№
260046
град Шумен, 06.08.2021г.
Шуменският
окръжен съд, в публично съдебно заседание на седми май, през две хиляди и двадесет и първа година в състав:
Окръжен съдия: Зара Иванова
при
секретаря Т.Тодорова, като разгледа докладваното
от окръжния съдия т.д. №15 по описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид
следното:
Предявени са обективно съединени
искове с правно основание чл.432,ал.1
от КЗ и и чл.86,ал.1 от ЗЗД
Подадена е искова
молба от Р.Х.С., ЕГН **********,***, съдебен
адрес ***, кантора 26 срещу „Дженерали застраховане“ АД, ЕИК030269049,
представлявано от Р.Д., Изпълнителен директор и Ж.Д. – Изпълнителни директори.
Твърди се, че след навършване на 13 г. възраст родителите на ищеца са заминали
да работят в К.. До 1996 г. той е бил
на грижите на баба си – по майчина линия. От 1996 г. остава изцяло на грижите
на баба си Р.Т.П.– майка на баща му Х.С.Х.. Р.Х.С. е посещавал детска градина , след това от 1 до 7 клас е
посещавал училище, след това е завършил Техникум. Родителите му са се прибирали
в България по празниците. От 2000 – 2004 г. и след това 2007-2009 г. е живял с
майка си, тъй като тя била останала без работа и изчаквала следващ договор в
България. През останалото време Р. е живял при баба си, като тя се е грижила за
него. Грижела се ежедневно за него- готвене, пране, учебни пособия, ходене на лекар, лекарства,
ежедневни разходи. Баба му е ходила на родителски срещи, подписвала е
бележници, след което е разказвала на родителите му за неговият успех в
училище. Родителите му също са изпращали пари. На завършването му през 2012 г.
на средното образование са присъствали майка му, баба му и приятелката му.
Твърди, че връзката с баба му е била много силна, тя му е била като родител.
През 2015 г. с помощта на баба му и баща му е започнал работа по специалността
си във Великобритания и е работил там до 2018г. През годините не е прекъсвал
връзка с баба си Р.и си е идвал за всички празници. След като се върнал в
България отново заживял с баба си Р.в апартамента на ул. „*“. През лятото на
2019г. му се обадили, че баба му е пострадала при ПТП и на 16.07.2019г. била
приета в МБАЛ Въпреки грижите та лекарите тя починала на 18.07.2019г. За него
тази загуба била непрежалима. До края на живота си тя се грижела за него , а
той се стремял да и бъде подкрепа. С влязла в сила Присъда по НОХД № 100/2020 г. по описа на ШОС подсъдимият С.А.Х.бил признат за
виновен в това, че на 16.07.2019г. в гр.Ш., на кръстовището на бул*с ул*при
управление на МПС – автобус „Ивеко“, с рег.№*, нарушил правилата за движение по
пътищата – чл.119,ал.1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Р.Т.П.,
настъпила на 18.07.2019г. – престъпление по чл.343, ал.1, б.“в“ от НК вр.
чл.342,ал.1 от НК. След влизане в сила
на присъдата от наследниците било внесено заявление при ответника- като
застраховател на подсъдимия, за изплащане на застрахователно обезщетение.
Претенцията на баща му и чичо му била уважена и те се съгласили да получат по
90 000 лева. Неговата претенция, по която е образувана Преписка по щета
№*********/28.10.2020г. била отхвърлена,
поради липсата на особено близка и трайна житейска връзка. Предвид горното моли
да бъде постановено решение, с което ответникът да бъде осъден да му заплати
сума в размер на 90 000 лев, ведно със законната лихва, считано от датата
на причиняването – 18.07.2019г., както и направените деловодни разноски.
В
подадени в срока по чл.367, ал.1 от ГПК отговор , ответникът оспорва иска.
Първият и основен аргумент е, че ищецът не е материално легитимиран да получи
обезщетение, т.к. не е от кръга на лицата посочени в ППВС № 4/25.05.1961 г. и
ППВС № 5/24.11.1969 г., а от друга страна не е и от разширения кръг лица, т.к.
