Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 23.04.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на десети март през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Десислава Йорданова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №11779 по описа за 2019 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение от 31.05.2019 год., постановено по гр.дело №72841/2018 год. по описа на
СРС, ГО, 41 с-в, С.О. е осъдена да заплати на Т.Н.М. по иск с правно основание
чл. 49 вр. с чл. 52 ЗЗД сумата от 8 000 лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания, затруднено придвижване,
неудобството да ползва чужда помощ за ежедневното си обслужване, изпитване
притеснения в периода от 136 дни, вследствие на травматични увреждания,
изразяващи се във фрактура на двата долни крайника, засягащи външен глезен на
левия крак и колянно капаче на коляното на десен крак, настъпили поради падане
от загуба на равновесие при стъпване на необозначена и несигнализирана
неравност, разположена на част от тротоар и ляво пътно платно на столична улица
„Петрохан“, с посока на движение към ул.„********“, срещу вх.********, ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от датата на увреждането –
30.11.2015 год. до окончателното й изплащане, както и на основание чл. 78, ал.
1 ГПК направените разноски по делото в размер на 640 лв., като искът е
отхвърлен в останалата му част до пълния предявен размер от 15 000 лв.
Срещу
решението в частта му, в която е отхвърлен предявения иск, е подадена в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищцата Т.Н.М.. Жалбоподателката
поддържа, че СРС бил приел, че ответникът има задължението да поддържа
тротоарните пространства, като част от общинската улична инфраструктура, което
включвало привеждането им в подходящо и безопасно състояние с оглед обичайното
им предназначение, както и сигнализирането за препятствия и отстраняването им в
най-кратък срок. Противоправното бездействие на служители на ответника станало
причина на увреждането на здравето на ищцата /средни телесни увреждания/ и за
настъпването на неимуществени вреди. Определеното от първоинстанционния съд
обезщетение в размерна 8 000 лв. било несправедливо и занижено, като то не било
съобразено с практиката на съдилищата и икономическата конюнктура в страната
към датата на увреждането. Съгласно чл. 52 ЗЗД, обезщетението за неимуществени
вреди следвало да се определи от съда по справедливост, като преценката за това
трябвало да се основе на всички обстоятелства, имащи значение за размера на
вредите – характера и степента на засягане на физическата цялост на
пострадалия, последващото допълнително влошаване на здравословното му
състояние, броя на травматичните увреждания, силата, интензитета,
продължителността на търпените болки и страдания. В случая СРС не бил
съобразил, че на ищцата били причинени сериозни физически увреждания – счупване
и на двата крака, които били свързани с продължителни физически болки, страдания,
търпени неудобства в процеса на лечение и възстановяване, нужда от чужда помощ
в ежедневието за придвижване и обслужване, нарушаване на нормалния ритъм на
живот. В този смисъл справедливото обезщетение възлизало на претендираните 15
000 лв. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част,
а искът – изцяло уважен. Претендира и присъждането на направените разноски по
делото.
