РЕШЕНИЕ
№
………..
гр. София, 07.05.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 20-ти състав, в публично заседание на десети февруари две хиляди
и двадесета година, в състав:
СЪДИЯ: АЛБЕНА БОТЕВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа гр. дело № 10481/2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 365 и сл. ГПК.
Образувано
е по искова молба с вх. № 109924/24.08.2016 г., предявена от „П.И.Б.”
АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:***, против Б.С.Б., с ЕГН: **********, с адрес: ***, И.Н.Б., с ЕГН: **********, с
адрес: ***, и „М.И.” ООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***.
Ищецът „П.И.Б.” АД твърди, че е универсален
правоприемник на „Ю.“ ЕАД (с предишно наименование ТБ „МКБ Ю.“ АД).
На 07.08.2008 г., „Ю.“ ЕАД сключило с Б.С.Б., като
кредитополучател, И.Н.Б., като солидарен длъжник, и „М.И.” ООД (с предишно
наименование „Застрахователен брокер М.И.” ООД), като солидарен длъжник, Договор № 328-245/07.08.2008 г. за
предоставяне на Юнионкредит „Улеснение“ (ипотечен банков кредит за текущи
нужди), по силата на който банката предоставила на кредитополучателя банков
кредит в размер на 120 000 лева, който бил усвоен от кредитополучателя на
21.08.2008 г.
За обезпечаване на задълженията по договора за
кредит била учредена договорна ипотека върху следните недвижими имоти:
апартамент № 20, находящ се в гр. София, ж.к. „***********, и офис на две нива,
находящ се в гр. София, ж.к. „***********, на партерния и сутеренен етаж.
Ищецът твърди, че погасяване на кредита следвало да
се извърши на 300 равни месечни анюитетни вноски, съгласно Погасителен план,
неразделна част от договора. Крайният срок за погасяване на кредита бил не
по-късно от 07.09.2033 г. За
предоставения кредит, следвало да се заплаща лихва. Съгласно Раздел ІІІ, т.
6.1. от Договора за кредит, за първата година от срока на кредита, главницата
се олихвявала с фиксиран годишен лихвен процент в размер на 9.85 %, а съгласно
т. 6.1.1 от Договора, след изтичане на срока по т. 6.1. от Договора, непогасената
част от главницата се олихвявала с плаващ лихвен процент, определен в размер на
действащия тримесечния SOFIBOR плюс фиксирана надбавка в размер на 2.90 пункта,
но не по-малко от 9.85 %. Действащия към датата на сключване на Договора
тримесечен SOFIBOR бил в размер на 7.031.
Съгласно Раздел III, т. 6.2 от Договора за кредит,
при нарушаване на сроковете за погасяване на главницата по кредита, върху просрочената част от главницата за
времето на просрочието и/или при предсрочна изискуемост на кредита, Банката
събира наказателна лихва, включваща договорената лихва по т.6.1 (респ. т.
6.1.1) и наказателна надбавка от 10 пункта, която се начислява на годишна
база. Съгласно чл. 7 от Договора,
банката събира комисионни за управление на кредита.
С Анекс № 1/17.03.2011 г. и с Анекс № 2/28.11.2012
г., страните изменили и допълнили Договора за кредит, като предвидили гратисен
период за непогасената просрочена и редовна главница, променили размера на
договорената лихва и приели нови погасителни планове.
Ищецът заявява, че кредитът е бил погасяван
частично до 20.08.2014 г., като считано от 20.08.2014 г., не бил погасяван
пълният размер на погасителните вноски.
С оглед на това, ищецът упражнил правото си да обяви кредита в предсрочно
изискуем, като с нотариални покани, ответниците били поканени, в 7-дневен срок
от получаване на поканата, да погасят всички свои просрочени задължения,
произтичащи от процесния договор. Нотариалните покани били връчени на
ответниците на 15.04.2015 г., но задълженията не били погасени, поради което
кредитът бил превърнат в предсрочно изискуем, считано от 04.06.2015 г.
Ищецът
твърди, че ответниците му дължат солидарно:
-
сумата от 114 739.64 лева - главница
по Договор № 328-245/07.08.2008 г. за предоставяне на Юнионкредит „Улеснение“,
изменен с Анекс № 1/17.03.2011 г. и с Анекс № 2/28.11.2012 г.,
-
сумата от 7 712.28 лева - възнаградителна лихва, за периода от 20.10.2014 г.
до 03.06.2015 г. включително,
-
сумата от 969.18 лева - наказателна лихва, за периода от 20.08.2014 г. до
16.06.2015г. включително;
-
сумата от 288.00 лева - разноски, свързани с връчване на нотариални покани.
За посочените суми, на 17.06.2015 г., „П.И.Б.” АД подало заявление за
издаване на Заповед за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК и било образувано
ч.гр.д. № 34080/2015 г. по описа на СРС, 45 състав, по което била издадена
заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, като в срока по чл. 414 ГПК ответниците предявили възражения.
Предвид изложеното, ищецът моли да бъде постановено решение, с което да
бъде установено, че ответниците му дължат солидарно посочените суми, ведно със
законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение – 17.06.2016 г. до окончателното плащане. Ищецът претендира и
направените по делото и в заповедното производство разноски и юрисконсултско
възнаграждение.
В срока по чл. 367 ГПК, ответниците са депозирали отговор на исковата
молба. Ответниците не оспорват сключването на Договор № 328-245/07.08.2008 г.
за предоставяне на Юнионкредит „Улеснение“ (ипотечен банков кредит за текущи
нужди), с посоченото в исковата молба съдържание, изменен с описаните от ищеца
анекси, че сумата по кредита е била усвоена, както и че на 15.04.2015 г. са
получили уведомленията, представени ведно с исковата молба.
Ответниците оспорват исковете с възражението, че са неоснователни, като
твърдят, че не дължат претендираните по делото суми. Ответниците твърдят, че не
са изпадали в забава при заплащане на месечните анюитетни вноски, поради което
и ищецът е нямал основание да обяви кредита за предсрочно изискуем. Считат, че
клаузите, въз основа на които банката е обявила кредита за предсрочно изискуем
са неравноправни, и следователно нищожни, а именно клаузите на чл. 6.1.1 и чл.
6.2. от договора, чл. 3.2 от анекс № 1,
чл. 3.2 от анекс № 2, чл. 15 от договора,
както и идентичните чл. 8 от Анекс № 1 и чл. 9 от Анекс № 2. Чрез посочените клаузи, банката си запазвала
възможността да обяви кредита за предсрочно изискуем при непредвидени основания
и сама преценявала, както причината, така и основателността на тази
причина. Банката увеличава едностранно
месечната анюитетна вноска без да уведомява кредитополучателите, като в същото
време си запазвала възможността да обяви кредита за предсрочно изискуем винаги,
когато е налице непогасена каквато и да е част от главницата или лихвата. По
този начин едната страна по правоотношение се явявала в неравнопоставена
позиция и се озовавала под натиска на по-силно икономическата страна.
Ответниците твърдят, че след подписване на процесния договор за кредит,
банката е увеличила месечната анюитетна вноска. Поради неравноправността на
клаузата обаче, банката не намалила вноската, когато индексите паднаха.
Ответниците считат, че се касае за неравноправни
клаузи от потребителския договор, които не са индивидуално договорени с тях.
