Р Е Ш Е Н И Е
Гр. София, 20.07.2017
г.
В И М Е Т О Н А Н А
Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ-Е въззивен състав, в публично съдебно заседание на девети юни две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
ДЕСИСЛАВА ТОШЕВА
при участието на секретаря Е. Георгиева, разгледа докладваното от мл. съдия ТОШЕВА в. гр. д. № 3381 по описа за 2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 – 273 ГПК.
С решение № 3530/09.01.2017 г., постановено по гр. д. № 48439/2014 г. на СРС, ГО, 53 състав, са отхвърлени предявените от М.М.Н. срещу „Б.Е.“ АД искове: с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ – за признаване на извършеното със Заповед № 047-Z-4666/11.07.2014 г. на изпълнителните директори и прокуриста на „Б.Е.“ АД дисциплинарно уволнение за незаконно, за възстановяването й на заеманата преди уволнението длъжност „стюардеса“ в Дирекция „Вътрешно полетно обслужване – Кабинен състав“ и за заплащане на обезщетение в размЕ. на 3 937.60 лв. за пЕ.иод от шест месеца, считано от 11.07.2014 г., за оставането й без работа вследствие уволнението, ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба – 05.09.2014 г., до окончателното изплащане; за отмяна на Заповед № 047-Z-2838/24.04.2014 г., с която на основание чл. 120 КТ поради производствена необходимост на ищцата е възложено за 45 дни да изпълнява работа като „служител информация, фронт офис“; с правно основание чл. 213, ал. 2 КТ – за осъждане на ответника да й заплати сумата от 7 113.30 лв., представляваща обезщетение за незаконно недопускане до работа за пЕ.иодите 03.05.2013 г. – 27.05.2013 г. вкл. и 03.09.2013 г. – 11.07.2014 г.; с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр. – за признаване за установено, че ищцата е дискриминирана от ответника по признак „семейно положение“ и „възраст“; с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД вр. чл. 221, ал. 1 КТ – за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 642 лв., платена неоснователно като обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ, ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба – 05.09.2014 г., до окончателното изплащане, както и ищцата е осъдена на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на ответника сумата от 300 лв. – разноски по делото.
Решението на СРС е обжалвано с въззивна жалба от ищцата М.М.Н. /чрез процесуалния представител адв. Г.Д./. В жалбата се развиват подробни съображения за неправилност на решението поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Фактическите и правните изводи на първата инстанция почивали на неправилна интЕ.претация на доказателствата по делото, за което се излагат подробни доводи. На ответникът не трябвало да се присъждат разноски, тъй като не представил списък. Отправя се искане за отмяна на обжалваното решение. Претендират се разноските по делото.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е подаден отговор на въззивната жалба от ответника „Б.Е.“ АД.
Софийски градски съд, като
прецени събраните по делото доказателства по вътрешно убеждение и като обсъди в
съответствие с чл. 269 ГПК наведените във въззивната жалба оплаквания, намира
следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правна квалификация чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ. Ищцата моли съда да отмени извършеното със заповед № 047-Z-4666/11.07.2014 г. уволнение, да я възстанови на заеманата преди уволнението длъжност „стюардеса“ в Дирекция „Вътрешно полетно обслужване – Кабинен състав“ при ответника „Б.Е.“ АД и да осъди ответника да й заплати обезщетение за оставане без работа за пЕ.иод от шест месеца, считано от 11.07.2014 г., в размЕ. на 3 937.60 лв., ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба до окончателното плащане. Предявени са също така и: иск за отмяна на заповед № 047-Z-2838/24.04.2014 г., с която на основание чл. 120 КТ поради производствена необходимост на М.М.Н. е възложено за 45 дни да изпълнява работа като „служител информация, фронт офис“; иск с правно основание чл. 213, ал. 2 КТ – за осъждане на ответника да й заплати сумата от 7 113.30 лв. – обезщетение за незаконно недопускане до работа за пЕ.иодите 03.05.2013 г. – 27.05.2013 г. вкл. и 03.09.2013 г. – 11.07.2014 г.; иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр. – за признаване за установено, че ищцата е дискриминирана от ответното дружество по признаците „семейно положение“ и „възраст“; и иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД – за осъждане на „Б.Е.“ АД да й заплати сумата от 642 лв. – платена от нея на отпаднало основание /в случай на отмяна на уволнението/ като обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ, ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното плащане.
С обжалваното решение първата инстанция е отхвърлила изцяло предявените искове.
Въззивната жалба на ищцата срещу решението на СРС е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият съдебен състав намира обжалваното решение за валидно, но частично недопустимо – в частта, с която районният съд се е произнесъл по иска за отмяна на заповед № 047-Z2838/24.04.2014 г., като я е отменил. За да достигне до този извод, въззивната инстанция съобрази обстоятелството, че с така предявения иск се цели отмяна на вътрешен акт на работодателя, свързан с управлението и организацията на работата, за който акт се твърди, че е постановен в нарушение на трудовото законодателство. По естеството си този иск е конститутивен, а по силата на чл. 124, ал. 3 ГПК конститутивен иск може да се предяви само в предвидените в закон случаи. Иск за отмяна на заповед на работодател, постановена по реда на чл. 120, ал. 1 КТ, не е предвиден изрично в законодателството, поради което така предявеният иск се явява процесуално недопустим. Ето защо решението на СРС в частта, с която този иск е отхвърлен, следва да бъде обезсилено, а производството в тази част – прекратено на основание чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК. В останалата му част решението на първата инстанция е допустимо.
