№ 298
гр. София, 08.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 64 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:МИРОСЛАВА П. ИЛЕВА
като разгледа докладваното от МИРОСЛАВА П. ИЛЕВА Гражданско дело №
20241110100958 по описа за 2024 година
Производствотo e по реда на чл.310 и сл. ГПК.
М. Й. И. е предявила срещу „Юлиус Майнл България“ ООД искове по чл.344, ал.1, т.1, т.2 и
т.3, вр. чл.225, ал.1 КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнение, извършено на основание
чл.328, ал.1, т.2, пр.2 КТ – поради съкращаване на щата, със запoвед № 3П – 23/20.11.2023г.,
издадена от ответника, за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „сътрудник
обслужване на клиенти“ и за заплащане на сумата от 13500 лева – обезщетение за оставане без
работа поради уволнението за периода 21.11.2023г. – 21.05.2024г., ведно със законната лихва от
05.01.2024г. (дата на подаване на исковата молба) до окончателното плащане.
В исковата молба процесното уволнение се оспорва с довод за това, че не е налице
съкращаване на щата, защото не е преустановено изпълнението на трудовите функции на
длъжността, заемана от ищцата. Работодателят бил длъжен преди процесното уволнение да
извърши подбор. За такива действия ищцата не била уведомена, а ако същите са били предприети,
то подборът бил незаконосъобразен. Ищцата счита, че прекратяването на трудовия договор било
израз на отрицателно субективно отношение спрямо нея, което я е поставило в неравностойно
положение спрямо другите служители значително време преди връчване на заповедта и
предизвестието и накърнявало трудовите й права. Твърди, че от страна на управителя на ответното
дружество към нея многократно било проявено грубо и неуважително отношение в качеството й на
служител. То се изразявало в заплахи, психически тормоз, възлагане на задачи, надхвърлящи
нормалното работно време за тяхното изпълнение, неоснователно лишаване от бонус за
м.09.2023г., който ежемесечно се бил изплащан на служителите, неоснователно обвинение, че
незаконно записва разговори и др. Дори в края на действието на трудовия договор заради
поведение на ответника било забавено изплащане на обезщетението, дължимо при представен
болничен лист. Ищцата се позовава на закрила при уволнение по чл.333, ал.1, т.3 КТ, като твърди,
че от 2006г. страда от клинична депресия – депресивно – тревожно разстройство. Твърди, че това е
психическо заболяване и попада сред заболяванията, изброени в Наредба № 5 на МЗ.
Непосредствено преди прекратяване на трудовия договор това заболяване се активизирало и
продължило и след това. Въпреки отправено от ищцата искане ответникът не й предоставил
възможност да представи медицински документ за заболяването си и съответно не е взел
предварително мнение от ТЕЛК и разрешение за уволнението от Инспекцията по труда.
Ответникът е подал отговор на исковата молба в срока по чл.131 ГПК, с който оспорва иска.
1
Навежда довод, че е налице реално съкращаване на щата, като в тази връзка изтъква, че след
извършеното съкращаване на щата в предприятието на работодателя няколко от трудовите функции
на длъжността на ищцата продължавали да се изпълняват като например дейността на
фактуриране. Последната функция била прехвърлена към други служители като допълваща техни
основни функции. В конкретния случай работодателят взел решение по целесъобразност за
рационализиране на работата на предприятието и за липсата на необходимост от отделна длъжност,
заемана от ищцата. След процесното уволнение в ответното дружество не бил назначаван нов
служител на сходна или същата позиция, като от щатната ведомост към м.01.2024г. било видно, че
щатното разписание, утвърдено през м.11.2023, не било променяно. По оплакването за неизвършен
подбор ответникът възразява, че е извършил преценка относно необходимостта от извършване на
подбор. Предприетите в тази връзка действия и оценки били документирани. Отрича да е налице
злоупотреба с право при уволнението. Оспорва спрямо ищцата да е било проявявано отрицателно
субективно отношение, още по - малко грубо или обидно такова. Напротив, ищцата била съветвана
от колегите си да преустанови проявено неуважително отношение към ръководството. Вярно било
твърдението за неизплатен бонус на ищцата, но съгласно договореното изплащането му зависело от
едновластната преценка на работодателя. Относно позоваването на закрила при уволнение изтъква,
че е изпълнил задължението си да изиска от ищцата информация за заболявания, които са
основание за закрила при уволнение, като за работодателя не съществувало задължение да отложи
прекратяване на трудовото правоотношение до представяне на медицински документ, доказващ
заболяване. Оспорва представеното психологическо становище от 06.12.2023г. Предвид
удостовереното в него обстоятелство, че ищцата страда от депресивно състояние още от 2006г., то
ищцата би следвало да разполага с медицински документи, доказващи твърдяното психическо
заболяване към датата на процесното уволнение. Отделно от това удостовереното в
психологическото становище психо – емоционално състояние на ищцата не било доказано. В тази
връзка се позовава на неизпълнение от страна на ищцата на задължението й по чл.2 от Наредба №
5 от 20.02.1987г. за представяне пред работодателя на медицински документи (епикриза,
медицинско удостоверение и др.) от лечебно – профилактични заведения, където се лекува или се
води на диспансерен отчет. Представеното становище нямало качеството на медицински документ
по смисъла на Наредба № 5 и лицето, издало становището, нямало медицинско образование, а
освен това същото било издадено след прекратяване на трудовия договор. При това към датата на
уволнението ищцата не разполагала с официален документ, удостоверяващ правото й да се ползва
със закрила по чл.333 КТ. Оспорва твърдението, че ищцата е останала без работа през процесния
период, което обстоятелство не можело с категоричност да се установи само въз основа на липса на
вписвания в трудовата книжка за започване на работа при друг работодател.
