№ 1501
гр. София, 26.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 27 СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:ДИМИТЪР К. ДЕМИРЕВ
при участието на секретаря ВАЛЕРИЯ Й. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от ДИМИТЪР К. ДЕМИРЕВ Гражданско дело №
20211110142846 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.124 ГПК.
С искова молба вх.№ 30516/22.07.2021г. (п.к.19.07.2021г.) ищецът
**************. е предявила обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл.26, ал.1, пр.1, 2 и 3 ЗЗД (обуславящи) и чл.55, ал.1, пр.1
ЗЗД (обусловен) срещу „********************, с които се иска да бъде
признато за установено, че договор за потребителски кредит №
**************/22.03.2018г. е недействителен на основание чл.26, ал.1, пр.1
ЗЗД вр. чл.22 ЗПК вр. чл.11, т.9 и т.10 ЗПК поради това, че в договора имало
уговорена цена на пакет допълнителни услуги в размер на 1080,48лв., която
била нищожна поради: противоречие с добрите нрави (чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД),
под евентуалност – противоречие със закона (чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.143,
ал.1, т.5 ЗПП), под евентуалност – поради заобикаляне на закона (чл.26, ал.1,
пр.1, пр.2, вр. чл.19, ал.4 ЗПК), под евентуалност – договорът не бил сключен
по ясен и разбираем начин и липсвало посочване на начина на формиране на
ГПР (чл.26, ал.1, пр.1, пр.2, вр. чл.10, ал.1 ЗПК), поради което и на основание
чл.22 ЗПК договорът бил недействителен, съответно вр. чл.23 ЗПК – се
дължало единствено възстановяване на чистата стойност на кредита. Твърди
се, че на 22.03.2018г. страните сключили договор за потребителски кредит №
**************, по силата на който е предоставен кредит в размер на сумата
1
от 900лв., като в договора била уговорена цена на пакет допълнителни услуги
в размер на 1080,48лв. и бил определен ГЛП в размер на 49,90% и годишна
лихва по кредита от 41,17%, като приложими към договора били общи
условия версия 09/09.10.2017г. Твърди се, че по договора ищецът извършил
плащания в общ размер на 1227лв., като с оглед недействителността на
договора се дължала сумата от 900лв. главница, поради което е предявил
кумулативно съединен обусловен иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за осъждане
ответника да възстанови сумата от 327лв., представляваща недължимо
платена по нищожен договор сума, ведно със законната лихва от 19.07.2021 г.
до изплащането.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника, в който намира предявените установителни искове за
недопустими, тъй като за задължения по процесния договор била издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. 51446/2020 г., по описа на
СРС, 170 състав, което дело било висящо. Не оспорва твърденията на ищеца,
че между страните е бил сключен договор за кредит с посочените в исковата
молба параметри. По същество заявява, че предявените искове са
неоснователни. Поддържа, че ищецът е пожелал закупуване на пакета от
допълнителни услуги към договора в искането за отпускане на кредит, като
на ищеца е бил предоставен стандартен европейски формуляр и
допълнителна преддоговорна информация, касаеща услугите, включени в
пакета. Сочи, че при формиране на ГПР по кредита не са включени разходи за
допълнителни услуги, доколкото същите не са задължително условие за
сключване на кредита. По отношение твърдяното в исковата молба
нарушение на чл.11, ал.1, т.1 ЗПК се изразява становище, че в тази разпоредба
не се съдържа изискване да бъде посочван механизма, по който е изчислен
ГПР. Оспорва да е налице противоречие със закона и добрите нрави на
допълнителното споразумение, а закупуването на пакет от допълнителни
услуги не е задължително условие за сключването на договора за кредит,
поради което намира за неоснователно твърдението на ищеца, че е поставен в
неравноправно положение. Твърди, че ищецът се е възползвал от услугите на
допълнителното споразумение – приоритетно разглеждане и изплащане на
потребителски кредит, отлагане изплащането на вноски по договора. Твърди
се, че клаузите на процесния договор са формулирани пределно ясно и по
разбираем начин. По изложените съображения моли за отхвърляне на
2
предявените искове.
Софийски районен съд, след като взе предвид становищата на
страните и ангажираните по делото доказателства, преценени поотделно
и в тяхната съвкупност, намери за установено следното от фактическа
страна:
С приетия за окончателен доклад по делото са отделени за безспорни
обстоятелствата, че между страните имало сключен договор за потребителски
кредит №**************/22.03.2018г., по който ищецът е заплатил сумата от
общо 1227лв., включваща процесната сума от 327лв. в полза на ответника. Не
се спори и по съдържанието на договора, съгласно което главницата по
кредита била 900лв., годишната лихва по кредита била в размер на 41.17%,
така и била уговорена цена на пакет допълнителни услуги в размер на
1080,48лв.