Ответникът
по жалбата С.О. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната от ищцата част. Поддържа, че по делото било установено, че след
претърпяване на травмите ищцата се била качвала и слизала от автобус и била
изкачвала стълби с оглед разположението и естеството на работното й място –
хигиенист. Вещото лице било посочило, че тези действия било невъзможно да
извършат самостоятелно – без помощни средства, като отхвърлило и твърдението на
ищцата, че естеството на носената обувка /бота/ботуш/ по някакъв начин би
изиграла роля в облекчаването на болките. Не следвало да бъдат кредитирани
показанията на свидетелката М.-Г., която била дъщеря на ищцата, заинтересована
от изхода на спора и показанията й противоречала на заключението на вещото
лице. Размерът на неимуществените вреди следвало да бъде определен по правилото
на чл. 52 ЗЗД. В случая вещото лице било направило обосновано предположение,
отразено в съдебния протокол, по отношение на приноса на пострадалата към
влошаване на собственото й състояние. Първоинстанционният съд бил определил
принос от 20 %, като съотношение между възстановителния период при ищцата и
възстановителния период по медицинските показатели за първични увреди при
съобразяване на обстоятелството, че разликата двата периода се корени в
травмата на единия крак. Така определеното съпричиняване не кореспондирало с
действителното положение. Вещото лице било посочило какъв би бил
възстановителния период ако ищцата била предприела адекватни медицински мерки,
като същият щял да бъде значително по-кратък. Освен това по време на лечението
било настъпило допълнително усложнение – възпаление на шинираните места от
единия крайник според ищцата, което нямало отношение към първоначалното
нараняване, а било пряка последица от лечението. СРС не бил взел предвид
заключението на вещото лице, че комбинацията от същинска фрактура на външния
глезен на единия край и фрактура на колянното капаче на другия правела
самостоятелното придвижване без помощни средства невъзможно, поради силната
болка /надвишаваща тази в коляното/ и нарушаваната цялостно опорна функция на
глезенната става, а оттам и на целия
долен крайник.
Срещу
решението в частта му, в която е уважен предявения иск, е подадена в законоустановения срок
по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника С.О.. Жалбоподателят поддържа,
че формираните от СРС фактически изводи във връзка с неимуществените вреди на
ищцата се основавали на заключението на вещото лице по съдебно-медицинската
експертиза, като приел съпричиняване, допринесло за влошаване на първоначално
претърпяната травма и намалил размера на претендираното обезщетение. В случая
вещото лице било направило обосновано предположение, отразено в съдебния
протокол, по отношение на приноса на пострадалата към влошаване на собственото
й състояние. Първоинстанционният съд бил определил принос от 20 %, като съотношение
между възстановителния период при ищцата и възстановителния период по
медицинските показатели за първични увреди при съобразяване на обстоятелството,
че разликата двата периода се корени в травмата на единия крак. Така
определеното съпричиняване не кореспондирало с действителното положение. Вещото
лице било посочило какъв би бил възстановителния период ако ищцата била
предприела адекватни медицински мерки, като същият щял да бъде значително
по-кратък. Освен това по време на лечението било настъпило допълнително
усложнение – възпаление на шинираните места от единия крайник според ищцата,
което нямало отношение към първоначалното нараняване, а било пряка последица от
лечението. СРС не бил взел предвид заключението на вещото лице, че комбинацията
от същинска фрактура на външния глезен на единия край и фрактура на колянното
капаче на другия правела самостоятелното придвижване без помощни средства
невъзможно, поради силната болка /надвишаваща тази в коляното/ и нарушаваната
цялостно опорна функция на глезенната става, а оттам и на целия долен крайник. Ето защо моли решението на СРС
да бъде отменено в обжалваната му част, а искът – отхвърлен, евентуално
размерът на обезщетението за неимуществени вреди – намален.
Ответницата
по жалбата Т.Н.М. счита,
че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната от ответника част.
Поддържа, че инцидентът бил настъпил в ранен час и не се характеризирал с пълно
обездвижване още от самото начало, а преди всичко с болка и житейски обосновано
и неразумно било да се очаква, че ищцата ще остане на място в очакване на бърза
помощ. И към настоящия момент процесната пътна настилка продължавала да бъде в
същото лошо състояние, както към момента на увреждането. Вещото лице не
твърдяло с категоричност, че подобни наранявания са несъвместими с движението,
но дори това да било така подобна теза не ползвала ответника, тъй като
счупванията били документирани по установения ред и били издадени съответните
медицински документи, което не били оспорени. Ако ответникът целял по този
начин да аргументира тезата си за съпричиняване, то противно било на морала да
се търси изгода от естествения стремеж на ищцата да изпълни служебните си
задължения и да запази работното си място, дори и с цената на отрицателни
емоции и преживявания. Освен това тя не разполагала със специални знания в
областта на травматологията и поради това не можело да бъде държана отговорна
за това, че естеството на нараняванията й е изисквало оставането и на място.