между него и починалата не налице е трайна и дълбока емоционална връзка,
каквото изискване поставя т. 1 от ТР № 1/21.06.2018 г. на ВКС по тълк. дело №
1/2016 г., ОСНГТК. . Ако съдът приеме, че на ищеца се дължи възнаграждение,
счита, че претендирания размер е завишен като се позовава на лимитите
определени от §
96, ал. 1 ПЗР на ЗИД на КЗ (ДВ, бр. 101/2018 г., в сила от 07.12.2018 г.).
Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Съдът,
след преценка на събраните по делото доказателства, приема за установено от
фактическа страна следното:
За да
се ангажира отговорността на застрахователя по чл.
432, ал. 1 КЗ, е необходимо към момента на увреждането да съществува
валидно застрахователно правоотношение, породено от договор за застраховка
"Гражданска отговорност", както и да са налице всички предпоставки от
фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, пораждащи основание за отговорност на прекия причинител (застрахован)
спрямо увредения за обезщетяване на причинените вреди.
По
делото е установено, че с влязла в сила Присъда
по НОХД № 100/2020 г. по описа на
ШОС подсъдимият С.А.Х.бил признат за виновен в това, че на 16.07.2019г. в гр.Ш.,
на кръстовището на бул*с ул*при управление на МПС – автобус „Ивеко“, с рег.№*,
нарушил правилата за движение по пътищата – чл.119,ал.1 от ЗДвП и по
непредпазливост причинил смъртта на Р.Т.П., настъпила на 18.07.2019г. –
престъпление по чл.343, ал.1, б.“в“ от НК вр. чл.342,ал.1 от НК. От посоченото и на основание чл.300 от ГПК,
съдът приема за доказано, че е настъпил деликт – виновно, противоправно
действие, осъществено от С.А.Х., в резултат на което е настъпила смъртта на Р.Т.П..
По делото не е спорно и че към момента на ПТП , прекия причинител С.А.Х.е бил
застрахован при ответника по застраховка „Гражданска отговорност.
Съобразно
представените по делото Справки от НБД ищецът е внук на починалата Р.Т.П.и като
такъв, на 28.10.2020г. е подал до
застрахователя заявление за изплащане на обезщетение. Образувана е Преписка по щета
№*********/28.10.2020г., по която ответникът, в качеството на застраховател е
постановил Отказ изх.№11.11.2020г. за изплащане на обезщетение.
Основното възражение на
ответника е, че ищецът не е материално легитимиран да получи обезщетение, т.к.
не е от кръга на лицата посочени в ППВС № 4/25.05.1961 г. и ППВС № 5/24.11.1969
г., а от друга страна не е и от разширения кръг лица, т.к. между него и
починалата не налице е трайна и дълбока емоционална връзка, каквото изискване
поставя т. 1 от ТР № 1/21.06.2018 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2016 г., ОСНГТК.
Съгласно цитираното ТР, материално легитимирани да получат обезщетение за
неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в
ППВС № 4/25.05.1961 г. и ППВС № 5/24.11.1969 г. и по изключение всяко друго
лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи
от неговата смърт продължителни болки и страдания. Възможността за обезщетяване
на други лица, извън изброените в двете постановления, следва да се допусне
като изключение – само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са
станали причина между починалия и лицето да се породи особена близост,
оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени
неимуществени вреди. Разяснено е, че особено близка привързаност може да
съществува между починалия и негови братя и сестри, баби, дядовци и внуци. В
традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите,
съответно бабите, дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен
кръг. Връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа,
духовна и емоционална близост. Когато поради конкретни житейски обстоятелства
привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е
причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и
времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е
да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия
родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна
само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на
близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания,
които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от
разрешението, залегнало в ППВС № 4/1961 г. и № 5/1969 г. Обезщетение следва да
се присъди само тогава, когато от доказателствата може да се направи несъмнен
извод, че лицето, което претендира обезщетение, е провело пълно и главно
доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия
и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни (като интензитет и
продължителност) морални болки и страдания.