Същото се установява и от приетия по делото договор за потребителски
кредит №**************/22.03.2018г. (л.14 и сл.), в който в глава VI
(параметри) е посочена сума на кредита: 900лв., срок на кредита 24м., ГПР
„49.90%“, Годишен лихвен процент 41.17%, дължима сума по кредита:
1335.36лв., Възнаграждение за закупен допълнителен пакет услуги:
1080.48лв., съответно общото задължение по кредита и по пакета от
допълнителни услуги е посочено в размер на 2415.84лв. Към договора за
кредит в глава V е отбелязан „Избран пакет от допълнителни услуги“ –
„Бонус“, прието е и Споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни
услуги (л.17), в които са описани „допълнителните услуги“, изразяващи се в
„приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит;
възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски; възможност
за намаляване на определен брой погасителни вноски; възможност за смяна
на дата на падеж; улеснена процедура за получаване на допълнителни
парични средства“. Приет е и погасителен план от 22.03.2018г. към договора
за потребителски кредит №**************/22.03.2018г. и сключеното
споразумение за предоставяне на услуги (л.7 и сл.), в който като компоненти
са включени главница, лихва, възнаграждение за закупен пакет от
допълнителни услуги.
Приобщени по делото са преписи от ч.гр.д. № 51446/2020г., приложено
към гр.д.№ 69796/2021г. по описа на СРС, 170 състав, което било на етап „без
движение“, от които се установява, че въз основа на заявление вх.№
2306006/21.10.2020г., на 25.11.2020г. е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК (л.67), с която е разпоредено ищцата да
заплати на ответника сумата от: 610.43лв. главница по договора за
потребителски кредит №**************/22.03.2018г., 115лв. мораторна
лихва за периода от 03.09.2019г. до 19.10.2020г., 123.24лв. договорна лихва за
3
периода от 26.02.2019г. до 03.09.2019г., ведно със законната лихва от
21.10.2020г. до изплащане на вземането, както и 594.27лв. възнаграждение по
закупен пакет от услуги, като по издадената заповед е депозирано възражение
по чл.414 ГПК вх.№ 23045147/09.09.2021г.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата
молба доводи и възраженията на ответника, намира от правна страна
следното:
Предявени са кумулативно обективно съединени искове: обуславящи
отрицателни установителни: чл. 26, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.22 ЗПК вр. чл.11, т.9
и т.10 ЗПК, под евентуалност чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД, под евентуалност чл.26,
ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.143, ал.1, т.5 ЗПП, под евентуалност чл.26, ал.1, пр.1,
пр.2, вр. чл.19, ал.4 ЗПК, под евентуалност чл.26, ал.1, пр.1, пр.2, вр. чл.10,
ал.1 ЗПК; обусловен – осъдителен по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД.
По допустимостта на исковете:
В Определение № 318 от 09.07.2019 г. по ч. гр. д. № 2108 / 2019 г. на
Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение, е прието следното:
„Отрицателният установителен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК е средство за
защита на длъжника по вземането в случаите, когато той твърди, че не
дължи, докато заповедното производство е средство за защита на
кредитора по вземането и чрез него се дава възможност на същия да се
снабди с изпълнителен титул за принудително реализиране на това вземане.
Двете производства – заповедното и това по отрицателния установителен
иск, са различни и се развиват самостоятелно едно от друго. Кредиторът
разполага с възможност за избор на пътя, по който да реализира вземането
си – по исков път или по пътя на заповедното производство, ако са налице
предвидените в закона предпоставки за провеждането на такова.
Обстоятелството дали е налице спор между страните по
правоотношението относно съществуването на вземането не задължава
кредитора да прибегне непременно до пътя на защита на правата си чрез
исково производство, доколкото при наличието на оспорване от страна на
длъжника съществува възможността заповедното производство да бъде
трансформирано в исково такова по чл. 422, във вр. с чл. 415 от ГПК. В
случаите, когато кредиторът е избрал пътя за защита на правата си по
реда на заповедното производство, то предвидените за това производство
процесуални правила определят действията, които следва да бъдат
извършени от страните до приключването му и последиците от тези
4
действия. Доколкото следва да бъдат взети предвид действия на страните,
извършени извън заповедното производство, това следва да бъде изрично
предвидено в закона. Разпоредбата на чл. 414 от ГПК определя действията,
които длъжникът в заповедното производство следва да предприеме, за да
защити правата си, като последиците от пропускането на тези действия
са посочени в чл. 416 и чл. 424 от ГПК. От посочените разпоредби следва, че
в случаите, когато длъжникът не подаде възражение в срока по чл. 414, ал.