Първоинстанционният съд не бил коментирал наведеното възражение, че дори и да
било налице първоначално изкълчване, меките и плавни движения при ходене не
можело да доведат до счупване без допълнително падане, каквото нито било
твърдяно, нито установено по делото. Възражението за съпричиняване трябвало да
бъде доказано по делото, а това не било сторено от ответника.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на всяка една от насрещните страни, намира за установено следното:
Предявен
е за разглеждане иск с правно основание чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 вр. с чл. 52 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта
– в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните му части, но е
частично неправилно.
Въз
основа на съвкупната преценка на събраните писмени доказателства и гласни
доказателства чрез разпита на свидетелката Р.Х.М.-Г., които при преценката им,
в т.ч. по реда на чл. 172 ГПК, следва да бъдат ценени като ясни, убедителни и
житейски логични /действително наличието на родство между ищцата и свидетелката
следва да се отчита при преценката на показанията на последната, но съдът не е
длъжен да счете тези показания за необективни априори, като в частност
съобщеното от свидетелката кореспондира със събраните GPS-координати на мястото на настъпване на инцидента, а с оглед липсата на
каквито и да е данни, опровергаващи показанията й, няма основание същите да
бъдат счетени за недостоверни/, както и от заключението на вещото лице по
съдебно-медицинската експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК
подлежи на кредитиране, въззивният съд приема за установено, че на 30.11.2015
год. при стъпване на необозначена и несигнализирана неравност, разположена на
част от тротоар и ляво пътно платно на столична улица „Петрохан“, с посока на
движение към ул.„********“, срещу вх.********, ищцата загубила равновесие и
паднала, в резултат на което получила следните увреждания: фрактура на двата
долни крайника, засягащи външен глезен на левия крак и колянно капаче на
коляното на десен крак, от което търпяла болки и страдания, придвижването й е
било затруднено, чувствала неудобство да ползва чужда помощ за ежедневното си
обслужване и изпитвала притеснения, като възстановителният период, в т.ч. рехабилитационният,
продължил почти 5 месеца и половина.
Отговорността по чл. 49 ЗЗД е
особен вид безвиновна и обективна отговорност за чужди противоправни и виновни
действия,като тази отговорност има гаранционно-обезпечителен характер. За да се ангажира отговорността на ответника по посочената разпоредба,
следва да се установят общите предпоставки, при които за определено лице би
възникнала деликтна отговорност, както и допълнителния факт на възлагане на
работа на деликвента от ответника и причиняване на вредите при или по повод
тази работа – виж Постановление № 7 от 29.XII.1958 г., Пленум на ВС, Постановление № 17 от 18.XI.1963 г., Пленум на ВС,
Постановление № 4 от 30.X.1975 г., Пленум
на ВС и Постановление № 9 от 28.XII.1966 г., Пленум на
ВС. В ППВС № 9/1966 г. е прието,
че в някои случаи се касае до неспазване на правилата за извършване на
възложената работа, а в други случаи до невземане на необходимите мерки за
предотвратяване на увреждането; за възложителите бездействието е основание за
отговорност за увреждането, когато то се изразява в неизпълнение на задължения,
които произтичат от закона, от техническите и други правила и от характера на
възложената работа.
Непозволеното увреждане – чл. 45 ЗЗД, се основава на
нарушението на правната норма, изискваща от гражданите да не увреждат
субективните права, имуществото и телесната цялост на другите физически или
юридически лица. Непозволеното увреждане е сложен юридически факт, елементи на
който са: 1/ деяние /действие или бездействие/, 2/ вредата, 3/ противоправността
на деянието, 4/ вина и 5/ причинната връзка между противоправното и виновно
поведение на дееца и настъпилите вреди. Вината се предполага до доказване на противното – чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
Когато се твърди , че вредите са причинени от бездействие, за да е
противоправно бездействието, то на претендирания деликвент трябва да е
предписано нормативно задължение за действие. В този смисъл, за да
е противоправно бездействието на служители на С.О., то трябва да има правна
норма, която да ги задължава да извършват дейност по ремонт и поддържане на процесния общински пътен участък.