Във
връзка с установяване на горните обстоятелства по делото са разпитани като
свидетели М. Х., Н. Н.и Б. Р.. Първият свидетел е роднина на ищеца – негова леля
и тя твърди, че когато ищецът е бил на три години, починалата Р.Т.П.е поела изцяло всички грижи по физическото му
отглеждане. Родителите на ищеца работели и пребивавали трайно извън пределите на страната, затова
отглеждането на ищеца било поверено на баба му. Тя замествала в пълен обем родителските грижи
за него, както тези непосредствено свързани с битови потребности, така и всички
свързани с духовното му възпитание.Когато ищецът станал ученик, баба му ходела
родителски срещи, водела го на почивки . През периодите 2000-2004г. и 2007-2009г. ищецът живеел с майка си, т.к. тя се
завръщала в страната. През останалото време, от 1996г. до завършване на училище
през 2015г. той живеел с баба си Руска. От 2015г. до 2018г., живял и работил в
КВеликобритания и след завръщането си, отново заживял в едно домакинство с баба
си. Двамата били силно привързани един
към друг, баба му се грижела за физическото и духовното му израстване и ищецът
изпитвал силна обич и уважение към нея. Свидетелят заявява изрично, че
отношението на ищеца към баба му било като към майка. След смъртта и ищецът бил силно разстроен,
плачел „с глас“. След време мъката му поутихнала, но често си говорели за нея.
Посещавал гроба и периодично. Казвал „Къщата е празна. Всичко виждам тук, баба
виждам“!“
Съдът
възприема за изцяло достоверни изложените по-горе показания. Сидетелката М. Х. е
имала непрекъснати и непосредствени възприятия от живота на ищеца и баба му и нейните твърдения се потвърждават и от показанията на свидетелите Н. Н.и Б. Р.-
близки приятели на ищеца. Те категорично заявяват, че ищецът и баба му са били
семейство, че тя се е грижела за него като майка и той бил силно привързан към
нея. След смъртта и, често я споменавал, като винаги се разстройвал , макар и
да се стараел „да се държи“, тъгата му проличавала.
Посоченото
е достатъчно да обоснове извод за наличието на изключително трайна и дълбока емоционална
връзка между ищеца и починалата Р.Т.П.. До навършване на пълнолетие основните, съществени и трайни грижи за ищеца са
полагани от баба му. Тя не само е присъствала във всеки важен момент от живота
му, а е способствала да бъде реализиран. Обстоятелствата, че финансово е била
подпомагана от родителите на ищеца, както и, че в известен период той е живял с
майка си, не променят факта на
възникване на трайната и съществуваща до края на живота на Р.Т.П.емоционална връзка
между нея и внука и. След смъртта и той
е понесъл душевни болки и страдания, което в достатъчна степен дава основание
да се направи изключение от разрешението, залегнало в ППВС № 4/1961 г. и №
5/1969 г.
При
определяне на конкретния размер на обезщетението на първо място следва да се
даде отговор на възражението на ответника касаещо приложението на §
96, ал. 1 ПЗР на ЗИД на КЗ (ДВ, бр. 101/2018 г., в сила от 07.12.2018 г.),
съгласно който до влизането в сила на наредбата за утвърждаване на методиката
по чл.
493а, ал. 2 КЗ обезщетението за претърпените неимуществени вреди на лицата
по чл.
493а, ал. 4 КЗ, какъвто е и настоящият случай, се определя в размер до 5000
лева. Ответникът твърди, че създадената от съдилищата практика, която отрича
приложението на посочената разпоредба е направилна. Като допълнителен аргумент
в тази насока посочва, че с решение от
10.10.2017 г. по дело С-413/15 СЕС е дал тълкуване на чл.
1, пар. 4 от Директива 84/5/ЕИО във вр. с чл. 288
ДФЕС. Счита, че това решение е отречена възможността възражения срещу
лимита на отговорността, основани на разпоредби на дадена директива да правят
срещу частноправни субекти,
какъвто е ответникът.
Съдът
не споделя изложените възражения на ответника, счита, че §
96, ал. 1 ПЗР на ЗИД на КЗ (ДВ, бр. 101/2018 г., в сила от 07.12.2018 г.)
не следва да намери приложение, поради противоречие с норми на общностното
право. По силата на § 7,
т. 2 от ДР на ЗИД на КЗ, в сила от 16.02.2018 г., КЗ въвежда изискванията
на Директива 2009/103/ЕО
относно Гражданска отговорност на автомобилистите при използване на МПС и за
контрол върху задължението за сключване на такава застраховка.
В чл.
3, § 1 от Директива 72/166/ЕИО и чл.
1, параграф 2 от втората Директива 84/5/ЕИО, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО
на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 година относно застраховката
"Гражданска отговорност", при използването на моторни превозни
средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка, са
посочени минималните застрахователни суми по задължителната застраховка
"Гражданска отговорност". В чл.
9, ал. 1 от Директива 2009/103/ЕО са предвидени минимални застрахователни
суми в случай на телесно увреждане в размер на 1 000 000 евро за един пострадал
или 5 000 000 евро за събитие, независимо от броя на пострадалите. Същите са и
лимитите, посочени в чл. 1, § 2 от предходната директива – 84/5/ЕИО.
Посочените в директивите лимити за минималните застрахователни суми за
неимуществени и имуществени вреди вследствие на телесно увреждане или смърт са
транспонирани в националното ни право -чл. 492
от сега действащия КЗ. Не е предвидена възможност за установяване на
максимален размер на обезщетението за неимуществени вреди на пострадало лице и
не е установен такъв размер, поради което §
96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ (ДВ бр. 101 от 2018 година) не е в съответствие с
общностното право. Директивата, като източник на вторичното Правото на ЕС няма
пряко приложение във вътрешните отношения и не съдържа пряка уредба на правните
отношения, а неин адресат са държавите-членки, които трябва да ги транспонират
в националното си законодателство. При определени предпоставки обаче е
допустимо изключение от този принцип, които предпоставки СЕС е извел в своята
практика, а именно: директивата да не е транспонирана
или да е транспонирана неточно, частично
или неправилно; съответните й разпоредби, подлежащи на пряко прилагане, да са
повелителни, ясни и точни и да предоставят права на отделни субекти, противопоставими
на държавата-членка, неин орган или организация, намираща се под юрисдикцията
или контрола на тази държава или притежаващи особени правомощия, които
надхвърлят правомощията, характерни за отношенията между частни лица. Уредбата
на лимитите на застрахователните суми по застраховка "Гражданска
отговорност", съдържаща се в цитираните по-горе разпоредби на Директива 84/5/ЕИО,
кодифицирана с Директива
2009/103/ЕО отговоря на всички посочени изисквания. Те са повелителни,
достатъчно ясни и точни, поради което имат директен ефект, в горните хипотези –
директивата да не е транспонирана или да
е транспонирана неточно, частично или неправилно.
В тази връзка нормата на §
96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ(ДВ бр. 101 от 2018 г.) следва да бъде тълкувана в
светлината на чл.
9, § 1 от Директива 2009/103/ЕО и настоящият съдебен състав намира, че тази
норма на директивата е неправилно транспонирана
в националното законодателство, поради което не следва да намери приложение. Аргумент
в тази насока, съдът намира и в Решение на Съда на ЕС от 24.10.2013 г. по делото Vitalijs
Drozdovs срещу Baltikums AAS (C – 277/12), като съобразно застъпеното в
доктрината становище, съдебната практика на СЕС (преди СЕО) е източник на
Правото на ЕС, което от своя страна има директна приложимост и примат над
българското законодателство. Съдът в Люксембург, по отправеното преюдициално
запитване приема, че чл.
3, § 1 от Директива 72/166 и чл.
1, § 1 и 2
от Втора директива 84/5 трябва да се тълкуват в смисъл, че не се допуска
национална правна уредба, съгласно която задължителната застраховка
"Гражданска отговорност" при използването на моторни превозни
средства покрива обезщетението за неимуществени вреди, дължимо съгласно
националната правна уредба на гражданската отговорност за смъртта на близки
членове на семейството, настъпила при пътнотранспортно произшествие, само до
определена максимална сума, която е по-малка от посочените в чл.
1, § 2 от Втора директива 84/5.
Съдът намира за неоснователно
твърдението на ответника, че с цитираното от него Решение от
10.10.2017 г. по дело С-413/15 СЕС е дадено различно тълкуване на условията
при които дадена директива поражда задължения за частноправните субекти.
Разясненията относно начина и условията за прилагане на директния ефект на
дадена директива са напълно идентични с предходни решения на СЕС. В т.1 от
диспозитива на решението изрично е посочено, че
член 288 ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че не
изключва сам по себе си възможността на образувание, което не отговаря на
всички характеристики, посочени в точка 20 от решение от 12 юли 1990 г., Foster и др.
(C-188/89, EU:C:1990:313), тълкувани във връзка със съдържащите се в
точка 18 от същото решение, да бъдат противопоставени разпоредбите на
директива, имащи директен ефект.
Предвид гореизложено размерът
на обезщетението за неимуществени вреди на ищеца следва да бъде определено не в
границите, установени от §
96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ ( ДВ бр. 101/2018 година), а по справедливост
съобразно принципа установен от чл. 52 от ЗЗД, при отчитане на установените обективни факти и обстоятелства по
конкретното дело.
В
настоящия случай неимуществените вреди са във формата на душевно страдание,
търпяно от ищеца поради смъртта на неговата баба. Смъртта поставя край на
живота като най-ценно човешко благо, което прави вредите от настъпването й от
една страна невъзвратими, а от друга – най-големи, поради което за това
житейско събитие следва да се определи по справедливост по-висок размер на
обезщетение, отколкото за търпени неимуществени вреди от телесни повреди. В случая
характерът и тежестта на вредите са установени по делото Ищецът е имал изключително близки и топли
отношения на грижа и обич с баба си още от дете, запазили се при израстването
му. Следва да се вземе предвид безспорния факт, че той е изгубил изключително
значим за него родственик, възрастен, който е замествал изцяло в продължителен
период от живота му неговите родители, което безспорно е засилило и изострило
емоционалната и психична травма на ищеца.
В заключение и съобразно установеното в практиката на съдилищата
разбиране за справедлив размер на обезщетения за неимуществени вреди, търпени
по повод смърт на близък, съдът намира, че за репариране на неблагоприятните
последици от увреждащото събитие съобразно възприетия с чл. 52 ЗЗД принцип на справедливостта подходяща и достатъчна сума би била сумата
от 50 000 лева. Тази сума е съобразена с обсъдените конкретни факти по делото,
които са обективно съществуващи. За разликата от 50 000 лева, до пълния
предявен размер от 90 000 лева искът се явява неоснователен и следва да
бъде отхвърлен.
Ищецът
претендира и заплащане на обезщетение за забавено плащане, в размер на
законната лихва, считано от датата на деликта -18.07.2019г. Въпреки, че
обезщетението е дължимо в резултат на непозволено увреждане, доколкото
задължението на ответника произтича от отговорността му като застраховател, в
КЗ предвиден срок след който същият
изпада в забава . Видно от доказателствата по делото ищецът е предявил застрахователната си
претенция на 28.10.2020г., когато е била образувана Преписка по щета
№*********/28.10.2020г. Поради това забавата на застрахователя в настоящия
случай настъпва съгласно чл. 497, ал. 1 т. 2 от КЗ
с изтичане на тримесечния срок по чл.
496, ал. 1 от КЗ за произнасяне по претенцията. Ето защо, ответникът е
изпаднал в забава на 30.01.2021г.
С оглед на това акцесорната претенция на
ищеца за заплащане на лихва за забава върху присъденото застрахователно
обезщетение за периода от 18.07.2019г. до 29.01.2021г. следва да бъде
отхвърлена, като неоснователна. Единствено е необходимо да се допълни, , че
възражението на ответника, касаещо
акцесорната претенция, във връзка с позоваването на чл. 6 от Закона за мерките и действията по
време на извънредно положение е
несъвместимо с настоящия казус, доколкото цитираната разпоредба, в редакцията
относима към процесния период, регламентира забраната за начисляване на лихви,
но само по отношение на длъжници по договори за кредит и други форми на
финансиране, предоставени от финансови институции, не и правото на увредени
лица да претендират обезщетение за претърпени вреди вследствие деликт, било
спрямо деликвента или посредством упражняване правото си на пряк иск по чл.
432, ал. 1 от КЗ.
По
разноските:
Ищецът
претендира присъждането на разноски, като единствените такива са заплатеното
адвокатско възнаграждение в размер на 3 230 лева. Ответникът заявява
възражение по чл.78,ал.5 от ГПК. Съобразно цената на иска, минималното
адвокатско възнаграждение определено на основание чл.7,ал.2,т.4 от НМРАВ е в
размер на 3 230 лева, т.е. напълно съвпада със заплатеното от ищеца.
Поради посоченото не е налице основание за намаляване на адвокатското
възнаграждение. С оглед горното и на основание чл.78.ал.1 от ГПК ответникът дължи на ищеца деловодни
разноски съразмерно на уважената част от претенцията в размер на 1 794,44
лева.
Ответникът претендира
юрисконсултско възнаграждение, което съдът с оглед фактическата и правна
сложност на делото и на основание чл. 78,
ал. 3 от ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл.
25, ал. 1 от Наредба за заплащане на правната помощ определя в размер на
300 лева. От тази сума, на основание чл.78,ал.3 от ГПК ищецът дължи заплащане
на ответника сумата 133,33 лева- съразмерно на отхвърлената част от иска.
На
основание чл.78, ал.6 от ГПК ответникът следва да бъде осъден за заплати в
полза на Бюджета на СВ по сметка на ШОС сумата 2 000 лева .- държавна
такса, както и 5 лева за служебно издаване на изпълнителен лист.
Водим
от горното , съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „Дженерали застраховане“ АД,
ЕИК030269049, представлявано от Р.Д., Изпълнителен директор и Ж.Д. –
Изпълнителни директори да заплати на
Р.Х.С., ЕГН **********,***,
съдебен адрес ***, кантора 26, сумата от 50 000 ( петдесет хиляди) лева,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и
страдания от смъртта на баба му Р.Т.П., починала вследствие на пътно-транспортно произшествие, настъпило на 16.07.2019г. в гр.Ш., по вина на С.А.Х., управлявал
автобус „Ивеко“, с рег.№*, при нарушение на чл.343, ал.1, б.“в“ от НК вр.
чл.342,ал.1 от НК, ведно със законната лихва върху главницата от 50 000 лева,
считано от 30.01.2021г.
до окончателното плащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за обезщетение за
неимуществени вреди за разликата от 50 000 лева, до пълния предявен размер
от 90 000 лева, както и акцесорната
претенция за присъждане на законната лихва върху уважената част от иска за
периода от датата на деликта – 18.07.2019г. до изтичане на тримесечния срок по чл.
496, ал. 1 от КЗ – 29.01.2021г.
ОСЪЖДА „Дженерали застраховане“ АД,
ЕИК030269049, да заплати на Р.Х.С., ЕГН
********** сумата 1 794,44 ( хиляда седемстотин деветдесет и четири
лева и четиридесет и четири стотинки) лева - деловодни разноски, съразмерно на
уважената част от иска.
ОСЪЖДА Р.Х.С., ЕГН ********** да заплати на „Дженерали застраховане“ АД,
ЕИК030269049 сумата 133,33( сто тридесет и три лева и тридесет и три стотинки)
лева - деловодни разноски, съразмерно на отхвърлената част от иска.
ОСЪЖДА „Дженерали застраховане“ АД,
ЕИК030269049, да заплати по сметка на ШОС, в полза на бюджета на СВ, дължимата
държавна такса за разглеждане на иска в размер на 2 000 (две хиляди) лева ,
както и сумата 5 (пет) лева – държавна такса за служебно издаване на
изпълнителен лист.
Решението
подлежи на обжалване в двуседмичен срок от съобщаването му на страните пред
Варненски апелативен съд.
ОКРЪЖЕН
СЪДИЯ: