О П
Р Е Д
Е Л Е
Н И Е
София,
01.11.2019 г
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, Наказателно отделение, XIV
ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в закрито заседание на първи ноември
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНДЕРЙ АНГЕЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛ ДЕЧЕВ
мл. с-я:
ПАВЕЛ ПАНОВ
като разгледа
докладваното от мл. съдия П. ПАНОВ внчд
№ 4415 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на Глава XXII
от НПК.
Производството е
образувано по подадена от частния тъжител В.М. частна жалба срещу Определение от 17.05.2019г. на 94-ти състав
на СРС по нчхд 3725/2018г., по описа на 130 състав, с което жалбоподателят е
осъден да заплати в полза И.Н.сумата от 500 лева, представляваща сторени по ВНЧХД
751/2019г. по описа на СГС, НО, 9-ти въззивен състав, разноски, изразяващи се в
заплатен адвокатски хонорар. Счита
определението за неправилно и незаконосъобразно. Излагат се доводи, че СРС не е
имал правната възможност да присъжда разноски, сторени при въззивното
разглеждане на делото. Сочи, че е налице нарушение на принципа за неизменност
на състава. Счита, че законът не предвижда възможност първоинстанционният съд
да се произнесе по разноските, доколкото с атакуваното определение се изменя
актът на въззивния съд, който е влязъл в сила. Правят се оплаквания, че от акта
на СРС не е ясно дали се е произнесъл за разноски или във връзка с веществени
доказателства. Счита атакуваното определение за нищожно. Излага и доводи, че не
му е връчена молбата, с която е бил сезиран първоинстанционният съд, съответно
е нарушено правото му на защита. Твърди, че е следвало въззивният съд да
допълни решението си. В постъпило допълнение на частната жалба се излагат
допълнителни аргументи, черпени от ТР 6/2012 на ОСГТК. Моли съда да отмени
атакуваното определение.
В
законоустановения срок е постъпил и отговор от адв. А., защитник на И. Н., в който излага аргументи за
неоснователност и необоснованост на частната жалба. Приема, че определението е
съобразено с мотивите на СГС, потвърдил първоинстанционната присъда, съответно
с практиката на ВКС. Сочи, че СГС не е отказал или пропуснал да се произнесе по
разноските, а е аргументирал становището си във връзка с този въпрос в мотивите
си, според които компетентен да се произнесе е СРС. Счита, че с атакуваното
определение не се изменя акта на СГС. Моли съда да потвърди атакуваното
определение.
Въззивният
съд, като взе предвид доводите в частната жалба, както и материалите по делото,
намира за установено от фактическа страна следното:
НЧХД №3725 по
описа на СРС за 2018г. на 130 състав е образувано по тъжба на В.М. срещу И.Н.за
престъпление по чл.148 ал.2 вр. ал.1 т.1 вр. чл.147 от НК и по чл.148 ал.2 вр. ал.1
т.1 вр. чл.146 от НК,
като е постановена оправдателна присъда. Същата
е потвърдена от Софийски градски съд с Решение от 25.04.2019г. по ВНЧХД
№751/2019 по описа на СГС 9-ти въззивен състав. В проведеното открито съдебно
заседание адв. А. отправила искане за присъждане на разноски. На лист 36 от
въззивното дело е приложен договор за правна защита и съдействие, видно от
който е договорено и заплатено възнаграждение за адвокатска защита по делото в
размер на 500 лева. В решението си, с което потвърждава първоинстанционната
присъда, СГС е обективирал волята си, че по така претендираните разноски следва
да се произнесе първоинстанционният съд, доколкото в противен случай волята на състава не би могла да бъде предмет
на инстанционен контрол. С молба от 09.05.2019г адв. А. отправила искане до СРС
на основание чл.306. ал.1, т.4 от НПК да се произнесе по сторените пред СГС
разноски. Препис от молбата не бил връчен на частния тъжител за становище. С
атакуваното определение СРС е осъдил В.М. да заплати на И.Н.сумата от 500 лева
– разноски пред СГС.
Подадената частна жалба е
процесуално допустима – подадена е в законоустановения седмодневен срок по чл.
342, ал. 1 НПК, от процесуално легитимирано лице и срещу акт, който подлежи на
самостоятелно обжалване и протестиране. Разгледана по същество, същата е
неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 190,
ал. 1 НПК, когато подсъдимият бъде признат за невиновен или наказателното
производство бъде прекратено, разноските по дела, образувани по тъжба на
пострадалия до съда, се възлагат в тежест на частния тъжител. Присъждането на
разноски в наказателното производство е допустимо само когато същите са
действително направени. По настоящето дело, видно от представения договор за
правна защита и съдействие, за процесуално представителство пред СГС между
подсъдимия и защитника му е уговорено възнаграждение в размер на 500 лева. Според
отбелязването в договора, което в тази му част има характера на разписка, сумата
е била платена в брой на защитника, поради което следва да бъде възложена в
тежест на частния тъжител, в какъвто смисъл е и определението на първата
инстанция.
Във връзка с
наведения в частната жалба довод за приложение на ТР 6/06.11.2013г. на ОСГТК на
ВКС съдът намира следното: действително чл.130 ал.2 от ЗСВ предвижда, че Тълкувателните
решения и Тълкувателните постановления са задължителни за органите на съдебната
и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за
всички органи, които издават административни актове. Следва обаче да се отчете,
че постановените от ВКС и ВАС Тълкувателни решения и Тълкувателни постановления
са задължителни само при произнасяне на съдилищата в рамките на правен спор, по
който са приложими тълкуваните от върховните съдии законови разпоредби. В този
смисъл следва да се уточни от настоящия състав, че цитираното Тълкувателно
решение е прието с оглед уеднаквяване на практиката на гражданските състави
досежно приложението на правни норми от ГПК, а не на разпоредбите на чл.189 и
сл. от НПК. Съобразявайки обстоятелството, че ОСГТК на ВКС е разисквало хипотези
на присъждане на разноски в гражданския процес, въззивният съд счита, че
приетите разрешения на ВКС не са относими. В настоящия случай пред СРС е
възникнал спор за разноски в наказателен процес, като релевантната нормативна
уредба се съдържа в НПК. Ето защо са неоснователни оплакванията на жалбоподателя
за неприлагане на ТР 6/06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС.
Следва да се има
предвид, че трайната съдебна практика е в посока, че съдът, който решава
делото, е този, който следва да присъди и дължимите разноски. Това е така,
доколкото с неговия акт се приключва производството при прекратяване на делото или
съответно с акт по същество. В случая първоинстанционната присъда е била
потвърдена изцяло и е било необходимо въззивният съд да формира собствена воля
за дължимите разноски. Макар и да не го е сторил, за страната, която претендира
такива, остава възможността първоинстанционният съд, по реда на чл.306 от НПК,
да присъди дължимите суми. В случая правилно е разрешението при този пропуск на
въззивния съд да се произнесе по разноските, това да бъде сторено с определение
от първоинстанционния съд, в случая СРС, по реда на чл.306, ал.1, т.4 от НПК.
Процесуалният закон не допуска въззивният съд, ако не го е сторил с акта си, да
се произнесе с допълнително решение по въпроса за разноските, а ще е необходимо
това да бъде направено от първоинстанционния, чието определение ще подлежи на
последваш контрол.
Що се отнася до възражението
за нарушен принцип за неизменност на състава, същото се явява неоснователно.
Това е така, доколкото цитираният принцип действа само и единствено във връзка
с разглеждане на делото по същество и в неговото приложно поле не попадат субсидираните
въпроси, визирани в чл.306 от НПК, по които съдът може да се произнесе с
отделен акт. Съдът намира за нужно да уточни, че от контролираното определение
е ясно, че съдът се е произнесъл именно по дължими пред СГС разноски, а не по
веществени доказателства и съмненията в тази насока, изложени в жалбата, са
неоснователни и не почиват на обективни доказателства. Мотивите на
контролирания съд са ясни и последователни. Актът е обоснован и не се съдържат
никакви индиции, че съдът се е произнесъл по веществените доказателства, а не
по разноските. Този извод не се разколебава и от обстоятелството, че в
разпоредбата на чл.306, ал.1, т.4 от НПК са посочени именно тези два въпроса, а
съдът действително не е диференцирал в коя процедура се намира. Това само по
себе си не може да доведе до необоснованост на акта, липса на мотиви и
съответно до основание за неговата отмяна.
Не намира опора
в закона и в доказателствата по делото оплакването на жалбоподателя, че СРС е
изменил решението на по-горната инстанция. Следва да се има предвид, че за да
бъде изменен един акт, то в него следва да е обективирана волята на съда
досежно въпроса, който се пререшава. В случая въззивният съд изрично е отказал
да се произнесе по разноските, сторени пред него, с мотив, че това следва да
направи СРС. Доколкото съставът на СГС, гледал делото по същество, не е
формирал мотиви и съответно негово решение не съдържа произнасяне по разноските,
е логично да се заключи, че формирана воля в такъв смисъл няма и съответно с
определението си СРС не изменя акт на по-горната инстанция, а решава за пръв
път спорен между страните въпрос.
Действително
препис от молбата, с която е поискано произнасяне по чл.306 от НПК от СРС не е
връчена на настоящия жалбоподател и това безспорно е нарушение, но същото в
случая не се явява съществено. Съдът стигна до този извод като съобрази на
първо място обстоятелството, че разноските са поискани в открито съдебно
заседание пред СГС, когато е било решавано делото по същество, като страната е
имала възможност да вземе становище. Още повече, че поради обстоятелството, че
за пръв път по разноските се е произнесъл СРС, а не СГС като въззивния инстанция,
страната е имала възможност подробно да изложи възраженията си във връзка с
присъждането на разноски в настоящата жалба. Ето защо това констатирано нарушение
не е в състояние на формално основание да доведе до порочност на първоинстанционното
определение, налагащо неговата отмяна.
При проверка на
въззивният съд се установи, че разноските са правилно присъдени в полза на подсъдимия,
доколкото делото е приключило с оправдателна присъда, която е потвърдена. Видно
от материалите по делото, разноските са действително направени,
възнаграждението на адвоката е заплатено в брой при подписването на договора и
съответно задължен да го възстанови е частният тъжител.
С оглед
изложеното, въззивният съд намира обжалваното определение за правилно и
законосъобразно, поради което то следва да бъде потвърдено, а частната жалба
срещу него да бъде оставена без уважение като неоснователна.
Така мотивиран,
съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА Определение от
17.05.2019г., на 94-ти състав на СРС, по нчхд 3725/2018г., по описа на 130
състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.