Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 11.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV - Б въззивен състав, в публично съдебно
заседание
на петнадесети април през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТАНИМИРА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ДИМИТЪР КОВАЧЕВ
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Капка
Лозева, като разгледа докладваното от мл. съдия
Симеонова гр. д. № 15108 по описа на съда за 2019 г. и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е
по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С Решение № 123893 от 26.05.2019
г. по гр. д. № 24329/2016 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), I ГО,
127 състав, е върната искова молба вх. № 8009959/03.05.2016 г., подадена от П.К.К.
срещу „П.к.Б.“ ЕООД, по която е образувано гр. д. № 24329/2016 г. по описа на
СРС, 127 състав, в частта, с която е предявен отрицателен установителен иск с
правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за сумата от 237,29 лв., начислена от
ответника като договорна лихва за м. 08.2015 г. по сключен между П.К.К. и „П.к.Б.“
ЕООД договор за потребителски кредит № **********/23.06.2014 г. Със същото
решение е признато за установено по предявения от П.К.К., ЕГН **********, срещу
„П.к.Б.“ ЕООД, ЕИК ******, отрицателен установителен иск с правно основание чл.
124, ал. 1 ГПК, че П.К.К. не дължи на „П.к.Б.“ ЕООД сумата от 5482,30 лв.,
начислена от ответника като сбор от договорна лихва за периода от 02.07.2015 г.
до 02.07.2018 г. по сключен между П.К.К. и „П.к.Б.“ ЕООД договор за
потребителски кредит № **********/23.06.2014 г. Осъдено е „П.к.Б.“ ЕООД да
заплати на П.К.К. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 219,29 лв., разноски
в производството, както и е осъдена П.К.К. да заплати на „П.к.Б.“ ЕООД на
основание чл. 78, ал. 4 ГПК сумата от 4,15 лв. – разноски в производството.
С определение № 206586 от 30.08.2019 г. по
гр. д. № 24329/2016 г. по описа на СРС, 127 състав, е оставена без уважение
молба вх. № 5116963 от 08.07.2019 г. на адвокат В.В.Т. /процесуален
представител на П.К.К./, подадена чрез адвокат К.Б. да бъде изменено
първоинстанционното решение в частта за разноските.
В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна жалба вх. № 5109949 от 26.06.2019 г. от ответника „П.к.Б.“
ЕООД срещу решението в частта, с която е уважен предявеният иск за сумата
5482,30 лв., с доводи за недопустимост, неправилност и необоснованост. Поддържа
се, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като е постановено по спор между
същите страни, относно същия предмет, решен със сила на пресъдено нещо,
решението по който е влязло в сила - по гр. д. № 24929/2016 г. по описа на СРС,
28 състав, което възражение е направено и в отговора на исковата молба, поради
което съдът е трябвало да прекрати делото на основание чл. 126, ал. 1 ГПК. С
решението по другото дело спорът за действителността на процесния договор за
потребителски кредит, сключен между страните, е решен със сила на пресъдено
нещо – ТР № 1/04.01.2001 г. по т. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, т. 18 и ТР №
4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 9, и съдът по
обжалваното решение е бил длъжен да я зачете. Във връзка с неправилността на
решението в обжалваната част се поддържа, че ищцата е била запозната с
параметрите на договора за кредит /с предоставения стандартен европейски
формуляр/ и е имала възможност да се откаже от него, което не е сторила.
Уговореният лихвен процент от 98,52 % е в рамките на свободата на договаряне по
чл. 9 ЗЗД - ищцата е следвало да посочи кои конкретно добри нрави са нарушени,
каквото позоваване липсва. Паричният ресурс на небанковите институции е
многократно по – скъп от този на банките, с оглед факта, че не могат да
осъществяват влогонабиране и риска, който поемат да отпуснат финансов ресурс на
кредитополучатели, които не могат да получат такъв от банките поради
съображения, водещи до ниска кредитоспособност, поради което лихвите достигат и
до 200 %. Твърди се, че меродавна е пазарната цена на кредитите в сектора, не
законната лихва; няма максимален размер на договорната лихва и същият може да бъде
уговарян свободно между страните - не е налице нищожност на уговорения лихвен
процент поради надвишаване трикратния размер на законната лихва. Освен това,
възнаградителната лихва не следва да се съизмерява с мораторната такава и е
неправилно обвързването на размера на възнаградителната лихва с размера на
лихвата за забава. Твърди се, че лихвеният процент от 98,52 % не противоречи на
добрите нрави, тъй като обезпечава риска от отпускане на кредити без
обезпечение и на рискови клиенти, с позоваване на съдебна практика, и отговаря
на изменените обществени условия и на мотивите за законодателните изменения в
ЗПК, в сила от 23.07.2014 г. Следва да се съобрази, че ищцата два пъти е
поискала от кредитора промяна в погасителния ѝ план, като е бил намален
размерът на ГЛП до 84,55 % – анекс № 1/31.07.2015 г., до 73,63 % - с анекс №
2/23.12.2015 г., т. е. той е бил предмет на договаряне, удължен е срокът на
кредита, което е свързано с разходи за кредитодателя. Твърди се, че неправилно
съдът е приел, че разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД е неприложима – ако
уговорката за възнаградителна лихва е нищожна, то съдът е следвало да намали
същата до трикратния размер на законната лихва, или да приеме, че се дължи
законната лихва за забава. Предвид изложеното се моли за обезсилване на
решението като недопустимо и прекратяване на производството, евентуално за
отмяната му като неправилно и отхвърляне на предявения иск. Претендират се разноски.
