РЕШЕНИЕ
№ 1362
гр. Пловдив, 21.11.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД
- ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, IX въззивен
състав в открито
съдебно заседание на двадесет и втори октомври през
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ВИОЛЕТА
ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:ФАНЯ
РАБЧЕВА
СВЕТОСЛАВ УЗУНОВ
при
участието на секретаря Пенка Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия
Светослав Узунов въззивно гражданско дело № 1863 по описа за 2019г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от С.С., против решение
№ 1966 от 20.05.2019г., постановено по гр. дело № 14860 от 2018 г. постановено от Районен съд – Пловдив,
Брачна колегия, ІІ брачен състав.
С обжалваното решение е бил прекратен бракът между Н.А.С.
и С. М. С., сключен на 26.02.1999г. с
Акт за граждански брак № 0105/26.02.1999г. на Община Пловдив, като дълбоко и непоправимо
разстроен, на основание чл. 49, ал.1 от СК, като съдът е постановил, че вина за
настъпилото разстройство на брака има С. М. С.. С обжалваното решение съдът
постановил упражняването на родителските права по отношение на детето на страните М. С.С. да бъде предоставено на
майката Н.А.С., като било определено
местоживеенето на детето при майката; за жалбоподателя С. М. С. бил определен
режим на лични отношения с детето М. С. С., както следва: бащата ще има право да
вижда и взема детето при себе си всяка първа и трета събота и неделя от месеца
за времето от 10.00ч. в събота до
17.00ч. в неделя с преспиване при бащата,
както и 20 дни през лятото, които не съвпадат с платения годишен отпуск на майката; осъден
бил бащата С. М. С. да заплаща на детето си М. С.С., чрез неговата майка и законен
представител Н.А.С., месечна издръжка в размер на 300,00 /триста/ лева,
считано от 14.09.2018г. до навършване на пълнолетие на детето или до настъпване
на друга законоустановена причина за нейното изменение или прекратяване, ведно
със законната лихва върху всяка просрочена вноска от падежа до окончателното
изплащане – на основание чл. 143 от СК; било е постановено за семейното жилище,
находящо се в гр. Пловдив, ЖК „Тракия“,
бл. **, че същото се предоставя за ползване на майката Н.А.С. и детето.
Постановено било след прекратяване на брака съпругата да носи брачното си
фамилно име – С.. Жалбоподателят С. М. С. бил осъден да заплати по сметка на
ПдРС в полза на бюджета на съдебната власт окончателна държавна такса в размер
на 25,00 лева, както и сумата от
72,00 лева – държавна такса върху
присъдената издръжка за детето, както и да заплати на Н.А.С. сумата от 627,00
лева – направени разноски по делото.
Във въззивната жалба се посочва, че решението на
първоинстанционния съд е необосновано, неправилно и незаконосъобразно. Сочи се,
че мотивите за обжалване били изложени в писмената защита по
първоинстанционното дело, като е посочено, че първоинстанционният съд не се е съобразил с изложените от
жалбоподателя факти които били подробно описани както от упълномощения процесуален
представител в съдебно заседание, така и в представената от жалбоподателя
писмена защита. Сочи се, съдът неправилно не е взел предвид представените
платежни документи, от които било видно, че жалбоподателят е изпращал и
продължавал да изпраща пари на по-голямата си дъщеря Е. С.С., която била
студентка в София, като районният съд не се е съобразил и с факта, че за
лечението на ищцата след установяване на
нейното заболяване „** **“ всички финансови разходи били покривани от него,
което включвало не само операцията, а и възстановяването след постоперативния период. Посочва се, че
доходите на жалбоподателя, които
възлизат на 1800 лв. месечно, са напълно достатъчни, за да покрият текущите нужди
на семейството. Счита се, че решението е неправилно и в частта относно вината
за разстройство на брака, тъй като ищцата по време на двадесетгодишния семеен
живот е напускала няколко пъти семейното жилище за различни периоди – от
няколко дни до няколко месеца, като се сочи, че през това време грижите за
децата са полагани от жалбоподателя и неговата майка. Посочва се, че съдът е
игнорирал показанията на свидетеля Н. А., който бил домоуправител на етажната
собственост във входа, в който живеели жалбоподателят и неговата съпруга Н.С..
Тези гласни доказателства показвали, се сочи от жалбоподателя, че твърденията
на ищцата не отговаряли на истината и са превратно представени от същата.
По въпроса за предоставяне на семейното жилище се
посочва, че съдът е игнорирал факта, че жилището не било собственост на жалбоподателя
и поради това не следвало да бъде предоставено за ползване на ищцата.
Сочи се, че в обжалваното съдебно решение съдът по
никакъв начин не се бил произнесъл по искането на жалбоподателя за предоствяне
на родителските права по отношение на дъщеря му М. С.С.. Посочва се, че
определеният режим на лични отношения с детето е крайно несправедлив, тъй като
е крайно ограничен и не дава реална възможност за осъществяване на нормални
отношения между баща и дъщеря. Моли се да бъде отменено обжалваното решение и
да бъде постановен съдебен акт, като бъде прекратен бракът, като дълбоко и
непоправимо разстроен, без обаче съдът да се произнася по въпроса за вината. Моли
се родителските права по отношение на непълнолетното дете М. С. да бъдат
предоставени на жалбоподателя, тъй като
същият разполагал с финансова възможност, а така и с нужния капацитет да
осигури всичко необходимо за правилното развитие на детето. Моли се да бъде отменено решението и в
частта, с която е предоставено на ищцата ползването на семейното жилище, тъй
като същото било собственост на майката на жалбоподателя Е. Й. М.. Претендират
се разноски пред настоящата инстанция.
В срок е постъпил писмен отговор на въззивната
жалба от Н.С., чрез адв. К., в който се
посочва, че подадената въззивна жалба е допустима, но неоснователна, поради
което се иска обжалваното решение да бъде потвърдено в обжалваните части, като
правилно и законосъобразно и постановено в съответствие с материалния и
процесуален закон. Изложени са аргументи по същество. Моли се да бъдат
присъдени разноските пред настоящата
инстанция.
Окръжен съд - Пловдив, след преценка на събраните по
делото доказателства и становищата на
страните, приема за установено следното:
Жалбата е подадена в предвидения в закона срок от
лице, имащо право на жалба, срещу акт, подлежащ на обжалване и е процесуално
допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните основания в
жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо -
постановено е в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по
граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита.
Правилно първоинстанционният съд е стигнал до извод,
че бракът е дълбоко и непоправимо разстроен. По отношение на това обстоятелство
жалбоподателят не се противопоставя. Твърденията му са, че не той има вина за
настъпването на дълбокото и непоправимо разстройство. За да стигне до извод, че
вината е на ответника, първоинстанционния съд е изследвал събраните гласни и
писмени доказателства и е достигнал до правилен извод. Въз основа на
показанията на дъщерята на страните, Е. С., първоинстанционният съд правилно е
преценил, че преди ищцата да се изнесе от семейното жилище през м. декември
2018г., между страните е имало постоянни скандали, които са включвали обиди, а
понякога и физически посегателства против въззиваемата. Като основна причина за
агресивните прояви на бащата свидетелката посочила, че била употребата на
алкохол. Показанията на свидетелката се подкрепят и от изслушаната по реда на
чл. 15 от ЗЗДет непълнолетна дъщеря на страните М. С., която потвърждава тезата
на ищцата и също посочва, че скандалите възникват когато жалбоподателят е под
влиянието на алкохол. Разказът ѝ за физическото посегателство, упражнено
от бащата над майката на 11.08.2018г. се подкрепя и от представеното по делото
съдебномедицинско удостоверение № 911/2018г. В тази връзка и с оглед тези
гласни доказателства настоящият състав счита, че правилно първоинстанционният
съд е установил, че вина за прекратяването на брака има жалбоподателят.
