Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.София, 10.07.2020
год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІII-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на шестнадесети юни през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка
Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Десислава Йорданова
при
секретаря Н.Светославова,
като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №12813 по описа за 2019 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство
по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 10.07.2019 год., постановено
по гр.дело №7741/2016 год. по описа на СРС, ГО, 68 с-в, са отхвърлени като
неоснователни предявените от „Д.з.“ ЕАД срещу З. „О.“ АД искове с правно
основание чл. 213, ал. 1, изр. 3 КЗ /отм./ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 1 969.16 лв., представляваща неиздължена част от платено
от ищеца застрахователно обезщетение по риск „Каско +” по щета №44010311407358
за имуществени вреди на лек автомобил „Ровер Рейндж Роувър“ с рег.№********,
причинени при реализирано на 07.11.2014 год. в гр.Варна пътнотранспортно
произшествие от водача на лек автомобил „Ситроен Берлинго“ с рег.№********,
чиято гражданска отговорност е застрахована от ответното дружество и сумата от
194.95 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за
периода от 23.02.2015 год. до 12.02.2016 год., като ищецът е осъден да заплати
на ответника на основание чл. 78, ал. 3 и 8 ГПК направените разноски по делото за
възнаграждения за вещи лица в размер на 155 лв. и сумата от 150 лв.,
представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба
от ищеца „Д.з.“ ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че ответникът не оспорвал
наличието на валидно сключена застраховка „гражданска отговорност“, нито
механизма на ПТП, както и факта, че последното е настъпило по вина на водача на
застрахованото при него МПС. Въз основа на получената регресна покана
ответникът бил одобрил и изплатил сума в размер на 2 755.85 лв., поради
което и ищецът бил предявил иск за разликата до дължимото застрахователно
обезщетение – 1 969.16 лв. В този смисъл единственото спорно между
страните обстоятелство било свързано с размера на дължимото застрахователно
обезщетение. Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че не е налице
пасивна легитимация на ответното дружество, т.е., че не било доказано, че е
застраховал гражданската отговорност на виновния за процесното пътнотранспортно
произшествие /ПТП/ водач. Това обстоятелство не било спорно между страните –
напротив ответникът го бил признал изрично в отговора на исковата молба, а
същото се установявало от данните в електронния регистър, поддържан от
Информационния център на Гаранционния фонд. Следователно налице било нарушение
на чл. 153 ГПК. Отделно от това ответникът не бил представил застрахователната
полица, въпреки че бил задължен, поради което СРС следвало да приложи разпоредбата
на чл. 161 ГПК. Изводът на съда, че информацията, предоставена от информационния
център на Гаранционния фонд, не може да замести предвидените от ГПК
доказателства, противоречали на разпоредбата на чл. 574, ал. 12 КЗ /нов/. Не
бил оспорен и представения двустранен констативен протокол за ПТП. Ето защо
моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – уважени. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът
по жалбата З. „О.“ АД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа,
че една от предпоставките за ангажирането на отговорността на застрахователя по
застраховка „Гражданска отговорност“ на основание чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./ била
наличието на сключен договор за застраховка „гражданска отговорност“. Това
обстоятелство не било доказано по делото, а доказателствената тежест за това
била на ищеца. Правилно СРС бил приел, че непредставянето на застрахователна
полица от ответника не е достатъчно, за да се приеме за доказано по чл. 161 ГПК
съществуването на застрахователен договор, тъй като това не бил единствения
процесуален ред за ищеца да се снабди с този документ. Съгласно чл. 184, ал. 3 ГПК /отм./, застрахователният договор се сключвал писмено, във формата на
застрахователна полица или друг писмен акт със задължителни реквизити.
Посочената норма била императивна. Следователно регресният иск бил недоказан.
Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявени
са за разглеждане искове с правно основание чл. 213, ал. 1, изр. 3 КЗ /отм./ и
с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо, но е частично неправилно.
Встъпването в правата на увреден от
страна на застраховател, който го е обезщетил в изпълнение на поети с договор
за имуществено застраховане задължения, срещу застрахователя на гражданската
отговорност на деликвента – чл. 213, ал. 1, изр. 3 вр. с изр. 2, пр. 2 КЗ /отм./
се обуславя от установяването на три групи факти: 1/ наличие на валиден договор
за имуществено застраховане с увредения и плащането по него на обезщетение за
настъпили вреди; 2/ възникнали права на увредения срещу причинителя на вредите
на основание чл.45, ал.1 от ЗЗД – т.е., че вредите са причинени от деликвента,
с негово виновно и противоправно поведение и 3/ наличие към момента на
настъпване на ПТП на сключен валиден договор за застраховка „гражданска
отговорност” между деликвента и ответника. Доказването на тези правопраждащи
факти е в тежест на ищеца – чл. 154, ал. 1 ГПК.
Установено е по делото, че между ищеца „Д.з.“
ЕАД и „Мото Пфое“ ЕООД е бил сключен на 10.10.2014 год. договор
за имуществено застраховане, клауза „Пълно
каско“, с обект лек автомобил „„Ровер Рейндж Роувър“ с рег.№******** и със срок
на застрахователно покритие от 00.00 ч. на 21.10.2014 год. до 24.00 ч. на 20.10.2015
год. За този договор е предвидена писмена форма за
действителност, която е спазена, а
доколкото е сключен във формата на застрахователна полица, същата съдържа
всички необходими задължителни реквизити по чл. 184, ал. 3 КЗ /отм./. По силата
на договора ищецът е приел да покрива риска от повреди по собственото на
застрахованата МПС. В срока на действие на договора е настъпило застрахователно
събитие – на 07.11.2014 год., за което на 08.01.2015 год. застрахователят
/ищецът/ е изплатил на застрахования застрахователно обезщетение в размер на 4 710.01
лв. /фактът на осъщественото от ищеца заплащане на застрахователно обезщетение
не е бил спорен между страните/.
Доказано е също
така, че
действията на водача на лек автомобил автомобил „Ситроен Берлинго“ с рег.№******** – П.П.П., съставляват граждански деликт. Той е извършил нарушение на правилата за движение по пътищата, свързани с осъществяването
на маневри и завиване – чл. 25, ал. 1 и чл. 35 ЗДвП. Следователно деянието му е
противоправно. В пряка причинна връзка от него за собственика на увреденото МПС
са произлезли вреди. Вината се предполага – чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
Съдът приема, че писмените доказателства
и заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното
производство първоначална съдебна автотехническата експертиза /което при
преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано/, обсъдени в
съвкупност, установяват деликта и причинната връзка с твърдените вреди. Следователно
увреденият има срещу виновния водач вземане по чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
Застрахователят /ищецът/ е встъпил в правата на увредения по силата на факта,
че е платил обезщетение за причинените с деликта вреди и за него е възникнало регресно
право срещу деликвента.
Противно
на приетото от СРС, настоящият съдебен състав счита, че по делото е доказано и
съществуването на валиден договор за застраховка „гражданска отговорност” между
ответното дружество и „Български пощи“ ЕАД, с обект лек автомобил „Ситроен
Берлинго“ с рег.№******** и със срок на застрахователно покритие от 01.11.2014
год. до 01.11.2015 год., който покрива отговорността и на виновния водач. Съществуването
на посоченото правоотношение не е било спорно между страните. Същото е било признато,
както извънсъдебно /с оглед извършеното от ответника погасяване на част от
обезщетението чрез прихващане/, така и изрично в хода на процеса – видно от съдържанието на подадения писмен отговор по чл.
131 ГПК, поради което е следвало да бъде счетено от СРС за признато и ненуждаещо
се от доказване – съгласно чл. 146, ал.
1, т. 3 ГПК, за безспорни могат да се признават не само факти, но и права,
респ. задължения, с преюдициално значение за спорното право /за разлика от
редакцията на чл. 109, ал. 4 от отменения ГПК, според която съдът може да
признае за безспорни само обстоятелства/, а освен предвидените в закон случаи
никой не може да предявява от свое име чужди права пред съд – чл. 26, ал. 2 ГПК.
Действително това признание е било оттеглено във въззивното производство –
видно от съдържанието на подадения писмен отговор на въззивната жалба, но признанието,
от което едната страна /ответникът/ се отказва, не губи доказателственото си
значение по делото, тъй като в ГПК липсва норма, която да указва това. Както
признанието, така и оттеглянето му следва да бъдат преценявани по реда на
чл.175 от ГПК с оглед всички събрани по делото доказателства. В разглеждания
случай СГС приема, че именно признанието отговаря на истината, тъй като се
подкрепя от останалите данни по делото, в т.ч. и от тези в справката по чл.