По отношение на правилността на обжалваното решение в допустимата му част въззивният съд намира следното:
Доколкото в жалбата на ищцата се съдържат оплаквания за неправилна интЕ.претация на доказателствата по делото от страна на първата инстанция, довела до неправилни фактически изводи, настоящият съдебен състав следва да изложи установената според него в резултат на собствения му анализ на събраните доказателства фактическа обстановка по делото, както следва:
С определение от 13.03.2015 г. е обявено за безспорно, а и от доказателствата по делото се установява, че по трудов договор Н. е заемала при ответника длъжността „стюардеса“ в Дирекция „Вътрешно полетно обслужване – Кабинен състав“. Изяснява се по-конкретно, че трудовото правоотношение между страните е възникнало като срочно от трудов договор № 1834/03.10.2008 г., а впоследствие – считано от 01.10.2010 г., е трансформирано в безсрочно съгласно допълнително споразумение № 693/20.09.2010 г.
Съгласно подписаната от ищцата длъжностната характЕ.истика сред основните задължения за заеманата от нея длъжност е лицето да притежава валидно свидетелство за летателна правоспособност и да изпълнява изискванията за минимален годишен нальот, да е запознато и да работи с фирмения софтуЕ. като Q-Pulse Electronic Compliance Management System, Crew Link и др., както и да провЕ.ява личния си профил в приложението Crew Link на интЕ.вали, не по-големи от 48 часа.
Установява се, че Н. е ползвала последователно до началото на м. 05.2013 г. отпуски поради бременност, раждане и отглеждане на дете. С определение от 13.03.2015 г. е обявено за безспорно обстоятелството, че при връщането си на работа тя не е разполагала с валидно свидетелство за летателна правоспособност. Не е спорно между страните и обстоятелството, че по време на ползването от нея на посочените отпуски работодателят е въвел в експлоатация тип самолети Е-190, за работа на каквито тя никога не е минавала курс на обучение.
От чл. 2.4. и чл. 2.5. от представената извадка от Ръководство Обучение Кабинен състав се изясняват необходимостта от провеждане на опреснителна подготовка и летателна проверка в случаите на прекъсване на летателната дейност за повече от 6 месеца, респ. провеждането на курс „Преподготовка и обучение за разликите“ на съответния тип самолет при смяна на типа самолет, като в чл. 2.4., чл. 2.5. и чл. 2.8. от Ръководството са предвидени правилата за това. Конкретно за изискването за провеждане на опреснителна подготовка и летателна проверка след повече от 6-месечно прекъсване на полетната дейност изрично е посочено, че авиокомпанията е тази, която ги осигурява, както и конкретните условия, на които те трябва да отговарят.
От показанията на свид. К. се установява, че на практика „България Ер“ в качеството си на авиационен оператор е завявяла курсовете във връзка с летателната правоспособност на служителите си и ги е заплащала, като са били изготвяни индивидуални програми, подлежащи на одобряване от ГД „ГВА“, и служителите са били уведомявани по и-мейл или при разговор, че са включени в курс. В подобен смисъл са и показанията на свид. Р., която изяснява, че при връщане на служител от майчинство е необходимо да бъдат възстановени летателните му права, във връзка с което се изготвя индивидуална програма за установяване на летателната годност и за допускане до работа, в която се вписват необходимите курсове. В своите показания свид. Т. разказва за сходна процедура, проведена с нея с оглед възстановяване на летателните й права след ползване на отпуски по майчинство.
Изяснява се, че на 14.12.2012 г. и на 03.04.2013 г. въззивницата е уведомила работодателя, че към 03.05.2013 г. възнамерява да се върне на работа, и е изразила съгласие ползваният от нея неплатен отпуск по майчинство да бъде прекратен с оглед включването й в опреснителен курс, необходим за възстановяване на работа към посочената дата.
От удостоверението от „И.ПО В.Т.“ ЕООД и приложението към него е видно, че през периода 14.12.2012 г. – 11.07.2014 г. в „ИВТ“ ЕООД няма проведени опреснителни курсове за тип самолет Airbus A318/А319/А320, но има проведени 4 курса обучение на членове на кабинен екипаж за тип самолет Airbus A318/А319/А320, в два от които /проведени в периода 28.03.2014 г. – 04.04.2014 г. и в периода 19.05.2014 г. – 26.05.2014 г./ са взели участие курсисти от „Б.Ер“ АД, сред които жалбоподателката не фигурира. Тук е мястото да се посочи, че са неоснователни доводите във въззивната жалба срещу непредприемането от районния съд на действия за изпълнение в цялост от „ИВТ” ЕООД на искането на ищцата за предоставяне на информация, доколкото в откритото заседание на 08.03.2016 г. процесуалният представител на Н. изрично е заявил становище за приемането на предоставената от „ИВТ“ ЕООД информация в този й вид.
Въпреки че не била възстановена летателната й правоспособност, Н. се явила на работа на 07.05., 09.05., 13.05., 15.05., 17.05., 20.05., 22.05. и 27.05.2013 г. От заключението на съдебно-счетоводната експертиза се изяснява, че за периода 04.05.2013 г. – 27.05.2013 г. тя била водена на работа, а от представената от самата нея ведомост за заплата за м. 05.2013 г. е видно, че за посочения месец й е начислено трудово възнаграждение, като тя не оспорва неговото изплащане, като в исковата молба изрично заявява, че плащането на трудовото възнаграждение е преустановено след м. 01.2014 г.