В срока
по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ищцата П.К.К., чрез адвокат К.Б., с
който се оспорва въззивната жалба. Подържа се, че няма идентичност меджу
настоящото производство и гр. д. № 24929/2016 г. по описа на СРС, 28 състав,
тъй като се касае за лихви, начислени за друг период – м. 08.2014 г., м.
11.2014 г., м. 12.2014 г. и м. 01.2015 г., а не за периода от 02.07.2015 г. до
02.07.2018 г., а освен това гр. д. № 24929/2016 г. по описа на СРС, 28 състав е
по – късно заведеното такова, поради което недопустимо би било решението по
това дело. Не е доказано, че клаузите на договора за кредит са били
индивидуално уговорени и ищцата П.К. е имала възможност да влияе върху
съдържанието на договора; клаузата за възнаградителна лихва е нищожна поради
противоречие с добрите нрави, както правилно е приел районният съд, тъй като
надхвърля почти девет пъти размера на законната лихва за забава и около три
пъти размера на предоставената в заем главница. Нищожността на тази уговорка
влече нищожност на целия договор на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД, поради което
нищожни са и последващите анекси /а и определените в тях размери на лихвата
също противоречат на добрите нрави/. Моли се жалбата да бъде отхвърлена като
неоснователна, а обжалваното решение – да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно. Претендират се разноски.
Постъпила е и частна жалба вх. № 5155417
от 26.09.2019 г. от адвокат В.В.Т. срещу определение № 206586 от 30.08.2019 г.
по гр. д. № 24329/2016 г. по описа на СРС, 127 състав, с оплаквания за
неправилност поради нарушение на материалния и процесуалния закон и за
постановяване в противоречие с практиката на ВКС. Сочи се, че по делото е
налице списък по чл. 80 ГПК за присъждане в полза на адвокат Т. на разноски за
адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в размер на 616 лв. Дори при
липса на договор, по искане на адвоката в тази хипотеза възнаграждението му се
определя съгласно Наредба на Висшия адвокатски съвет и му се дължи
възнаграждение съобразно уважената част от иска. Моли се за отмяна на
определението и осъждане на „П.к.Б.“ ЕООД да заплати на адвокат Т. адвокатски
хонорар в минимален размер по Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения /Наредбата/ за оказана безплатна правна помощ и
съдействие на ищцата П.К. в първоинстанционното производство съобразно
уважената част от иска.
От насрещната страна – „П.к.Б.“ ЕООД, чрез
юрисконсулт И.П., е постъпил отговор на частната жалба, в който същата се
оспорва. Моли се да бъде оставена без уважение, евентуално размерът на
адвокатското възнаграждение да бъде определен в минимален размер съгласно
Наредбата и съобразно уважената част от иска.
Първоинстанционното решение в частта, с
която е върната исковата молба, подадена от П.К.К. срещу „П.к.Б.“ ЕООД, по
която е образувано гр. д. № 24329/2016 г. по описа на СРС, 127 състав, в
частта, в която е предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл.
124, ал. 1 ГПК за сумата от 237,29 лв., начислена от ответника като договорна
лихва за м. 08.2015 г. по сключен между П.К. и „П.к.Б.“ ЕООД договор за
потребителски кредит № **********/23.06.2014 г., и в частта, с която П.К.К. е
осъдена да заплати на „П.к.Б.“ ЕООД на основание чл. 78, ал. 4 ГПК сумата 4,15
лв. - разноски в производството, не е обжалвано, поради което е влязло в сила.
Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и
събраните по делото доказателства, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира
за установено следното от фактическа страна:
Първоинстанционният съд е сезиран с искова
молба вх. № 8009959 от 03.05.2016 г. на П.К.К.,
ЕГН **********, срещу „П.к.Б.“ ЕООД, ЕИК
******, с която е поискано от съда на основание чл.
124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 9 и сл. от
Закона за потребителския кредит /ЗПК/ да
признае за установено, че ищцата не дължи на ответника сумата от 5719,59 лв.,
начислена за лихви за периода от м. 07.2015 г. до м. 07.2018 г. /невключващ м. 09.2015
г., м. 10.2015 г. и м. 01.2016 г./ по Договор за потребителски кредит №
**********/23.06.2014 г. Ищцата излага твърдения, че на
23.06.2014 г. е сключила с „П.кредит България“ ЕООД Договор за потребителски
кредит № **********, който не отговаря на изискванията на чл. 10 и чл. 11, ал.
1, т. 6 и т. 9а ЗПК, поради което е нищожен и лихви не се дължат - чл. 23 ЗПК. Освен
това, годишният лихвен процент /ГЛП/ е 98,52 %, а годишният процент на
разходите – 157,76 %, което противоречи на добрите нрави, а ГЛП и на чл. 19,
ал. 4 ЗПК, поради което тези уговорки са нищожни. Моли се за признаване за
установено, че ищцата не дължи посочената сума и за присъждане на разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е депозиран писмен
отговор вх. № 1107632 от 11.07.2016 г. от „П.К.Б.“ ЕООД, с доводи за
недопустимост на делото поради наличие на друго влязло в сила решение между
същите страни и за същото искане, евентуално за неоснователност на иска.