Съгласно чл. 3, ал. 1 от Закона за пътищата /ЗП/,
пътищата са републикански и местни, като последните са общински и части. Общинските
пътища са публична общинска собственост – чл. 8, ал. 3 ЗП, като тяхното
изграждане, ремонт и поддържане се осъществява от общините съгласно законовата
разпоредба на чл. 31 ЗП. Съответната община, като юридическо
лице, осъществява дейностите по чл. 31 ЗП чрез своите
служители или други лица, на които е възложила изпълнението. Поддържането на пътищата включва полагането на системни грижи за осигуряване
на целогодишна нормална експлоатация на пътя и осъществяване на мерките за
защита на неговите съоръжения и принадлежности, а текущият ремонт
включва работите по отстраняване на локални повреди по настилката и пътните
принадлежности, причинени от нормалната експлоатация на пътя – чл. 47 от Правилника за приложение на Закона за пътищата /ППЗП/.
Следователно на общината е вменено задължението да ремонтира
и поддържа общинските пътища, в т.ч. и тази част от повърхността им, върху
която са разположени тротоарите, в състояние, отговарящо на изискванията на
движението, което означава незабавно сигнализиране и отстраняване във
възможно най-кратък срок на всяка настъпила
неизправност на пътната настилка /каквато безспорно са дупките/, която създава
опасност за участниците в движението, в т.ч. пешеходците – чл. 13, ал. 1 и 2 и чл.167, ал. 1 от Закона
за движение по пътищата /ЗДвП/.
В частност именно противоправното бездействие
на служители на С.О. по
ремонта и поддържането на процесния пътен участък е
довело до неизпълнение на задължението по чл. 31 ЗП, поради което са налице предпоставките по чл. 49, ал. 1 ЗЗД за ангажиране на отговорността
на ответника за причинените на ищцата неимуществени вреди. ЗП
предвижда общо и абстрактно задължение на ответника да поддържа общинските пътища, без значение под въздействието на какви
фактори е настъпила частичната им негодност за осигуряване на безопасно движение по тях.
Основните спорни между страните въпроси във въззивното
производство са свързани с размера на дължимото обезщетение за неимуществени
вреди и наличието на принос на пострадалата за настъпването на вредоносния
резултат.
Настоящият съдебен състав приема, че поначало, въпреки
липсата на възможност за съпоставяне между претърпените болки, страдания и
психически затруднения и паричната престация, законодателят е дал възможност на
увредения да претендира парично обезщетение за тези увреждания, като е
предоставил на съда да прецени във всеки конкретен случай какъв е справедливия
размер на това обезщетение, което има компенсаторен характер. Понятието
"справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То
е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи
обстоятелства, които трябва да се имат пред вид от съда при определяне размера
на обезщетението /т. 2 от Постановление № 4 от 23.12.1968 год. на Пленума на
ВС/. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат
характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при
които е извършено, какви физически болки и други неудобства и притеснения е
претърпял увреденият, включително допълнителното влошаване състоянието на
здравето, козметични и друг външни дефекти, силата, интензитета и
продължителността на болковия синдром, отшумял ли е той, продължителност на
лечението и извършените медицински манипулации, възможност на увреденото лице
да продължи трудовата си кариера и да се социализира. Във всички случаи като
база за определяне на паричното обезщетение за причинени неимуществени вреди
служат стандартът на живот в страната и средностатистическите показатели за
доходи по време на възникване на увреждането и общоприетата оценка и възприетото
в обществото разбиране за обезвреда на неимуществените вреди, като не се
допуска размерът на обезщетението да бъде и източник на обогатяване на
пострадалия.
В разглеждания случай съобразявайки от една страна – вида,
тежестта и броя на уврежданията, възрастта на пострадалата, който към момента
на увреждането е била на 54 години, обстоятелствата, при които е настъпило
увреждането – внезапно, рано сутринта, докато все още е било тъмно; интензивността на търпените болки и страдания от ищцата, както и тяхната продължителност, в т.ч. продължителността на
възстановителния период от 5 месеца и половина, претърпяната оперативна
интервенция и рехабилитация, а от друга страна – липсата на трайни последици за
здравето, личното, професионалното и общественото благополучие на ищцата,
възстановеното й състояние, съществуващите в страната
обществено-икономически условия към момента на настъпване на вредите, стандарт на живот, средно
статистически размер на доходите /през
2015 год. годишният общ доход средно на лице от домакинство е 4 953 лв., а
средногодишният разход – 4 666 лв., съобразно данни на Националния статистически
институт/, както и създаденият от съдебната практика ориентир, относим към
аналогични случаи, без той да има самостоятелно значение /субективната преценка
за справедливо определени суми за подобни, причинени в близък период вреди от
деликт, следва да има за коректив формираната обща оценка за пропорционалност,
закото справедливостта е елемент от правната реалност/, въззивният съд намира, противно
на приетото от СРС, че определянето на 15 000
лв. би било справедливо по размер обезщетение за търпените неимуществени
вреди /виж Решение № 69 от 18.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4686/2013 г., IV г. о.,
ГК, Решение
№ 32 от 19.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 3335/2015 г., III г. о., ГК, Решение № 108 от 15.08.2016 г. по т. д. № 1074/2015 г., ІІІ т. о., ТК, Определение
№ 673 от 26.11.2019 г. на ВКС по т. д. № 691/2019 г., II т. о., ТК, Определение № 462 от 23.05.2019 г. на ВКС по гр. д.
№ 1133/2019 г., IV г. о., ГК, които съдебни актове са само сравнителен ориентир, а не коректив, каквито
са фактите и обстоятелствата по настоящото дело/. Определянето на по-малък
размер на обезщетението от посочения не би съответствал на изискванията на
справедливостта.
Същевременно първоинстанционният съд правилно е приел, че
възражението на ответника за съпричиняване се явява основателно, поради
следните съображения:
Принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД има винаги, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за
осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил механизма на
увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди, респ. увеличил е техният размер /или необходимо е действията или
бездействията на пострадалия да са в пряка причинна връзка с настъпилия
вредоносен резултат, т.е. последният да е тяхно следствие, но не е необходимо
наличието на вина/. Тежестта за доказване е върху позоваващата се на
съпричиняването страна – ответника – виж т. 7 от ППВС № 17/1963 год. и т. 7 от
Тълкувателно решение № 1/2014 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2014 год., ОСТК.
След преценка на доказателствата по делото СРС обосновано
е достигнал до извода, че има съпричиняване от страна на ищцата, тъй като с
поведението си същата е създала предпоставка за развитието на фрактурата на
левия си крак и така е допринесла за настъпването на крайния вредоносен
резултат.
Настоящият съдебен състав счита, че действията на
пострадалия, който не полага дължимата грижа за ограничаване или отстраняване
на вредите, е единствената причина за настъпването им. Между тях и поведението
на деликвента няма причинна връзка. След
настъпването на вредата, пострадалият може да не е взел необходимите и достъпни
му мерки, за да я намали или ограничи. В случай на нараняване, пострадалият
следва да се грижи за своето лекуване – виж например Решение № 97 от 26.05.2015
год. на ВКС по гр. дело № 5783/2014 год.,III г. о., ГК.
Видно е от заключението по съдебно-медицинската
експертиза, че механизмът на фрактурата на външния глезен на левия крак е
индиректна – засегнатото стъпало се подгъва навътре, тежестта на тялото
притиска това нефункционално положение, разтягат се първо връзките около
глезена /дисторзио или навяхване/, ако силата продължи да действа, връзковият
апарат се преразтяга и частично се скъсва, не може повече да защити костта на
глезена, който се счупва с различни конкретни характеристики на фрактурата. С
оглед твърденията на ищцата, както и предвид медицинските критерии, съобразно
които придвижването на собствен ход и без помощни средства, дори само с една от
двете процесни фрактури и трудно постижимо и изисква силна воля и понасяне на
болка – колянното капаче не е носеща кост, а помощна такава за колянната става
/само с нея би могло да се ходи макар и трудно/, то външният глезен е част от
структурата на глезенната става с опорна функция за тежестта на тялото и
неговото счупване води до невъзможност за активно стъпване и натоварване на
левия долен крайник, а оттук и до свободно придвижване без помощни средства или
без чужда помощ/, вещото лице е констатирало, че първоначално ищцата не е имала
същинска фрактура на външния глезен, а само навяхване на връзковия апарат
/биомеханична предпоставка за фрактура ако се продължи с натоварването/,
доколкото същата е могла да се придвижва на собствен ход и без помощни
средства, да се качва и слиза от автобус, да има първоначално по-слаба болка в
глезена отколкото в коляното и в резултат на това поведение на продължаващо
натоварване в областта да е получила вече последваща фрактура на глезена, като
усложнение на първоначалното навяхване в глезенната става. Установено е също
така, че комбинацията от същинска фрактура на външния глезен на единия крак и
фрактура на колянното капаче на другия, като първоначална травма, прави
самостоятелното придвижване без помощни средства или чужда помощ невъзможно,
поради силната болка /надвишаваща тази в коляното/ и нарушената цялостна опорна
функция на глезенната става, а от там и на целия долен крайник. При разпита си
в открито съдебно заседание вещото лице е посочило, че ходенето само по себе си
представлява сериозно сътресение, тъй като се поема половината от тежестта на
тялото с всяка измината крачка /при липса на защита от връзковия апарат/, че при
травма на глезенната става видът на обувката е само относителна защита, но не и
абсолютна, че навяхването изисква имобилизация към момента на настъпването и по
този начин се избягват усложненията на навяхването, едно от които е фрактурата
на глезена, че при постъпване в спешен център на лечебно заведение минималното,
което щяло да бъде направено било да се имобилизат и двете увреди, като при
това положение нямало да има усложнение – фрактура на глезена, която
най-вероятно е настъпило при натоварване, както и че достатъчният период за
възстановяване на тези увреди – на колянната става и на навяхването на левия
глезен, при първоначална имобилизация, бил три месеца.
Следователно доказано е по делото, че не всички вреди са
в пряка причинна връзка с процесния деликт – те са резултат от действията на
ищцата, която като е имала възможност да остане на мястото, където е паднала и
да изчака да й бъде оказана медицинска помощ, сама се е поставила в ситуация на
повишен риск, като се е придвижила на собствен ход до работното си място, в
т.ч. се е качвала и слизала от автобус, а същевременно ако същата е била
имобилизирана веднага след падането /навяхването/, то достатъчният период за нейното
възстановяване би бил по-кратък.
Степента, до която следва да се намали отговорността на
деликвента, респ. възложителя на работа, се определя от обективното съотношение
на допринасянето за увреждането с оглед на всички конкретни факти и
обстоятелства, които представляват и критериите за намаляване на обезщетението.
Критерий при определяне на процента на съпричиняване е конкретният принос на
пострадалия. Поради това, колкото повече едно лице е допринесло за настъпването
на вредата, толкова по-голямо трябва да е неговото участие в обезщетяването й.
В частност правилен се явява изводът на СРС, че делът на съпричиняване от
страна на ищцата е 20 % и дължимото от ответника обезщетение следва да бъде
намалено в тази степен, като е отдадено нужното значение на съотношението между
възстановителния период при ищцата и възстановителния период по медицински
показатели за първичните увреди при съобразяване на обстоятелството, че
разликата между двата периода се корени в травмата на единия крак. Отделно от
това следва да бъдат отчетени броят на причинените на ищцата увреждания, като
фрактурата на дясното коленно капаче представлява средно телесно увреждане, а
степента на изменение на физиологическите функции на глезена при леко навяхване
и при счупване, обуславя в първия случай разстройство на здравето извън
случаите на тежки и средни повреди /за което по делото няма данни, а
доказателствената тежест в тази насока е била на ответника – виж и т. 10 от Постановление
№ 3 от 27.09.1979 год., Пленум на ВС/, а във втория – осъществява признаците на
средна телесна повреда, както и очевидно високият праг на болка на ищцата и вида
на носените от нея обувки към момента на инцидента /тип боти/ с оглед
чувствителността на крайника в областта на глезена, макар значението им да е
относително по отношение за развитието на травмата на глезенната става.
В този смисъл след извършване на намаляване на
определеното обезщетение за неимуществени вреди по реда на чл. 51, ал. 2 ЗЗД с
приноса на ищцата от 20 %, размерът на дължимата от ответника сума възлиза на
12 000 лв. /15 000 лв. – 3 000 лв./, до който и релевираната претенция се
явява основателна.
Ето защо решението на СРС следва да бъде отменено в частта
му, в която предявеният иск е отхвърлен за разликата над 8 000 лв. до
размера от 12 000 лв. /т.е. за сумата от 4 000 лв./, която претенция
подлежи на уважаване, ведно със законната лихва, считано от датата на
увреждането до окончателното изплащане.
В останалите обжалвани части решението на СРС трябва да
бъде потвърдено, като правилно.
По отношение на
разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на жалбоподателката
/ищцата/ неприсъдената част от разноските в първоинстанционното производство за
държавна такса, за възнаграждение за вещо лице и за възнаграждение за един
адвокат в размер на 320 лв., както и направените разноски във въззивното
производство за държавна такса в размер на 80 лв.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И
:
ОТМЕНЯ решението от 31.05.2019 год., постановено по
гр.дело №72841/2018 год. по описа на СРС, ГО, 41 с-в, в частта му, в
която е отхвърлен предявения от Т.Н.М. *** с правно основание чл. 49 вр. с чл.
45, ал. 1 вр. с чл. 52 ЗЗД за разликата над 8 000 лв. до размера от 12 000 лв. /т.е. за сумата от
4 000 лв./, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА С.О., с адрес: гр.София, ул.“*********, да заплати на Т.Н.М. с ЕГН **********,
с адрес: ***, по иск с правно основание чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 вр. с чл. 52 ЗЗД разликата над 8 000 лв. до размера от 12 000 лв. /т.е. сумата от
4 000 лв./, представляваща обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания,
затруднено придвижване, неудобството да ползва чужда помощ за ежедневното си
обслужване, изпитване притеснения, вследствие на травматични увреждания,
изразяващи се във фрактура на двата долни крайника, засягащи външен глезен на
левия крак и колянно капаче на коляното на десен крак, настъпили поради падане
от загуба на равновесие при стъпване на необозначена и несигнализирана
неравност, разположена на част от тротоар и ляво пътно платно на столична улица
„Петрохан“, с посока на движение към ул.„********“, срещу вх.********, ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от датата на увреждането –
30.11.2015 год. до окончателното й изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 31.05.2019 год., постановено по
гр.дело №72841/2018 год. по описа на СРС, ГО, 41 с-в, в останалите му обжалвани
части.
ОСЪЖДА С.О., с адрес: гр.София, ул.“*********, да заплати
на Т.Н.М. с ЕГН **********, с адрес: ***,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски в първоинстанционното
производство за държавна такса, за възнаграждение за вещо лице и за
възнаграждение за един адвокат в размер на 320 лв., както и направените
разноски във въззивното производство за държавна такса в размер на 80 лв.
Решението подлежи
на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок
от връчването
му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/