Междувременно – на 18.05.2013 г., ищцата представила на работодателя копие от валидно свидетелство за медицинска годност, клас 4, изискано й на 15.05.2013 г., и го уведомила, че не може да изпълни изискването му да представи валиден заверен бревет на тип самолети Е-190 и А320, тъй като възстановяването на типа самолет, чиято квалификация е притежавала, е задължение на работодателя.
На същата дата – 18.05.2013 г., Н. отказала промяна на договора й и не приела нито една от предложените й на 17.05.2013 г. три длъжности за наземна работа.
На 22.05.2013 г. ищцата подала заявление за ползване на платен отпуск, считано от 28.05.2013 г. до 02.09.2013 г., като ползването й било разрешено със заповед за отпуск № 704/22.05.2013 г.
С писмо от 27.05.2013 г. ищцата отказала предложеното й от работодателя с писмо от 16.05.2013 г., получено от нея на 20.05.2013 г., прекратяване на трудовото им правоотношение на основание чл. 331 КТ, считано от 28.05.2013 г.
След приключването на платения отпускН.се явила на работа на 03.09.2013 г. От заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че за периода м. 09.2013 г. – м. 01.2014 г. /включително/ на същата са изплатени брутни трудови възнаграждения в общ размер на 3 458.80 лв., като обстоятелството, че е получавала заплащане на трудовото си възнаграждение до м. 01.2014 г. /включително/ не се оспорва от нея.
С писмо с изх. № 047-І-1613/07.03.2014 г. от ищцата били поискани писмени обяснения в 3-дневен срок от получаването му относно това защо не се е явила на работа на 23.01., 27.01. и 28.01.2014 г., за когато е била планирана за работа в офиса и това е било отразено в системата Netline, както следва: на 22.01.2014 г. – планирането за 23.01.2014 г., и на 24.01.2014 г. – планирането за 27.01. и 28.01.2014 г., и за което е следвало своевременно да информира работодателя. На 20.03.2014 г.Н.е подала писмен отговор, получен от работодателя на 21.03.2014 г., в който е посочила, че многократно в писмен и устен вид е заявявала намерението си да се върне на работа като стюардеса и желанието си да премине опреснителен курс, необходим за възстановяване на работа, но работодателят не е изпълнил задължението си към нея, поради което не е била възстановена на работа, както и че той нямал право едностранно да променя трудовото й правоотношение и чрез системата Netline да я уведомява за промени на мястото и характера на работата. Посочва, че не може да бъде уведомена и планирана за наземна /офисна/ почасова работа чрез Netline.
От показанията на свид. Т. се установява, че стюардесите получават в системата „Нетлайн“ график относно това кога са на работа, като всички ангажименти се включват в него.
С определение от 13.03.2015 г. е обявено за безспорно, а и от писмените доказателства по делото се установява, че със заповед № 047-Z-2838/24.04.2014 г. е възложено на ищцата на основание чл. 120, ал. 1 КТ и във връзка с производствена необходимост да извършва временно работа като „служител информация, фронт офис“ в „Пропуски и информация“ – Дирекция „Наземно обслужване и авиационна сигурност“ за срок от 45 календарни дни, считано от деня, следващ получаване на заповедта. Заповедта е получена от жалбоподателката на 01.05.2014 г., видно от служебен бон на л. 96 от първоинстанционното дело, като това обстоятелство не се оспорва от нея. С определение от 13.03.2015 г. е обявено за безспорно обстоятелството, че ищцата не се е явявала на указаните й дата и място, за да изпълнява присъщите й трудови функции.
От показанията на свид. Н. се изяснява, че в края на 2013 г. длъжността „фронт офис“ към Дирекция „Наземно обслужване и авиационна сигурност“, чийто зам. – директор е той, била освободена поради напускане на служителя, който я е заемал до момента, и докато бъде намерен подходящ човек, който да я заеме, се налагало да се ползва вътрешен човек, защото междувременно поради оптимизация на персонала в отдел „Жалби“ и с оглед летния сезон се увеличили потокът от граждани към централата и броят на жалбите.
Със заявление с вх. № 047-V-3015/07.05.2014 г.Н.уведомила работодателя, че счита заповедта по чл. 120, ал. 1 КТ за незаконосъобразна и ще поиска отмяната й от съда, тъй като счита, че не е възстановена поради това, че е майка и е на безсрочен трудов договор.
На 15.05.2014 г. била изготвена докладна с вх. № 047-V-3293 от Елена Петрова – ръководител Кабинен състав, до ръководството на дружеството, в която последното било уведомено за проблеми около възстановяването на Н. като стюардеса, както и за обстоятелството, че на 24.04.2014 г. била издадена заповед, с която й било възложено да извършва временно работа като „служител информация, фронт офис“, но на 07.05.2014 г. тя подала заявление, че счита заповедта за незаконна, с което показала явно нежелание за явяване в авиокомпанията и неизпълнение на заповедта. Предложено било от Н. да бъде снето обяснение по чл. 193 КТ относно отказа й да заеме работа по чл. 120 КТ и да бъдат предприети последващи наказателни процедури.
С писмо с изх. № 047-І-3828/06.06.2014 г. във връзка с образуване на производство по налагане на дисциплинарно наказание от ищцата са поискани писмени обяснения в 3-дневен срок от получаване на писмото относно това защо не се е явила на работа на 7., 8., 9. и 10.05.2014 г., за да изпълни трудовите си задължения съгласно заповед № 047-Z-2838/24.04.2014 г., с която поради производствена необходимост й е възложено временно да изпълнява длъжността „служител информация, фронт офис“ в „Пропуски и информация“ – Дирекция „Наземно обслужване и авиационна сигурност“ за срок от 45 дни съгласно чл. 120 КТ. Писмото е получено от Н. на 09.06.2014 г. На 12.06.2014 г. тя е изпратила до работодателя писмени обяснения, в които посочва, че писмено и устно го е уведомила за готовността си да се върне на работа, но той умишлено не я е възстановил и не я е включил в опреснителен курс, за да има правото отново да изпълнява трудовите си задължения, въпреки че имало много такива курсове, вместо което е използвал възможността по чл. 120, ал. 1 КТ, за да я уволни. Посочва, че е проявено дискриминационно отношение към нея като майка.