2 от ГПК, заповедта за изпълнение влиза в сила като удостовереното с нея
вземане не може да бъде оспорвано по исков ред, освен в случаите, когато се
намерят новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства от
съществено значение за делото, които не са могли да бъдат известни на
длъжника до изтичане на срока за подаване на възражение или с които не е
могъл да се снабди в същия срок. Доколкото предявяването на отрицателен
установителен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК става в отделно производство,
различно от заповедното такова, то заповедният съд няма как да разполага
с информация за съществуването на такова производство, поради което, за
да се избегне настъпването на последиците по чл. 416 и чл. 424 от ГПК в
заповедното производство, длъжникът следва да подаде и възражение по чл.
414 от ГПК в предвидения за това срок. В този случай обаче, по силата на
чл. 415, ал. 1 от ГПК, заповедният съд е длъжен да укаже на кредитора да
предяви иск за вземането си по чл. 422 от ГПК. Непредявяването на такъв
иск от страна на кредитора има за последица обезсилване на заповедта за
изпълнение по силата на чл. 415, ал. 5 от ГПК. Поради тази причина, за да
запази правата си по вече издадената заповед за изпълнение, кредиторът е
задължен да предяви установителен иск като по силата на чл. 422, ал. 1
ГПК този иск ще се счита предявен от датата на подаване на заявлението
за издаване на заповедта за изпълнение“. В конкретния случай предявения от
ответника срещу ищеца иск по реда на чл.422 ГПК се счита предявен от
21.10.2020г., а предявения на 19.07.2021г. от ищцата срещу ответника (по
настоящото производство) отрицателен установителен иск по чл.124 ГПК се
явява по-късно предявен. От друга страна в цитираното определение на ВКС
по-нататък се приема следното по въпроса: „Допустимо ли е и какви са
правните последици, ако в срока по чл. 414 ГПК длъжникът в заповедното
производство предяви отрицателен установителен иск за признаване на
недължимостта на вземането, предмет на подаденото заявление за
издаване на заповед за изпълнение, а в същия законоустановен срок подаде и
възражение срещу издадената заповед за изпълнение и в случай, че иск и
възражение бъдат подадени – дължи ли съдът по заповедното производство
указания по чл. 415 ГПК и кой установителен иск подлежи на разглеждане –
положителният или отрицателният?“.
Като в цитираното определение ВКС е приел следното, което се споделя
от настоящия състав:
Отрицателният иск за установяване, че едно парично вземане не
съществува е допустим винаги, когато вземането е предявено от кредитора
5
по реда на заповедното производство, но до изтичане на срока за
възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК. До изтичане на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК,
длъжникът разполага с възможност да подаде възражение срещу
издадената заповед или да предяви отрицателен установителен иск по чл.
124, ал.1 ГПК, че вземането не съществува – всяко право, което може да
бъде заявено с възражение, още повече може да бъде предявено с иск. В този
случай предявеният иск има ролята на възражение по чл. 414, ал.1 ГПК –
оспорва се вземането по издадената заповед с възражения, че то не
съществува и тези възражения са направени пред съд. Отрицателен
установителен иск за несъществуване на вземането може да бъде
предявен и преди връчване на заповедта за изпълнение, съответно покана
за доброволно изпълнение, тъй като длъжникът винаги има интерес от
иска, когато съществува спор за вземането. Такъв спор е налице и когато
кредиторът е поискал издаване на заповед за изпълнение или когато в
хода на производството по иска по чл. 124, ал.1 ГПК кредиторът оспори
вземането. Когато в срока за възражение бъде предявен иск по чл. 124,
ал.1 ГПК за установяване, че вземането не съществува, заповедта за
изпълнение не влиза в сила. Целта на заповедното производство е по
надлежния ред да бъде установено спорно ли е вземането – законът
презюмира, че вземането е безспорно, когато в срока не е подадено
възражение. Когато е започнат исков процес, целта на който е съдът да
се произнесе със сила на пресъдено нещо съществува ли вземането, то
несъмнено вземането е спорно, поради което заповедта за изпълнение не
може да влезе в сила. След изтичане на срока по чл. 414, ал.2 ГПК
възможността за възражение на длъжника се преклудира, поради което
предявеният след този срок установителен иск, че вземането не
съществува е недопустим. Когато длъжникът оспори вземането по
заповедта за изпълнение чрез иск, за кредитора не тече срок по чл. 415,
ал.1 ГПК, тъй като спорното вземане вече е предмет на установяване в
исков процес, а предявеният по-късно иск за същото вземане е
недопустим и подлежи на прекратяване на основание чл. 126, ал.1 ГПК“.