В допълнение към отговор от 19.02.2024г. ответникът се позовава на това, че съгласно
допълнително споразумение между страните от 01.02.2023г. е увеличено основното
възнаграждение на ищцата във връзка с опровергаване на твърденията за проявено негативно
отношение на работодателя към ищцата.
С молба – становище от 24.04.2024г. ответникът поддържа, че подбор реално е бил
извършен в хода на прекратяване на трудовия договор с ищцата. По повод оплакванията във връзка
със забава в изплащането на обезщетение по болест от НОИ се възразява, че това не се дължи на
недобросъвестно поведение на ответника, а се дължи на необходимостта от спазване на указания на
НОИ, дадени към работодателя в писмо от НОИ от 24.10.2023г., във връзка с проверка на
издадения болничен лист. След извършване на проверката болничният лист бил подаден незабавно
към НОИ за обработка и изплащане. Възразява, че предвиденият бонус по чл.3, ал.1, т.4, чието
изплащане зависи от преценката на работодателя, не представлява допълнително възнаграждение с
постоянен характер и съответно не следва да се включва при изчисляване на обезщетението по
чл.225, ал.1 КТ.
Софийски районен съд, като взе предвид предявените искове, възраженията срещу тях и
доказателствата по делото, намира следното:
В тежест на ищцата е докаже наличие на трудово правоотношение между страните, което е
било прекратено от ответника на основание съкращаване на щата, че ищцата е страдала от
психично заболяване към датата на връчване на предизвестието за прекратяване на трудовия
2
договор, респ. при неспазен срок на предизвестието – към датата на връчване на уволнителната
заповед, че е налице сочената злоупотреба с право – уволнението е извършено поради негативно
отношение от управителя на ответното дружество спрямо ищцата; че ищцата е останала без работа
през процесния период и размер на брутното трудово възнаграждение за последния пълен
отработен месец преди уволнението.
В тежест на ответника е да докаже реално съкращаване на щата преди датата на връчване на
предизвестието, а именно че е премахната щатната бройка на изпълняваната от ищцата трудова
функция и занапред същата не се изпълнява или макар да се изпълнява, тя е разпределена между
други длъжности, както и че е упражнил правото си на подбор преди датата на уволнението.
Страните не спорят, а от събраните по делото писмени доказателства се установява, че по
трудов договор № 02/25.05.2018г. ищцата М. Й. И. е била назначена при ответника „Юлиус Майнл
България“ ООД на длъжността „сътрудник обслужване на клиенти“.
Не се спори също така, а от събраните доказателства се установява, че на 20.11.2023г. на
ищцата е връчено предизвестие за прекратяване на трудов договор и заповед № ЗП – 23/20.11.2023г.
за прекратяване на трудовия договор на основание чл.328, ал.1, т.2, пр.2 КТ – поради съкращаване
на щата във връзка с решение № Р – 09/17.11.2023г. за съкращаване/промяна на щатното
разписание при работодателя и обсъдена необходимост от процедура по подбор и със заповед за
утвърждаване на ново щатно разписание от 17.11.2023г. Трудовото правоотношение с ищцата е
прекратено, считано от 21.11.2023г.
Ищцата се позовава на закрила при уволнение с твърдение, че страда от психично
заболяване, който довод намира правното си основание в нормата на чл.333, ал.1, т.3 КТ, вр. чл.1,
ал.1, т.5 от Наредба № 5 от 20.02.1987г. за болестите, при които работниците, боледуващи от тях,
имат особена закрила съгласно чл.333, ал.1 КТ. В изпълнение на изискването по чл.1, ал.2 от
Наредба № 5 от 20.02.1987г. на 20.11.2023г. на ищцата е предоставена възможност да попълни
декларация за това дали страда от някое от заболяванията, изброени в Наредбата. Ищцата е
направила отбелязване, че медицинските й изследвания не са завършени и поради това не може
обективно вярно да попълни декларацията. Към исковата молба ищцата е представила и съдът прие
като доказателство психологическо становище с изх. № 640/06.12.2023г., издадено от Център по
психология и психотерапия „Промяна“. В същото е направено заключение, че на база проведено
психологическо интервю и направени клинични тестове ищцата страда от депресивно – тревожно
разстройство от 2006г. след загубата на майка си. Посочено е още, че към момента на изследването
състоянието й е влошено поради загубата на работната позиция, като това силно е повлияло на
качеството й на живот.