С определение от 13.03.2015 г. е обявено за безспорно обстоятелството, че за неявяването си на работа 2 и повече дниН.е уволнена дисциплинарно. От доказателствата по делото се установява, че за целта е издадена заповед № 047-Z-4666/11.07.2014 г., получена отН.на същата дата, с която й е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ е прекратено трудовото й правоотношение с ответника, считано от датата на връчване на заповедта, т.е. от 11.07.2014 г., като е посочено, че на основание чл. 221, ал. 2 КТ тя дължи обезщетение на работодателя в размер на брутното си трудово възнаграждение за 1 месец. Дисциплинарното наказание е наложено за това, че ищцата е била длъжна да се яви на работа на 7., 8., 9. и 10.05.2014 г., за да изпълни трудовите си задължения съгласно заповед № 047-Z-2838/24.04.2014 г., с която на основание чл. 120 КТ поради производствена необходимост й е възложено временно за срок 45 календарни дни да извършва работа като „служител информация, фронт офис“ в „Пропуски и информация“ – Дирекция „Наземно обслужване и авиационна сигурност“, но тя не се е явила на работа в два последователни работни дни – на 7. и 8.05.2014 г., без уважителни причини, с което е извършила тежко нарушение на трудовата дисциплина по смисъла *** чл. 190, ал. 1, т. 2 вр. чл. 187, т. 1, пр. 3 КТ.
От писмените доказателства по делото и от заключението на съдебно-счетоводната експертиза се изяснява, че брутното трудово възнаграждение на жалбоподателката е било в размер на 642 лв., което обстоятелство освен това не е спорно между страните.
Установява се от заключението на съдебно-счетоводната експертиза и от приетото като писмено доказателство преводно нареждане на л. 62 от първоинстанционното дело, че Н. е заплатила на 18.07.2014 г. по банкова сметка на „Б.Ер“ АД сумата от 642 лв. като обезщетение по чл. 221, ал. 2 КТ.
От справката на л. 154 от първоинстанционното дело и от извършената в открито заседание на 11.06.2015 г. констатация по трудовата книжка на Н. е видно, че в период 6 месеца след прекратяване на процесното трудово правоотношение тя не е полагала труд по друго трудово правоотношение. От заключението на допълнителната съдебно-счетоводна експертиза става ясно, че размерът на обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ за този период възлиза на 3 937.60 лв.
От заключението на компютърната експертиза не се установяват релевантни за правилното решаване на делото факти, тъй като вещото лице посочва, че единственото получено във входящата пощенска кутия на ищцата електронно писмо от работодателя е от 06.06.2014 г., като същото е отворено, но не може да се установи кога, а другите две изходящи от изследваната електронна поща на ответното дружество писма не се установява да са получени в електронната пощенска кутия на Н..
Останалите събрани доказателства въззивният съд не обсъжда поради това, че те не допринасят за изясняване на делото от фактическа страна.
Въз основа на установената фактическа обстановка по делото настоящият съдебен състав формира следните правни изводи:
По исковете с правна квалификация чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3
вр. чл. 225, ал. 1 КТ:
Разпоредбата на чл. 195, ал. 1 КТ изисква дисциплинарното наказание да бъде наложено с мотивирана заповед, в която се посочват нарушителят, нарушението, кога е извършено, наказанието и законовият текст, въз основа на който се налага. Разпоредбата на чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ предвижда, че работодателят прекратява трудовия договор без предизвестие, когато работникът или служителят бъде дисциплинарно уволнен. Връчването на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ произвежда ефекта на прекратяване на трудовото правоотношение, което в случая е станало на 11.07.2014 г.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с Решение № 432/26.05.2010 г. по гр. д. № 1322/2009 г. на ВКС, ІІІ ГО, постановено по реда на чл. 290 ГПК, преди налагане на дисциплинарно наказание съществен елемент от дисциплинарната процедура е задължението на работодателя да изслушва или приеме писмените обяснения на нарушителя. Обясненията следва да бъдат поискани в рамките на дисциплинарното производство и по повод решаването на въпроса за дисциплинарното наказание. Затова, когато работодателят уведомява служителя за започналата срещу него дисциплинарна процедура по налагане на дисциплинарно наказание, е длъжен да посочи точно нарушенията, за които иска предварително неговите обяснения. Това дава възможност на работодателя за допълнителна оценка на събраните доказателства и възможност да прецени отношението на служителя към нарушението, а по отношение на служителя писмените обяснения, респ. изслушването, се явява единственото в рамките на дисциплинарната процедура средство за защита. Неизпълнението на задължението на работодателя, произтичащо от нормата на чл. 193, ал. 1 КТ, е абсолютно основание за отмяна на заповедта за дисциплинарно уволнение на лицето, без да е необходимо съдът да навлиза в разглеждането на спора по същество. В случая работодателят е изпълнил задължението си преди налагане на дисциплинарното наказание да приеме писмените обяснения на служителката. Ответникът е уведомил ищцата за откритата срещу нея процедура по ангажиране на дисциплинарната й отговорност, като е индивидуализирал дисциплинарното нарушение, за което се искат писмените обяснения и за което впоследствие е ангажирана дисциплинарната отговорност на Н.. Посредством уведомяването на служителката за нарушението на трудовата дисциплина, за които й се искат писмени обяснения, работодателят е обезпечил възможността й да упражни правото си на защита в рамките на дисциплинарното производство. В случая в рамките на определения й срок тя е депозирала писмени обяснения, с които на практика е оспорила наличието на производствена необходимост, т.е. законосъобразността на заповедта по чл. 120, ал. 1 КТ, за чието неизпълнение е започнато дисциплинарното производство.