Ответниците твърдят, че са били принудени да подпишат двата анекса, с
които се е увеличил размера на фиксираната надбавка към приложимия лихвен
индекс, като по този начин банката си е
гарантирала размера на печалбата. Сочат, че доколкото и двата анекса са били
подписани под натиска на банката, неспазването от нейна страна на договора за
кредит и наличието на неравноправни, съответно нищожни клаузи в същия, и двата
анекса - от 17.03.2011 г. и от 28.11.2012 г. били изцяло нищожни.
Ответниците твърдят, че банката е изчислявала грешно дължимата от тях
лихва и в действителност са плащали много над дължимото. Ответниците не били
уведомявани за промяна на лихвения процент и погасителния план, каквото
задължение имала банката. Не били подписвали и не били получавали нов
погасителен план от банката. Били в неизвестност относно размера на сумата,
която всеки месец банката щяла да им поиска.
Ответниците сочат, че анексите били сключени, тъй като банката не е
актуализирала коректно месечните вноски съобразно намаляващите нива на индекса
тримесечен Софибор, а напротив - увеличавала ги е. Тъй като същите били
сключени на основание нищожни клаузи в договора за кредит, считат анексите за изцяло нищожни. От друга страна,
чрез анексите се е капитализирала лихва към главницата, което по същество е
анатоцизъм. Анексите не били индивидуално
договорени с ответниците, които били принудени да подпишат бланки, които
изобщо не подлежали на договаряне. С анексите, банката капитализирала
просрочени лихви, т. нар. „отложени лихви”, обстоятелство, което било забранено
с Наредба № 9 от 19 декември 2002 год. за оценка и класификация на рисковите
експозиции на банките и за формиране на провизии за загуби от обезценка.
Ответниците оспорват изискуемостта на вземанията по процесния договор и
излагат съображения, че не дължат изпълнение на претендираните суми. Считат, че
банката не е имала основание да обяви кредита за предсрочно изискуем, тъй като
не е настъпил фактическият състав за това. Твърдят, че не са изпадали в забава
при заплащане на месечните анюитетни вноски, като банката не е изчислявала и не
актуализирала коректно размера на вноските, предвид обвързаността на дължимата
лихва е понижаващите се нива на индекса Софибор във всичките му срочности.
Ответниците признават, че реално усвоената и дължима от тях главница по
кредита е 120000 лева, но твърдят, че през целия период от сключване на
договора до обявяването му за предсрочно изискуем, са заплащали стриктно и
точно посочените в погасителните планове към договора и анексите месечни
анюитетни вноски. Претендираната главница била формирана вследствие
едностранната, неправомерната и неоснователна промяна на годишната лихва по
кредита от страна на същата, поради което и ответниците твърдят, че не дължат
претендираната от ищеца сума в размер на 114739.64 лева за просрочена главница.
Относно претенцията на ищеца за просрочена договорна лихва за периода от
20.10.2014 г. до 03.06.2014 г., в размер
на 7712.28 лева, излагат съображения, че е неоснователна, тъй като банката
неправилно е изчислявала дължимата договорна лихва. Съгласно чл. 6.1.1. от
договора и аналогичните на него чл. 3.1. от Анекс № 1 и чл. 3.2. от Анекс № 2,
лихвата е следвало да се формира на база действащия тримесечен Софибор плюс
фиксирана надбавка, а стойността на тримесечния Софибор драстично е намаляла. Отделно от това, в случая
кредитът бил обявен за предсрочно изискуем, считано от 04.06.2015 г. С
обявяването на предсрочна изискуемост на договора за кредит, същият се
прекратявал, поради
което след този момент не се дължала договорна лихва.
Ответниците оспорват е претенцията за заплащане на наказателни лихви,
тъй като считат, че не са изпадали в просрочие.
Сочат, че ако банката е спазвала договора и е прилагала уговорения лихвен процент, не би се стигнало до
начисляване на наказателни лихви. Освен това, ответниците сочат, че е
незаконосъобразно начисляването на наказателна лихва не върху просрочените вноски,
а върху целия дълг. Считат, че клаузата
на чл. 6.2 от процесния договор е нищожна, като неравноправна, тъй като
позволява именно това - да се начислява наказателна надбавка над договорената
лихва не върху просрочена вноска, а върху целия кредит. Освен това, след
обявяване на кредита за предсрочно изискуем ( на 04.06.2015 г.) договорът се
прекратявал, поради което и след тази дата не се дължала договорна лихва,
каквато безспорно е наказателната лихва, претендирана от ищеца. Претенцията за
288 лева – разноски за връчване на нотариална покана, ответниците считат за
недопустима, евентуално за неоснователна. Ответниците молят, исковете да бъдат
отхвърлени. Претендират направените по делото разноски.
С допълнителната искова молба, ищецът поддържа исковете и оспорва
възраженията на ответниците. Твърди, че
посочените от оспорваните от ответниците клаузи не са неравноправни, като
същите били и индивидуално договорени. Оспорва възраженията на ответниците, че
не е начислявал коректно размера на лихвата по договора, както и оспорва
твърденията, че е капитализирал лихви при сключването на анексите към договора.
В допълнителния отговор на исковата молба, ответниците оспорва твърденията
на ищеца и поддържат възраженията си.
Съдът приема следното от фактическа страна:
Не
се спори по делото, че на 07.08.2008 г.,
между ТБ „МКБ Ю.“
ЕАД, от една страна, и Б.С.Б., като кредитополучател, И.Н.Б., като солидарен
длъжник, и „М.И.” ООД (с предишно наименование „Застрахователен брокер М.И.”
ООД), като солидарен длъжник, е бил сключен
Договор № 328-245/07.08.2008 г. за предоставяне на Юнионкредит
„Улеснение“ (ипотечен банков кредит за текущи нужди). Този факт е
отделен за безспорен и ненуждаещ се от доказване в отношенията между страните
по делото (с определението от 27.11.2018 г.), а и се установява от представения
по делото договор (л. 11 и сл.).
Не се спори по делото, че ищецът е универсален
правоприемник на ТБ „МКБ Ю.“ АД (с променено наименование на „Ю.“ ЕАД).
Страните не спорят също, че Б.С.Б. и И.Н.Б. са
притежавали по 50 % от капитала на „М.И.” ООД, както и че двамата са били
негови управители (заедно и поотделно). Това се установява от справка от
Търговския регистър (каквато и е приложена на л. 53 от делото на СРС).
Видно от Договор № 328-245/07.08.2008 г., банката е
предоставила на кредитополучателя ипотечен кредит в размер на 120 000 лева
(раздел І, чл. 1 от договора) за задоволяване на текущи нужди (раздел І, чл. 2).
В
чл. 3 от договора страните са уговорили, че разрешеният кредит се усвоява
по сметка на кредитополучателя.
Не се спори по делото, че сумата по кредита е била
усвоена – този факт е отделен като безспорен (с определението
от 27.11.2018 г.),
а и се установява от заключението по ССчЕ.
С
договора от 07.08.2008 г., кредитополучателят
е поел насрещно задължение да върне ползвания кредит, заедно с дължимите лихви
в сроковете и при условията на договора.
В
чл. 1, изр. ІІ от договора е предвидено, че „Кредитът се предоставя на
кредитополучателите“ при условията на солидарна отговорност. Съдът, след като
съобрази, че кредитополучателят е само един - Б.С.Б. и тълкувайки волята на страните по реда на
чл. 20 ЗЗД, приема, че по силата на чл. 1, изр. ІІ ответниците
отговарят солидарно за връщането на кредита и за другите задължения по договора.
