Р Е Ш Е Н И
Е
Номер 03.07.2020г. гр.София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-А въззивен състав, в публично съдебно заседание
на двадесет и втори юни през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
МАРИНА
ГЮРОВА
при участието на секретар Антоанета
Луканова като разгледа докладваното от съдия Кацарова гр.д. № 11152 по описа за
2019г., взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение от 21.06.2018г., гр.д.26380/16г., СРС, 123 с-в
признава за установено, че Р.А.Х. дължи на В.И.В. сумата 630 лв. – задължение
по запис на заповед, издаден на 05.11.2014г., с падеж „на предявяване“, извършено
на 05.12.2014г., по иск с правно основание чл.422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 124, ал.1 ГПК вр. чл.535 ТЗ, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 15.01.2015г., като
осъжда ответницата да заплати на ищеца сумата 25 лв. – д.т. и 300 лв. –
възнаграждение за един адвокат в заповедното производство по ч.гр.д.1854/15г.,
СРС, 123 с-в и сумата 325 лв. – разноски за исково производство.
Срещу решението постъпва въззивна жалба
от ответницата по иска Р.А.Х.. Намира решението за нищожно, като немотивирано,
неразбираемо и неотговарящо на изискванията за задължителна форма и съдържание.
Счита за необсъдено в решението своето възражение, че страните не са обвързани
от менителнично правоотношение. Ищецът не доказва
вида на каузалната сделка, включително и трудовоправни
отношения между страните. Иска се отмяна на решението и постановяване на друго,
с което да се отхвърли искът.
Въззиваемият
– ищецът В.И.В. оспорва жалбата.
Софийският
градски съд, ІV-А с-в, след съвещание и
като обсъди по реда на чл.269 ГПК наведените оплаквания в жалбата, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 ГПК от надлежна страна и е процесуално допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Изцяло обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно.
Предявен е иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.535 ТЗ.
Неоснователни са
оплакванията по жалбата за нищожност на решението. Същото, заедно с макар и
формалните мотиви, е произнесено при спазена задължителната писмена форма за
валидност на крайния съдебен акт съгласно чл.235, ал.4 ГПК, като е подписано от
съдията. Решаващата воля е достатъчно разбираема. Произнасянето е извършено в
пределите на правораздавателната власт на съдилищата и от лице, овластено да
издава съдебни актове. Няма данни за предрешаване и произнасяне преди
приключване на устните състезания, нито за нарушена тайна на съвещание. Затова
решението е валидно и годно да произведе присъщите на съдебен акт правни
последици.
Записът на заповед от 05.11.2014г. е подписан от ответницата
Р.А.Х. като издател. Съдържа всички задължителни реквизити по чл.535 ТЗ –
наименование „запис на заповед”, който израз се съдържа и в текста, безусловно
обещание да се плати на ищеца В.И.В., дължима сума от 630 лв., уговорен падеж „на
предявяване“, както и вписване за извършено предявяване на 05.12.2014г.,
удостоверено с подпис на длъжника върху документа.
Ответницата, чиято е доказателствената тежест по
смисъла на чл.193, ал.3 ГПК, не провежда успешно доказване, че не е положила
подписа за издател върху оспорения от нея менителничен
документ.
При
установен редовен от външна страна запис на заповед, който съдържа всички
задължителни законови реквизити, кредиторът (поемател) разполага с правото да събере
вземането си по ценната книга, като е освободен от необходимостта да доказва
основанието на вземането. За длъжника (издател) съществува задължение да плати
посочената в менителничния ефект сума или възможност
да релевира правоизключващи
възражения - абсолютни срещу формата или съдържанието на менителничния
документ, или лични възражения, основани на отношенията с поемателя. При
изрично и конкретизирано оспорване на каузалното правоотношение, за оспорващия
длъжник възниква тежестта да докаже фактите, от които произтича вземането (решение № 248/23.01.2015г., т.д.3437/13г., ВКС, I
т.о.; решение № 143/17.06.2015г., т.д.371/12г., ВКС, II т.о. и решение № 88/08.07.2015г.,
т.д.1205/14г., ВКС, I т.о).
В случая, не се налага доказване на
каузалната сделка, защото в отговора на исковата молба и до приключване на
устните състезания, няма подобно оспорване. Противно на оплакването по жалбата,
възраженията на ответницата в отговора на исковата молба се изчерпват с това,
че не е подписвала записа на заповед, същият не й е предявяван, не познава
ищеца и не е в договорно правоотношение с него. Във връзка с уточнението на ищеца
в о.с.з. 08.05.2018г., че същият е управител на „В.“ ООД, което е в
трудовоправни отношения с ответницата, нейният процесуален представител не
заявява оспорване. При липса на въведен спор за връзка между абстрактната и
каузалната сделка, следва да се признае за установено, че ответницата като
издател дължи сумата по записа на заповед, за чието плащане не представя
доказателства.
Крайните изводи на двете
съдебни инстанции съвпадат, но предвид мотивите на въззивния съд. Първоинстанционното решение на основание чл.271, ал.1,
изр.1, пр.1 ГПК следва да се потвърди.
Пред настоящата инстанция въззиваемият
установява разноски от 360 лв. – платено в брой адвокатско
възнаграждение, които се дължат. Основателно е възражението за прекомерност,
предвид ниската степен на фактическа и правна сложност на делото по смисъла на
чл.78, ал.5 ГПК. Възнаграждението следва да се намали до минимума от 300 лв. по
чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1/2004г. МРАВ.
По изложените съображения, Софийският градски съд, ІV-А с-в
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 21.06.2018г., гр.д.26380/16г., СРС, 123 с-в.
ОСЪЖДА
Р.А.Х., ЕГН **********, с адрес: *** да
заплати на В.И.В., ЕГН **********, с адрес: *** сумата 300 лв. – разноски за
въззивна инстанция.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.