Императивната разпоредба на чл. 194, ал. 1 КТ регламентира, че дисциплинарните наказания се налагат не по-късно от 2 месеца от откриване на нарушението и не по-късно от 1 година от извършването му. В случая е установено по делото, че преклузивният срок е спазен, тъй като нарушението е доведено до знанието на субекта на работодателска власт чрез докладна от 15.05.2014 г., а наказанието „дисциплинарно уволнение” е наложено на Н. със заповед от 11.07.2014 г.
Константната съдебна практика на ВКС приема, че необходимото съдържание на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание по смисъла на чл. 195, ал. 1 КТ са фактическите признаци на нарушението – кога и от кого е извършено то и в какво се изразява. Съгласно задължителните разяснения, дадени с Решение № 676/12.10.2010 г. по гр. д. № 999/2009 г. на ВКС, ІV ГО, постановено по реда на чл. 290 ГПК, задължението по чл. 195, ал. 1 КТ за мотивиране на заповедта за уволнение е въведено с оглед изискването на чл. 189, ал. 2 КТ за еднократност на наказанието, спазване на сроковете по чл. 194 КТ, както и възможността на наказания служител за защита в хода на съдебното производство при обжалване на наложеното наказание. Когато изложените мотиви са достатъчни за удовлетворяване на тези изисквания, заповедта отговаря на изискванията на чл. 195, ал. 1 КТ. В разглеждания случай работодателят е изпълнил задължението си, установено в посочената норма, като е описал кога и при какви обстоятелства е извършено дисциплинарното нарушение от ищцата и в какво се изразява то.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с Решение № 68/03.05.2012 г. по гр. д. № 1808/2010 г. на ВКС, ІV ГО, Решение № 94/30.05.2013 г. по гр. д. № 646/2012 на ВКС, ІV ГО и др., постановени по реда на чл. 290 ГПК, при трудов спор за законността на наложеното дисциплинарно наказание в доказателствена тежест на работодателя е да установи, че е упражнил законно извънсъдебно субективното си право да ангажира дисциплинарната отговорност на служителя. С оглед на това той следва да докаже в хода на съдебното производство, че служителят е извършил нарушението на трудовата дисциплина, за което е наказан. За установяване на дисциплинарното нарушение са допустими всички доказателствени средства.
В конкретния случай вмененото на Н. нарушение на трудовата дисциплина е свързано с неявяваване на работа без уважителни причини в два последователни работни дни – 7. и 8.05.2014 г., въпреки че е била длъжна да се яви, за да изпълни трудовите си задължения съгласно заповед № 047-Z-2838/24.04.2014 г., с която на основание чл. 120 КТ поради производствена необходимост й било възложено временно – за срок от 45 календарни дни, да извършва работа като „служител информация, фронт офис” в „Пропуски и информация” – Дирекция „Наземно обслужване и авиационна сигурност”. Ето защо във връзка с иска с правна квалификация чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ следва да бъде преценена законосъобразността на посочената заповед в контекста на изложените от ищцата в исковата молба и поддържани с въззивната жалба доводи за нейната незаконосъобразност.
В случая обективното състояние на производствена необходимост, чието наличие подлежи на преценка от съда в рамките на настоящото производство и доказването на което е в тежест на ответника, се установява от показанията на свид. Н.. Въззивният съд, преценявайки възможната заинтересованост на този свидетел от изхода на делото предвид наличието на трудово правоотношение между него и ответното дружество към момента на разпита му пред районния съд, намира, че това обстоятелство не е от естество да дискредитира достоверността на показанията му, доколкото в тях не се наблюдава стремеж за обслужване на тезата на която и да е от страните по делото, а те са последователни, логични и обективни. Следва да бъде съобразено, че в качеството си на зам. – директор на дирекция „Наземно обслужване и авиационна сигурност“, в рамките на която се намира временно възложената на Н. със заповедта по чл. 120, ал. 1 КТ длъжност, именно той е лицето, което е логично да има пълни и непосредствени впечатления относно дейността на посочената дирекция, заетостта на длъжностите в нея, обема работа, наличието на необходимост от временно заемане на определена незаета длъжност и причините за тази необходимост.
Що се отнася до възражението на жалбоподателката, че състоянието на производствена необходимост не следвало да се доказва със свидетелски показания, а със съдебно-икономическа експертиза, следва да се посочи, че такова изискване законът не поставя, нито пък е налице забрана в чл. 164 ГПК за установяване на въпросното обстоятелство със свидетелски показания.
Показанията на свид. Н. за увеличен обем на работата в ръководеното от него звено, респ. изводът за наличието на производствена необходимост, се потвърждават и от обстоятелството, че на 24.04.2014 г. били издадени заповеди на основание чл. 120, ал. 1 КТ и по отношение на други стюардеси – Г.В.Г., М. П.К., М.М.И., които временно да изпълняват длъжности в същата дирекция, което според този съдебен състав е указание за увеличен обем работа в дирекцията, налагаща пренасочване на допълнителен човешки ресурс към нея.