Съдът счита, че възражението в жалбата, че децата са
били манипулирани в показанията и повтарят дословно цели фрази и изрази от
исковата молба, е неоснователно. На първо място следва да се посочи, че
дъщерите на страните са достатъчно големи, за да могат да представят своите
възгледи за развилите се отношения между родителите им и да правят
самостоятелни оценки на ситуациите – свидетелката Е. С. е на 20 години, а
изслушаната непълнолетна дъщеря М. С. – на 17 години. Не се и установи те да
използват заучени фрази, а напротив – дъщерите посочват свои лични
преживявания, като показанията им са последователни и убедителни.
По отношение на показанията на свидетеля А., съдът
намира, че те не разкриват наличието на конфликти в семейството, именно поради
особения характер на ситуациите, при които са избухвали семейните скандали.
Става дума не за ежедневни конфронтации, а за битови скандали след употреба на
алкохол от страна на жалбоподателя, осъществявани вътре в семейното жилище на
лицата, а не извън помещението и пред други хора. В тази връзка свидетелят няма
как да е бил очевидец на деянията, посочени от ищцата и потвърдени от дъщерите
на страните, които са живели в същото домакинство. Следва да се посочи и че
свидетелят е живял един етаж под страните (те са живели на 9-я, а той на 8-я
етаж), но по диагонал, което прави логично и вероятно посоченото от него, че не
се е чувало ако е имало нещо по-шумно от жилището им.
Относно наведените твърдения в жалбата, че ищцата на
няколко пъти е напускала семейното жилище и е продала бижутата си, включително
годежния си пръстен и брачната халка, тези твърдения не са били обект на
изследване пред първата инстанция, тъй като не са били наведени от
жалбоподателя в хода на първоинстанционното производство (били са посочени едва
в писмените бележки по делото). В тази връзка и за тези твърдения не са били
събирани доказателства, поради което и възражението на жалбоподателя, че вина
за разстройството на брака има въззиваемата, е неоснователно.
Касателно упражняването на родителската отговорност по
отношение на непълнолетното дете на страните, настоящият състав счита, че
първоинстанционният съд правилно е определил предоставянето му на ищцата.
Първоинстанционният съд е посочил, че майката има възможност и желание да се
грижи за детето, има постоянна работа със сравнително добра заплата, детето има
изградена емоционална връзка с майката. Тези изводи на първоинстанционния съд
са постановени на база на събраните доказателства и са правилни. Посоченото в
жалбата обстоятелство, че жалбоподателят има по-висока доходност, в случая е
без значение при определяне на упражняването на родителската отговорност,
доколкото от установеното по делото, е по-целесъобразно то да бъде оставено при
майката. Следва да се посочи и изразеното желание на детето, което посочва в
изслушването си, че по принцип и с двамата иска да е в добри отношения, но иска
да остане да живее при майка си. С оглед на високата възраст на детето – 17
години (като след по-малко от месец и половина ще навърши 18 години), пола и
връзката му с майката, както и въз основа на установената деятелност на бащата,
настоящият състав счита, че е било правилно предоставянето на родителската
отговорност на ищцата.
Възражението на жалбоподателя, че съдът е игнорирал
факта, че жилището не е негова собственост, а е собственост на майка му Е. М.,
е неоснователно. Водещото в случая е предоставянето на родителските права на
ненавършилото пълнолетие дете. Съгласно чл. 56, ал. 3 от СК когато от брака има
ненавършили пълнолетие деца и семейното жилище е собственост на близки на
единия съпруг, съдът може да предостави ползването му на другия, на когото е
предоставено упражняването на родителските права, за срок до една година. В
тази връзка и доколкото изразеното в петитума искане на жалбоподателя е да бъде
отменено решението в частта за предоставянето на ползването на семейното
жилище, това искане е неоснователно, тъй като законът позволява да бъде
предоставено семейното жилище на съпруг-несобственик (когато нему е
предоставено упражняването на родителските права) дори когато то е собственост
на трето лице, ако това трето лице се явява близък на един от съпрузите,
какъвто е настоящият случай.