По делото е изслушано заключение по съдебно – психиатрична експертиза, прието без
възражения, което се кредитира от съда като компетентно и добросъвестно дадено. Вещото лице на
база събраните писмени доказателства и след извършен личен преглед на ищцата е приел, че към
момента на изследването ищцата страда от смесена тревожно – депресивна реакция F43.222 – МКБ
10. Вещото лице е посочило, че ако се докаже, че заболяването на ищцата е започнало още в
юношеска възраст, то диагнозата би следвало да бъде : смесено тревожно – депресивно
разстройство – F41.2 – МКБ 10. В такъв случай при представени доказателства за чести и тежки
декомпенсации с личностова и социална дезадаптация и загуба на работоспособност, може да се
обсъжда прилагането на особена закрила при уволнение. Вещото лице е отбелязало, че може да
допълни заключението си след разпит на свидетеля, който е допуснат за установяване на
психическото състояние на ищцата. В тази връзка по делото е разпитан свидетелят Йордан Иванов
(баща на ищцата), който съобщава, че след смъртта на майка й през 2006г. ищцата се затворила в
себе си и нямала желание да споделя нищо. Свидетелят работел в чужбина и рядко се прибирал в
страната. Ищцата живеела сама, контактувала предимно с братовчедки. Често избухвала, дори без
повод. Преди около 2 години посещавала психолог. Ищцата не е ползвала отпуск по болест поради
психични оплаквания. Съдът кредитира дадените от свидетеля Иванов показания като логични и
съответни на останалите доказателства по делото въпреки възможната му заинтересованост
(чл.172 ГПК). След разпита на свидетеля Й. вещото лице посочи, че няма основания да промени
заключението си. Заявява, че в случая психично заболяване не се доказва. Посочва още, че
диагнозата, поставена съгласно приетото психологоческо становище, а именно „депресивно
3
тревожно разстройство“, е неправилна, защото такава диагноза няма. Според вещото лице
описаното в психологическото становище състояние представлява адаптационна реакция на вече
извършеното уволнение, защото консултацията при психолог е направена след уволнението.
Закрилата при уволнение по чл.333, ал.1, т.3 КТ е въведена по социални съображения и се
отнася до болести (изрично посочени в Наредба № 5 от 20.02.1987г.), които поначало са тежки,
заболяването при които е трайно и при които е вероятно работникът/служителят да изпита
затруднения да намери друга подходяща работа след уволнението. Смисълът на закрилата при
наличие на психично заболяване е да не се предизвика рецидив на психичното разстройство, ако
лицето вече се е адаптирало успешно към трудовите условия и среда. В случая се установява, че
към датата на преглед при психолог (от психологическото изследване) и след преглед от психиатър
(съгласно заключението по съдебно – психиатричната експертиза) ищцата страда от смесено
тревожно – депресивно разстройство, но същото до известна степен е провокирано и от процесното
уволнение. Към датата на уволнението ищцата не е разполагала с медицински документи за
наличие на психично заболяване (епикриза, медицинско удостоверение и др.) от лечебно-
профилактичните заведения, където да се е лекувала или се е водила на диспансерен учет (арг. чл.2
от Наредба № 5/20.02.1987г.). От свидетелските показания става ясно, че ищцата се чувствала
потисната, затворена след смъртта на майката си, има е прояви на безпричинна избухливост,
посещавала е психолог. Не се установява ищцата да е посещавала психиатър, да е приемала
медикаменти, да е ползвала отпуск при временна неработоспособност поради психическо
заболяване. При така събраните доказателства не се установява с категоричност към датата на
уволнението (чл.333, ал.7 КТ) ищцата да е страдала от психично заболяване, което да е трайно и
тежко и да обосновава наличие на основание за закрила при уволнение.
Предвид горното съдът приема, че ищцата не се ползва с особената закрила при уволнение
по чл.333, ал.1, т.3 КТ и съответно законността на уволнението не е предпоставено от
предварително дадено разрешение от Инспекцията по труда. От това следва, че спорът за
уволнението следва да се разгледа по същество – арг. чл.344, ал.3 КТ.
Както се посочи по – горе, процесното уволнение е извършено на основание съкращаване на
щата – чл.328, ал.1, т.2 КТ. Съкращаването на щата представлява премахване на щатни бройки от
щатното разписание на предприятието. Съкращаване на щата е налице само при реално премахване
от щатното разписание на длъжността или на част от щатните бройки за нея, когато не само е
премахната длъжността като щатна бройка, но и когато трудовата функция е престанала да
съществува като съдържание на отделна длъжност – в този смисъл решение № 126 от 2.05.2011 г. на
ВКС по гр. д. № 1227/2010 г., III г. о., ГК. Реално съкращаване на щатна бройка за определена
длъжност има и когато част от трудовите функции се запазват и преминават към друга длъжност
или трудовите функции изцяло се разпределят между други длъжности. Реално съкращаване на
щата е налице също, когато при запазване общата численост на персонала се закриват щатни
бройки за определени длъжности и се откриват нови щатни места за длъжности с различни трудови
функции. Основанието за прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ е
приложимо в случаите на т. нар. "трансформиране" на длъжности. Характерно за
трансформирането на длъжност е закриване по щатното разписание на определена длъжност и
същевременно създаване на мястото на закритата нова длъжност в щатното разписание, но нова не
като наименование, а по трудови функции. Съкращаването на щата е фиктивно, ако има промяна
само в наименованието на длъжността, а не по същността на извършваната работа, респ. - на
съществените й по характеристика трудови функции – в този смисъл е решение № 436 от 3.07.2024
г. на ВКС по к. гр. д. № 2640/2023 г., III ГО.
От приетото като доказателство решение № Р – 09/17.11.2023г. (л.34 от делото) се
установява, че управителят на ответното дружество е взел решение да се закрие длъжността
„сътрудник обслужване на клиенти“, като функциите на позицията остават разпределени между
длъжностите „мениджър логистика“ и други длъжности като допълващи основната им работа
функции. В решението са изложени мотиви, свързани с необходимостта от оптимизация на бизнеса
и подобряване на резултатите, както и намаляване на разходите за персонал. Посочено е още, че
следва да бъде утвърдено ново щатно разписание на дружеството. С приетата като доказателство
заповед № 3П – 22/17.11.2023г. (л.38 от делото) на управителя на ответното дружество, издадена
4
във връзка с решение № Р – 09/17.11.2023г., се утвърждава ново щатно разписание на длъжностите
при ответното дружество, което влиза в сила от датата на издаване на заповедта. В последната
заповед е посочено, че се прилага ново щатно разписание и непосредствено след нея е представено
щатно разписание на ответното дружество от 17.11.2023г. (л.39 и л.40 от делото). От последното е
видно, че при ответника има 7 бр. длъжности в различни населени места и сред тях не фигурира
заеманата от ищцата длъжност „сътрудник обслужване на клиенти“. Впоследствие допълнително
се представя и щатна ведомост на ответника – Приложение към ЗП – 22/17.11.2022г. (л.72),
подписана от управителя на ответника, която е приета като доказателство по делото. Съгласно
щатната ведомост служителите при ответника са 9 бр. Прави впечатление че освен 7 – те бр.
служители, описани в новото щатно разписание (л.39 и л.40), утвърдено със заповед ЗП –
22/17.11.2022г., фигурират допълнително още двама служители на длъжности „управител клон на
търговско дружество“ с място на работа в София и „специалист технически контрол“ с място на
работа в София. Приета като доказателство е и щатна ведомост на ответното дружество за
м.01.2024г. (л.86), от която се установява, че служителите при ответника са 8 бр. и включват
длъжностите, описани в щатната ведомост (л.72 от делото), без длъжността „специалист
технически контрол“ с място на работа в София. В новото щатно разписание съгласно заповед от
17.11.2023г., в щатната ведомост от 17.11.2023г. и в щатната ведомост за м.01.2024г. не фигурира
заеманата от ищцата длъжност „сътрудник, обслужване на клиенти“, но от посочените документи
не може да се установи с категоричност какво е било ново щатно разписание въз основа на
решението № Р – 09/17.11.2023г. за съкращаване на щата. Прави впечатление и че щатната
ведомост на л.72 от делото е подписана от управителя, като щатното разписание на л.39 и л.40 от
делото не носи подпис на управителя. Дори да се приеме, че новото щатно разписание съответства
на подписаната от управителя щатна ведомост (л.72), в него фигурира длъжността „специалист
технически контрол“, за която не става ясно дали е новоразкрита длъжност след съкращаването на
щата. Последното е от значение за установяване безспорно на обстоятелството дали е налице
реално съкращаване на щата, т.е. дали от посочената в щатната ведомост длъжност „специалист
технически контрол“ не е новоразкрита длъжност, която изцяло да е поела функциите на
съкратената длъжност. В същото време длъжността „специалист технически контрол“ не фигурира
в щатната ведомост за м.01.2024г. Представянето на две различни щатни разписания като
приложения към заповед № 3П – 22/17.11.2023г., които се отличават по вид и брой на включените
длъжности, обосновават извод за невъзможност да се установи кое е новоутвърденото щатно
разписание и препятстват правото на защита на ищцата да наведе конкретен довод за това, че
трудовите функции на съкратената длъжност са изцяло възложени на друга новоразкрита длъжност.
От това че по делото не се установи с категоричност кое е новоутвърденото щатно разписание
посредством решението за съкращаване на щата, то остава недоказано и реалното съкращаване на
щата. Не е установено безспорно дали длъжността „специалист, технически контрол“ е
новоразкрита след съкращаване на заеманата от ищцата длъжност и какви трудови функции са
възложени на длъжността „специалист, технически контрол“ и съответно да се направи извод за
наличие или липса на идентичност между трудовите функции на съкратената длъжност и
длъжността „специалист, технически контрол“. При това съдът намира, че не се доказва по делото
реално съкращаване на щата.
Отделно от това следва да се посочи, че след направеното от страна на ищцата оспорване на
достоверността на датата на решението за съкращаване на щата и на заповедта за утвърждаване на
ново щатно разписание и на приложеното към нея щатно разписание (в т. III от молба от ищцата с
вх. № 100791/27.03.2024г. – л.54) в тежест на ответника е да ангажира други доказателства, от
които да се направи безспорен извод, че документите са съставени на посочените дати. Посочените
документи са частни такива и след като не носят подпис на ищцата, отразената в тях дата на
съставяне не обвързва ищцата, а при оспорване (каквото е направено) следва да се докаже от
страната, ползваща се от документите (в случая от ответника), че посочените документи са
съставени на посочената в тях дата, а именно преди уволнението. При липса на така проведено
доказване не може да се установи с категоричност, че същите са съставени преди процесното
уволнение – в този смисъл е и решение № 41 от 2.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3873/2022 г., IV г. о.,
ГК. Същото се отнася и до датата на съставяне на протокола за извършен подбор, като датата му на
съставяне е оспорена от ищцата в молбата от 27.03.2024г., и от ответника не са ангажирани други
5
доказателства (извън писмения протокол за извършен подбор – л.88, приет като доказателство по
делото), от които да се установи, че подборът е извършен преди връчване на уволнителната
заповед. В случая работодателят твърди, че е упражнил право на подбор по чл.329 КТ между
сходни длъжности – тази, заемана от ищцата, която се съкращава, и длъжността „мениджър
логистика“ (предходно наименование „мениджър снабдяване“), като ищцата е получила по – нисък
резултат. Извършеният от работодателя подбор (независимо дали е изпълнявал задължение за
подбор или упражнил право на подбор) подлежи на съдебен контрол съгласно Тълкувателно
решение № 3 от 16.01.2012 г. на ВКС по т. д. № 3/2011 г., ОСГК. При това законосъобразното му
извършване, вкл. и когато се упражнява като право, е елемент от правото на уволнение. При
недоказаност на обстоятелството, че правото на подбор е упражнено преди уволнението при
оспорване на датата на протокола за извършването му и липса на други доказателства,
установяващи извършването му преди уволнението, е налице самостоятелно основание за
незаконосъобразност на уволнението.
Предвид горното уволнението е незаконно и заповедта за уволнение подлежи на отмяна на
основание чл.344, ал.1, т.1 КТ.
За пълнота на изложението следва да бъде разгледан и доводът за злоупотреба с право по
чл.8, ал.1 КТ. Тежестта да обори презумпцията за добросъвестност при упражняване правото на
уволнение (арг. чл.8, ал.2 КТ) е върху ищцата. Обстоятелства, с които ищцата обосновава
недобросъвестност при издаване на заповедта за уволнение се състоят в изразено спрямо нея
негативно отношение от страна на управителя на ответното дружество, проявено като заплахи,
физически тормоз, превишено служебно натоварване, лишаване от право на еднократен бонус за
м.09.2023г., неоснователно обвинение, че записва разговори, забава от работодателя за изпращане
на болничен лист до НОИ.
По делото във връзка с изложението от ищцата твърдения за проявено грубо и неуважение
от страна на управителя на ответното дружество са събрани свидетелски показания. По делото при
довеждане от ищцовата страна е разпитан като свидетел К.П.. Той съобщава, че е работил при
ответника от 2016г. до м.12.2022г., като познавал ищцата в качеството й на колега, назначена на
длъжността „офис сътрудник“. Свидетелят първоначално заемал длъжността „търговски
представител“, а след това – „регионален мениджър“. Той посочва, че работното му място е в гр.
Бургас, като е присъствал на общи срещи между колеги, които се провеждали с периодичност от
около 3 месеца. На тези общи срещи той посочва, че е забелязвал по – различно отношение от
страна на управителя на дружеството – К.Р., спрямо ищцата. Присъствал на неудобни шеги и
подмятания от страна на управителя К.Р. спрямо ищцата. С ищцата свидетелят комуникирал и по
телефона, като същата му е споделяла свои оплаквания по повод работата. Имало е ситуации с
блъскане на врата и повишаване на тон. По впечатление на свидетеля поводът за възникналите
конфликтни ситуации бил личностен. Бил чувал за побутване, словесни атаки. Ищцата се
оплаквала относно свръхнатоварване в работата, като й се възлагало прекомерно количество работа
в сравнение с предоставеното време, в което е следвало да бъде изпълнена, като счита, че това е
било целенасочено. Освен това на ищцата били възлагани функции извън трудовите й задължения,
като например дейности, свързани с почистване. От разговор с ищцата разбрал, че бонусът й бил
спрян по времето, в което свидетелят вече не работил при ответника. Посочва, че в ответното
дружество не се приемало по добър начин изказването на мнение от страна на служителите.
Ищцата работила и при условия на „хоум офис“. На същата й се наложило да живее в гр. А* и по
повод работата си пътувала до София, като транспортните й разходи, въпреки обещанието от
страна на работодателя, не били заплащани от същия. След приключване на ковид кризата ищцата
се върнала да работи в офиса в гр. София.
По делото при довеждане от страна на ответника като свидетел е разпитана Д.В.. Тя
съобщава, че работи при ответника от 2017г. на длъжност „финансов мениджър“, като работата й
налагала ежедневна комуникация с ищцата, като последната изпълнявала длъжността „сътрудник
обслужване на клиенти“. Свидетелката е била пряк ръководител на ищцата и последната й отчитала
работата си. Не била забелязвала по – различно отношение от страна на управителя спрямо
ищцата. При общи срещи на служителите с ръководството не била ставала свидетел на побутвания
и/или подмятания от страна на управителя на дружеството спрямо ищцата. Не счита, че на ищцата
6
е била възлагана работа в такова количество, с което да не може да се справи в рамките на работния
ден. Съобщава, че ищцата е работила при условията на „хоум офис“ - преди ковид пандемията, по
време на същата и след това. По лични причини след приключване на ковид пандемията на ищцата
се наложило да се премести на живее в А*. При служебни мероприятия или срещи в София на
ищцата били заплащани хотелско настаняване и разходи за гориво. Отрича в ответното дружество
да е имало пречка за изразяване на несъгласие с определени ситуации, като такова било изразявано
и от страна на свидетелката. Със свидетелката ищцата се е държала нормално, колегиално, като не
знае да е имала пререкания с други лица от работния колектив. Свидетелката заявява, че не е
присъствала на ситуации, в които управителят на дружеството да е проявявал негативно отношение
спрямо ищцата. Израз на позитивно отношение спрямо ищцата било това, че на същата било
дадено разрешение да работи при условията на „хоум офис“ повече от всички останали служители.
Не е чувала за отправени спрямо ищцата заплахи за отстраняването й от работа. Ищцата е
изразявала готовност да напусне работа, като заедно с управителя се взело решение да й се даде
възможност да работи от разстояние. Ответното дружество не поемало на 100 % от разходите на
ищцата за пътувания до София във връзка с изпълнение на някои от служебните й задължения. Не
всички от служебните й задължения можело да бъдат изпълнени от разстояние, а изисквали
физическо присъствие като например подготовка на зала за среща, подготовка на куриерски
пратки. По отношение на ищцата имало уговорен допълнителен месечен бонус по усмотрение на
управителя за извършване на маркетинг дейности. Преди да започне ползването на дълъг отпуск по
болест, на ищцата било спряно изплащането на бонуса. Свидетелката посочва, че е имало
напрежение между ищцата и управителя, като по този повод свидетелката е провеждала срещи с
ищцата с оглед това ищцата да премери поведението си. Посочва, че ако управителят й поставял
задачи, ищцата не отговаряла с необходимото уважение.
Като доведен от ответника свидетел е разпитан и П.К., който посочва, че от 2017г. работи
при ответника на длъжността „регионален мениджър“. Той съобщава, че познава ищцата като
колега. Трудовите функции на последната се състояли в осъществяване на връзка с клиенти,
фактуриране, маркетингови дейности. Съобщава, че не е наблюдавал да има тенденциозно
негативно отношение спрямо нея. Същата се преместила на живее в А* и работила от разстояние,
като спрямо нея в това отношение било направено изключение. Пътните й разходи били поемани
от работодателя. Бил свидетел на случай, в който между управителя на дружеството и ищцата е
имало словесно пререкание на висок тон, но не знае по какъв повод е станало това. Ищцата
снимала случката с телефон и твърдяла, че е била бутната. Една седмица преди споменатия случай
също имало пререкание между ищцата и управителя. Бил чувал от колега за затруднена
комуникация с ищцата. Във връзка с работния процес свидетелят нямал затруднена комуникация с
ищцата, като същият е получавал съдействие от нея. Ръководителката на ищцата – Д.В., също
работила при условията на „хоум офис“, но ищцата по – често от нея работила дистанционно.
Съдът приема, че от така събраните свидетелски показания се установява, че е имало
ситуации на словесни пререкания между ищцата и управителя на ответното дружество К.Р. (от
показанията на свидетелите П. и Кавков), като за напрежение в комуникацията между двамата
сведения дава и свидетелката В.. С категоричност обаче не може да се установи, че е имало
някакви прояви на натиск – „побутване, неудобни шеги и подмятания“, като сведения за това са
дадени само от свидетеля П., но показанията му в тази част са лишени от конкретика. Този
свидетел не съобщава и повода за така съобщените прояви. Не става ясно от показанията му и кои
от така съобщените прояви свидетелят е възприел непосредствено и кои са му преразказани от
ищцата. Неизяснено от свидетелските показания остава конкретното поведение на участниците в
сочените конфликтни ситуации (както на ищцата, така и на управителя на дружеството), нито за
това какъв е бил конкретният повод за възникналото напрежение. При това не би могло еднозначно
да се заключи, че ищцата е била обект на неуважително, грубо отношение от страна на управителя
чрез отправен спрямо нея физически и психически натиск.
По отношение на твърдението за спряно изплащане на бонус към трудовото възнаграждение
съдът намира, че действително се установява спиране на неговото изплащане за м.09.2023г., видно
от показанията на свидетели П. и В. и от разпечатката на електронна кореспонденция между
страните, представена от ищцата и неоспорена от ответника (л.20 и л.21 от делото). В процесния
трудов договор е уговорено, че допълнително възнаграждение се заплаща за индивидуален принос
7
в трудовия процес (чл.3 от трудов договор № 02/25.05.2018г.). При това изплащане на
допълнително трудово възнаграждение по чл.3 от трудовия договор е по преценка на работодателя
за индивидуалния принос на служителя в трудовия процес (чл.13, ал.1, т.1 НСОРЗ), като
незаплащането му самостоятелно не би могло да се възприеме като негативно отношение спрямо
ищцата.
Като проява на негативно отношение не може да се приеме и твърдението, че
транспортните разходи на ищцата от А*, където ищцата се е установила да работи след ковид
пандемията (видно от свидетелските показания) до офиса в гр. София не са поемани от
работодателя. В случая следва да се има предвид че мястото на работа на ищцата е в гр. София
(чл.66, ал.3 КТ) и по делото не са събрани доказателства за това страните по трудовия договор да са
уговорили транспортните разходи на ищцата от мястото на живеене до мястото на работа да бъдат
поемани от работодателя. При това ирелевантен е въпросът за това дали и доколко тези разходи са
поемани от работодателя и съответно непоемане на разходите на 100 % при липса на задължение за
това от страна на работодателя не може да се приеме като проява на негативно отношение на
управителя на ответното дружество спрямо ищцата.
По отношение на оплакването за допусната от работодателя забава за изпращане на
болничен лист на ищцата до НОИ, следва да се посочи, че от събраните писмени доказателства
(писмо от НОИ от 24.10.2023г. – л.87 от делото) се установява, че болничен лист № Е 20233047307,
издаден на ищцата, е бил обжалван от работодателя на основание чл.111 и чл.112 ЗЗ, поради което
и на работодателя (осигурител) е указано от НОИ, че до приключване на процедурата по
обжалване не следва да представя болничния лист пред НОИ за изплащане на парично
обезщетение съгласно чл.8, ал.2 от Наредбата за паричните обезщетения и помощи от държавното
обществено осигуряване. От това следва, че забавата в изплащане на паричното обезщетение при
ползван отпуск по болест се дължи на упражнено от работодателя право да обжалва болничния
лист на работника/служителя. От упражняването на предвидено по закон право – чл.112 ЗЗ, без
данни такова право да е упражнявано без основание в предходен момент по действието на трудовия
договор, съответно да е упражнявано системно и неоснователно, не може да се заключи, че касае за
злоумишлени действия на работодателя с цел забавяне в изплащане на дължимото обезщетение от
системата за държавното обществено осигуряване на ищцата.
От горното следва, че не се установи при условията на пълно и главно доказване (при
тежест на ищцата за това – арг. чл.8, ал.2 КТ), че уволнението е предприето единствено с цел да
бъде прекратен трудовият договор с конкретен работник/служител – в случая с ищцата.
Предвид изложените по – горе съображения относно недоказване на реално съкращаване на
щата и упражнено право на подбор преди връчване на оспорената заповед процесното уволнение е
незаконно. Искът по чл.344, ал.1, т.1 КТ е основателен и следва да се уважи.
По иска по чл.344, ал.1, т.2 КТ :
От трудовия договор е видно, че същият не е ограничен със срок, поради което следва да се
счита, че е сключен за неопределено време (чл.67, ал.2 КТ). При извода за незаконност на
уволнението искът по чл.344, ал.1, т.2 КТ е основателен и следва да се уважи, като ищцата следва
да бъде възстановена на заеманата преди уволнението длъжност.
По иска по чл.344, ал.1, т.3, вр. чл.225, ал.1 КТ :
От събраните по делото доказателства (извършен в открито съдебно заседание оглед на
трудова книжка в оригинал и приетите като доказателства писмени доказателства, изискани от
НОИ по реда на чл.186 ГПК – л.119 и сл. от делото, от които е видно, че през процесния период на
ищцата е изплащано обезщетение поради безработица) се установява, че през процесния период
ищцата не е започнала работа при друг работодател. При това на ищцата се дължи обезщетение за
оставане без работа поради уволнението в период от 6 месеца, считано от датата на уволнението.
Съгласно чл.228, ал.1 КТ база за определяне на обезщетението при незаконно уволнение е брутното
трудово възнаграждение, полученото от работника или служителя за месеца, предхождащ месеца, в
който е възникнало основанието за съответното обезщетение, или последното получено от
работника или служителя месечно брутно трудово възнаграждение, доколкото друго не е
предвидено. Съгласно чл.17, ал.1 от Наредба за структурата и организацията на работната заплата
8
сред елементите на брутното трудово възнаграждение са основната работна заплата за
отработеното време, допълнителните трудови възнаграждения, определени с наредбата, с друг
нормативен акт, с колективен или с индивидуален трудов договор или с вътрешен акт на
работодателя, които имат постоянен характер. Изплащане на обезщетение за безработица през
процесния период не е пречка за присъждане на обезщетение по чл.225, ал.1 КТ, защото след
получаване на обезщетението по чл.225, ал.1 КТ изплатените суми за безработица се възстановяват
от лицата за периода на полученото обезщетение за оставане без работа поради незаконно
уволнение, определено съгласно нормативен акт – чл.54е КСО.
За определяне на размера на дължимото обезщетение от работодателя за оставане без
работа по делото е прието заключение по съдебно – счетоводна експертиза, съгласно което
размерът на дължимото обезщетение за процесния период възлиза на сумата от 10102,39 лева. При
определяне на посочения размер на обезщетението вещото лице е включило следните елементи от
БТВ : основна заплата, допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален
опит и постоянна премия. Извън дължимия размер на обезщетението са изплащаните суми за
социални разходи (ваучери за храна) в размер на 200 лева, тъй като не представляват
възнаграждения за труд– арг. чл.17, ал.1 НСОРЗ. Плащанията за социални разходи (ваучери за
храна) са елемент от социално – битово и културно обслужване на работниците/служителите –
чл.292 КТ и чл.294, т.1 КТ. Изплащането на тези средства не зависи от количеството и качеството
на положения от работника или служителя труд, поради това те не представляват възнаграждение
за положен от последните труд и не са част от брутното трудово възнаграждение по чл.228, ал.1
КТ, въз основа на което се определя обезщетението по чл.225 КТ – в този смисъл е решение № 561
от 03.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3226/2023 г., IV г. о., ГК. При това съдът намира, че искът е
доказан до размера на 10102,39 лева. Искът по чл.344, ал.1, т.3, вр. чл.225, ал.1 КТ следва да се
уважи до посочения размер, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до
окончателното плащане и да се отхвърли за разликата до пълния предявен размер.
По разноските :
Ищцата претендира разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2000 лева,
плащането на което е доказано посредством представеното платежно нареждане (л.58 от делото).
Ответникът е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Съдът
намира възражението за неоснователно. Неговият размер не надвишава минималния съгласно чл.7,
ал.1 НМРАВ, който по неоценяемите искове (чл.344, ал.1, т.1 и т.2 КТ) е общо 933 лева и по
паричния иск (чл.344, ал.1, т.3, вр. чл.225, ал.1 КТ) е в размер на 1615 лева или общо минималният
размер на адвокатското възнаграждение по всички искове се равнява на сумата от 2548 лева. Макар
съгласно решение на СЕС по дело C – 438/2022г. размерите ма възнагражденията, определени в
НМРАВ, да не са обвързващи за съда, те служат за ориентир, като в конкретния случай съдът
намира, че няма основание да се отклони от така определените минимални размери на цената на
адвокатската услуга, защото делото е с правна и фактическа сложност около средната за дела със
сходен предмет, проведени са три открити съдебни заседания, разпитвани са свидетели и вещи
лица. При това няма основание за намаляване на адвокатското възнаграждение на ищцата на
основание чл.78, ал.5 ГПК. Съразмерно с уважената част от исковете на ищцата се следват
разноски в размер на 1496,65 лева.
Ответникът има право на разноски за адвокатско възнаграждение, плащането на което е
доказано, като от пълния размер на разноските от 1146 лева съразмерно следва да се присъди
сумата от 288,37 лева.
На основание чл.78, ал.6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да плати по сметка на
Софийски районен съд сумата в размер на 478,92 лева – разноски за държавна такса и
възнаграждения за вещи лица съразмерно с уважената част от исковете.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
9
ПРИЗНАВА ЗА НЕЗАКОННО и ОТМЕНЯ на основание чл.344, ал.1, т.1 КТ уволнението
на М. Й. И., ЕГН **********, съдебен адрес : гр. София, ул. „Цар Асен“ № 25 – адв. Б., извършено
на основание чл.328, ал.1, т.2, пр.2 КТ – поради съкращаване на щата, със заповед № 3П –
23/20.11.2023г., издадена от управителя на „Юлиус Майнл България“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление : гр. София, ул. „Райко Алексиев“ № 1, бл.44, вх.Б, ет. партер.
ВЪЗСТАНОВЯВА на основание чл.344, ал.1, т.2 КТ М. Й. И., ЕГН **********, съдебен
адрес : гр. София, ул. „Цар Асен“ № 25 – адв. Б., на заемната преди уволнението длъжност
„сътрудник обслужване на клиенти“ при „Юлиус Майнл България“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление : гр. София, ул. „Райко Алексиев“ № 1, бл.44, вх.Б, ет. партер.
ОСЪЖДА „Юлиус Майнл България“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление : гр. София, ул. „Райко Алексиев“ № 1, бл.44, вх.Б, ет. партер, да плати на М. Й. И., ЕГН
**********, съдебен адрес : гр. София, ул. „Цар Асен“ № 25 – адв. Б., на основание чл.344, ал.1,
т.3, вр. чл.225, ал.1 КТ, сумата от 10102,39 лева – обезщетение за оставане без работа поради
уволнението за периода 21.11.2023г. – 21.05.2024г., ведно със законната лихва от 05.01.2024г. (дата
на подаване на исковата молба) до окончателното плащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата до
пълния предявен размер от 13500 лева.
ОСЪЖДА „Юлиус Майнл България“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление : гр. София, ул. „Райко Алексиев“ № 1, бл.44, вх.Б, ет. партер, да плати на М. Й. И., ЕГН
**********, съдебен адрес : гр. София, ул. „Цар Асен“ № 25 – адв. Б., на основание чл.78, ал.1 ГПК
сумата от 1496,65 лева – разноски.
ОСЪЖДА М. Й. И., ЕГН **********, съдебен адрес : гр. София, ул. „Цар Асен“ № 25 – адв.
Б. да плати на „Юлиус Майнл България“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление : гр. София, ул. „Райко Алексиев“ № 1, бл.44, вх.Б, ет. партер, на основание чл.78, ал.3
ГПК сумата от 288,37 лева – разноски.
ОСЪЖДА „Юлиус Майнл България“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление : гр. София, ул. „Райко Алексиев“ № 1, бл.44, вх.Б, ет. партер, да плати по сметка на
Софийски районен съд на основание чл.78, ал.6 ГПК сумата от 478,92 лева – разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10