При наличие на производствена необходимост въпрос на целесъобразност от страна на работодателя, която не подлежи на контрол от съда, е дали да се възползва от възможността по чл. 120, ал. 1 КТ, като съгласието на съответния служител не е необходимо.
Във връзка с наведените с исковата молба и поддържани с въззивната жалба доводи, че в авиокомпанията имало много служители на наземна работа и с длъжности, близки до тази, за която се отнасяла производствената необходимост, следва да се посочи, че въпрос на работодателска преценка е точно на кой свой служител да възложи временно изпълнението на длъжността, по отношение на която е налице производствената необходимост, стига тази длъжност да не влиза в разрез с квалификацията и здравословното му състояние. В случая обаче ищцата не излага конкретни доводи за несъответствие на промяната с квалификацията и здравословното й състояние.
Предвид изложеното дотук се налага изводът, че заповедта по чл. 120, ал. 1 КТ по отношение на Н. е законосъобразна, респ. тя е била задължена да я изпълни.
По делото не се спори между страните, че жалбоподателката не се е явила на работа в изпълнение на заповедта по чл. 120, ал. 1 КТ, включително на 07. и 08.05.2014 г. Обстоятелството, че тя на 07.05.2014 г. е уведомила работодателя, че смята въпросната заповед за незаконосъобразна, не я е освободило от задължението й да я изпълнява.
Неявяването на работа от страна на ищцата в работни дни, през които е била задължена по силата на законосъобразна заповед, издадена на основание чл. 120, ал. 1 КТ, да изпълнява временно друга длъжност поради производствена необходимост, съставлява дисциплинарно нарушение по смисъла на чл. 187, т. 1 КТ, за каквото може да се наложи и наказание „дисциплинарно уволнение“ с оглед тежестта му, обстоятелствата, при които е извършено, и поведението на работника /чл. 190, ал. 1, т. 2 и ал. 2 КТ/.
С оглед всичко гореизложено налага се изводът, че ответникът е изпълнил доказателствената си тежест да проведе пълно и главно доказване на посоченото в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание нарушение на трудовата дисциплина.
Нарушението е тежко с оглед обстоятелството, че временното възлагане на Н. да изпълнява съответната длъжност е продиктувано от наличието на обективно състояние на производствена необходимост, но тя е демонстрирала категорично нежелание да се съобрази с акта на работодателя, като нарушението е умишлено. Горното налага извод за съответствие между нарушението и наложеното дисциплинарно наказание.
Що се отнася до доводите на Н. в исковата молба, поддържани и с въззивната жалба, че заповедта по чл. 120, ал. 1 КТ и процесното уволнение са резултат от дискриминационно отношение към нея по признаците „възраст” и „семейно положение” и от нежеланието й да приеме други длъжности или да напусне, следва да се посочи, че доказателства в тази насока не се съдържат по делото. Вместо това се установява, че заповедта по чл. 120, ал. 1 КТ е издадена по повод обективно съществуващо състояние на производствена необходимост в съответното звено на ответното дружество, а дисциплинарното наказание „уволнение” е наложено на ищцата, както повелява законът, именно поради извършеното от нея дисциплинарно нарушение.
Предвид всичко гореизложено искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ се явява
неоснователен, а с оглед на това – неоснователни са и акцесорните искови
претенции по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 вр. чл.
225, ал. 1 КТ – за възстановяване на ищцата на заеманата до уволнението
длъжност и за заплащане на обезщетение за оставане без работа поради
незаконното уволнение за период от 6 месеца, считано от 11.07.2014 г., ведно
със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното плащане.
По иска с правна квалификация чл.
55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД:
С оглед неоснователността на иска за
признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна, не е налице една от
предпоставките за възникването на правото на връщане на заплатената като обезщетение
по чл. 221, ал. 2 КТ сума в размер на 642 лв. – отпадане на основанието за
нейното заплащане, поради което неоснователен се явява и искът по чл. 55, ал.
1, пр. 3 ЗЗД за заплащане на посочената сума, ведно със законната лихва,
считано от датата на исковата молба до окончателното плащане.
По иска с правна квалификация чл. 213, ал. 2 КТ:
Съгласно чл. 213, ал. 2 КТ служителят
има право на обезщетение при последващо неправомерно недопускане до работата,
за изпълнението на която е сключен трудов договор.
В случая е налице незаконно недопускане на ищцата до работа, изразило се във фактическо лишаване от възможността тя да престира своя труд. В тази връзка въззивният съд намира за основателни доводите в жалбата, че задължение на работодателя е да организира опреснителното обучение и обучението за добавяне на тип самолет и свързаните с тях летателни проверки, за да може ищцата фактически да изпълнява задълженията си като стюардеса след приключване на отпуските за бременност, раждане и отглеждане на дете или в който и да е последващ момент. За да достигне до този извод, този съдебен състав съобрази, на първо място, разпоредбата на чл. 228а КТ, съгласно която работодателят е длъжен да осигурява условия за поддържане и повишаване професионалната квалификация на работниците и служителите за ефективно изпълнение на техните задължения по трудовото правоотношение в съответствие с изискванията на изпълняваната работа и бъдещото им професионално развитие, като при продължително отсъствие на работника или служителя от работа работодателят е длъжен да му осигури условия за запознаване с новостите в работата, настъпили през времето на неговото отсъствие, и за постигане на необходимото квалификационно равнище за ефективно изпълнение на трудовите му задължения. На следващо място, в унисон с цитираната законова разпоредба са и текстовете от представената по делото извадка от Ръководство Кабинен състав, от които също следва извод, че задължение на авиокомпанията е да осигури провеждането на съответните обучения и летателни проверки за своите служители с прекъсната летателна дейност повече от 6 месеца, както и за добавяне на тип самолет. Не следва да бъдат пренебрегнати в тази насока и показанията на свидетелите К. и Р. в кредитираните от настоящата инстанция части, от които се установява, че в действителност именно „Б.Ер” АД е било ангажирано с изготвянето на индивидуални програми за обучение на служителите, тяхното одобряване от ГД „ГВА”, организирането на съответните курсове, тяхното заплащане и уведомяване на служителите за включването им в курс.
В случая от доказателствата по делото не може да се направи извод, че
ответното дружество е изпълнило задължението си за осигуряване на условия за
поддържане и повишаване професионалната квалификация на Н. по начин, че тя да
може фактически да пристъпи към изпълнение на трудовите си функции и задължения
като стюардеса след връщането от отпуск по майчинство и в който и да е
последващ това момент. От предоставената информация от „ИВТ” ЕООД се изяснява,
че през периода от първото заявление на ищцата за включване в курс до
прекратяване на трудовото й правоотношение с „Б.Ер” АД са проведени курсове с
участието на служители на ответното дружество, но тя не е била включена в тях.
Независимо от неизпълнението на задължението на работодателя по чл. 228а КТ, в резултат на което не е била преодоляна пречката за фактическо полагане от Н. на труд като стюардеса, за уважаването на иска по чл. 213, ал. 2 КТ следва ищцата да е положила необходимите и достатъчни усилия за престиране на труда си – да се е явявала на работа, полагайки усилия да положи труд. Такива усилия са били положени многократно в периода 03.05.2013 г. – 27.05.2013 г. Видно е от заключението на съдебно-счетоводната експертиза обаче, че за този период тя е била водена от работодателя на работа и й е изплатено дължимото трудово възнаграждение. Доказано е еднократното усилие на жалбоподателката за полагане на труд след приключването на платения й отпуск, доколкото се е явила на работа на първия работен ден след това – 03.09.2013 г., но липсват каквито и да е доказателсва впоследствие да са полагани такива усилия. Освен това за периода 03.09.2013 г. – 31.01.2014 г. се изяснява от заключението на съдебно-счетоводната експертиза, че й е заплащано дължимото възнаграждение, едва след което плащанията са преустановени.
Ето защо искът по чл. 213, ал. 2 КТ е изцяло неоснователен, доколкото за част от процесния период на Н. в действителност е било изплащано дължимото трудово възнаграждение, а за останалата част от периода тя не е положила дори минимални усилия да престира труда си, като се яви при работодателя.
По иска с правна квалификация чл. 71,
ал. 1, т. 1 ЗЗДискр:
Съгласно чл. 13, ал. 3 ЗЗДискр, когато
майката, която ползва отпуск за бременност и раждане или за отглеждане на дете,
или лицето, което ползва отпуск по чл. 163, ал. 8 КТ или за отглеждане на
дете, се върне на работа поради изтичане на отпуска или поради прекъсване на
ползването му, има право да заеме същата длъжност или друга, равностойна на нея,
което в случая неминуемо предполага провеждане на опреснителна подготовка и
летателна проверка за възстановяване на летателната правоспособност на ищцата.
Съгласно чл. 15, ал. 2 ЗЗДискр след завръщане от отпуск за бременност и раждане и/или
за отглеждане на дете при наличие на въведена технологична промяна на лицето по
чл. 13, ал. 3 се осигурява обучение за придобиване на съответна на промените
професионална квалификация. В случая въведената технологична промяна се е
изразила във въвеждането в експлоатация на нов тип самолет Е-190.
Съгласно чл. 9 ЗЗДискр в производство за защита от дискриминация, след като страната, която твърди, че е дискриминирана, представи факти, въз основа на които може да се направи предположение, че е налице дискриминация, ответната страна трябва да докаже, че принципът на равно третиране не е нарушен.
В случая, макар и работодателят да не е
осигурил необходимите условия за провеждане на опреснително обучение на Н.,
така че да може тя фактически да изпълнява трудовите функции на стюардеса,
както и да не й е осигурил обучение за придобиване на съответна квалификация за
работа на нововъведения тип самолети Е-190, само поради факта на това неизпълнение
на задълженията му не може да се презюмира наличието на дискриминация, а е следвало
ищцата да представи конкретни факти, въз основа на които да може да се направи
предположение, че е налице дискриминация по отношение на нея, каквато
доказателствена тежест й е била разпределена с доклада по делото. В случая
обаче тя не е провела успешно доказване на такива факти, въз основа на които да
може да се направи предположение за наличие на дискриминация спрямо нея по
твърдяните признаци „семейно положение” и „възраст”. Противно на доводите на
жалбоподателката, такива изводи не могат да се направят от показанията на
свидетелкитеК.и Р., тъй като в тях се съобщава информация за дискриминационно
отношение от ответното дружество към тях самите, но не се излагат дори и
минимални данни за такова отношение към Н.. Показанията на свид. К. в частта, в
която посочва, че на по-възрастни служители и такива, които се връщат от
майчинство, било предлагано да напуснат срещу обезщетение, също не съдържа дори
минимални данни за проявено към ищцата дискриминационно отношение по признаците
„семейно положение“ и „възраст“. Поради липса на представени факти от ищцата
съгласно изискването на чл. 9 ЗЗДискр не може да се направи предположение за
наличие на дискриминация и при възлагането на ищцата на основание чл. 120, ал.