По делото не е спорно, а се установява и
от приетите доказателства, че между страните е сключен писмен Договор за
потребителски кредит № **********/23.06.2014 г., по силата на който „П.К.Б.“
ЕООД е предоставило на П.К.сумата от 3000 лв. за срок от 48 месеца, с размер на
вноската 252,01 лв. с дата на погасяване – второ число от месеца и общо задължение
– 12096,48 лв., ГПР 157,76 %, ГЛП – 98,52 %, лихвен процент на ден – 0,27, вид
на договора – за рефинансиране. Към договора са приложени Общи условия, с които
ищцата с подписа си по договора е декларирала, че се е запознала и приема,
Стандартен европейски формуляр за предоставяне на потребителски кредити от
20.06.2014 г., подписан от ищцата, който подпис не е оспорен, както и
погасителен план.
По делото са приети също, носещи подписи
за страните по тях, молба от 30.07.2015 г. за промяна на погасителен план от П.К.К.за
отлагане на две вноски по процесния договор за кредит; Анекс № 1 към договор за
потребителски кредит № **********, сключен между страните, за отлагане на
вноски № 11 и 12 - страните са уговорили, че договорното възнаграждение за
периода на отложените вноски се капитализира към остатъчната главница по заема,
която се олихвява с посочения в анекса годишен лихвен процент; коригиран
погасителен план, подписан от ищцата, според който ГПР става 126,38 %, а ГЛП –
84,55 %, като останалите клаузи остават непроменени; молба от 23.12.2015 г. за
промяна на погасителен план от П.К.К.за отлагане на две вноски по процесния
договор за кредит; Анекс № 1 към договор за потребителски кредит № **********,
сключен между страните, за отлагане на вноски № 16 и 17 - страните са
уговорили, че договорното възнаграждение за периода на отложените вноски се
капитализира към остатъчната главница по заема, която се олихвява с посочения в
анекса годишен лихвен процент, ГЛП става 73,63 %, а ГПР – 133,13 %, като
останалите клаузи остават непроменени и коригиран погасителен план.
По делото е прието извлечение по сметка
към договора за потребителски кредит, от което се установява, че общата сума на
плащанията по кредита към 07.07.2016 г. е в размер на 3537,24 лв., а остатъчното
задължение е в размер на 10934,27 лв.
Приета е Справка за прилаганите лихвени
нива по кредитни продукти, предлагани от десет финансови институции към
30.04.2011 г., видно от която ГЛП е уговарян и в размер на 240 %, а ГПР – 1515
% при различни небанкови институции.
Прието е копие от искова молба вх. № 8010286
от 10.05.2016 г. на П.К.К.,
ЕГН **********, срещу „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК
******, с която е поискано от съда на основание чл.
55, ал. 1 ЗЗД да
осъди ответника да заплати на ищцата сумата от 978,79 лв., която се твърди да е
неоснователно заплатена от ищцата за лихви за м. 08.2014 г., м. 11.2014 г., м.
12.2014 г., м. 01.2015 г. по Договор за потребителски кредит №
**********/23.06.2014 г. Ищцата излага твърдения, че на
23.06.2014 г. е сключила с „П.К.Б.“ ЕООД Договор за потребителски кредит №
**********, който не отговаря на изискванията на чл. 10 и чл. 11, ал. 1, т. 6 и
т. 9а ЗПК, поради което е нищожен и лихви не се дължат - чл. 23 ЗПК. Годишният
лихвен процент /ГЛП/ е 98,52 %, а годишният процент на разходите – 157,76 %, което
противоречи на добрите нрави, ГЛП и на чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което тези
уговорки са нищожни. По посочената искова молба е образувано гр. д. №
24929/2016 г. по описа на СРС, 28 състав.
С решение № 132089 от 30.05.2017 г. по гр.
д. № 24929/2016 г. по описа на СРС, 28 състав, е отхвърлен искът на П.К.К.против
„П.К.Б.“ ЕООД за
осъждане на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД на ответника да заплати
сумата от 978,79 лв. - недължимо платени за лихви за м. 08.2014 г., м. 11.2014 г., м. 12.2014
г. и м. 01.2015 г. по Договор за потребителски кредит № 35006806685/23.06.2014
г., ведно със законната
лихва от датата на депозиране на исковата молба - 22.04.2015 г. до окончателното
плащане като неоснователен и П.К.К.е осъдена да заплати на „П.К.Б.“ ЕООД сумата от
100 лв. – разноски по делото.
Решението е влязло в сила на 06.10.2017
г., видно от отбелязването в същото.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема
от правна страна следното:
Въззивната жалба е депозирана в срока
по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, като същата е
процесуално допустима.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта
му
– в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата. По останалите въпроси въззивният съд е ограничен от посоченото в
жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните - т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК
на ВКС.
При извършена служебна проверка
въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално
допустимо в обжалваната част.
Във връзка с оплакванията за недопустимост
на съдебното решение поради формирана сила на пресъдено нещо по другото дело
съдът приема следното:
Съгласно
задължителната практика на ВКС, изразена в т. 18 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ВКС по т. гр. д. №
1/2000 г., ОСГК със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по
отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на
иска като предмет на делото. Решението влиза в сила между страните по делото,
по отношение на спорното материално право, по което съдът се е произнесъл, и на
предявеното основание /чл. 298, ал. 1 ГПК, преди чл. 221, ал. 1 отм. ГПК/.