В конкретния случай, с оглед цитираната практика на ВКС, доколкото
възражението вх.№ 23045147/09.09.2021г. по чл.414 ГПК по ч.гр.д. №
51446/2020г., е подадено в срок и е след настоящата искова молба, то и по
изложените съображения, съдът намира, че исковете са допустими.
По основателността:
По обуславящите искове съдът е разпределил в тежест на доказване на
ищцата да докаже, че между страните е имало сключен договор за
потребителски кредит **************/22.03.2018г. с твърдените клаузи
(което е отделено за безспорно), в който случай ответникът следва да докаже,
че не са налице твърдените от ищцата пороци.
6
По обусловения иск съдът е разпределил в тежест на доказване на
ищцата да докаже, че е заплатила твърдяната сума от 327лв. (което е отделено
за безспорно), че тя е постъпила в патримониума на ответника (също
отделено за безспорно), че това разминаване на блага от имуществото на
ищеца в имуществото на ответника да е без правно основание, т. е. без да е
било налице годен юридически факт, без да е било правоотношение между
страните в настоящото съдебно производство (обусловено от обуславящите
искове).
Не е спорно между страните, а и от приетия по делото договор се
установява, че между страните е сключен договор за потребителски кредит по
см. на чл.9, ал.1 ЗПК, поради което приложение намират разпоредбите на
ЗПК, съответно ЗЗП.
По същество, уговореният в т.V от договора за кредит пакет от
допълнителни услуги, за който е сключен отделно споразумение, включва
заплащане на възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в
размер на 1080.48лв. като предоставените за тази цена услуги не са
изчерпателно изброени, в какъвто смисъл е изискването на императивните
разпоредби на ЗПК. Не е посочена и цена за всяка от услугите поотделно,
включително и в споразумението, каквото е изискването на чл.10а, ал.4 ЗПК.
На следващо място следва да се отчете и факта, че заплащането на това
възнаграждение е предварително, т.е. същото е дължимо само за
"възможността за предоставянето" на услугите, като е без значение дали
някоя от тези услуги ще бъде използвана по време на действие на сключения
между страните договор, доколкото в уводната част на споразумението е
посочено, че възнаграждението за предоставянето на посочените
допълнителни услуги става изискуемо с подписването му, като изискуемостта
му е в пълен размер дори и да не е ползвана и една от тях. Съгласно
приложения погасителен план ищцата е следвало да заплаща в продължение
на 24 месеца за нещо, което не ползва. Процесното споразумение безспорно е
сключено във вреда на потребителя по смисъла на чл.143 ЗЗП, приложим в
конкретния случай, тъй като води до значително неравновесие между правата
и задълженията на търговеца и потребителя. Съгласно чл.146, ал.1 ЗЗП
неравноправните клаузи са нищожни, ако не са уговорени индивидуално, като
за наличието на такива клаузи съдът следи служебно. В случая
споразумението не е уговорено индивидуално, доколкото е изготвено
предварително. Едновременно с това споразумението за предоставяне на
пакет от допълнителни услуги към договора за потребителски кредит е
нищожно и поради противоречие с добрите нрави, тъй като неравноправно се
третира икономически по - слабата страна в оборота, като се използва
недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг
(в който смисъл е и Решение № 1440 от 27.02.2019 г. по в. гр. д. № 9176 / 2018
г. на Възз. IV-г състав на Софийски градски съд). Следователно,
задължението по пакета за допълнителни услуги е недължимо.
7
По твърдението, че ГПР е неправилно посочен, поради това че не
отразявал включената сума за пакета от допълнителни услуги, съдът намира
следното:
Годишният процент на разходите е част е същественото съдържание на
договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед
необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена
на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя
отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор.
Последицата, свързана с неспазване изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, е
уредена в нормата на чл.22 ЗПК, която предвижда, че когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1,
т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен, поради което и
с оглед чл.23 ЗПК - когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита.
В процесния договор е посочен процент на ГПР 49.90%, т. е. формално е
изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК, който размер не надвишава
максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Същият е изчислен без да е включено
възнаграждението от пакета за допълнителни услуги. В договора за
потребителски кредит в момента на сключването му следва да е уговорен ГПР
по кредита - арг. чл. 11, т. 10 ЗПК, изразяващ задълженията на потребителя в
процентно отношение към размера на отпуснатия кредит. При формирането
му се включват и всички бъдещи разходи по кредита за потребителя - арг. чл.
19, ал. 1 ЗПК вр. §1, т.1 ДР на ЗПК. ЗПК транспонира Директива 2008/48/ЕО
на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно
договорите за потребителски кредити, в която е установен принципът за
информираност на потребителя. Чл.11, ал.1, т.10 ЗПК е във вр с чл.10, б. „ж“
от Директивата, установяваща задължение за съдържане на информация за
ГПР, съответно чл.22 ЗПК е във вр. чл. 23 от Директивата, съгласно която
държавите-членки следва да установят система от санкции за нарушаване на
разпоредбите на настоящата директива и да гарантират тяхното привеждане в
изпълнение.
Спорът се концентрира по това – ако се установи, че по договора има
„възнаграждение“, което е нищожно и не е включено в първоначално
определения ГПР, като при включването му ГПР надвишава максимално
допустимия размер по чл.19, ал.4 ЗПК, това влече ли недействителност на
целия договор на основание чл.22 ЗПК вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК?
Настоящият състав намира, че отговорът е отрицателен по следните
съображения: Първо, разширително тълкуване на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК вр.
чл.22 ЗПК е недопустимо, защото води до прилагане по разширителен начин
на чл. 10, §. 2, б. "ж" от Директивата. Второ, в случаите, в които годишният
процент на разходите надвишава установения в закона максимум по чл. 19,
ал. 4 ЗПК, приложение намира специалната разпоредба на чл. 19, ал. 5 ЗПК
8
установяваща, че санкция за неспазване на посоченото изискване, е
недействителност на съответната клауза от договора. Трето, целта на
транспонираната чрез ЗПК Директива е осигуряване на максимална
информираност на потребителите при сключване на договори за кредит,
следователно и при нарушение на разпоредбите, установяващи необходимото
съдържание на договора за потребителски кредит, следва да намери
приложение установената в чл. 22 ЗПК санкция, единствено в случаите,
когато за потребителя би останал неясен размера на задължението по кредита
и начина на неговото формиране. В конкретния случай, макар
„възнаграждението за допълнителни услуги“ да не е включено в процентното
измерение на годишния процент на разходите по кредита, това задължение е
установено в глобален размер и като част, която се добавя към размера на
погасителната вноска, поради което за потребителя съществува яснота
относно точния размер на задължението му и общата стойност на кредита. В
цитираното от ищеца Решение 15.03.2012 по дело C‑453/10 е прието, че
търговска практика, състояща се в посочването в договор за кредит на по-
нисък от действителния годишен процент на разходите, трябва да се
окачестви като „заблуждаваща“ и при установяване на такава, съдът може да
основе преценката си за неравноправния характер на договорните клаузи
относно цената на отпуснатия на потребителя кредит, но тази констатация
обаче не се отразява непосредствено на преценката от гледна точка на член
6, параграф 1 от Директива 93/13 на действителността на сключения
договор за кредит.
По така изложените съображения съдът намира, че при сключване на
договора за кредит не е допуснато соченото нарушение на чл. 26, ал.1, пр.1
ЗЗД вр. чл.22 ЗПК вр. чл.11, т.9 и т.10 ЗПК, така и на чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД,
така и на чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.143, ал.1, т.5 ЗПП, така и на чл.26, ал.1,
пр.1, пр.2, вр. чл.19, ал.4 ЗПК, така и на чл.26, ал.1, пр.1, пр.2, вр. чл.10, ал.1
ЗПК, т.е. договорът не е недействителен.