Чл.
11 (раздел V) от договора предвижда, че кредитът се погасява на 300 равни
месечни анюитетни вноски, дължими се ежемесечно, съгласно Погасителен план –
Приложение № 1 към договора. Крайният срок за погасяване (издължаване) на
кредита, е 300 месеца след датата на усвояване на кредита, но не по-късно от
07.09.2033 г.
Погасителният
план е приложен по делото (л. 24) и предвиденият в същия размер на месечните
вноски е 1072.43 (лева).
Изпълнението
на задълженията на кредитополучателя по договора от 07.08.2008 г. е било
обезпечено с договорна ипотека върху недвижими имоти (подробно описаните
апартамент № 20 и офис), която не се спори, че е била учредена в предвидената
от закона форма.
Съгласно Раздел ІІІ, т. 6.1. от Договора за кредит,
за първата година от срока на кредита, главницата се олихвявала с фиксиран
годишен лихвен процент в размер на 9.85 %, а съгласно т. 6.1.1 от Договора,
след изтичане на срока по т. 6.1. от Договора, непогасената част от главницата
се олихвявала с плаващ лихвен процент, определен в размер на действащия
тримесечния SOFIBOR плюс фиксирана надбавка в размер на 2.90 пункта, но не
по-малко от 9.85 %. Действащия към датата на сключване на Договора тримесечен
SOFIBOR бил в размер на 7.031.
Съгласно Раздел III, т. 6.2 от Договора за кредит,
при нарушаване на сроковете за погасяване на главницата по кредита, върху
просрочената част от главницата за времето на просрочието и/или при предсрочна
изискуемост на кредита, Банката събира наказателна лихва, включваща
договорената лихва по т.6.1 (респ. т. 6.1.1) и наказателна надбавка от 10
пункта, която се начислява на годишна база.
Съгласно чл. 7 от Договора, банката събира комисионни за управление на
кредита.
Съгласно т. 15.1 (раздел VІ), банката има право да
обяви кредита за предсрочно изискуем и да пристъпи към принудително изпълнение,
в случай, че не е погасена в срок, която и да е анюитетна погасителна вноска,
дължими лихви, такси или комисиони, съгласно условията по договора и/или при
неизпълнение в срок на задължението по т.19.9 (да предостави на банката
средства за заплащане на държавните такси по подновяване на вписването на
ипотеката върху имотите, предмет на обезпечението по договора, в срок не
по-късно от един месец преди изтичането на всеки десет годишен срок на
валидност на ипотеката).
След договора от 07.08.2008 г., страните по делото
са подписали два анекса към него.
В Анекс № 1/17.03.2011 г. е посочено, че страните
считат за установено, че към датата на сключването му, задълженията на
кредитополучателя и солидарните длъжници по договора за банков кредит са в
размер общо на 118 817.28 лева (включващо главница, вкл. просрочена, както
и редовна, просрочена и наказателна лихва) – чл. 1.5.
Съгласно чл. 2 от Анекс № 1/17.03.2011 г., страните
са се споразумели, да бъдат изменени и/или допълнени следните „основни кредитни
параметри“ и условия по договора, както следва: банката предоставя на
кредитополучателя гратисен период до 20.02.2012 г.
Съгласно чл. 3.1 и чл. 3.2 от Анекс № 1, за времето
през гратисния период, дългът по кредита ще се олихвява с годишен лихвен
процент в размер на 4.92 %, а след гратисния период – с годишен лихвен процент
в размер на тримесечен SOFIBOR с надбавка от 6.63 пункта или 663 базисни точки
годишно, но не по-малко от 10.54 %
В Анекс № 2/28.11.2012 г. е посочено, че страните
считат за установено, че към датата на сключването му, задълженията на
кредитополучателя и солидарните длъжници по договора за банков кредит са в
размер общо на 116 685.33 лева (включващо главница, вкл. просрочена, както
и редовна, просрочена и наказателна лихва) – чл. 1.5.
Съгласно чл. 2 от Анекс № 1/17.03.2011 г., страните
са се споразумели, да бъдат изменени и/или допълнени следните „основни кредитни
параметри“ и условия по договора, както следва: банката предоставя на
кредитополучателя гратисен период до 19.12.2013 г.
Съгласно чл. 3.1 и чл. 3.2 от Анекс № 2, за времето
през гратисния период, дългът по кредита ще се олихвява с годишен лихвен
процент в размер на 5.27 %, а след гратисния период – с годишен лихвен процент
в размер на тримесечен SOFIBOR с надбавка от 7.39 пункта или 739 базисни точки
годишно, но не по-малко от 11.30 %
На
14.04.2015 г., банката е изпратила до ответниците нотариални покани (л. 45 и
сл.), в които е посочила, че поради неизпълнение на задълженията по договора
към 30.03.2015 г., дългът към банката е в общ размер на 120 136.97 лева,
поканила е ответниците в 7-дневен срок от получаване на поканата, доброволно да
погасят всички просрочени задължения по договора и е заявила, че в противен
случай, след изтичане на срока, ще счита кредита за изцяло и предсрочно
изискуем и ще бъдат предприети действия за принудително изпълнение на
задълженията.
На 15.04.2015 г., нотариалните покани са били връчени на ответниците.
За този факт страните не спорят (същият е отделен, като безспорен, с
определението от 27.11.2018 г.), а и се установява от представените разписки за
връчване (и от извършеното от нотариуса
удостоверяване).
По
делото е прието заключението по съдебно – счетоводната експертиза, което не е
оспорено от страните и което съдът кредитира като обективно и компетентно.
Видно от ССчЕ, в случай,
че годишният лихвен процент се изчислява като сбор от 3-месечния Софибор +
надбавка от 2,09% (съгласно чл.6.1.1. на договора), без отчитане промените по
договора с двата анекса и без прилагане на минимален лихвен процент,
възнаградителната лихва, за периода от 21.08.2008 г. до 03.06.2015 г., би била
в размер на 48 270,35 лв. (колона 10 на приложение 2 към ССчЕ).
Същевременно, за същия период, ищецът е начислил възнаградителна лихва в общ
размер на 58 552,89 лв. Получената
разлика е в размер на 10 282,54 лв. платени повече за възнаградителна
лихва (отговор на задача 6 от ССчЕ).
Видно
от отговора на задача 4 от ССчЕ и Приложение № 2 към ССчЕ, в случай, че се е
прилагал първоначално уговорения ГЛП (сбор от 3-месечния Софибор + надбавка от 2,09%),
без отчитане промените по договора с двата анекса и без прилагане на минимален
лихвен процент, всички месечни вноски, към 14.04.2015 г. биха били погасени.
Видно
от отговора на задача 12, за периода
след датата на обявяване на предсрочна изискуемост - 05.06.2015 г. до датата на
исковата молба, не са постъпвали доброволни плащания за погасяване на
задължения по процесния кредит.Вещото лице е констатирало, че по делото не са
приложени доказателства, а именно – платежни документи удостоверяващи такива
плащания.
При
така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени установителни искове по чл.
422 ГПК, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД – за
главниците, иск по чл. 422 ГПК, вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ – за възнаградителната
лихва по договор за банков кредит, и иск по чл. 422 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД – за
мораторната лихва.