1 КТ да изпълнява временно друга длъжност, още повече че по изложените по-горе
съображения въззивният съд прие за доказано наличието на обективно състояние – производствена
необходимост, обусловило въпросната заповед. Отново поради неизпълнение от
жалбоподателката на разпределената й доказателствена тежест по този иск не може
да се приеме за обосновано наличието на дискриминация и при налагането на Н. на
дисциплинарно наказание „уволнение”, особено като се има предвид, че по делото
е доказано извършването от нея на дисциплинарното нарушение, за което
наказанието е наложено, както и съответствието между наказанието и нарушението.
Поради неизпълнение от ищцата на
доказателствената й тежест по този иск безпредметно е изследването на въпроса
дали е било налице нарушение на принципа на равно третиране по отношение на
жалбоподателката по признаците „възраст“ и „семейно положение“ – като лице на
възраст около 30 години през процесния период и имащо качеството майка, спрямо
други лица, който са по-млади и не са родители. Ето защо ненужно е да се
извършва съпоставка на данните в представените от работодателя списъци на
стюардния състав през различните години с данните в списъците на лицата, които
са били включени в проведените в „ИВТ“ ЕООД квалификационни курсове през
процесния период, с цел установяване дали „Б.Ер“ АД от даден момент нататък е
започнало да третира неравно лицата, числящи се към определена възрастова и с
определено семейно положение група, спрямо лицата от друга възрастова категория
и с друг семеен статус.
В обобщение – няма доказателства за това, че причините за невключването на ищцата в опреснителен курс за възстановяване на летателните й права, за издаването на заповедта по чл. 120, ал. 1 КТ по отношение на нея и за уволнението й са свързани с каквато и да е форма на дискриминация по чл. 4 ЗЗДискр. Ето защо искът по чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр се явява неоснователен.
Поради съвпадането на крайните изводи
на двете съдебни инстанции по отношение на предявените допустими искове решението
на СРС в допустимите му части следва да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно.
При този изход на спора не възниква
основание за преразпределяне на отговорността за сторените в
първоинстанционното производство разноски. Само за пълнота на изложението във
връзка с довода във въззивната жалба, че на ответника не се дължали разноски,
тъй като той не представил списък, следва да се посочи, че с разпоредбата на
чл. 80, изр. 2 ГПК значението на непредставянето на списък на разноски е
ограничено единствено до недопустимост на евентуално искане за изменение на
решението в частта за разноските, респ. липсата на такъв списък не е пречка за
присъждане на разноските на съответната страна.
Предвид изхода на спора право на разноски за въззивното производство възниква принципно за въззиваемата страна, но доколкото тя не предявява такава претенция, не се дължи служебно произнасяне.
Така мотивиран, Софийски градски съд,
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА частично решение № 3530/09.01.2017 г., постановено по гр. д. № 48439/2014 г. на СРС, ГО, 53 състав – в частта, с която е отхвърлен предявеният от М.М.Н., ЕГН **********, с адрес: ***, срещу „Б.Е.” АД, ЕИК*******, със седалище и адрес на управление:***, Аерогара София, бул. „Б., иск за отмяна на заповед № 047-Z-2838/24.04.2014 г., с която на основание чл. 120 КТ поради производствена необходимост на М.М.Н. е възложено за 45 дни да изпълнява работа като „служител информация, фронт офис”.
ПРЕКРАТЯВА частично производството – в частта по иска на М.М.Н., ЕГН **********, с адрес: ***, срещу „Б.Ер” АД, ЕИК*******, със седалище и адрес на управление:***, Аерогара София, бул. „Б., за отмяна на заповед № 047-Z-2838/24.04.2014 г., с която на основание чл. 120 КТ поради производствена необходимост на М.М.Н. е възложено за 45 дни да изпълнява работа като „служител информация, фронт офис”.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3530/09.01.2017 г., постановено по гр. д. № 48439/2014 г. на СРС, ГО, 53 състав, в останалата част, с която са отхвърлени исковете на М.М.Н., ЕГН **********, с адрес: ***, срещу „Б.Е.” АД, ЕИК*******, със седалище и адрес на управление:***, Аерогара София, бул. „Б., както следва: с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ – за признаване на извършеното със заповед № 047-Z-4666/11.07.2014 г. на изпълнителните директори и прокуриста на „Б.Е.” АД дисциплинарно уволнение за незаконно, за възстановяването й на заеманата преди уволнението длъжност „стюардеса” в Дирекция „Вътрешно полетно обслужване – Кабинен състав” и за заплащане на обезщетение в размер на 3 937.60 лв. за периода от 6 месеца, считано от 11.07.2014 г., за оставането на ищеца без работа вследствие уволнението, ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба – 05.09.2014 г., до окончателното изплащане; с правно основание чл. 213, ал. 2 КТ – за осъждане на „Б.Ер” АД да заплати на М.М.Н. сумата от 7 113.30 лв., представляваща обезщетение за незаконно недопускане до работа за периодите 03.05.2013 г. – 27.05.2013 г. вкл. и 03.09.2013 г. – 11.07.2014 г. вкл.; с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр – да бъде признато за установено, че М.М.Н. е дискриминирана от „Б.Е.” АД по признак „семейно положение” и „възраст”; с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД вр. чл. 221, ал. 1 КТ – за осъждане на „Б.Ер” АД да заплати на М.М.Н. сумата от 642 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба – 05.09.2014 г., до окончателното изплащане.
Решението
подлежи на обжалване пред ВКС при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен
срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.