нея течение на
давността. В случая не става въпрос за предложено частично изпълнение от страна на
длъжника без съгласието на кредитора, а за разсрочено изпълнение на главницата по
кредита, за което страните са постигнали съгласие още при сключването му или с
допълнително споразумение. Ето защо не може да се приеме, че от една страна,
кредиторът има право да търси изпълнение от изискуемостта за съответната част от
вземането, но от друга страна, бездействието му да го направи не води до течение на
давностния срок за тази част от вземането. Предвид изложеното в цитираното съдебно
решение съставът на ВКС е дал следния отговор на поставения материалноправен
въпрос: „Началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за
главница по погасителни вноски по договор за кредит, е моментът на изискуемостта на
съответната вноска.“
Освен цитираната по-горе задължителна съдебна практика следва да бъде взета
предвид и разпоредбата на чл. 116, б. „б”, предл. 1 ЗЗД, съгласно която давността се
прекъсва с предявяване на иск. В т. 14 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г.
по тълк. дело № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС е прието, че новият ГПК урежда заповедното
производство като част от изпълнителния процес и затова заявлението за издаване на
заповед за изпълнение не прекъсва давността. Но ако е спазен срокът по чл. 415, ал. 1
(сега ал. 4) ГПК, то съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК предявяването на този иск има обратно
действие – искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. В настоящия случай
заявлението е подадено на 29.09.2023 г. Следователно, петгодишната давност е
изтекла за тези погасителни вноски в частта за главницата, чиято изискуемост е
настъпила преди 29.09.2018 г. От приложения към исковата молба погасителен план е
видно, че последната месечна погасителна вноска е била с падеж 15.02.2014 г.
Следователно, всички месечни погасителни вноски в частта за главницата са погасени
по давност. Направеното в тази насока възражение от ответниците е основателно.
Ищецът не представи доказателства за наличието на обстоятелства, водещи до спиране
или прекъсване на погасителната давност, въпреки че с доклада по делото беше
разпределено в негова тежест установяването на посочените обстоятелства.
Следва да се посочи, че съдът намира за неоснователно твърдението на ищеца,
че с образуване на ч.гр.д. № 23179/2018 г. на СРС, с предмет процесните вземания, е
5
настъпило спиране на погасителната давност. Това е така доколкото впоследствие
образуваното гр.д. № 47922/2019 г., което се явява продължение на заповедното
производство, е било прекратено, поради неизпълнение указания на съда. Съгласно чл.
116, б. „б“ ЗЗД, ако искът или възражението или искането за почване на помирително
производство не бъдат уважени, давността не се смята прекъсната, посоченото
разрешение се налага и в случаите, когато делото бъде прекратено, тъй като
вследствие прекратяването се заличават с обратна сила извършените по него
процесуални действия и отпадат правните последици от предявяването на иска.
С оглед изложеното субективно съединените искове по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 79, ал. 1, предл. 1, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД се явяват неоснователни и като такива
следва да бъдат отхвърлени изцяло.
По субективно съединените искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр.
вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД:
Освен главницата ищецът претендира и договорна възнаградителна лихва за
периода от 15.09.2011 г. до 15.02.2014 г. Страните са уговорили в договора за заем, че
наред с главницата ответниците дължат и възнаградителна лихва в общ размер на
5984,35 лева за целия срок на договора при годишен лихвен процент от 91,86 % и
годишен процент на разходите от 111,57 %. Към датата на сключване на процесния
договор за заем императивното ограничение на размера на ГПР, предвидено в чл. 19,
ал. 4 ЗПК, все още не е било въведено. В настоящото производство се претендира
сумата в размер 4 495,03 лева, доколкото се признава от ищеца и са налице данни за
извършено частично плащане на лихвата. Предвид релевираново възражение за
изтекла погасителна давност съдът намира следното: В Решение № 130 от 15.04.2020 г.
по т. д. № 1829/2018 г., І Т.О., ВКС е прието, че съгласно чл. 111, б. „в“ ЗЗД с изтичане
на тригодишна давност се погасяват вземанията за наем, за лихви и за други
периодични плащания. Претендираната договорна възнаградителна лихва няма
характер на неделимо плащане, поради което за същата не е приложима общата
петгодишна давност. Вземането за лихви има самостоятелен характер и преценката за
дължимостта му не следва да се обвързва с това дали лихвоносното задължение
произтича от договори с продължително или с периодично изпълнение. Поради тази
причина е направен изводът, че вземането за договорна възнаградителна лихва се
погасява с кратката тригодишна давност. В същия смисъл е и Решение № 206 от
30.12.2011 г. по т. д. № 1055/2010 г., ІІ Т.О., ВКС.
В настоящия случай заявлението за издаване на заповед за изпълнение е
подадено в съда на 29.09.2023 г. и е прекъснало погасителната давност. Следователно,
тригодишната давност е изтекла за вземанията за възнаградителна лихва, чиято
изискуемост е настъпила преди 29.09.2020 г. Ищецът е претендирал вземане за
договорна възнаградителна лихва за периода от 15.09.2011 г. до 15.02.2014 г. Всички
суми за този период са с падежи преди 29.09.2020 г. и към датата на подаване на
заявлението в съда са били погасени по давност. Направеното от ответниците
възражение в тази насока е основателно и следва да бъде уважено.
С оглед изложеното настоящият съдебен състав намира, че и субективно
съединените искове по чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД са неоснователни и
като такива следва да бъдат отхвърлени изцяло.
По иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД: Доколкото се
установи недължимостта на главницата поради погасяване на вземането по давност, то
неоснователна се явява и акцесорната претенция за лихва върху главницата в размер
на 5 033,57 лева за периода от 15.02.2014 г. до 28.09.2023 г.
По разноските:
6
Предвид изхода на спора на основание чл. 78, ал.3 ГПК право на разноски имат
единствено ответниците. Така ищецът следва да бъде осъден да заплати на
ответниците сумата в размер на 1512 лв., представляваща адвокатско възнаграждение
в настоящото производство, като в тази връзка съдът намира за основателно
релевираното възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение съгласно
чл. 7, ал. 2, т. 3 НМРАВ, както и сумата в размер на 50 лв. – разноски по заповедното
за адвокатско възнаграждение.
По изложените мотиви, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „П К Б“ ЕООД с ЕИК: *** и адрес: гр. *****,
против В. Ч. Н. с ЕГН: ********** и адрес: гр. ***** и П. В. Н. с ЕГН: ********** и
адрес: гр. *****, кумулативно обективно и субективно съединени искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 240 ЗЗД, чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД,
за установяване в отношенията между страните, че ответниците дължат на ищеца при
условията на солидарност следните суми: 2 826,81 лева (двe хиляди осемстотин
двадесет и шест лева и 81 стотинки), представляваща главница, ведно със законна
лихва за период от 29.09.2023 г. до изплащане на вземането, сумата 5 033,57 лева (пет
хиляди тридесет и три лева и 57 стотинки), представляваща мораторна лихва за
период от 15.02.2014 г. до 28.09.2023 г., 4 495,03 лева (четири хиляди четиристотин
деветдесет и пет лева и 03 стотинки), представляваща дължима възнаградителна лихва
за период от 15.09.2011 г. до 15.02.2014 г., за които суми е била издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 22.10.2023 г. по ч.гр.д. №
53982/2023 г. по описа на СРС, 140 с-в., като неоснователни, поради погасени по
давност.
ОСЪЖДА „П К Б“ ЕООД с ЕИК: *** и адрес: гр. *****, да заплати на В. Ч. Н. с
ЕГН: ********** и адрес: гр. ***** и П. В. Н. с ЕГН: ********** и адрес: гр. *****,
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата в размер на 1562 лв., представляваща разноски
по заповедното и настоящото производство.
ОБЕЗСИЛВА издадената заповед за изпълнение на парично задължение
№31398/22.10.2023г. по ч.гр.д. № 53982/2023 г. по описа на СРС, 140 с-в.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски
градски съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7