На следващо място, с оглед чл.7, ал.3 ГПК, съдът следи служебно за
наличие на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител (така и т.1
на ТР 1/2013г. на ОСГТК на ВКС). Изрично действителността на размера на
възнаградителната лихва е оспорена и от ищцата в молба-уточнителна вх.№
43195/20.08.2021г. Поради това подлежи на изследване (и доколкото е
обуславящо, т.е. включва се в предмета на доказване по иска по чл.55, ал.1,
пр.1 ЗЗД) дали клаузата за възнаградителната е валидна. Съдът приема
следното:
При нормативното отсъствие на конкретно предвиден размер, до който е
допустимо да се уговаря възнаградителната лихва, преценката относно
съответствието й с добрите нрави следва да се извърши, изхождайки от
нейната същност и функции. Лихвата е граждански плод, възнаграждение,
което се дължи за използването на предоставения на кредитополучателя
финансов ресурс. Тя овъзмездява кредитора за времето, през което е лишен от
9
възможността да ползва паричните средства и да извлича облага от тях, като
се явява насрещна престация по договора. В този смисъл нейният размер е в
съответствие с морала, когато не води до несправедливо обогатяване на
кредитора. В съдебната практика (решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр. д. №
1106/2003 г., II г. о. на ВКС, определение № 901 от 10.07.2015 г. по гр. д. №
6295/2014 г., г. к., IV г. о. на ВКС) се приема, че възнаградителната лихва
може да надхвърля размерът на законната лихва, с която се съизмеряват
вредите за времето, в което остава неудовлетворено кредиторовото парично
притезание. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки (уговорки),
с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота,
използва се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг, като е изведено в съдебната практика, че уговорка
относно размера на възнаградителната лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва противоречи на добрите нрави, а ако вземането е
обезпечено с ипотека за неморална следва да се приеме лихва, която
превишава двукратния размер на законната лихва. Съдът намира, че клаузата
за възнаградителната лихва в размер на 41.17% е недействителна, доколкото е
над трикратния размер на законната лихва, съответно е налице противоречие
на добрите нрави (в който смисъл са и: Решение № 4237 от 14.07.2020 г. по в.
гр. д. № 16951 / 2019 г. на Възз. III-б. състав на СГС, Решение № 263875 от
10.06.2021 г. по в. гр. д. № 3275 / 2021 г. на Възз. III-б. състав на СГС,
Решение № 263878 от 11.06.2021 г. по в. гр. д. № 1821 / 2021 г. на Възз. III-б.
състав на СГС, и др.).
С оглед горното, съдът приема, че не е налице недействителност на
целия договор, но не налице недействителност на клаузите за
възнаградителна лихва и за възнаграждението за закупен допълнителен пакет
от услуги.
По обусловения иск:
С оглед приетото по-горе (че не е налице недействителност на договора,
а е налице недействителност на отделни клаузи, а именно: годишен лихвен
процент от 41.17%, както и клаузата за възнаграждение за закупен пакет от
допълнителни услуги от 1080.48лв), дължима по кредита е единствено
главницата в размер на 900лв. Доколкото не е спорно, че ищцата е заплатила
сумата от общо 1227лв., то процесната сума от 327лв. се явява недължимо
платена, поради което и искът по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД е изцяло основателен.
По разноските:
С право на такива разполагат двете страни. Ищцата е доказала сторени
разноски в размер на 100лв. за д.т., ответникът претендира разноски за
юрисконсултско възнаграждение, което с оглед ниската фактическа и правна
сложност на делото съдът определя в размер на 100лв. Вземанията за
разноски са насрещни и доколкото с оглед изхода на делото правото на
разноски е пропорционално, то същите следва да се прихванат, съответно не
се присъждат разноски за никоя от страните.
10
С оглед на горното, Софийският районен съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените отрицателни установителни искове от
**************., ЕГН: **********, ***************, срещу
„********************, ЕИК: ********************, за признаване за
установено, че Договор за потребителски кредит №
**************/22.03.2018г. е нищожен на основание чл. 26, ал.1, пр.1 ЗЗД
вр. чл.22 ЗПК вр. чл.11, т.9 и т.10 ЗПК, под евентуалност чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД,
под евентуалност чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.143, ал.1, т.5 ЗПП, под
евентуалност чл.26, ал.1, пр.1, пр.2, вр. чл.19, ал.4 ЗПК, под евентуалност
чл.26, ал.1, пр.1, пр.2, вр. чл.10, ал.1 ЗПК.
ОСЪЖДА на основание чл.55, ал.1, ЗЗД „********************, ЕИК:
********************, да заплати на **************., ЕГН: **********,
***************, сумата от 327лв., представляваща недължимо платена сума
по Договор за потребителски кредит № **************/22.03.2018г., ведно
със законната лихва, считано от 19.07.2021г. до изплащане на вземането.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски
градски съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11