Обективните предели на силата на пресъдено нещо са очертани чрез основанието и
петитума на иска, като петитумът определя вида и размера на търсената защита. С
решението съдът подвежда фактите под правната норма и ги обявява в диспозитива
като правни последици, които се ползват със сила на пресъдено нещо. Поради това
диспозитивът на решението представлява източник на силата на пресъдено нещо.
Съгласно разпоредбите на чл. 298, ал. 4 ГПК със сила на
пресъдено нещо се ползват още и разрешените искания и възражения за право на
задържане и прихващане. Мотивите на решението не се ползват със сила на
пресъдено нещо - в тях се съдържат редица
констатации относно доказателствените и правнорелевантните факти, които
обосновават изводите на съда, но не са обхванати от спорния предмет, разрешен с
диспозитива на решението – така и определение № 60243 от 20.07.2021 г. по гр. д.
№ 631/2021 г. на ВКС, IV г. о.
Въззивният съд приема, че не е налице правен спор, разрешен със сила на
пресъдено нещо по гр. д. № 24929/2016 г. по описа на СРС, 28 състав, решението
по което, макар и влязло в сила, да обвързва настоящия съдебен състав. Видно от
предмета на посоченото дело, в него е включена претенция за осъждане на
ответника да заплати на ищцата възнаградителна лихва в размер на 978,79 лв. за
м. 08.2014 г., м. 11.2014 г., м. 12.2014 г., м. 01.2015 г. по Договор за
потребителски кредит № **********/23.06.2014 г. В исковата молба вх. № 8010286
от 10.05.2016 г. на П.К.К.срещу „П.К.Б.“ ЕООД са наведени оплаквания за
недействителност на процесния договор за кредит поради нарушение на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 6, т. 9, т. 9а и чл. 19, ал. 4 ГПК и за недължимост на
лихвата поради противоречие на клаузата, с която е договорена, с добрите нрави.
В случая е налице идентичност между страните по двете дела, идентични са
съображенията в исковите молби за недължимост на сумите, но не е налице
идентитет по отношение на отправеното до съда искане – различни са периодите на
претенциите, която в настоящото производство е за последващ период – м. 07.2015
г. – м. 07.2018 г., различен е и видът на правна защита. Т. е. не е налице пълен
обективен идентитет между двете дела. Въпросът за действителността на договора
не е обхванат от силата на пресъдено нещо на диспозитива на решението, поради
което обжалваното в настоящото производство съдебно решение не е недопустимо и
не подлежи на обезсилване.
Поради това са неоснователни и оплакванията на въззивника, че районият
съд, съответно въззивният съд, следвало да приложи разпоредбата на чл. 126 ГПК,
според която когато
в един и същ съд или в различни съдилища има висящи две дела между същите
страни, на същото основание и за същото искане, по - късно заведеното дело се
прекратява служебно от съда, с изключение на делата за присъждане на
първоначално непредявената част от вземане, предмет на дело по вече висящ
частичен иск, а когато прекратяването се постановява от въззивния съд, той
обезсилва решението на първата инстанция – чл. 126, ал. 2 ГПК. Както се
посочи, в случая не се касае за идентично искане /претенцията е за различен
период/.
Предвид всичко изложено,
въззивният съд приема, че решението на СРС е допустимо в обжалваната част.
Същото е и правилно, като въззивният съд споделя изцяло мотивите му, поради
което и препраща към тях на основание чл. 272 ГПК, като с оглед оплакванията на въззивника следва да се добави и следното:
Предявен е отрицателен установителен иск с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал.
1 ЗЗД, вр. с чл. 9 и сл. от Закона за потребителския кредит.
При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно чл. 154 ГПК, в
изпълнение на задълженията си, посочени в чл. 146 ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото
и съобразно приложимия материален закон.
Въззивният съд приема за установено,
че на 23.06.2014 г. „П.К.Б.“ ЕООД,
като небанкова финансова институция, и ищцата П.К.К.са сключили
писмен договор за потребителски кредит, като „П.К.Б.“
ЕООД
е предоставило на ищцата потребителски кредит в размер на 3000 лв. срещу
задължение на кредитополучателя да върне сумата от общо 12096,48 лв. /с
лихви и разходи по кредита/ на 48 равни погасителни
вноски, да плати договорна лихва от 98,52 % годишно
/при 0,27 % на ден/, с размер на всяка от вноските от по 252,01 лв., при
годишен процент на разходите от 157,76 %.
Не е спорно между страните, че сумата от 3000 лв. – главница по договора е била
усвоена от ищцата, както и че от същата са платени по договора общо 3466,86 лв.
Безспорно процесният
договор е сключен при действието на Закона за потребителския кредит - Обн., ДВ,
бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г. Договорът е сключен при Общи
условия /ОУ/, които са неразделна част от него, в писмена форма съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК /в приложимата към момента на
сключване на договора редакция на закона не е предвидено изискване за шрифт на
текста на договора не по – малък от 12, както и липсва разпоредбата на чл. 11,
ал. 1, т. 9а ЗПК/ и има изискуемото от
закона съдържание – чл.