Съгласно чл. 430 ТЗ, с договора за банков кредит банката се задължава да
отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и
срок, а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я
върне след изтичане на срока. Следователно в тежест на ищеца е да докаже
възникване в полза на ищеца на вземането по главния дълг в резултат на сключен
договор за банков кредит с твърдяното от ищеца съдържание; предоставяне на
паричната сума на кредитополучателя по договора за банков кредит и настъпване
на падежа на задължението за връщане на вноските по кредита (респ. обявяване на
предсрочната му изискуемост).
Установи
се по делото, че на 07.08.2008 г.,
е бил сключен Договор
№ 328-245/07.08.2008 г. за предоставяне на Юнионкредит „Улеснение“ (ипотечен
банков кредит за текущи нужди), по силата на който праводателят на ищеца е
предоставил на кредитополучателя Б.С.Б. кредит в размер на 120 000 лева,
като кредитополучателят е поел задължението да го погаси на 300
месечни анюитетни вноски.
Като съдлъжници, отговарящи солидарно с
кредитополучателя, договорът е бил подписан и от ответниците И.Н.Б. и
„М.И.” ООД (с предишно наименование „Застрахователен брокер М.И.” ООД).
Не
се спори по делото, че банката е изпълнила задължението си и кредитът е бил
усвоен. Това
се установява и от ССчЕ.
На първо място, следва да се прецени какъв е бил размерът на дължимата от ответниците главница, тъй като
ответниците твърдят, че е било налице „капитализиране“ на лихви.
Олихвяването
на изтекли лихви (анатоцизъм) е подчинено на специален правен режим, като
съгласно чл. 10, ал. 3 ЗЗД става съобразно наредбите на Българската народна
банка, т.е. е допустимо само доколкото законът изрично го допуска (чл. 143, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, чл. 294, ал. 2 ТЗ и чл. 507 ТЗ)
и по ред и условия, определени в нормативен акт. Такава наредба досега в
областта на гражданското право няма обнародвана, поради което и е налице
забрана за анатоцизъм. Институтът на капитализация на лихвите
е уреден последователно в няколко наредби на БНБ, действали в периода от
31.05.1993 г. до 11.04.2008 г. и допускащи увеличаването
на неизискуемата главница за сметка на прибавянето към нея на лихви да става
при изрично предвидени условия.
В случая, обаче, капитализаране на лихви изобщо не е било налице
(видно от ССчЕ и изявлението на ВЛ в о.с.з. на 10.20.2020 г.), поради което и
възраженията на ответниците в тази връзка са неоснователни. Прибавянето на
просрочена главница към редовната главница не представлява анатоцизъм и не
е забранено. Също така, олихвяването на просрочено задължение за такси, вкл.
чрез прибавяне на таксата към главница по кредит, върху които се начислява
възнаградителна лихва, не представлява анатоцизъм по см. на чл. 10, ал. 3 ЗЗД (решение
№ 66/29.07.2019 г. по т.д. № 1504/2018 г. по описа на ВКС, ІІ ТО).
Ето защо, при
преценка на дължимата и непогасена главница, не следва да бъдат изключвани
просрочените главници (и такси), присъединени към редовната главница.
На следващо място, ответниците твърдят, че са налице неравноправни клаузи в
процесния договор и анексите към него, тъй като банката е
увеличава едностранно месечната анюитетна вноска без да уведомява
кредитополучателите, като в същото време си е запазила възможността да обяви
кредита за предсрочно изискуем винаги, когато е налице непогасена каквато и да
е част от главницата или лихвата.
В
постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 23/07.07.2016 д. по т. д. №
3686/2014г. на ВКС, ТК, І ТО, решение №
232 от 5.01.2017 г. по т. д. № 2416/2015 г. на ВКС, ТК, II ТО и др., съобразявайки
и задължителната практика на СЕС (решенията по дело С-40/08, дело С-137/08,
дело С-168/05, С-240/98, дело С-243/08, дело С-244/98, дело С-397/11, дело С-415/11, дело С-472/11 дело С-618/10, С-618/10, дело С-243/08, дело С-472/11, дело
С-397/11), е прието, че съдът следи служебно за наличие по делото на фактически
и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност
на клауза/и в потребителски договор и когато ги констатира, съдът е длъжен,
с оглед принципа за състезателност, да уведоми страните, че ще се произнесе по
неравноправния характер на клаузата/те, като им даде възможност да изразят
становище и да ангажират доказателства. Съдът не се произнася по неравноправния
характер на клаузата, ако потребителят, след като е бил уведомен, се
противопостави на това.
В
случая, ответниците изрично са възразили, че клаузите, даващи възможност на
банката едностранно да променя възнаградителната лихва и да обяви вземанията по
кредита за предсрочно изискуеми, са нищожни, тъй като са неравноправни, поради
което и съдът дължи произнасяне по този въпрос.
В
тази връзка, на първо място следва да се изследва кои са приложимите законови
разпоредби към процесния договор за кредит.
Ищците се позовават на правилата на Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори. Веднага следва да се посочи, че същата няма директен
ефект между страните по делото. Съгласно чл. 288 ДФЕС, директивите обвързват
само държавите-членки, и то само относно предвидената в тях цел. Съдът на ЕО
(днес – Съд на ЕС) приема последователно и непротиворечиво в своята практика, че директивите не могат да
произведат действие, освен ако не са възприети („транспонирани“, приложени) в
националното право на държавите-членове, освен по отношение на самите държави
(решения по дела C-41/74 Van Duyn,
C-188/89 Foster v British Gas plc).
Тъй като Директива 93/13/ЕИО е възприета в българското национално право чрез
разпоредбите на ЗЗП, по делото приложимо право се явява националният закон, а
не директивата. Съдът има задължение да се придържа към Директивата единствено
при тълкуването на националния закон, като той следва да се тълкува изцяло във
връзка и с оглед целите на директивата (решения по дела C-106/89 Marleasing и 14/83 Von Colson).
На национално ниво, разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета
относно неравноправните клаузи в потребителските договори са въведени в
законодателството със Закона за защита на
потребителите - ЗЗП (което е изрично посочено в пар. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП), поради което и това е законът регулиращ
обществените отношения, свързани със защитата на основните права на
потребителите.
По
отношение на банковите кредити, отпускани на потребители, в българската правна
система съществува и специален Закон за потребителския кредит, в сила от 01.10.2006г. (отм. ДВ, бр.
18/05.03.2010 г.), който се прилага като закон, уреждащ правоотношението към
датата на възникването му. ЗПКр. – чл.
3, ал. 3, т. 5 и чл. 3, ал. 5, т. 1, изрично изключват договори на стойност над
40 000 лева, какъвто е и процесният договор, както и договорите, които са
обезпечени с ипотека (с изключение на чл. 15) – какъвто е и процесния договор,
поради което разпоредбите на ЗПКр (отм.) са неприложими.
От 01.01.2017 г. е в сила Закона за кредитите за
недвижими имоти на потребители (обн., ДВ, бр. 59/29.07.2016
г., § 4 от който, обаче, предвижда, че
законът не се прилага за
договори за кредит за недвижими имоти, сключени с потребители преди датата на
влизането му в сила, с изключение на чл. 41
(касаещ предсрочно погасяване на задълженията по кредита).
Поради
изложеното, към процесния договор, евентуално ще се прилагат само правилата за
неравноправните клаузи по ЗЗП (чл. 143 и сл.), в сила от 10.06.2006 г. (и
евентуално изрично предвидените
изключения в ЗПК).
За да са
приложими правилата на ЗЗП, на първо място, следва да е налице „потребител“ по смисъла на този закон.