295, ал. 7 КЗ /отм./, която има удостоверителна стойност относно
застрахователя, номера на договора за задължителна застраховка „Гражданска
отговорност“, началната и крайната дата на покритието, регистрационния номер и
номер на рама /шаси/ на моторното превозно средство, име/наименование и
адрес/адрес на управление на собственика на моторното превозно средство, като
липсват доказателства, оборващи презумпцията за вярност на възпроизведените в
справката данни.
Отделно от
това следва да се отбележи, че макар съгласно чл. 184, ал. 3 КЗ за
застрахователния договор
да е предвидена писмена форма за
действителност, разпоредбата
на чл. 293,
ал. 3 ТЗ установява забраната за позоваване на нищожността на договора по отношение на страната, която с поведението
си е демонстрирала зачитане на действието на изявленията по сделката.
Поведение, от което може да се заключи, че липсва оспорване, е приемането на
изпълнението на насрещната страна по договора, осчетоводяването на застрахователната полица и
изпращането на данните от нея в Информационния център към Гаранционния фонд
съгласно изискването на чл. 293, ал. 1, т. 3 КЗ /отм./ – виж например Решение № 50 от 25.04.2012 г. на ВКС по т. д. № 95/2011 г., II т. о., ТК и Решение № 25 от 24.07.2017 г. на ВКС по т. д.
№ 3135/2015 г., II т. о., ТК. По настоящото дело ответникът е изпратил данни за
застрахователната полица в Информационния център към Гаранционния фонд и е
осъществил плащане на застрахователно обезщетение по предявената срещу него
пряка претенция, което представлява проявление на неоспорване на порока във
формата на сделката по смисъла чл. 293, ал. 3 ТЗ. Поради това и следва да се
приеме, че изискването за форма на застрахователния договор в частност е
преодоляно и ответното дружество не може да се позовава на нищожността на
сключената между него и „Български пощи“ ЕАД застрахователна полица. Отделно от
това следва да бъде взето предвид и съдържащото се в двустранния констативен
протокол за ПТП от 07.11.2014 год. изявление, че водачът Петър Петров е
представил застрахователна полица по застраховка „Гражданска отговорност”,
издадена от „ОЗК-Застраховане“ АД с конкретно посочен номер и срок на действие,
което съставлява индиция, че такъв документ се намира във фактическата власт на
ответното дружество и застрахования.
По отношение на размера на дължимото обезщетение, въззивният
съд приема следното:
Съгласно чл. 267, ал. 1, т. 2 КЗ /отм./, застрахователят
по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” отговаря за вредите, причинени
на чуждо имущество, като обезщетението не може да надхвърля застрахователната
сума по договора – чл. 267, ал. 3 КЗ /отм./. Според чл. 273, ал. 2, изр. 1 КЗ
/отм./, при вреди на имущество обезщетението не следва да надвишава
действителната стойност на причинената вреда, а чл. 273, ал. 2, изр. 2 КЗ
/отм./ препраща към Методиката за уреждане на претенции за обезщетение на
вреди, приета от Комисията за финансов надзор, когато се касае за вреди на МПС.
Методиката е въведена с чл. 1, ал. 3 от Наредба № 24 от 08.03.2006 год. за
задължителното застраховане по чл. 249, т. 1 и т. 2 КЗ /отм./ и за методиката
за уреждане на претенции за обезщетение на вреди, причинени на МПС, издадена от
КФН.
Определяне на размера на обезщетенията за вреди на МПС
съгласно Методиката и приложения №1-6 на Наредбата е въведено и с
чл. 15, ал. 4 от Наредбата. Методиката, представляваща приложение № 1 към чл.
15, ал. 4 на Наредба № 24/08.03.2006г., съгласно чл. 2 от Методиката, се
прилага от застрахователите и от Гаранционния фонд. Тя урежда взаимоотношенията
между трети лица, претърпели имуществени вреди, и застрахователя, който дължи
застрахователно обезщетение по задължителната застраховка по чл. 249, т. 1 КЗ
/отм./ – чл. 3, ал. 1, т. 1 от Методиката/,
както и в случаите, когато друг застраховател е встъпил в правата на третото
увредено лице на основание чл. 213 КЗ /отм./ – чл. 3, ал. 2 от Методиката.
Изрично в Методиката /чл. 4/ е предвидено, че тя се прилага само като минимална
долна граница в случаите, когато не са представени надлежни доказателства
/фактури/ за извършен ремонт на МПС в сервиз /каквато е представена в случая/ и
за случаите, когато застрахователното обезщетение се определя по експертна
оценка. Т.е. в останалите случаи остойностяването на вредата съобразно Методиката
не е задължително.