11, ал. 1 ЗПК – посочен е общият размер на кредита и условията за
усвояването му; лихвеният процент по кредита, годишният процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като са посочени взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин – чл. 5 от Общите условия; уговорен е срок
на договора – 48 месеца; приложен е погасителен план, съдържащ информация за
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски; договорът
съдържа информация за правото на потребителя при погасяване на главницата да
получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на
договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и
предстоящите плащания – чл. 7.3.1. от Общите условия; уредено е и правото на
отказ на потребителя от договора и условията за неговото упражняване – чл. 7 от
Общите условия.
При
тези параметри на договора обаче, настоящият съдебен състав приема, че
по делото не е установено валидно постигнато съглашение по договора за плащане
на възнаградителна лихва. За валидността на
клаузите по договора съдът следи служебно. Добросъвестността и справедливостта
са основни принципи в гражданските и
търговските взаимоотношения. Спазването им предотвратява
несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.
Преценката дали е нарушен някой от основните правни принципи се прави от съда
във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното
от страните накърнява добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр.
3 ЗЗД. В случая с договора е уговорена дължимост на
възнаградителна лихва в размер на 98,52 % при ГПР
от 157,76 %. Така уговорената
клауза за възнаградителна лихва съдът приема, че
противоречи на добрите нрави и като такава е нищожна на основание
на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Оспорването
на въззивника, направено на основание липсата на определен от БНБ
максимален процент на договорните лихви по заемите, което прави всички възможни
договорени проценти валидни, е несъстоятелен и не
се споделя от настоящата инстанция. Договорната свобода позволява страните
да уговарят възнаградителна лихва, вкл. и над размера на законната лихва за
забава. Волята на страните е меродавна, само ако тя не надвишава най - високия размер,
допустим от закона според чл. 10, ал. 2 ЗЗД,
какъвто е момента не е регламентиран. В този случай ограничението на
договорната свобода е посочено в чл. 9 ЗЗД –
съглашението да не противоречи на закона и на добрите нрави. Добрите нрави са
морални норми, на които законът е придал правно значение, като е предписал за
нарушаването им правна последица, идентична с тази при нарушението на закона.
Добрите нрави съществуват като общи принципи или произтичат от тях и за
спазването им съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на
справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква
да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес.
При
нормативното отсъствие на конкретно предвиден размер, до който е допустимо да
се уговаря възнаградителната лихва, условията и предпоставките за
валидност на договорната клауза за възнаградителна лихва произтичат
от нейните функции и от принципа за справедливост в
гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на
възнаградителната лихва поради накърняване на добрите нрави следва да се прави
за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. По същността си
възнаградителната лихва представлява цена на парите като капитал, но и цена
на времето, през което търговецът е лишен от ликвидността на този капитал -
цената на капитал, чиято стойност нараства с времето. Затова и преценка за
съответствието на уговорената лихва с
добрите нрави може да включва съобразяване размера на
законната лихва за забава, но и пазарната цена на този капитал, както
и другите фактори, които влияят върху цената на предоставянето на
капитала – риска от невъзстановяването му, включително и с
оглед на дадените обезпечения; дали има неравноправно третиране на икономически
слаби участници в оборота; дали е използван недостиг на материални средства на
един субект за облагодетелстване на друг и др. Уговорената
възнаградителна лихва следва да се приеме за нищожна, ако единствената
цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите ѝ функции. В
съдебната практика по приложението на Закона за задълженията
и договорите трайно е прието като общо правило, че противоречи на
добрите нрави да се уговаря възнаградителна лихва по
обезпечен кредит, надвишаваща размер, съпоставим с двукратния размер на
законната лихва, а за необезпечен кредит – надвишаваща
размер, съпоставим с трикратния размер на законната лихва за забава.
В случая уговаряне
на възнаградителна лихва от над 98 % годишно
при съобразяване, че заемната сума е 3000 лв., а
дължимата такава до края на срока на договора е 12096,48 лв., т. е. повече от
четири пъти по – голяма от заемната сума, съдът приема, че е в
разрез с присъщите на възнаградителната лихва функции.
Икономическата цел на отпуснатия заем е придобиване на парични средства и за
двете страни. За заемополучателя целта е получаване на средства за покриване на
текущи нужди, за заемодателя целта е да покрие разходите по заема и да получи
печалба чрез получаване на възнаградителна лихва. Извън тази цел, всеки
получен доход излиза извън присъщата функция на възнаградителната
лихва, която е възнаграждението за предоставянето на финансовия
ресурс /Решение № 378 от 18.05.2006 г.
по гр. д. № 315/2005 г. по описа на ВКС, ІІІ
г. о./. В конкретния случай
уговорената лихва не е установено да съответства на присъщата ѝ функция. Същата
надвишава многократно размера на законната лихва за забава, договорът за кредит
е за сравнително кратък срок, размерът на
лихви по банкови кредити към момента на сключване на договора е в пъти по –
нисък от уговореното, ищцата – кредитополучател е икономически по - слабият субект,
като не е установено да е могла да влияе върху
съдържанието на клаузата към момента на сключване на договора.
Това, че ищцата е била запозната с параметрите на договора за кредит и не се е
отказала да го сключи, не сочи на индивидуално договаряне - няма данни да е
могла да влияе върху съдържанието на договора преди сключването му, тежестта за
доказване на което се носи от кредитодателят. По делото не се установяват обстоятелства, които да дават основание за очакване на завишен размер
на вреди за заемодателя от неизпълнение на задълженията на
заемателя, включително няма данни за ангажиране
на значителен ресурс във връзка с обработката на документи и за сътрудници,
които да оказват съдействие на клиента. Тук е мястото да се посочи, че е
неоснователно възражението на въззивника, че доколкото процесният договор за
кредит е високорисков, тъй като е от категорията на т. нар. „бързи
кредити“, то е нормално възнаградителната лихва да е в уговорения по - висок размер. Както
бе посочено, независимо от принципа на свободата на договаряне, регламентиран в
нормата на чл. 9 ЗЗД, противоречаща на добрите нрави е сделка, в която са
уговорени икономически неизгодни условия за участващата по - слаба в икономическо
отношение страна по нея. Действително, възможно е по - неблагонадеждният финансов профил на един тип
кредитополучатели да обуслови и по - висок риск вземането да не бъде издължено съобразно уговореното, което
обосновава дължимото възнаграждение да бъде по - високо. „П.К.Б.“ ЕООД обаче като търговец, извършващ по
занятие дейност по отпускане на заеми, не следва необосновано да прехвърля
риска от неплатежоспособност на кредитополучателя преимуществено върху
последния, завишавайки цената на кредитиране с цел да компенсира евентуални
загуби от пълно или частично неиздължаване. Неизпълнението от страна на
потребителя е нормален стопански риск за дейността на кредитора, който следва
да бъде ограничен чрез предварително извършената при отпускане на заемната сума
оценка за финансовото състояние на потребителя.
Поради всичко изложено, съдът приема, че е налице нееквивалентност между
двете престации на страните по договора, при
липса на данни по делото, които да обосновават определянето на ГЛП
и на ГПР по процесния договор в такъв висок размер, дори и при
съобразяване, че договорът не е обезпечен. Меродавна за преценката за
действителност на уговорката за възнаградителна лихва следва да е законната
такава, а не пазарната цена на кредитите в сектора, която както се вижда и от
приетата справка недобросъвестно би могла да достигне в граници, далеч
надхвърлящи добрите нрави и принципа на справедливостта – в размер на 240 %. Размерът на
насрещната престация по договори за кредит е ограничен от принципа за
добросъвестност и последиците при неспазването му не изключват приложението на
чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Противно на поддържаното от въззивника, това разбиране
напълно съответства на променените обществени условия и на измененията на ЗПК,
както и на изискването за спазване на потребителската закрила.
По възражението на въззивника, че
договорното отношение следва да се подчинява на режима на чл. 430, ал. 2 ТЗ въззивният съд приема, че действително
в чл. 430, ал. 2 ТЗ не е предвидено ограничение за размера на лихвата,
която заемателят плаща по договор за кредит, чрез
поставяне на изисквания за съответствието ѝ с добрите нрави. Разпоредбата
на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД обаче намира
приложение и при търговските сделки. Предвид
това, възражението, че договорената възнаградителна лихва е допустима
съгласно чл. 430, ал. 2 ТЗ и на това основание клаузата за определянето ѝ не е
нищожна е неоснователно - за да се приложи чл. 430, ал.
2 ТЗ следва уговорката за лихва да е действителна, тъй като недействителните
уговорки не пораждат правни последици, дори такива уредени в чл. 430, ал. 2 ТЗ. С
оглед изложеното, съдът приема, че клаузата в договора за кредит,
уговаряща размер на възнаградителна лихва е нищожна. По аналогични
съображения и клаузата за ГПР в размер на 157,76 % в договора за кредит също е
нищожна.
Спорен въпрос е
дали нищожността на клаузата за възнаградителна лихва води до нищожност на целия
договор за кредит.
За да се приеме, че нищожността на
отделни клаузи от договора води до нищожност на целия договор следва да се
установи, че прилагането на договора без тези клаузи е невъзможно
съобразно чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Под прилагане на договора
без нищожните клаузи следва да се разбира възможността за изпълнение
на останалите условия по договора. Преценката дали договорът може да се приложи
и без нищожните клаузи включва и обсъждане на евентуално
предположение дали договорът би бил сключен и без нищожните му клаузи
от гледна точка на възможността на средния потребител да съобрази
икономическите последици от сделката и нищожните клаузи да могат да
бъдат заместени по право от повелителни законови разпоредби или от диспозитивни
правни норми. Заместването с императивна разпоредба е уредено изрично в чл. 26, ал. 4 ЗЗД.
Диспозитивните норми в облигационното право намират приложение при липса на
уговорка между страните, поради което след като клауза от договора
е нищожна, тя не се счита за част от договорното съдържание, като за
уреждане на отношенията между страните се прилага законовата норма. Договор,
който не може да се изпълнява без нищожните клаузи, е нищожен в
своята цялост /в този смисъл Решение №
146 от 01.11.2017 г. по т. д. № 2615/2016 г.
по описа на ВКС, І т. о./.
Договорът за заем с уговорена
възнаградителна лихва е двустранен и възмезден. Клаузата за
възнаградителна лихва по договор за кредит е съществен
елемент от него, защото урежда възнаграждението за
кредитодателя. Премахването изцяло на клаузата за определяне
на възнаградителната лихва по договора за потребителски кредит би променило възмездния
му характер, поради което и извод, че такъв договор би се сключил и без да е
уговорено такова възнаграждение, не може да се
обоснове. Този извод се налага при съобразяване на събраните доказателства по
делото, от които се установява, че кредитодателят е търговец, който по занятие
предоставя кредити, т. е. целта на договора за
кредитодателя е печалба. Съглашението за възнаградителна лихва по
договор не може да бъде заместено от норми на закона, защото такива не са
въведени от законодателя, включително и на основание на чл. 10, ал. 2 ЗЗД,
а законната мораторна лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД изпълнява различни функции /а
и процесният договор е сключен преди изм. на ЗПК с ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г./. При така изложеното, въззивният
съд
приема, че нищожността на клаузата, уговаряща размер на
възнаградителната лихва, води до нищожност на договора в неговата цялост.
Въззивният съд приема, че двата анекса
към договора за кредит, във връзка с искането за отсрочване плащането на
отделни вноски, също не сочат за действителност на клаузата за възнаградителна
лихва. Действително в същите са предоговаряни лихвените проценти, но сами по
себе си тези анекси са съставени на база нищожни клаузи, поради
което също са нищожни – налице е практика на ВКС, според която последващо
сключени анекси не санират нищожни клаузи в договор за кредит. Така
в Решение № 146 от 01.11.2017 г. по
т. д. № 2615/2016 г. по описа на ВКС, I т. о., е
изяснено, че договор за спогодба или допълнително споразумение, в които са
установени правата и задълженията на страните, произтичащи от неравноправна
клауза в първоначалния договор, биха представлявали предварителен отказ от
потребителската защита, който е недопустим, и че допълнително споразумение,
имащо за предмет предоговаряне на кредит, в което задълженията на
кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на
първоначалния договор, е нищожно, на основание чл. 366 ЗЗД
– така и Решение № 60224 от 12.01.2022
г. по гр. д. № 240/2021 г. по описа на ВКС, III г. о. Освен
това, както е посочил и районният съд, определените и в двата анекса размери на
ГЛП и ГПР също противоречат на добрите нрави, поради което клаузите са нищожни
и на това основание – чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.
С оглед на
изложеното
съдът приема, че за ищцата не е възникнало
валидно задължение за заплащане на суми по
договора за потребителски кредит за възнаградителна лихва и при
липсата на други конкретни оплаквания относно размера на иска и начина на
определянето му, същият е основателен до уважения от районния съд размер.
Предвид
съвпадането на изводите на двете инстанции, въззивната жалба следва да бъде
оставена без уважение, а първоинстанционното решение в обжалваната част - да
бъде потвърдено като правилно.
По
частната жалба срещу определението на Софийски районен съд от 30.08.2019 г.:
Частната жалба е подадена в срока по чл. 248, ал. 3 ГПК, от надлежна страна и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, същата е основателна.
Разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. предвижда,
че в случаите на оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие, ако в
съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има
право на адвокатско възнаграждение, като съдът определя възнаграждението в
размер, не по - нисък от предвидения в наредбата
по чл. 36, ал. 2 /Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения/ и осъжда другата страна да го заплати.
Според практиката на ВКС, обективирана в определение
№ 515 от 02.10.2015 г. по ч. т.
д. № 2340/2015 г. по описа на ВКС, I т. о., определение № 60488 от
22.12.2021 г. по ч. т. д. № 2391/2021 г. по описа на ВКС, II т. о. и определение
№ 213 от 31.05.2021 г. по ч. т.
д. № 997/2021 г. по описа на ВКС, I т. о. липсата на писмен договор не е пречка
да бъде доказано в процеса постигнатото съгласие, че учредената с пълномощно в
полза на адвоката на страната представителна власт за адвокатска защита ще бъде
предоставена безплатно. Последното обстоятелство - договарянето на
осъществяваната правна помощ като безплатна, не се презюмира, а следва да бъде
установено от данните по делото. Изявлението за наличие на конкретното
основание за оказване на безплатна помощ по чл.
38, ал. 1 ЗАдв. обвързва съда и
той не дължи проверка за съществуването на конкретната хипотеза. Достатъчно за
уважаване на искането по чл.
38, ал. 2 ЗАдв. е правната помощ
по делото да е осъществена без данни за договорен в тежест на доверителя размер
на възнаграждението по чл.
36, ал. 2 ЗАдв., заявление, че
предоставянето на правната помощ е безвъзмездно и липса на данни, които да го
опровергават, отговорност на насрещната страна за разноски, съобразно правилата
на чл. 78 ГПК.
Отсъствието на материализиран в писмен вид договор с уговорено в него безплатно
предоставяне на правна помощ не препятства упражняването на правото по чл.
38, ал. 2 ЗАдв., тъй като принципът
на чл. 36, ал. 1 ЗАдв. е, че адвокатът има право на възнаграждение за своя труд, а
размерът му, за разлика от хипотезата на чл.
36, ал. 2 ЗАдв.,
се определя от съда по императивната разпоредба
на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в рамките на предвидения в
Наредба № 1/2004 г. размер.
В случая по делото е представено пълномощно от П.К.К., с което е упълномощила
адвокат В.Т.да води съдебно дело и да я представляват пред съда във връзка
с установяване недължимост на суми за лихви, претендирани за периода от м.
07.2015 г. до м. 07.2018 г. по Договор за потребителски кредит №
**********/23.06.2014 г., срещу „П.К.Б.“ ЕООД. В хода на първоинстанционното
производство ищцата е представлявана от адв. В.Т./и от преупълномощения от него
адвокат Илчев/, като в последното открито заседание по делото на 16.10.2018 г.
е представен списък по чл. 80 ГПК с отразени разноски за адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ от адвокат Т., който списък не
е неоспорен от процесуалния представител на „П.К.Б.“ ЕООД, включително с
възражение за отсъствие на основание по чл. 38, ал. 1, вр. ал. 2 ЗАдв. за
присъждане на претендираното възнаграждение. По делото няма данни до
приключване на устните състезания пред първата инстанция между ищцата и
упълномощения от нея адвокат да е уговарян размер на адвокатското
възнаграждение за процесуално представителство и защита пред Софийски районен съд.
С оглед възприетото в практиката на ВКС разрешение, че получилата безплатна
адвокатска помощ страна не е длъжна да доказва пред съда наличието на
обстоятелствата по чл.
38, ал. 1 ЗАдв., твърдението на адв. Т.,
че е представлявал безплатно ищцата на основание чл.
38, ал. 1 ЗАв., следва да се счете за
истинно. При така установените обстоятелства и в зависимост от изхода на спора,
приключил с частично уважаване на исковите претенции, не съществува причина да
се отрече правото на адвокат Т.да получи възнаграждение за оказаното в
производството пред Софийски районен съд безплатно процесуално представителство
на ищцата в размер, съобразно Наредба
№ 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /в
приложимата към момента на постановяване на първоинстанционното решение
редакция/ – чл. 7, ал. 2, т. 3 от 604,11 лв.,
съобразно уважената част от иска. Поради това обжалваното определение следва да
бъде отменено, като бъде изменено първоинстанционното решение в частта за
разноските и в полза на адвокат Т.да бъде присъдена сумата от 604,11 лв. за
оказана безплатна правна помощ на ищцата П.К.К.в хода на първоинстанционното
производство.
По отговорността за разноски:
Разноски за
настоящото производство се следват на въззиваемата страна, от която се
претендира присъждане на разноски в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
– за оказана безплатна правна помощ. По делото е
представен договор за правна защита и съдействие от 30.07.2019 г., в
който е посочено, че защитата на ищцата се
осъществява безплатно по чл. 38, ал. 1, т.
2 ЗАдв., поради което адвокатското възнаграждение следва да бъде
определено на основание чл. 7, ал. 2, т. 3
от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения /в приложимата към датата на сключване на договора
редакция от 22.01.2019 г./ в размер на 604,11 лв., която сума следва да се
възложи в тежест на въззивника.
Предвид
изложените съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 123893
от 26.05.2019 г. по гр. д. № 24329/2016 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО,
127 състав, в обжалваната част, с която е признато за установено по предявения
от П.К.К., ЕГН **********, срещу „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК ******, отрицателен
установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че П.К.К.не дължи на „П.К.Б.“
ЕООД сумата от 5482,30 лв., начислена от ответника като сбор от договорна лихва
за периода от 02.07.2015 г. до 02.07.2018 г. по сключен между П.К.К.и „П.К.Б.“
ЕООД договор за потребителски кредит № **********/23.06.2014 г., както и в
частта, с която е осъдено „П.К.Б.“ ЕООД да заплати на П.К.К.на основание чл.
78, ал. 1 ГПК сумата от 219,29 лв., разноски в производството.
ОТМЕНЯ определение № 206586 от 30.08.2019
г. по гр. д. № 24329/2016 г. по описа на СРС, 127 състав, с което е оставена
без уважение молба вх. № 5116963 от 08.07.2019 г. на адвокат В.В.Т./процесуален
представител на П.К.К./, подадена чрез адвокат К.Б.да бъде изменено
първоинстанционното решение в частта за разноските, като вместо това постановява:
ИЗМЕНЯ на основание чл. 248, ал.
1 ГПК Решение
№ 123893 от 26.05.2019 г. по гр. д. № 24329/2016 г. по описа на Софийски
районен съд, I ГО, 127 състав, в частта за
разноските, като ОСЪЖДА „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:***, да заплати на адвокат В.В.Т.от САК, ЕГН **********, с
адрес: ***, офис партер, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
вр. с чл. 38, ал. 2 ЗАдв., вр. с чл. 38, ал. 1, т.
2 ЗАдв. сумата от 604,11 лв. /шестстотин и четири лева и единадесет
стотинки/, представляваща възнаграждение за
предоставена безплатна правна помощ на ищцата П.К.К., ЕГН **********, в
първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление:***, да заплати на адвокат К.И.Б.от САК, ЕГН **********,
с адрес: ***, офис партер, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. с чл. 273 ГПК, вр. с чл. 38, ал. 2 ЗАдв.,
вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. сумата от 604,11 лв. /шестстотин и
четири лева и единадесет стотинки/ - възнаграждение за
предоставена безплатна правна помощ на ищцата П.К.К., ЕГН **********, във
въззивното производство.
Решението подлежи на
касационно обжалване пред Върховния касационен
съд в едномесечен срок от връчването му на страните, при
условията на чл. 280, ал. 1 и ал.
2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.