Във връзка с преюдициални запитвания по
приложението чл. 2, б. „б“ от Директива 93/13 е формирана практика на Съда на
Европейския съюз, в която разпоредба е дефинирано понятието „потребител“, като
всяко физическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на
директивата, участва поради интереси, които са извън рамките на неговата
търговска или професионална дейност. При транспониране на директивата в
националното ни законодателство е даденото сходно определение на същото понятие
в пар.13 от ДР на ЗЗП. Според него, потребител е всяко физическо лице, което
придобива стоки и ползва услуги, които не са предназначени за извършване на
търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна
по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или
професионална дейност. Следователно,
за това дали са приложими правилата на ЗЗП следва да се вземе предвид качеството на
кредитополучателя (дали е физическо или юридическо лице–търговско
дружество/, и целевото предназначение на
кредита (дали кредитът е предназначен за инвестиция за търговската дейност на кредитополучателя или солидарните длъжници).
Кредитополучател
по процесния договор е физическо лице - Б.С.Б.. Освен това, кредитът е предоставен за
задоволяване на текущи нужди (раздел І, чл. 2 от Договор № 328-245/07.08.2008
г.). Следователно, кредитополучателят
има качеството на „потребител“ по смисъла на пар.13 от ДР на ЗЗП.
Действително,
както беше посочено, кредитополучателят Б.С.Б. и единият от солидарните
длъжници - И.Н.Б., са притежавали по 50 % от капитала на другия солидарен
длъжник „М.И.” ООД, като двамата са били и негови управители (заедно и
поотделно). Сами по себе си, обаче, така установените факти, нито установяват,
че кредитополучателят е „участвал“ поради
интереси, които са „в рамките на неговата търговска или професионална дейност“,
нито опровергават посоченото в договора, че кредитът е предоставен за
задоволяване на текущи нужди. Аргумент в тази връзка са и
постановените по реда на чл. 290 ГПК съдебни решения, в които е прието, че физическо лице - съдлъжник по договор за банков
кредит или обезпечаващ такъв, по който кредитополучателят е търговец, може да
има качеството на потребител по ЗЗП и да се позовава на неравноправност на
клаузи в договора за кредит, ако действа за цели извън рамките на неговата
търговска или професионална дейност (решение
№ 38/23.06.2017 г. по т.д. № 2754/2015 г. по описа на ВКС, І ТО, решение №
84/20.07.2017 г. по т.д. № 1934/2015 г. по описа на ВКС, І ТО, решение № 308/29.01.2019 г. по т.д. № 2931/2017 г. по описа на ВКС, ІІ
ТО, и цитираните в тях решения).
Поради изложеното,
съдът приема, че процесният договор е потребителски и за него са приложими
правилата, предвидени в ЗЗП.
Възраженията
на ищеца, в тази връзка, са неоснователни.
Няма
никакво съмнение, че договорът за банков кредит е абсолютна търговска сделка.
Това, обаче, само по себе си, не изключва приложението на ЗЗП. Предоставянето
на банков кредит е типична банкова дейност, а банкова дейност е финансова
услуга по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП (според която „Финансова“ услуга е всяка услуга, свързана с
банкова дейност, кредитиране, застраховане, лично пенсионно осигуряване,
инвестиране или плащане). В ЗЗП изрично е уредено кои разпоредби не се
прилагат за договори за финансови услуги (например чл. 46, т. 4 ЗЗП), което
означава, че останалите разпоредби се прилагат.
При
така приетия за приложим към процесния договор закон, настоящият съдебен състав
следва да разгледа налице ли са основания за недействителност на посочените
по-горе договорни клаузи.
Вярно
е, че чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ предвижда възможност банката да уговори промяна
на лихвения процент по даден кредит. Тази възможност е икономически обоснована
и законодателно рационална – банковите кредити обикновено имат дълъг срок на
погасяване и естествените инфлационни процеси могат в дългосрочен план да
направят така, че банката да бъде поставена в силно неизгодно положение, ако е
уговорена фиксирана лихва. Така възможността за едностранно изменение на
лихвения процент от страна на банката е уредена в обществен интерес – с цел
гарантиране на банковата система и на правата на вложителите в нея, които биха
пострадали сериозно при завишен размер на рисковите кредити, който би довел до
системен риск и несъстоятелност на банки.
Но
тази законодателна дадена възможност на банките търпи ограничения, за да се
запази справедливостта в оборота – най-важната цел на частното право: на първо
място това е изискването за изрично и изчерпателно информиране на потребителя
за механизма, по който се изчислява изменената лихва (арг. от чл. 58, ал. 2
ЗКИ). Така е невъзможно договорът да препраща към дискрецията на орган на
банката, която би се проявила към бъдещ момент или да използва многозначни
термини при определяне на начина за погасяване на един кредит. Задължително е
освен това тези клаузи да са справедливи – да не поставят потребителя в
неравноправно положение (чл. 143 и сл. ЗЗП), а също така е валидно и
общоприложимото правило за забрана за противоречие с добрите нрави (чл. 26, ал.
1 ЗЗД).
По
отношение на приложимостта на чл. 146, ал. 1 във връзка с чл. 143 ЗЗП към
процесните клаузи следва да се има предвид, че са изпълнени условията за
прилагане на института на неравноправните клаузи.
В тежест на ищеца по настоящото дело е било да
докаже, че посочените разпоредби от договора са били уговорени индивидуално (т.е. не са били предоставена от банката на ответника
в този вид, а относно съдържанието им са протекли преговори и клаузите са
формулирани чрез взаимно изявяване на воля от двете страни) – арг. от
чл. 146, ал. 4 ЗЗП. В тази връзка доказателства не са представени.
Не е приложимо и изключението, че не се прилагат
правилата за неравноправните клаузи при определяне основния предмет на
договора. Договорът за банков кредит е особен вид договор за заем. Характерната
престация по него е за заемополучателя и се изразява в заместване на
предоставените му заместими вещи с други от същия вид, количество и качество.
Поради това следва да се приеме, че основното съдържание на договора за банков
кредит от гледна точка на заемополучателя е задължението му да върне на банката
предоставените му пари. Задължението за лихва се явява допълнително, а начинът
на изчисляване на нефиксирана лихва със сигурност не може да се приеме за
основно съдържание на договора на банков кредит.
При тези констатации настоящият съдебен състав
следва да разгледа действителността на оспорените клаузи, отчитайки посочените
по-горе три изисквания за ограничаване на дискрецията на банките при
едностранното изменение на лихвения процент.
Разпоредбите на т. 6.1 от
Договора за кредит предвиждат, че за
първата година от срока на кредита, главницата се олихвявала с фиксиран годишен
лихвен процент в размер на 9.85 %, а съгласно т. 6.1.1 от Договора, след
изтичане на срока по т. 6.1. от Договора, непогасената част от главницата се
олихвявала с плаващ лихвен процент, определен в размер на действащия
тримесечния SOFIBOR плюс фиксирана надбавка в размер на 2.90 пункта, но не
по-малко от 9.85 %. Действащия към датата на сключване на Договора тримесечен
SOFIBOR бил в размер на 7.031.
С Анекс № 1 към договора, страните са уговорили
гратисен период, през който, съгласно чл. 3.1 и чл. 3.2 от Анекс № 1, дългът по
кредита ще се олихвява с годишен лихвен процент в размер на 4.92 %, а след
гратисния период – с годишен лихвен процент в размер на тримесечен SOFIBOR с
надбавка от 6.63 пункта или 663 базисни точки годишно, но не по-малко от 10.54
%
С Анекс № 2 отново е уговорен гратисен период, през
който дългът по кредита ще се олихвява с годишен лихвен процент в размер на
5.27 %, а след гратисния период – с годишен лихвен процент в размер на
тримесечен SOFIBOR с надбавка от 7.39 пункта или 739 базисни точки годишно, но
не по-малко от 11.30 %.
С
решение № 424/02.12.2015 г. по гр. д. № 1899/2015 г., IV г.о. на ВКС е даден
отговор на въпроса за приложението на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 3 ЗЗП
спрямо клаузи от договора за банков кредит, касаещи увеличаване на
възнаградителната лихва. Според ВКС, при систематичното тълкуване на
разпоредбите на чл. 143 и чл. 144 ЗЗП, отчитайки и целта на закона, следва
извод, че е допустима уговорка в договор за кредит, предвиждаща възможност за увеличаване
на първоначално уговорената лихва, само ако тя отговаря на следните кумулативни
условия: 1/ обстоятелствата, при чието настъпване може да се измени лихвата,
трябва изрично да са уговорени в договора или в общите условия; 2/ тези
обстоятелства следва да обективни, т.е. да не зависят от волята на кредитора -
тяхното определяне или приложение да не е поставено под контрола на кредитора;
3/ методиката за промяна на лихвата да е подробно и ясно описана в договора или
ОУ, т.е. да е ясен начина на формиране на лихвата; 4/ при настъпването на тези
обстоятелства да е възможно както
повишаване, така и понижаване на първоначално уговорената лихва-ако е
предвидена възможност само за повишаване, това несъмнено води до
"значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя" съгласно чл. 143 ЗЗП. Съгласно
решение № 95/13.09.2016г. по т. дело № 240/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., методът
на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура,
посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от
отделните компоненти – пазарни индекси и/или индикатори. Съобразно правната
природа на договора за банков кредит, безспорна е и необходимостта от
постигнато между съконтрахентите съгласие за начина на формиране на
възнаграждението на кредитодателя, т. е. да е налице конкретна формула за определяне на възнаградителната лихва –
съществен елемент от съдържанието на този вид банкови сделки. Когато
потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна информация за
начина, метода, по който кредитодателят може едностранно да промени цената на
доставената му финансова услуга, както и когато методологията, създадена от
банката – кредитор, например с нейни вътрешни правила, не е част от договора за
кредит, банката не може да се счита за добросъвестна по смисъла на общата
дефиниция за неравноправна клауза по чл. 143 ЗЗП, за да е приложимо правилото
на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП.
В
настоящия случай, в т. 6.1.1 от Договора е предвидено, че (след изтичане на срока по т. 6.1.
от Договора), непогасената част от главницата се олихвявала с плаващ лихвен
процент, формиран от два компонента: надбавка в размер на 2.90 пункта, чиито размер не е предвидено да се променя. Вторият
размер, който участва във формирането на годишния лихвен процент е променливият
индекс SOFIBOR (в случая тримесечния
SOFIBOR).
Референтните лихвени проценти или
бенчмарк представляват подлежащи на
редовна актуализация лихвени проценти, които са публично достъпни, изчисляват
се от независим орган, най-често за да отразят разходите по заемите на различни
пазари. Например, могат да отразяват колко струва на банките получават средства
една от друга или от други източници. Пазарният лихвен
индекс СОФИБОР е фиксинг на котировките на необезпечени депозити в български
левове, предлагани на българския междубанков пазар. Той се изготвяше за набор
от срочности в 11:00 ч. (местно време) всеки работен ден, като средна величина
от котировките “продава“, подадени от представителна група банки. Най-често
използваните срочности на индекса Софибор са – 1-месечен, 3-месечен, 6-месечен
и 12-месечен Софибор. Обявява се публично от БНБ (видно от ССчЕ). Следователно, касае се за обективен критерий, който
гарантира, че стойността на договора остава обективна и безспорна и върху който
банката не може да влияе. Този компонент отразява стойността на привлечения
финансов ресурс от кредитора, т.е. цената, на която кредиторът придобива
финансови средства.
Напротив – фиксираната надбавка е
предвидена като постоянна величина, тъй като тя изразява гарантираната
доходност, вкл. печалбата за кредитора. Т.е. при сключването на договора,
страните се съгласяват, че независимо от промяната на стойността на привлечения
финансов ресурс от банката, на банката се гарантира доходност в размер на
фиксираната надбавка.
Същевременно, обаче, т. 6.1.1 от
Договора предвижда, че независимо от действащия тримесечния SOFIBOR, годишният
лихвен процент ще е не по-малко от 9.85 %, т.е. предвиден е т.нар. „долен праг“
на лихвата. Така предвиденият „долен праг“ на лихвата изключва възможността за
намаление на прилагания към договора годишен лихвен процент при промяна на
пазарните условия, вкл. при промяна на възприетия обективен критерий -
тримесечния SOFIBOR (който видно от Приложение № 1 към ССчЕ трайно и съществено
е намалявал от 7.02 % - за месец юни 2008 г. до 0.55 % за месец май 2015 г.).
Следователно тази уговорка не отчита промените на пазара, водещи до намаляване
на цената на привлечения финансов ресурс, респ. до заплащането на по-нисък
лихвен процент, при уговорена променлива компонента и води единствено до
възможност за изменение в посока на нейното увеличение, но не и на намаление,
отчитайки съответните спадове на пазара. Такава
клауза за определяне на лихвата по банков кредит е неравноправна: тя отговаря
на всички посочени изисквания на ЗЗП – тя е във вреда на потребителя (не му
дава възможност да заплаща годишен лихвен процент, съответстващ на промяната в
лихвения индекс Софибор в случай на неговото намаление), не отговаря на
изискванията за добросъвестност (съгласно който следва да бъде осигурена защита
не само за кредитора, а и за кредитополучателя) и води до неравновесие във вреда на потребителя (липса на реципрочност при промяна на пазарните
условия). По този начин, икономически по-силната страна в
правоотношението, променя размера на гарантираната доходност и по този начин е
прехвърлила (изцяло или отчасти) стопанския риск от търговската си дейност на
потребителя на предоставяната услуга.
Видно от ССчЕ, в случай,
че годишният лихвен процент се изчислява като сбор от 3-месечния Софибор +
надбавка от 2,09% (съгласно чл.6.1.1. на договора), без отчитане промените по
договора с двата анекса и без прилагане на минимален лихвен процент,
възнаградителната лихва, за периода от 21.08.2008 г. до 03.06.2015 г., би била
в размер на 48 270,35 лв. (колона 10 на приложение 2 към ССчЕ).
Същевременно, за същия период, ищецът е начислил възнаградителна лихва в общ
размер на 58 552,89 лв. Получената
разлика е в размер на 10 282,54 лв. платени повече за възнаградителна
лихва (отговор на задача 6 от ССчЕ). Следователно, посочената клауза е уговорена
в ущърб на потребителя – „в негова вреда“ по смисъла на ЗЗП. Това води до
значително неравновесие между правата на търговеца и потребителя и затова тези
уговорки противоречат на правилата на добросъвестността, поради което същите
несъмнено са неравноправни и следователно – нищожна на основание чл. 146, ал. 1
ЗЗП (в тази връзка: решение по
съединени дела С-154/2015, С-307/2015 и С-308/2015 от 21.12.2016 г., касаещи
случай, при който клаузата за „долен праг“ на лихвата е обявена за
неравноправна по колективен иск, и заключението
на генералния адвокат по дело С-452/18 г. на СЕС).
Поради
изложеното, съдът приема, че посочената клауза от договора е неравноправна и следователно нищожна.
При
това положение, националният съд е
длъжен просто да не прилага неравноправните договорни клаузи, така че те да
нямат задължителна сила за потребителя, но не е овластен да изменя съдържанието
им (в този смисъл решение от 14 юни 2012 г., Banco Español de
Crédito, C-618/10, EU:C:2012:349, т. 65). Националният съд не може да
бъде овластен да изменя съдържанието на неравноправните клаузи, защото това би
способствало за премахването на възпиращия ефект, който се упражнява върху
продавачите или доставчиците със самото неприлагане на неравноправните клаузи
спрямо потребителя (решение от 21 януари 2015 г., Unicaja Banco и Caixabank,
C-482/13, C-484/13, C-485/13 и C-487/13, EU:C:2015:21, т. 31 и цитираната
съдебна практика).
Поради
изложеното, относно размера на лихвата, страните по договора са били
обвързани с останалите условия по
договора - за
първата година от срока на кредита, главницата се олихвява с фиксиран годишен
лихвен процент в размер на 9.85 %, а след това, непогасената част от главницата
се олихвява с плаващ лихвен процент, определен в размер на действащия
тримесечния SOFIBOR плюс фиксирана надбавка в размер на 2.90 пункта. Тази
част от клаузата не е неравноправна, тъй като е формулирана изрично, ясно и
точно.
Двата анекса към договора съдържат установителна част за размера на дълга, но така
както той е определен от кредитора според нищожната договорна клауза. Сключването
на анексите е резултат на извънсъдебен спор за размера на дълга и редовното му
погасяване, поради което и същите имат характер на спогодба. С подписването им
се цели задълженията, формирани по неравноправната клауза на първоначалния
договор, да се приемат от кредитополучателя (и солидарните длъжници) и същите да
се считат за индивидуално уговорени.
С решение №
146/01.11.2017 г. по т.д. № 2615/2016 г. по описа на ВКС, І ТО е допусна
касационно обжалване по въпроса: „Нищожно ли е допълнително споразумение за
предоговаряне на кредит, ако задълженията на кредитополучателя са определени
въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор?“. С решението е
даден следния отговор на поставения въпрос: „Допълнително споразумение,
представляващо спогодба и имащо за предмет предоговаряне на кредит, в което
задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни
клаузи на първоначалния договор, е нищожно на основание чл. 366 ЗЗД“. След като размерът на
задължението е определен на база на нищожната договорна клауза, независимо от
приемането му от кредитополучателите, то споразумението представлява спогодба
по непозволен договор, която е нищожна съгласно чл.366 ЗЗД. В решението е посочено още, че нищожността на
споразумението има
за последица прилагане в отношенията между страните на първоначалния договор, който може да бъде изпълняван без неравноправните клаузи за
едностранно изменение на възнаградителната лихва. Първоначалният договор има
действие между страните както относно размера на възнаградителната лихва, така
и в частта за падежите на отделните погасителни вноски.
Следователно
страните са били обвързани само с първоначално определената лихва по
кредита, без минималния лихвен процент – за първата година от срока на кредита - фиксиран
годишен лихвен процент в размер на 9.85 %, а след това, непогасената част от
главницата се олихвява с плаващ лихвен процент, определен в размер на
действащия тримесечния SOFIBOR плюс фиксирана надбавка в размер на 2.90 пункта.
Съгласно т. 15.1
от договора, банката има право да обяви кредита за предсрочно изискуем и да
пристъпи към принудително изпълнение, в случай, че не е погасена в срок, която
и да е анюитетна погасителна вноска, дължими лихви, такси или комисиони,
съгласно условията по договора.
Предсрочната
изискуемост е форма на изменение на договора, което настъпва с волеизявлението
само на една от страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт
на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно
изискуем.
В
случая, на 14.04.2015 г., банката е изпратила до ответниците нотариални покани
(л. 45 и сл.), в които е посочила, че поради неизпълнение на задълженията по
договора към 30.03.2015 г., дългът към банката е в общ размер на
120 136.97 лева, поканила е ответниците в 7-дневен срок от получаване на
поканата, доброволно да погасят всички просрочени задължения по договора и е
заявила, че в противен случай, след изтичане на срока, ще счита кредита за
изцяло и предсрочно изискуем.
Видно
от отговора на задача 4 от ССчЕ и Приложение № 2 към ССчЕ, в случай, че се е
прилагал първоначално уговореният ГЛП (сбор от 3-месечния Софибор + надбавка от 2,09%),
без отчитане промените по договора с двата анекса и без прилагане на минимален
лихвен процент, всички месечни вноски, към 14.04.2015 г. биха били погасени.
Следователно, в полза на банката не е възникнало правото на обяви
вземанията по кредита за предсрочно изискуеми, а изявлението й в тази връзка не
е предизвикало целената правна промяна.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение №
8/2017 г. от 02.04.2019 г. по т.д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, допустимо е
предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на
вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде
уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е
била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение въз основа на документ. Предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради
предсрочна изискуемост може да бъде уважен
за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на присъдено
нещо, въпреки, че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на
документ по чл. 417 ГПК. Разграничението
на вноските с настъпил и ненастъпил падеж в заявлението
за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и в
исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК, не е условие за редовност на исковата
молба и за уважаване на иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване
дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост,
когато тя не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението.
В мотивите на цитираното ТР е
посочено, че съобразно правилото на чл. 162 ГПК, при доказване от страна на
ищеца на основанието за дължимост на сумите – чрез доказване на сключен договор
за кредит, предоставянето на сумите от кредитодателя на кредитополучателя и
настъпила, съобразно уговореното, изискуемост на отделните вземания, за съда
възниква задължението служебно да съдейства за определяне размера на
просрочените вноски, доколкото не би бил установим от самите договорни
клаузи. Няма пречка в заявлението, съответно в исковата молба да
бъде посочено като основание неизпълнението на сключен договор за кредит и да бъде посочен общият размер на
претендираната главница, като само възнаградителните лихви и лихвите за забава
бъдат конкретизирани по период и размер.
В случая е приложим общият принцип, че при поискано присъждане на сума в
по- голям размер от дължимата, съдът може да уважи частично иска за доказания
размер на вземането.
Видно
от отговора на задача 4 от ССчЕ, Приложение № 2 към ССчЕ и уточненията на
вещото лице в о.с.з. на 10.02.2020 г., в случай, че се е прилагал първоначално
уговореният ГЛП (сбор от 3-месечния Софибор + надбавка от 2,09%), без отчитане промените
по договора с двата анекса и без прилагане на минимален лихвен процент, към
05.06.2015 г.,
-
общият размер на „остатъчната“
(непогасена, вкл. и обявена за предсрочно изискуема) главница е в размер на 102 790,00 лв.
-
дължимата („изчислената“)
главница (част от месечните вноски към тази дата) е в размер на 17 210,00 лв.,
-
дължимата възнаградителна лихва (част от
месечните вноски към тази дата) е в размер
на 48 270,35 лв.
-
сборът от дължимите месечни вноски към тази дата е
в размер на 65 480,36 лв. (17 210
лв. + 48 270,35 лв.), а
-
общият размер на възнаградителната лихва, платена
по процесния договор до 05.06.2015 г. е 58 552,89 лв.