По отношение на определения режим на лични отношения,
той е напълно подходящ и по никакъв начин не е ограничен. С него се позволява
на бащата и непълнолетното дете да имат нормални отношения. Важно е да се
посочи също, че той по принцип се прилага до навършване на пълнолетие на детето
(което ще настъпи на 01.01.2020г.) и настоящата инстанция счита, че не следва
да бъде преразглеждан. Следва да се посочи и че в петитума на жалбата няма искане
за променяне на режима на лични отношения.
Въз основа на гореизложеното, първоинстанционното
решение е правилно в обжалваните му части и следва да бъде потвърдено.
Доколкото решението на въззивния съд касае въпроси по
чл. 59, ал. 2 от СК и към постановяването му от брака има ненавършило
пълнолетие дете, и на основание чл. 280, ал. 3, т. 2 от ГПК, то подлежи на
обжалване пред ВКС.
По разноските:
С
оглед изхода на спора и на основание чл. 329, ал. 1 от ГПК следва
жалбоподателят да заплати на въззиваемата страна сторените и доказани разноски
в производството. Съгласно задължителните постановки на ТР №6/2012 от
06.11.2013г., ОСГТК, ВКС, само когато е доказано извършването на разноски в
производството, те могат да се присъдят по правилата на чл. 78 ГПК. Ето защо, в
договора за правна помощ следва да бъде указан вида на плащане, освен когато по
силата на нормативен акт е задължително заплащането да се осъществи по
определен начин – например по банков път. Тогава, както и в случаите, при които
е договорено такова заплащане, то следва да бъде документално установено със
съответните банкови документи, удостоверяващи плащането. Когато
възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в
договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото. В този
случай той има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не
само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение.
В
настоящия случай приложения от въззиваемата страна договор за правна помощ от
05.08.2019г. (л. 13-копие и л. 18-оригинал от въззивното дело) удостоверява
единствено договарянето на възнаграждението, но не и заплащането му. Не е
посочено адвокатският хонорар да е бил заплатен. В тази връзка и съгласно
постановките на ТР №6/2012 от 06.11.2013г., ОСГТК, ВКС не следва жалбоподателят
да бъде осъждан да заплати разноските в производството.
Мотивиран
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1966 от 20.05.2019г.,
постановено по гр. дело № 14860 от 2018
г. постановено от Районен съд – Пловдив, Брачна колегия, ІІ брачен състав в
обжалваните му части, както следва:
в частта, в която съдът е прекратил брака между Н.А.С.,
ЕГН ********** *** и С. М. С.,
ЕГН ********** ***, сключен на 26.02.1999г. с Акт за граждански брак №
0105/26.02.1999г. на Община Пловдив
като дълбоко и непоправимо разстроен, на основание чл. 49, ал.1 от СК по
ВИНА на С. М. С., ЕГН
**********;
в частта, в която УПРАЖНЯВАНЕТО НА РОДИТЕЛСКИТЕ ПРАВА
по отношение на детето на страните М. С.С., ЕГН ********** се предоставя на
майката Н.А.С., ЕГН **********, КАТО Е
ОПРЕДЕЛЕНО МЕСТОЖИВЕЕНЕТО на детето при майката;
и в частта, в която СЕМЕЙНОТО ЖИЛИЩЕ, находящо
се в гр. Пловдив, ЖК „***“, бл*** се предоставя за ползване на Н.А.С.,
ЕГН ********** и детето.
По отношение на определения режим на
лични отношения, размера на дължимата издръжка на детето, фамилното име на
съпругата след развода и дължимата издръжка между съпрузите, решението не е
било обжалвано.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС на Република
България в едномесечен срок от съобщаването му на страните на основание чл.
280, ал. 3, т. 2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.