При съдебно предявена претенция за заплащане на
застрахователно обезщетение съдът следва да определи застрахователното
обезщетение по действителната стойност на вредата към момента на настъпване на
застрахователното събитие съгласно чл. 208, ал. 3 КЗ /отм./, като ползва
заключение на вещо лице, без да е обвързан при кредитирането му да проверява
дали не се надвишават минималните размери по Методиката. При настъпване на
покрито от договора застрахователно събитие за застрахователя възниква
задължение, съгласно чл. 208, ал. 1 КЗ /отм./, да заплати на застрахования
уговореното застрахователно обезщетение в размер, определен по правилото на чл.
208, ал. 3 КЗ /отм./. Последната предвижда, че обезщетението трябва да бъде
равно на размера на вредата към деня на настъпване на застрахователното
събитие, като доказването на вредата е в тежест на застрахования. Обезщетението
не може да надвишава действителната /при пълна увреда/ или възстановителната
/при частична увреда/ стойност на застрахованото имущество, т. е. стойността,
срещу която вместо застрахованото имущество може да се купи друго със същото
качество – чл. 203, ал. 2 КЗ /отм./, съответно стойността, необходима за
възстановяване на имуществото в същия вид, в това число всички присъщи разходи
за доставка, строителство, монтаж и други, без прилагане на обезценка – чл.
203, ал. 3 КЗ /отм./ – в този смисъл Решение № 52 от 8.07.2010 г. на ВКС
по т. д. № 652/2009 г., I т. о., ТК, Решение № 109 от
14.11.2011 г. на ВКС по т. д. № 870/2010 г., I т. о., ТК, Решение № 209 от 30.01.2012 г. на ВКС по т. д. № 1069/2010 г., II т. о., ТК, Решение № 165 от 24.10.2013 г. на ВКС по т. д. № 469/2012 г. по
описа на ВКС, ІІ т. о., ТК.
Следователно, дължимото застрахователно обезщетение за причинените
имуществени вреди на собственика на процесния увреден автомобил се равнява на
пазарната стойност на ремонтните дейности по неговото възстановяване – то в частност възлиза на сумата
от 4 470.13 лв., съгласно заключението
на вещото лице инж. Г.М.по допълнителната съдебна автотехническа експертиза, в
което е остойностен ремонта на увредените преден десен калник, десен фар,
хологен и предна стойка и заключението на вещото лице инж. Й.Й.по повторната
съдебна автотехническа експертиза, в което е остойностен ремонта на увредената предна
броня, чрез подмяната и с нова, което заключение в сравнение с това, изготвено
от инж. М., следва да бъде кредитирано във връзка с посоченото обстоятелство
като по-обосновано и компетентно. И това е така, тъй като по делото са събрани доказателства,
че процесният автомобил е бил предмет на гаранционно
споразумение – уговорен срок на гаранционно поддържане /обичайният такъв е три
години/, доколкото е бил произведен през 2011 год. и е бил на 3 години от
производство към датата на ПТП, което съответно обуславя извода, че той е
следвало да се отремонтира в конкретен сервиз, като се подмени с нова
увредената му предна броня, респ., че авточастите следва да бъдат само
оригинални, на цената на магазините на оторизирани фирми /виж и правилото на
чл. 17, ал. 1 от Методиката към Наредба № 24 от 08.03.2006 г. за задължителното
застраховане/.
Безспорно е
между страните, че за определяне на вида и размера на щетите ищецът е направил
ликвидационни разноски в размер на 15 лв., както и че преди образуване на
исковото производство ответникът е заплатил на ищеца сумата от 2 755.85
лв. Следователно остатъкът от 1 729.28 лв. е дължим от ответника и при липсата на
данни за заплащането на тази сума, въззивният съд приема, че релевираната главна
претенция се явява основателна до посочения размер, ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане, а в
останалата част до пълния предявен размер подлежи на отхвърляне /своевременно
релевираното възражение за съпричиняване не е било поддържано от ответника в
подадения писмен отговор на въззивната жалба, а и само за пълнота трябва да се
отбележи, че по делото липсват категорични доказателства за обективно
съпричиняване на резултата, а доказателствената тежест в тази насока е била на
ответника/.
В случаите на чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./ вземането
на застрахователя по имуществената застраховка срещу застрахователя по
застраховката “Гражданска отговорност” става изискуемо и изпълняемо при
условията на чл. 213а, ал. 3 КЗ /отм./ – в
30-дневен срок от предявяване на претенцията. В частност претенцията
на ищеца е била предявена на 22.01.2015 год. /на която дата регресната му
покана е била поучена от ответника – видно от приетото като доказателство по
делото известие за доставяне/. Ето защо и съобразно чл.
213а, ал. 3 КЗ /отм./ ищецът е изпаднал в
забава след изтичането на 30-дневен срок, което е станало на 24.02.2015 год. /виж правилата на чл. 72, ал. 1, изр. 3 и 4 и ал. 2 ЗЗД/.
Следователно вземането на ищеца за обезщетение за забава се явява установено в
своето основание за периода от 24.02.2015 год. до 12.02.2016 год. Тъй като
липсват данни за неговия размер, СГС го определя по реда на чл. 162 ГПК /с
помощта на компютърна програма/ на 170.31
лв., до който и акцесорната претентция подлежи на уважаване, а в
останалата част до пълните предявени размер и период подлежи на отхвърляне.
Ето защо решението на СРС следва да бъде отменено в
частта му, в която са отхвърлени искът по чл. 213, ал. 1, изр. 3 КЗ /отм./ за
сумата от 1 729.28 лв. и искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 170.31
лв., които претенции подлежат на уважаване, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното
изплащане. Първоинстанционното решение трябва да бъде отменено и в частта му, в
която ищецът е осъден да заплати на ответника разноски за първоинстанционното
производство за разликата над 37.16 лв.
В останалата обжалвана част решението на СРС следва да
бъде потвърдено, като правилно.
По отношение на
разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на жалбоподателя /ищеца/
направените разноски в първоинстанционното производство за държавна такса, за
възнаграждения за вещи лица и за възнаграждение за един адвокат в общ размер на
659.92 лв., както и направените разноски във въззивното производство за
държавна такса в размер на 37.99 лв. /дължимата държавна такса за възззивно
обжалване възлиза на 43.26 лв. – виж чл. 72, ал. 1 ГПК/ и за възнаграждение за
един адвокат в размер на 424.37 лв. /размерът на уговорения и заплатен от ищеца
адвокатски хонорар е под минималния такъв, предвиден в чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба
№ 1 от 09.07.2004 год. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения –
в редакцията на нормата към момента на сключването на договора за правна защита
и съдействие от 22.07.2019 год., поради което и възражението на ответника по
чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно – виж и § 2а от ДР на Наредбата/.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решението от 10.07.2019 год.,
постановено по гр.дело №7741/2016 год. по описа на СРС, ГО, 68 с-в, в частта
му, в която са отхвърлени предявените от „Д.з.“ ЕАД срещу З. „О.“ АД искове
с правно основание чл. 213, ал. 1, изр. 3 КЗ /отм./ за сумата от 1 729.28
лв. – регресно вземане за платено от ищеца застрахователно обезщетение и
ликвидационни разноски и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 170.31
лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 24.02.2015
год. до 12.02.2016 год., както и в частта му, в която ищецът „Д.з.“ ЕАД е
осъден да заплати на ответника З. „О.“ АД разноски за
първоинстанционното производство за разликата над 37.16 лв., като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА З. „О.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:***, да заплати на „Д.З.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:***, по искове с правно основание чл. 213, ал. 1, изр. 3 КЗ /отм./ и
с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 1 729.28 лв., представляваща неиздължена част от платено от
ищеца застрахователно обезщетение и ликвидационни разноски по риск „Каско +” по
щета №44010311407358 за имуществени вреди на лек автомобил „Ровер Рейндж
Роувър“ с рег.№********, причинени при реализирано на 07.11.2014 год. в
гр.Варна пътнотранспортно произшествие от водача на лек автомобил „Ситроен
Берлинго“ с рег.№********, чиято гражданска отговорност е застрахована от
ответното дружество, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
датата на подаване на исковата молба – 12.02.2016 год. до окончателното й
изплащане и сумата от 170.31 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от
24.02.2015 год. до 12.02.2016 год.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 10.07.2019 год., постановено по
гр.дело №7741/2016 год. по описа на СРС, ГО, 68 с-в, в останалата му обжалвана
част.
ОСЪЖДА З. „О.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:***, да заплати на „Д.З.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски в
първоинстанционното производство за държавна такса, за възнаграждения за вещи
лица и за възнаграждение за един адвокат в общ размер на 659.92 лв., както и
направените разноски във въззивното производство за държавна такса в размер на
37.99 лв. и за възнаграждение за един адвокат в размер на 424.37 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/