(т.е. с 10 282.54 лева в повече – отговор на задача 6 от ССчЕ).
Изложеното обуславя извод, че са неоснователни исковете
за заплащане на: сумата от 7 712.28 лева - възнаградителна лихва, за периода от 20.10.2014 г.
до 03.06.2015 г. включително, сумата от 969.18
лева - наказателна лихва, за периода от 20.08.2014 г. до 16.06.2015г.
включително, сумата от 288.00 лева -
разноски, свързани с връчване на нотариални покани.
Относно
претендираната главница:
С предявената
искова молба ищецът е заявил претенцията си за главница като обща сума, сбор от
падежиралите вноски и предсрочно изискуемите до края на срока на договора.
С
оглед задължителните разяснения, дадени с цитираното ТР, съдът приема, че макар
искът на банката за главница да е заявен като глобална сума и въпреки че
предсрочна изискуемост не е обявена преди подаването на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение, при решението на настоящото дело следва да се
съобразят падежиралите вноски за главница до приключване на устните състезания.
Съдът
след като съобрази отговора на задача 4 от ССчЕ и Приложение № 2 към ССчЕ, и по
реда на чл. 162 ГПК, приема, че от
20.06.2015 г. до приключване на устните състезания на 10.02.2020 г.,
задълженията по процесния договор за падежирала главница са в размер на 18 816 лева. До тази сума
установителният иск е основателен, а до пълния предявен размер от
114 739.64 лева, искът следва да се отхвърли.
Както беше
посочено, общият размер на възнаградителната лихва, платена
по процесния договор до 05.06.2015 г. е 58 552,89
лв., което е с 10 282.54 лева в повече от дължимия размер – отговор на
задача 6 от ССчЕ).
Съгласно чл. 76, ал. 2 ЗЗД, когато изпълнението не е
достатъчно да покрие лихвите, разноските и главницата, погасяват се най-напред
разноските, след това лихвите и най-после главницата. Това правило се прилага и
за вземането за законната лихва за забава при неизпълнение на парично
задължение (т. 1 от Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 г. по тълк. д. №
3/2017 г., ОСГТК на ВКС).
Съдът
приема, обаче, че с внесената в повече сума не следва да се извършва погасяване
на дължимата главница, тъй като, от една страна, остават дължими вземания за
възнаградителна лихва, които не са предмет на разглеждане в настоящото
производство, а от друга – липсва изявления за прихващане.
Относно разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК, на ищеца следва да се присъди
сумата от 506.13 лева – разноски в исковото производство, от
общо направените разноски в размер на 3374.18 лева (3374.18 лв. х 0.15), в
т.ч.: дължима и платена държавна такса - 2474.18 лева (л. 74), депозит за ССчЕ
– 450 лева (л. 179, л. 189) и юрисконсултско възнаграждение, дължимо на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК /изм. – ДВ бр.8/2017/, вр. чл. 37, ал.1 от ЗПП вр. чл. 25 от Наредба за
заплащането на правната помощ, което съдът определя на 450 лева.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 12 от
Тълкувателно решение № 4 от
18.06.2014г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013г., ОСГТК, съдът, който
разглежда иска, предявен по реда на чл.
422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на
разноските, направени и в заповедното производство. С оглед така посочените
задължителни разяснения, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца
сумата от 472.35 лева – разноски в заповедното производство, от
общо направените разноски в размер на 2624.18 лева (2624.18 лв. х 0.15), в
т.ч.: платена държавна такса (2474.18 лева) и юрисконсултско възнаграждение,
дължимо на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК /изм. – ДВ бр.8/2017/, вр. чл. 37, ал.1 от ЗПП вр. чл. 25 от
Наредба за заплащането на правната помощ, което съдът определя на 150 лева
Ответниците са представили доказателства за извършени разноски в размер на
общо 4000 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение по договор
от 01.02.2018 г. (приложен на л. 116), като в съдебно заседание на 10.02.2020
г. пълномощникът на ищеца е направил възражение за прекомерност на
възнаграждението и е поискал същото да бъде намалено на основание чл. 78, ал. 5 ГПК.
Съгласно чл. 78, ал. 5 от Гражданския
процесуален кодекс, ако заплатеното от страната възнаграждение за
адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на
делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на
разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер
съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата.
Разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от Закона за
адвокатурата предвижда, че размерът на възнаграждението трябва да
е справедлив и обоснован и да не бъде по - нисък от предвидения в наредба на
Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с т.3 от ТР № 6 от 6.11.2013г. на ВКС по тълк. д. №
6/2012г., ОСГТК, при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско
възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е
обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба № 1/09.07.2004г. ограничение и е
свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба
минимален размер.
Съдът, след като взе предвид фактическата и правна сложност на спора, вида
и обема на събраните доказателства и доказателствени средства, броя на
проведените открити съдебни заседания, както и след като съобрази действащата
към предявяване на исковата молба разпоредба на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/09.07.2004г.,
приема, че възнаграждението не следва да се
намалява. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответниците следва да присъди сумата от 3697.50 лева – разноски по делото от общо направените разноски в
размер на 4350 лв. (4350 лв. х 0.85), в
т.ч.: платено адвокатско възнаграждение (4000 лв.) и депозит за ССчЕ (350 лева)
– посочени в списъка на разноските, приложен на л. 216 от делото.
Така мотивиран, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, І ГО, 20 състав,
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО, на
основание чл. 422 ГПК, че Б.С.Б., с ЕГН: **********, с
адрес: ***, И.Н.Б., с ЕГН: **********, с адрес: ***, и „М.И.”
ООД,
ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, дължат солидарно
на „П.И.Б.”
АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:***, на основание чл. 430, ал.1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1,
пр. 1-во ЗЗД, сумата от 18 816 лева – съставляваща сбора от главницата по Договор №
328-245/07.08.2008 г. за предоставяне на Юнионкредит „Улеснение“, изменен с
Анекс № 1/17.03.2011 г. и с Анекс № 2/28.11.2012 г., включена в месечните анюитетните вноски, за
периода от 20.06.2015 г. до 10.02.2020 г., като
ОТХВЪРЛЯ, като
неоснователни, исковете за заплащане на разликата над 18 816 лева до
пълния предявен размер от 114 739.64 лева - главница, сумата
от 7712.28 лева - възнаградителна лихва, за периода от 20.10.2014 г. до
03.06.2015 г. включително, сумата от 969.18 лева - наказателна лихва, за
периода от 20.08.2014 г. до 16.06.2015г. включително; сумата от 288.00 лева -
разноски, свързани с връчване на нотариални покани.
ОСЪЖДА Б.С.Б., с ЕГН: **********, с
адрес: ***, И.Н.Б., с ЕГН: **********,
с адрес: ***, и „М.И.”
ООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***,
да заплатят на „П.И.Б.”
АД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал.1, вр.
чл. 8 ГПК, сумата от 506.13 лева – разноски в исковото производство и
сумата от 472.35 лева – разноски в заповедното производство.
ОСЪЖДА „П.И.Б.” АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:***,
да заплати на Б.С.Б., с ЕГН: **********, с
адрес: ***, И.Н.Б., с ЕГН: **********, с адрес: ***, и „М.И.”
ООД,
ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата
от 3697.50 лева – разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва
с въззивна жалба пред Софийски
апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: