Р Е Ш Е Н И Е
Номер 15.07.2020 г. Град
К.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Карловски
районен съд втори граждански състав
На петнадесети
юни две
хиляди и двадесета година
В публично
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ВЛАДИМИР ИВАНОВ
Секретар:
ЦВЕТАНА ЧАКЪРОВА
като разгледа
докладваното от съдията
гражданско
дело № 238 по описа за 2019 година
и за да се
произнесе, взе предвид:
Производството е по обективно
съединени искове с правно основание чл.213 от КТ, чл. 350, ал. 1 КТ и чл.86 ЗЗД, предявени от
А.Р.Я., ЕГН: **********, с адрес: ***, чрез пълномощника си адвокат С.П.,
съдебен адрес:***, офис 105 против Т.д. „В.Л.”, ЕИК.., със седалище и адрес на
управление:*** с представляващ К.И.К..
Ищцата твърди, че на 06.08.2008 г. била назначена на работа в Т.д.
„В.Л.”***, на длъжност „х.”, а от 01.01.2011 г. била преназначена на длъжност
„дд.” на хижа „В.Л.“ с основно месечно трудово възнаграждение от 300 (триста)
лева. Твърди, че в периода от 15.07.2009 г. до 03.05.2012 г. на четири пъти
била незаконно уволнявана, но съдът я възстановявал на работа. Твърди, че след
всяко от решенията на съда била възстановявана на работа, но при последното
решение за възстановяване – Решение № 298/12.07.2012 г. по гр. дело № 561/2012
г. по описа на РС К., не била допусната да изпълнява работата си в ответното
туристическо дружество. Хронологията на събитията била следната: на 04.02.2013
г. получила уведомление от съда, че може да се яви да заеме длъжността си в
двуседмичен срок. С писмено изявление от 14.02.2013 г. ищцата уведомила Т.д.
„В.Л.”***, че считано от 15.02.2013 г. се завръща на работата, на която била
възстановена – Д НА Х.„В.Л.” над гр. К.. Писмото ѝ било получено от ТД „В.Л.”, гр. К. на 14.02.2013 г., за което получила обратна разписка – известие за доставяне. На 15.02.2013 г. се изкачила на хижа „В.Л.” и се явила за заемане на длъжността „дд.”, но не била допусната на работното си място под претекст, че хижата е отдадена
под наем. Поради отдалечеността от К. преспала в хижата, за което била
таксувана като турист и на другия ден се върнала в града. Сигнализирала отново
с жалба от 18.02.2013 г. ръководството на Т.д. „В.Л.”, че въпреки желанието си,
не е допусната до работа. На 19.02.2013 г. се явила за втори път на хижа „В.Л.”
за започване на работа, но отново не била допусната. Въпреки знанието на ТД
„В.Л.” за желанието ѝ да бъде възстановена на работа,
не последвало никакво действие в тази насока и ръководството му не ѝ отговорило кога може да започне работа.
Ответното дружество отправило запитване до Дирекция „ДСПкак ищцата да бъде
възстановена на работа, а отговорът с писмо изх. №0058-1653/19.02.2013 г. бил,
че „работодателят е длъжен веднага да изпълни влязлото в сила решение“ и че то
„задължава работодателя да го възстанови на същата длъжност и работно място,
там, където е предоставял труд преди уволнението“. Въпреки това недвусмислено
становище, ищцата не била възстановена на работа. Поради тази причина тя
сигнализирала и в Прокуратурата, но в крайна сметка никой не бил осъден, нито
тя била възстановена на работа.
След изтичането на близо три години от недопускането на ищцата до работа,
през м. февруари 2016 г. тя поискала от РС К. да осъди ответното туристическо
дружество да ѝ заплати съответното обезщетение. Молбата ѝ била уважена, като решението на РС К. било потвърдено и от ОС Пловдив. Независимо от това, ищцата продължавала и до настоящият момент да не бъде допускана до работа, а по образуваното изпълнително дело ответното дружество не внасяло присъдените суми, нито
заплащало здравни и социални осигуровки върху присъденото за периода 15.02.2013
г. – 15.02.2016 г. обезщетение. Поради двукратни счупвания на кости на ищцата
се наложило да се лекува и да не работи дълго време, но тъй като от ответното
туристическо дружество не били внесени здравни и пенсионни осигуровки, тя не
можела да ползва нито обезщетения за болест, нито безплатни здравни услуги,
нито да се ползва от други социални и здравни права.
Освен това работодателят не изпълнил и задължението си да оформи трудовата
книжка на ищцата и да отрази в нея съдебното решение, с което уволнението ѝ
било признато за незаконно, каквато била практиката на съдилищата в България.
Всичко изложено обосновавало правния интерес на ищцата от предявяване на
настоящите искове. Моли съда да постанови решение, с което:
- да осъди ответното туристическо дружество да ѝ заплати сумата от общо 14066.58 лева, представляваща обезщетение за недопускането ѝ до работа за периода от 15.02.2016 г. до 15.02.2019 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 15.02.2019
г., до окончателното плащане;
- да задължи ответното туристическо дружество да оформи трудовата
ѝ книжка, вписвайки, че съкращението ѝ от 03.05.2012 г. е признатото от съда за незаконно с Решение № 298/12.07.2012 г. по гp. дело № 561/2012 г. на Районен съд К.,
че е възстановена на работа, както и евентуално – че на ищцата е било изплатено
обезщетение;
- да задължи ответното туристическо дружество да внесе за сметка на
ищцата като работник дължимите осигуровки: фондове на ДОО – общо 1446.75 лева;
фонд „Допълнително задължително пенсионно осигуряване“ в Универсален пенсионен
фонд – общо 384.82 лева; фонд „Здравно осигуряване“ – общо 577.64 лева; данък
(ДДФЛ) – общо 1563.06 лева;
- да задължи ответното туристическо дружество да внесе за своя сметка
като работодател дължимите осигуровки: фондове на ДОО – общо 1887.19 лева; фонд
„Допълнително задължително пенсионно осигуряване“ в Универсален пенсионен фонд
– общо 505.43 лева; фонд „Трудова злополука и професионална болест“ – общо
72.20 лева; фонд „Здравно осигуряване“ – общо 866.46 лева;
Претендира разноските по делото.
Препис от исковата молба и доказателствата са връчени на ответника като
в срока по чл.131 ГПК е постъпил писмен отговор.
Ответното Т.д. „В.Л.“, представлявано от К.И.К., чрез пълномощника си адв.
С.Г. счита предявените искове по КТ за допустими. Недопустимо било искането за
задължаване на ответника за плащане към трети лица.
В отговора на исковата молба се твърди, че исковете били неоснователни.
Не съществувало трудово правоотношение между ищцата и ответника. Хронологията
на фактите била следната:
На 1 януари 2011 г. ищцата била назначена от ответното дружество на
длъжност „дд.” на хижа „В.Л.” в централна Стара планина, в района над град К.
на ненормиран работен ден с посочени подробно трудови задължения в длъжностната
ѝ характеристика, включително и забрана да полага допълнителен труд,
поради спецификата на заеманата длъжност и ненормираното работно време. На 3
май 2012 г. трудовото правоотношение между ищцата и дружеството било прекратено,
като заповедта била връчена на ищцата на 7 май 2012 г. На 15 май 2012 г. хижа
„В.Л.” като обособена част от дружеството била отдадена под наем на ЕТ. Я.
Д.К.. Наемното правоотношение не било прекратено и съществувало и в момента. На
4 януари 2013 г. след обжалване от страна на ищцата на заповедта за
прекратяването на трудовото ѝ правоотношение, заповедта била отменена и
влязло в сила конститутивното съдебно решение по гр. д. №561/12 г. на PC - К.
за тази отмяна. На 4 януари 2013 г., т. е. след отдаването под наем на хижата
на 15 май 2012 г., възникнало правото на ищцата за възстановяване на заеманата
отпреди уволнението работа на хижа „В.Л.” като „дд.”. На 4 февруари 2013 г.
ищцата получила съобщение от PC - К., че е възстановена на предишната си работа
като „дд.” с работно място хижа „В.Л.”. През февруари 2013 г., съгласно
изготвено от ищцата заявление до туристическото дружество, представено от
ищцата с исковата молба, тя имала информацията и знанието, че обособената част
– хижа „Л., е отдадена под наем. В това заявление, абзац първи, ищцата
изразявала искане да започне работа в хижата към туристическото дружество
считано от 15.02.2013 г. В това заявление ищцата показвала, че е напълно наясно
с всички адреси на наемателя – личен и служебен. Според нея съобразно чл. 123
а, ал. 1 и 2 от КТ отговорността за допускане за изпълнение на възстановената
длъжност е солидарна, т. е. на туристическото дружество и на наемателя. На 15
февруари 2013 г. ищцата отишла в хижа „Л.” за да започне работа, на която е
възстановена в дружеството, а не при наемателя. По нейни твърдения се явила в
хижата и на 19 февруари 2013 г., за да започне работа в туристическото
дружество. През 2016 г., след като изчакала 3 години и преди изтичане на
тригодишната обща давност за трудови спорове, ищцата предявила иск за
обезщетение за недопускане на работа срещу туристическото дружество (ТД) с
посочено правно основание чл. 213 от КТ, като било образувано гр. д. 166/2016
г. пред PC - К. (КРС). Искът бил уважен на това основание и туристическото
дружество било осъдено, като съдебното решение на КРС било потвърдено от
въззивната инстанция, а с Определение 970/18.10.2017 г. по гр.д. 1592/2017 г.
на IV ГО на ВКС не било допуснато разглеждане на касационната жалба на ТД в
този процес. На 11 април 2017 г. ищцата започнала работа по основно трудово
правоотношение на длъжност „з..” и работно място в гр. П. ул. С. С. №., с
работодател: „С.м.л.Р.и с.д.” ООД, със седалище и адрес на управление *** 61,
ЕИК - **, с управители заедно и поотделно: А.М.Р.и И.Г. Р., където работела и в
момента. На 18 октомври 2017 г. в постановеното си Определение 970 по гр. д.
1592/17 г. ВКС не коментирал, не зачел и игнорирал, поради поставяне за първи
път пред касационната инстанция, доводът на ТД, че друго лице (наемателят)
отговаря за обезщетение за недопускане. Дословно ВКС заявил следното: „Въпросът върху кого тежи задължението да
допусне до работа работник или служител, който след отмяна на незаконно
уволнение се яви да заеме длъжността си в законоустановения срок, в хипотеза,
при която онази част от предприятието, в която работникът е работил преди
незаконното уволнение, междувременно е отдадена по наем, се поставя за първи
път в касационната инстанция. Във въззивната си жалба Т. д. „В. Л.“ не е
поставило този въпрос, то единствено е оспорвало като грешна правната преценка
на ищцата, че неин работодател по правоприемство е [фирма], поради което
явяването в хижа „В. Л.“ не съставлява явяване на работника да заеме длъжността
по смисъла на чл. 225, ал. 3 КТ. Доводи, че друго лице е материалноправно
легитимирано да отговаря по претенцията за обезщетяване на вредите от незаконно
недопускане до работа пред въззивния съд ответникът не е релевирал. Съответно
ограничената в правомощията си от разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивна
инстанция не е разглеждала и разрешавала въпроса има ли правоприемство между
работодатели по смисъла на чл. 123а КТ и ако има – кой от тях би бил отговорен
за заплащане на обезщетение по чл. 225, ал. 3 КТ. Този въпрос не обуславя
решаващите й изводи и не може да бъде основание за допускане на касационно
обжалване”.
През 2019 г. ищцата отново завела дело с настоящата искова молба против
туристическото дружество с претенция с посочено правно основание чл. 225, ал. 3
от КТ. Искала в обезщетението да бъдат включени суми освен в размер на брутното
трудово възнаграждение, още и осигуровки по ДОО, ЗО, ДДФЛ. Искала и оформяне на
трудова книжка. Искът бил заведен дни преди изтичане на последващия 3-годишния
давностен срок по КТ. По тези претенции ответникът намира следното:
Съгласно чл. 123а, ал. 1 и 2 от КТ трудовото правоотношение с ищцата не
се е прекратило при промяна на работодателя – в случая на отдаване на обособена
част от ТД под наем, като правата и задълженията на стария работодател, които
произтичат от трудови правоотношения, съществуващи към датата на промяната, се
прехвърлят на новия работодател (наемателя). За да има солидарна отговорност
между стар и нов работодател следвало съгласно ал. 3 задължението към работника
да е възникнало преди сключването на договора за отдаване под наем. В
конкретния случай договорът за наем бил сключен на 15 май 2012 г. Съгласно
нормата на чл. 123а, ал. 2 от КТ с юридическия факт на сключване на договора за
наем се прехвърляли изцяло и напълно всички права и задължения по трудовото
правоотношение на ищцата към наемателя. Независимо от последващи съдебни
процеси с непосочване на аргументи в защита на туристическото дружество,
последното било осъждано.
Конститутивното решение за възстановяване на работа като факт
възникнало също след сключване на договора за наем – на 4 януари 2013 г. От
тази дата възниквало новото правно положение и право на ищцата за
възстановяване, което се реализирало след получаване на съобщението за това от
КРС на 4 февруари 2013 г.
Съгласно постоянна съдебна практика на ВКС и то в хипотезата на
настоящия казус – възстановяване на неправилно уволнен работник,
безпротиворечиво било прието, че това право следва да се упражни от работника
спрямо новия наемател (концесионер или наемател), а не спрямо стария
работодател (ответното туристическо дружество). Корелативно – задължението за
възстановяване били за новия работодател, а не за стария. В този смисъл било
Решение №143 от 05.06.2013 г. по гр. д. №485/2012 г., IV Г. О. на ВКС: „Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,
намира по въпроса, по който е допуснато касационно обжалване следното: При
запазване на трудовото правоотношение и прехвърлянето му към последващ
работодател, последният има всички права и задължения, произтичащи от трудовото
правоотношение. Според разпоредбите на чл. 123а, ал. 1 и ал.2 от Кодекса на
труда трудовото правоотношение с работника или служителя не се прекратява при
промяна на работодателя в случаите на отдаване на предприятието или на
обособена част от него под наем, аренда или на концесия, като правата и
задълженията на стария работодател, които произтичат от трудови правоотношения,
съществуващи към датата на промяната, се прехвърлят на новия работодател. Оттук
следва, че винаги след сключването на договор за концесия задълженията,
възникнали след промяната и произтичащи от трудови правоотношения, се поемат от
новия работодател – концесионер. В този смисъл е и ТР №2 от 23.03.2011 г. по
тълк. дело №2/2010 г. на ОСГК на ВКС. Съобразно
изложеното по-горе въззивното решение трябва да бъде отменено и исковете с
правно основание чл. 225, ал. 3 КТ трябва да бъдат уважени по отношение на
предпочитания ответник [фирма] като работодател на ищцата”.
В този смисъл било и Тълкувателно Решение № 2 от 23.03.2011 г. по тълк.
дело № 2/2010 Г. на ОСГК на ВКС.
В мотивите на свое Решение № 666 от 23.12.2010 г. по гр. д..№ 71/2010
г., Г. К., II Г. О. НА ВКС в идентична хипотеза приемал: „Когато концесионния договор е сключен след прекратяване на трудовото
правоотношение и при действието на чл. 123, ал. 2 КТ /ред. ДВ, бр. 25/2001 г./
и чл. 123а, ал. 2 КТ обаче, фактическото възстановяване на заеманата преди
уволнението длъжност следва да се извърши от концесионера (наемателя, бел.
на адв. Г.) към който е преминала
съответната длъжност или трудова функция. Последното следва от обстоятелството,
че съгласно регламентацията на тези текстове „работодател“ е концесионера.
Съгл. чл. 225, ал. 3 КТ като работодател негова е отговорността в случай, че не
допусне възстановения работник или служител да изпълнява работата на която е
възстановен”.
В същото време с писменото си заявление ищцата показвала знание и
информираност относно новия наемател на обособената част – хижа „Л.”. Т. е.
задължението по чл. 345, ал. 1 от КТ било на наемателя, а не на настоящия ответник
– туристическото дружество. Затова и погрешно ищцата насочила претенцията си за
възстановяване и извършила фактическо явяване пред туристическото дружество, а
не пред наемателя, защото смятала, че е налице солидарна отговорност на стар и
нов работодател, както подробно изразила това в заявлението си от февруари 2013
г. Неявяването в срока по чл. 345, ал. 1 от КТ, а именно – 2 седмици, считано
от 04.02.2013 г. – датата на получаване на съобщението от КРС, до 18.02.2013 г.
пред новия работодател, на който ищцата знаела и домашен, и служебен адрес,
преклудирало правата на ищцата за възстановяване. Затова липсвало валидно
трудово правоотношение. Това, че бил лошо воден гражданския процес, без
излагане на адекватни доводи и туристическото дружество е било осъждано, не
означавало, че в настоящия процес не следва те да се изложат и да се обори
тезата на ищцата.
На следващо място при сключване на допълнителното си споразумение № 3
от 01.01.2011 г. към трудов договор № 19/06.08.2008 г. между ищцата и ответното
дружество, което било връчено на ищцата на 07.03.2011 г., на същата била
връчена срещу подпис и длъжностна характеристика, в която съгласно т. 8 от
допълнителното споразумение били описани трудовите ѝ задължения. Съгласно
т. 1 от раздел II на длъжностната характеристика ищцата нямала право да полага
допълнителен труд при друг работодател, освен със съгласието на туристическото
дружество. Фактът, че ищцата започнала работа на 11 април 2017 г. по основно
трудово правоотношение на длъжност „зъботехник” и работно място в гр. П. ул. С.
С. №., с работодател „С.м.л.Р.и с.д.” ООД, където работела и в момента,
означавало, че самата ищца осъзнава и има знание за това, че липсва валидно
трудово правоотношение между нея и настоящия ищец, а и между нея и сегашния
наемател.
При наличие на изрична забрана за допълнителен труд, ако ищцата
смятала, че трудовото ѝ правоотношение с туристическото дружество или с
наемателя съществува, тя нямало да започне другаде работа, а щяла да се издържа
от съдебните дела, които води с оглед твърдяното от нея трудово правоотношение
и недопускане на работа. Т. е. налице било признание от ищцата за липсата на
каквото и да е правоотношение между нея и ТД и между нея и наемателя.
Освен това ВКС в своята практика относно твърдяното увреждане – Решение№
677 от 15.10.2010 г. по гр. д. № 1302/2009 г., IV Г. О., приемал че: „При недопускане до работа на възстановения
работник или служител е налице увреждане, съизмеримо с пропуснатата полза от
получаване на възнаграждение по възстановеното трудово правоотношение. То се
дължи за целия период на недопускане и се изчислява според размера на брутното
трудово възнаграждение, което би получавал работника или служителя за
длъжността, на която е възстановен.
В случаите, когато той започне
работа по ново трудово правоотношение ще е налице също вреда от същото
противоправно поведение, само ако полученото брутно трудово възнаграждение по
нововъзникналото правоотношение е по-ниско от това, което би получавал по
същото време за длъжността, на която е възстановен“.
Предявеният от ищцата иск през 2016 г. бил с посочено правно основание
чл. 213 от КТ. Така било и в мотивите на влязлото в сила Решение №
262/15.07.2016 г. по гр.д. 166/2016 г. на КРС. Сега предявеният иск бил на
друго основание – чл. 225, ал. 3 от КТ. Поради липсата на идентичност в
основанията приложените от ищцата съдебни решения от 2016 г. били без сила на
присъдено нещо в настоящия процес и като последица довели и до погасяване на
сегашната претенция по давност.
С отговора на исковата молба, на основание чл. 212 от ГПК е предявен и
приет за съвместно разглеждане инцидентен отрицателен установителен иск с
правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК, с който от ответното туристическо
дружество моли съда да признае за установено, че между А.Р.Я., ЕГН: **********,
с посочен адрес: *** и Т.д. „В.Л.”***, с председател К.И.К., БУЛСТАТ –
********* не съществува трудово правоотношение.
С отговора си на ИУИ А.Я., чрез адв. П. оспорва същия като недопустим и
неоснователен. Твърди, че ИУИ по същество не представлявал такъв по смисъла на
чл. 212 от ГП. С него не се искало установяване на друг факт, имащ връзка с
правоотношенията между страните, а по същество се искало произнасяне по главния
факт, във връзка с който е заведен първоначален иск – дължимо обезщетение за
недопускането до работа на А.Я., след като е била възстановена на работа и след
явяването ѝ в предприятието, за да заеме работата, на която е била
възстановена, не е допусната да я изпълнява. Във всички случаи съдът не можел
да се произнесе по нейния иск без да съобрази по факта налице ли е валидно
трудово правоотношение между страните и така инцидентния установителен иск го
припокривал. По-скоро тук ответната страна се опитвала да стигне до едно
„прекратяване“ на трудовото правоотношение от съда, а не по установения в
закона начин, какъвто той не се ангажирал да направи и до днес след
възстановяването на работника.
По същество инцидентният установителен иск бил неоснователен. Ищецът по
ИУИ твърдял да е оформил трудовата книжка на А.Я., вписвайки съкращение на
работника по чл. 328, ал. 1, т. 2 от КТ във връзка със Заповед № 2 от
03.05.2012 г. Действително това било така и не се оспорва от ищцата, напротив –
сочи се в исковата молба. Но именно тази заповед А.Я. е оспорила в съда и
Районен съд К. с Решение № 298/12.07.2012 г. по гр. дело № 561/2012 г., я е
признал за незаконосъобразна. Влизането в сила на решението е станало в края на
2012 г., а разпореждането на съда, че А.Я. може да се яви да заеме длъжността
си в двуседмичен срок е получено от нея на 04.02.2013 г.
Трудовото правоотношение се прекратявало по начините, определени в
Кодекса на труда. Съответно на това прекратяване работодателят имал задължение
да изготви документи, доказващи пред НОИ и други органи за прослуженото време,
за основанието за прекратяване на договора и т. н. Работодателят бил задължен и
да удостовери определени факти, каквито са възстановяването на работника при
предишно незаконосъобразно съкращение или уволнение. Но в твърденията си в ИУИ
и в отговора си на първоначалната искова молба ТД „В.Л.” не твърдяло да е
прекратило отново трудовия договор и да е оформило трудовата книжка на А.Я.
след влизането в сила на Решение № 298/12.07.2012 г. на Районен съд К.. Пред
органите на НОИ и НАП ответникът по първоначалния иск заявил единствено
прекратяване на трудовия договор от 03.05.2012 г. и напълно игнорирал
последващото възстановяване на работника от съда. Дори не желаел да оформи
книжката и да признае трудовия стаж на работника от датата на незаконното му
съкращение до датата на възстановяването му.
ТД „В.Л.” също така не оспорвало твърденията в исковата молба, че е
получил на 14.02.2013 г. писмено изявление от А.Я., че считано от 15.02.2015 г.
се завръща на работата, на която е била възстановена – Д НА Х.„В.Л.” над гр.
К.. Не се оспорвали и фактите на двукратното отиване – на 15.02.2013 г. и
19.02.2013 г. на А.Я. на хижа „В.Л.” за заемане на длъжността „дд.”. Не се
оспорвало и твърдението, че ТД „В.Л.” е запитало ДСП - гр. П.как да бъда
възстановена тя на работа, и че Дирекцията е отговорила на дружеството с писмо
изх. № ***1653/19.02.2013 г., че „работодателят е длъжен веднага да изпълни
влязлото в сила решение” и че то „задължава работодателя да го възстанови на
същата длъжност и работно място, там, където е предоставял труд преди
уволнението”, както и че въпреки това ясно становище на Дирекция „ИТ“
ръководството на ТД „В.Л.” гр. К. не я е възстановило на работа.
При всички тези факти било ясно, че ТД „В.Л.” – К. не е прекратило
трудовите си правоотношения с А.Я. и това било доказателство за неоснователността
на т. нар. инцидентен установителен иск за несъществуването на трудово
правоотношение между А.Я. ***.
По повод на наведените в отговора на исковата молба твърдения на
процесуалния представител на ТД „В.Л.”, имащи пряко или косвено връзка с
твърдението за липса на трудово правоотношение между А.Я. ***, ищцата по
първоначалния иск заявява следното:
1. На твърдението, че сегашните претенции са погасени по давност, тъй
като се основавали на посочения от ищцата чл. 225, ал. 3 от КТ, а преди тя се
позовала на чл. 213 от КТ, отговаря, че задължение на ищеца е да посочи фактите
по делото, а съдът е този, който ги квалифицира. Така или иначе това не било
основание да се твърди изтекла давност за иска, още по-малко – погасяване на
трудовото правоотношение.
2. На твърдението, че на 07.03.2013 г. на А.Я. е била връчена трудова
характеристика, в която се съдържало задължение ищцата да не полага
допълнителен труд при друг работодател, излага следните доводи:
На 07.03.2011 г. А.Я. не била връчвана трудова характеристика и същата
не е била на работа. Ищцата била в платен отпуск от 16.02.2011 г. до 17.03.2011
г., за който ТД „В.Л.” издал Заповед № 2 от 15.02.2011 г. А.Я. *** и не била
получавала такава трудова характеристика.
Длъжностната характеристика от 07.03.2011 г. била за „дд. на хижа“, а
съгласно трудовата книжка А.Я. в това време била на длъжност „х.“.
В нито една длъжностна характеристика на А.Я. не било посочвано
задължение да не полага допълнителен труд при друг работодател. За сравнение, в
длъжностната характеристика през същия този период на другия служител в хижа
„В.Л.” - А.П.за „дд. на хижа” липсвало такова задължение.
Дори да се приемело, че на А.Я. е вменено задължение по трудова
характеристика /представената от ответника/, то следвало да се вземе предвид и
пълния текст на това задължение: „Д. осъществява цялостното ръководство на
хижата и отговаря за работата на останалия персонал, ако има назначен такъв.
Поради специфичните условия на работа, дд.ът няма право да осъществява труд при
друг работодател, освен със съгласието на ТД „В Л. К.“. Но в случая А.Я. не
била допускана да изпълнява длъжността си и не можело априори да се счита, че
започването на трудова дейност при друг работодател е в нарушение на
задължение, което самия работодател не ѝ е дал възможност да изпълни. В
случая не били налице „специфичните условия на работа“. Също така абсурдно щяло
да бъде тя в настоящия случай да иска предвиденото в характеристиката съгласие
от ТД „В.Л.“ – гр. К. да започне работа при друг работодател. Тук липсвала
причинно-следствена връзка между евентуалното неизпълнение на задължение и
започването на работа при друг работодател. Безспорен бил фактът, че тя е
започнала работа при СМТЛ „Р. и с.“ като зъботехник и датата на започване е
12.04.2017 г. Но това по никакъв начин не означавало, че трудовото ѝ
правоотношение с ТД „В.Л.“ – гр. К. е прекратено.
3. На твърдението, че А.Я. е трябвало да започне работа при ЕТ „Я.Д. “,
ищцата отговаря следното:
Подобно твърдение било въведено и в предишното дело между страните в
Районен съд - К. – гр. дело № 166/2016 г. по описа на съда. С Решение № 262 от
15.07.2016 г., постановено по това дело претенциите били отхвърлени като
неоснователни. В настоящия случай отново се изтъквали същите неоснователни
доводи. Твърдените Решения на ВКС, които сочел ответникът, касаели случаи на
отдаване на концесия на част от предприятие или на прехвърляне на собственост
върху част от предприятие. В настоящия случай ТД „В.Л.“ – гр. К. отдал хижа
„В.Л.“ под наем и това не можело да се приложи спрямо него. В хижата имало 1
или 2 работни места, самата форма на договора – наем на сграда, не предполагала
концесия или отдаване на обособена част от предприятие. Следвало да се има
предвид и, че дружеството разполага с шест хижи и една туристическа спалня,
като към датата на завръщане на работа на А.Я. единствено тази хижа „В.Л.“ е
отдадена под наем.
Следвало да се вземе предвид и това, че ТД „В. Л. К. в своята
кореспонденция с ДСП - гр. П.е получил указания как да бъде възстановена Я. с
писмо изх. № 0058-1653/19.02.2013 г., и влязлото в сила решение задължавало
работодателя да я възстанови на същата длъжност и работно място, там, където е
предоставяла труд преди уволнението, както и че въпреки това не я е
възстановило на работа.
От друга страна ТД „В.Л.“ – гр. К. правело некоректен опит да тълкува
превратно волята на А.Я. да се върне на работа, като намесвало ЕТ „Я.Д. “ като
задължен работодател. А.Я. била съгласна да започне работа на старото си
работно място, но срещнала категоричен отказ и от едноличния търговец Я.Д.. По
същество обаче наемателят ЕТ „Я.Д. “ не е била длъжна да я приеме на работа.
С оглед изложеното ответницата по инцидентния установителен иск моли
съда да го отхвърли като неоснователен.
И двете страни претендират разноски.
В с. з. от 20.02.2020 г. е допуснато изменение по реда на чл.214 ГПК в
размера на първоначално предявените искове, както следва:
- по претенцията да се осъди ответното туристическо дружество да заплати на ищцата обезщетение за недопускането ѝ до работа за периода от 15.02.2016 г. до 15.02.2019 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 15.02.2019 г., до окончателното плащане – искът е намален от 14066.58 лева на 13844.50 лева;
- по претенцията да се задължи ответното туристическо дружество да
внесе за сметка на ищцата като работник дължимите осигуровки за периода от 15.02.2016 г. до 15.02.2019 г. – искът за сумата от 1446.75 лева (фондове на ДОО) е намален на 1422.60 лева;
- по претенцията да се задължи ответното туристическо дружество да
внесе за своя сметка като работодател дължимите осигуровки за периода от 15.02.2016 г. до 15.02.2019 г. – искът ѝ сумата от 1887.19 лева (фондове на ДОО) е намален на 1885.76 лева.
От събраните по
делото доказателства съдът намира за установено от фактическа страна следното:
Приложени са
като доказателства по настоящото дело гр. д. №561/2012 г. по описа на РС К.
(запазени актове); НЧХД № 170/2013 по описа на РС К.; гр. д. №166/2016 г. по
описа на РС К.; в.
гр. дело №2386/2016 г. по описа на ОС Пловдив; гр. д. №1592/2017 г. на ВКС и ч.
гр. д. №3314/2018 г. на ВКС, както и трудовото досие на А.Р.Я..
От тези писмени
доказателства е видно, а и страните не спорят, че на 06.08.2008г. ищцата е била
назначена на работа в ответното Т.д. „В.Л.”***, на длъжност „х.”, а
впоследствие – „д.” на хижа „В.Л.“, която е обект на дружеството. Видно от
представеното копие от трудовата книжка на ищцата, последното отбелязване по
същата е с отразяване на прекратен трудов договор с Т.д. „В.Л.” на 03.05.2012
г.
Не с спорно
също, че с договори за наем от 15.05.2012 г., 01.09.2013 г. и 31.08.2018 г. –
приложени по делото, Т.д. „В.Л.“ е предоставило за възмездно ползване на ЕТ
„Я.Д.“, хижа „В.Л.“, като последният
договор е със сключен за срок от 5 години.
С влязло в сила
Решение №298 от 12.07.2012 г., постановено по гр. д. №561/2012г. по описа на
Районен съд-К., е призната за незаконосъобразна и е отменена Заповед
№2/03.05.2012г. на Председателя на Т.д. „В.Л.“, с която е прекратено трудовото
правоотношение с А.Р.Я. и същата на основание чл.328, ал.1, т.2 от КТ е
възстановена на заеманата до уволнението длъжност „Дд.” с място на работа –
хижа „В.Л.” при Т.д. „В.Л.”***.
Видно от писмо
изх. № 18/11.02.2013г., изпратено от Т.д. „В.Л.”*** до Инспекция по труда –
Пловдив, е направено запитване какви да следва да бъдат действията на
дружеството с оглед възстановяването със съдебно решение на ищцата и да заемането от нея на длъжност „Д.“
в хижа „В.Л.“, при положение, че обектът е отдаден под наем на друго лице. В
отговор на запитването, ИА „ГИТ“, Д“ИТ“ град П.., с писмо изх. № 0058-1653 от
19.02.2013г. е отговорило, че при възстановяване на незаконно уволнен работник
или служител на предишната му работа, той може да я заеме, ако в двуседмичен
срок от съобщението му за възстановяване се яви на работа. Посочено е, че с
възстановяването му, на практика се заличава заповедта за прекратяване на
трудовото правоотношение с този работник или служител и задължава работодателя
да го възстанови на същата длъжност и работно място, там където е предоставял
труд преди уволнението.
Със
заявление получено на 14.02.2013 г.,
туристическото дружество е уведомено от ищцата, че в изпълнение на съдебното
решение, постановено по гр. д. №561/2012г. по описа на РС К., тя започва работа
като дд. в хижа „В.Л.“ при ТД „В.Л.“ – гр. К., считано от 15.02.2013 г.
Впоследствие от
ищцата е била депозирана тъжба, получена от ответното дружество на 27.02.2013
г., за това,че на 15.02.2013 г. се е
явила на работа в хижата, но не е била допусната да изпълнява служебните си
задължения след разпореждане на секретаря на дружеството.
С влязла в
законна сила на 30.09.2014 г. присъда по НЧХД №170/2013г. по описа на РС К.,
председателят на дружеството К.К., секретарят А.Р. и Я.Д.– управител на ЕТ
„Я.Д.“, са признати за невинни и оправдани
по повдигнатото им обвинение по чл.172, ал.2 от НК за неизпълнение на влязлото в сила съдебно решение за възстановяване
на неправилно уволнения работник А.Я..
С Решение № 262
от 15.07.2016 г., постановено по гр. д. № 166/2016 г. по описа на РС К. Т.д.
„В.Л.“ е осъдено да заплати на А.Р.Я.
сумата 10 038.66 лева, представляваща обезщетение поради незаконно недопускане
до работа, на която е възстановена с влязло в законна сила решение по гр.д.№561/2012
г. по описа на РС К., за периода от 15.02.2013 г. до 15.02.20016 г., ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от 15.02.2016г. до окончателното и
изплащане, както и направените по делото
разноски в размер на 1000 лева.
Това съдебно
решение е потвърдено от въззивната инстанция с Решение № 1690 от 21.12.2016 г.
по в. гр. д. №2386 по описа на ОС Пловдив.
По касационна
жалба на Т.д. „В.Л.“ е образувано гр. д. №1592/2017 г. на IV ГО на ВКС, като в
жалбата са изложени съображения, че решението на ОС Пловдив е постановено срещу
процесуално неправоспособен ответник, и че друго лице – наемателят на хижа
„В.Л.“ ЕТ „Я.Д.“, отговаря за обезщетение за недопускане. В постановеното
Определение №970/18.10.2017 г. ВКС е посочил, че „Въпросът върху кого тежи задължението да допусне до работа работник
или служител, който след отмяна на незаконно уволнение се яви да заеме
длъжността си в законоустановения срок, в хипотеза, при която онази част от
предприятието, в която работникът е работил преди незаконното уволнение,
междувременно е отдадена по наем, се поставя за първи път в касационната
инстанция“ и с този основен аргумент не е допуснал касационно обжалване на
въззивно решение № 1690 от 21.12.2016 г. на Пловдивски окръжен съд по гр. д. №
2386/ 2016 г.
От представената
по настоящото дело справка по реда на чл186 ГПК от Дирекция „ДСП(л.98) се
установява, че на ищцата А.Р.Я. не е издавана трудова книжка на основание
чл.350, ал.3 от КТ.
От представената
справка от ТД на НАП – гр. Пловдив (л.100-101) и писмо с приложения вх.
№9404/2019 г. (вкл. трудов договор и допълнително споразумение към него -
л.106, л.117) е видно, че на 11.04.2017 г. ищцата е започнала работа на
длъжност „зъботехник” с основно трудово възнаграждение 460 лева и работно място
в гр. П. ул. С. С. №., с работодател: „С.м.л.Р.и с.д.” ООД, ЕИК: **, със
седалище и адрес на управление *** 61, с управители заедно и поотделно: А.М.Р.и
И.Г. Р..
По делото е
назначена и приета като обективна и компетентно изготвена съдебно-счетоводна
експертиза. От заключението на вещото
лице Р.М. се установява, че претендираното обезщетение за недопускането на
ищцата до работа в периода от 15.02.2016 г. до 15.02.2019 г., имайки предвид
минималната работна заплата за месеца и минималното допълнително възнаграждение
/клас/ за прослужено време за периода от 15.02.2016 г. до 15.02.2019 г., като
сума за получаване след удръжка на всички дължими осигурителни вноски, здравни
осигуровки и данък върху доходите на физическите лица, е в общ размер на
17764.80 лева брутна сума и сума за получаване 13844.50 лева.
Дължимите от
туристическо дружество вноски за сметка на ищцата като работник за периода от
15.02.2016 г. до 15.02.2019 г. са, както следва: общо 1422.60 лева – фондове на
ДОО; общо 390.89 лева – фонд „Допълнително задължително пенсионно осигуряване“
(ДЗПО) в Универсален пенсионен фонд (УПФ); общо 568.48 лева – фонд „Здравно
осигуряване“; общо 1538.38 лева – данък (ДДФЛ).
Дължимите от
туристическо дружество осигуровки като работодател за периода от 15.02.2016 г. до
15.02.2019 г. са, както следва: общо 1855.76 лева – фондове на ДОО; общо 497.41
лева – фонд „Допълнително задължително пенсионно осигуряване“ (ДЗПО) в
Универсален пенсионен фонд (УПФ); общо 71.06 лева – фонд „Трудова злополука и
професионална болест“ (ТЗПБ); общо 852.72 лева – фонд „Здравно осигуряване“.
По искане на
ответното туристическо дружество е допусната и приета допълнителна
съдебно-счетоводна експертиза. В изпълнение на поставените задачи вещото лице е
посочило, че размерът на трудовите възнаграждения, получавани от ищцата А.Р.Я.
от новия ѝ работодател „С.м.л.Р.и с.д.” ООД, считано от датата на
започване работа – 11.04.2017 г., до края на претендирания период за
обезщетение – 15.02.2019 г., са в общ размер на брутна сума – 11081.26 лева и
сума за получаване след удръжка на всички дължими осигурителни вноски, здравни
осигуровки и ДОД – 8621.12 лева.
При съпоставка
между получените суми от „С.м.л.Р.и с.д.” ООД и претендираните с исковата молба
суми към ТД „В.Л.“ – гр. К., е налице превишаване на претендираните суми над
тези получени от настоящия работодател в общ размер на брутна сума 434.14 лева
и сума за получаване 330.94 лева. Причината е, че за месеци септември 2018
г. и октомври 2018 г. „Самостоятелна медико - техническа лаборатория Р. и с.
дентал” ООД, не са начислявали трудово възнаграждение на А.Я., поради
използване на болнични от ищцата.
Вещото лице е
посочило, че при равнопоставимост на периодите, в които А.Я. не е получавала
трудово възнаграждение от „С.м.л.Р.и с.д.” ООД, то не би била налице вреда за
ищцата. В този случай получените суми от „С.м.л.Р.и с.д.” ООД превишават
претендирани суми към ТД „В.Л.“ – гр. К. в брутен размер на 647.06 лева и сума
за получаване 508.06 лева.
От „С.м.л.Р.и
с.д.” ООД, като работодател, в периода 11.04.2017 г. – 15.02.2019 г. са внасяни
в полза на ищцата върху изплащаното от него трудово възнаграждение осигуровки,
както следва: фондове
на ДОО – в общ размер на 1186.28 лева; фонд „Допълнително задължително
пенсионно осигуряване“ (ДЗПО) в Универсален пенсионен фонд (УПФ) – в общ размер
на 310.29 лева; фонд
„Трудова злополука и професионална болест“ (ТЗПБ) – в общ размер на 44.30 лева.
При съпоставка
между изплатените в полза на ищцата суми от „Самостоятелна медико - техническа
лаборатория Р. и с. ” ООД и претендирани суми към ТД „В.Л.“ – гр. К. е налице
превишаване на претендираните суми над тези изплатени от настоящия работодател,
както следва: фонд „Данък обществено осигуряване“ (ДОО) – 45.04 лева; фонд
„Допълнително задължително пенсионно осигуряване” (ДЗПО) в Универсален
пенсионен фонд (УПФ)“ – 12.17 лева; фонд „Трудова злополука и професионална
болест“ (ТЗПБ) – 1.76 лева; фонд „Здравно осигуряване“ – 20.82 лева. Причината е, че
за месеци септември 2018 г. и октомври 2018 г. „Самостоятелна медико-
техническа лаборатория Р. и с. ” ООД, не са начислявали трудово възнаграждение
на А.Я. и респективно не са начислявали осигурителни вноски и здравни
осигуровки, поради използване на болнични от ищцата.
При съпоставка
между изплатените в полза на ищцата суми от „Самостоятелна медико – техническа
лаборатория Р. и с. ” ООД и претендирани суми към ТД „В.Л.“ – гр. К., при
вземане предвид на равнопоставеност на периодите в които А.Я. е била в
болнични, то не е налице вреда. Изплатените в полза на ищцата суми от
„С.м.л.Р.и с.д.” ООД превишават претендираните с исковата молба суми.
Внасяните от
работодателя „С.м.л.Р.и с.д.” ООД дължими за сметка на ищцата върху така
изплащаното от него трудово възнаграждение през периода 11.04.2017 г. -
15.02.2019 г. са в общ размер на 2460.14 лева, както следва: фондове на ДОО – в
общ размер на 909.93 лева; фонд „Допълнително задължително пенсионно
осигуряване“ (ДЗПО) в Универсален пенсионен фонд (УПФ) – в общ размер на 243.77
лева; фонд „Здравно осигуряване“ (ЗО) – в общ размер на 354.59 лева; Данък общ
доход (ДОД) – в общ размер на 951.85 лева.
При съпоставка
между изплатените за сметка на ищцата суми от „С.м.л.Р.и с.д.” ООД и
претендирани суми към ТД „В.Л.“ – гр. К. е налице превишаване на претендираните
суми над тези изплатени от настоящия работодател, както следва: фонд „Данък
обществено осигуряване“ (ДОО) – 36.79 лева; фонд „Допълнително задължително
пенсионно осигуряване” (ДЗПО) в Универсален пенсионен фонд (УПФ)“ – 9.62 лева;
фонд „Здравно осигуряване“ – 13.90 лева. Причината е, че за месеци септември 2018
г и октомври 2018 г. „С.м.л. „Р.и с.д.” ООД, не са начислявали трудово
възнаграждение на А.Я. и респективно не са начислявали осигурителни вноски и
здравни осигуровки, поради използване на болнични от ищцата.
При съпоставка
между изплатените за сметка на ищцата суми от „С.м.л.Р.и с.д.” ООД и
претендирани суми към ТД „В.Л.“ – гр. К., при вземане предвид на
равнопоставеност на периодите в които А.Я. е била в болнични, не е налице
вреда. Изплатените за сметка на ищцата суми от „С.м.л.Р.и с.д.” ООД превишават
претендираните суми, както следва: фонд „Данък обществено осигуряване“ (ДОО) –
53.81 лева; фонд „Допълнително задължително пенсионно осигуряване” (ДЗПО) в
Универсален пенсионен фонд (УПФ)“ – 14.16 лева; фонд „Здравно осигуряване“ (ЗО)
– 20.70 лева.
Във връзка с
предявения иск съдът е допуснал свидетели и на двете страни.
От показанията
на свидетеля А.Т.П.се установява, че е бивш работник на т.д. „В.Л.“. На
15.07.2008 г. започнали работа с А.Я., която била на длъжност „х.“, а
свидетелят бил „помощник – х.“ на хижа „В.Л.“. На 15.07.2009 г. двамата били
уволнени, а след това – възстановени на работа от съда. ЗА последно свидетелят
работил на 15.02.2013 г. След възстановяването им на работа от съда, с А.Я. се
качили до хижата, но не били допуснати до работното си място. В хижата имало
двама мъже, единият от които свидетелят познавал – И.Д... Представили всички
документи, удостоверяващи, че са възстановени на работа, но И.Д.им казал: „На мен ми е разпоредено, като
се качите на хижата да стоите в тази студената столова и после да си платите
нощувката“. Отишли в столовата. Лично И.Д.им напалил печката, тъй като пътували
5 часа, имало сняг и били мокри. И.Д.им казал, че секретарят на дружеството
А.Р.се бил обадил и разпоредил да си плащат нощувките и да стоят в тази
столова. Двамата си платили нощувката за петък вечерта. В събота сутринта си
тръгнали. Работното им време било от 8.00 часа до 17.00 часа, в понеделник
трябвало да се явят на работа. На този ден двамата пак се качили до хижата и
отново се повторил диалогът с И.Д.., който отново отказал да ги допусне до
работните им места. В 17.00 часа в понеделник напуснали хижата без да нощуват,
като за посещението си им била издадена бележка с подпис на И.Д.и положен печат
на ЕТ.
Я. Д.К.. Повече на хижата не се били качвали. На сградата на Т.д. „В.Л.“***
имало бележка, че секретарят А.Р.е в отпуск за неопределено време и те нямало с
кого друг да контактуват. Изминали няколко дни и видели Я.Д. на площада в гр.
К.. Познавали я и знаели, че тя е
наемателката на хижа „В.Л.“. Като я видели опитали да разговарят с нея,
но тя не пожелала и единствено им отвърнала, че няма отношения с тях. След като
минали пет дена, свидетелят и А.Я. отишли да търсят счетоводителката на
туристическото дружество, която се намирала в гр. К., до гарата, на улица „З.“
и поискали да им се оформят трудовите книжки. Вместо счетоводителката с тях се
срещнало някакво момиче, което казало, че нея я няма. Ходили няколко пъти и все
това бил отговорът. Не могли да се срещнат със счетоводителката и трудовата
книжка на свидетеля към момента все още не била оформена. За книжката на А.Я.
той не знаел, дали е оформена. Поне три пъти ходили с ищцата да им оформят
трудовите книжки, но без успех. Три пъти свидетелят правил опит да разговаря с
председателя на туристическото дружество, но той отказвал разговор. След като
не били допуснати до работното си място, свидетелят и А.Я. завели наказателни
дела срещу А.Р.и Х.Т., но те били оправдани. И.Д.също се явявал по делата.
От свидетелските
показания на А.К.Р.се установява, че е секретар на Т.д. „В.Л.“ от 01.08.2011 г.
Когато започнал работа, ищцата А.Я. била в процес на напускане и водела съдебни
дела срещу дружеството за неправомерно уволнение. Тя била Д НА Х.„В.Л.“ и съдът
я възстановил на работа. След връщането ѝ в началото на 2012 г. тя
посетила офиса на дружеството на ул. „Х.К. №.в гр. К., където било работното
място на свидетеля. Представила съдебното решение, съгласно което следвало да
бъде върната на работа в 14-дневен срок и подала молба в този смисъл. Молбата
ѝ била удовлетворена, а впоследствие през май месец 2012 г. отново била
освободена от работа. Трудовата ѝ книжка ѝ била
върната оформена на 07.05.2012 г.
в присъствието на
двете счетоводителки на
дружеството, като лично А.Я. се подписала, че си
я взема. След
тази дата тя повече не се била явявала с трудовата си книжка и никой не ѝ
бил отказвал достъп по какъвто и да е въпрос. След нейното уволнение през 2012 г. се
започнало поредното дело от нейна страна срещу туристическото дружество, като и
в този период тя не се явила, въпреки че в града се срещали с нея. В града,
когато се видели, тя била в компанията на А.П., а свидетелят бил с х.я на хижа
„В.Л.“ В.С.Разминали се на съвсем близко разстояние, но ищцата нищо не казала.
Това се случило по времето, когато тя трябвало да дойде в дружеството. Делото
през 2013 г. пак било спечелено от А.Я. и съдът отново я възстановил на работа.
Като получили решението, че пак са загубили делото, целият управителен съвет на
дружеството били притеснени от случващото се. Туристическото дружество не се
намирало в добро финансово състояние, издържали се трудно и не трябвало да се
допуска повече да се губят дела от бивши работници. Управителният съвет
възложил на свидетеля като секретар да проведе срещи с тези хора – А.Я. и А.П.,
да се стигне до най - доброто решение, за да не се водят повече дела.
Свидетелят се срещнал с техния адвокат, за да го попита как да постъпят, след
като са загубили делото. Думите на адвоката били следните: „Тъй като вие сте дали хижа „В.Л.“ под наем
на Я.И.Д., те няма да дойдат при вас, защото те си имат нов работодател и това
е хижа „В.Л.“. Очевидно А.Я. знаела, че хижа „В.Л.“ е дадена под наем. Тъй
като свидетелят не
успял да осъществи контакт с
двамата нововъзстановени служители, той изпратил официално запитване до Дирекция
„Инспекция по труда“ какво следва да бъде законосъобразното им поведение във
връзка с възстановяването им на работа. Получили писмо-отговор, от което от
дружеството не успели да разберат какви действия следва да предприемат. В
14-дневният срок, в който по закон трябвало да встъпят в трудовото си
правоотношение, те двамата – П. и Я., не се явили на работните си места.
Известно било, че са ходили на хижа „В.Л.“, която обаче се стопанисвала от
Я.Д.. Хората, които тогава се намирали в хижата, били приятели на х.ката Я.Д.,
а не служители на туристическото дружество. Свидетелят твърди, че не е
разговарял с Я.Д. и не е разпореждал да не ги допускат на работа. А.Я. знаела,
че има наемател на хижа „В.Л.“ и това било видно от факта, че представила пред
съда документи по делата, които е водила срещу тях, в които се посочвало кой е
наемателя. С нея било разговаряно работното ѝ място да бъде евентуално
някъде другаде, но тя отвърнала, че си има работно място и то е хижа „В.Л.“.
От показанията
на свидетеля Х.Г.Т.се установява, че е член на управителния съвет и заместник –
председател на Т.д. „В.Л.“ От 2** г. встъпил в туристическото дружество като
член на управителния съвет, след което през 2008 – 2009 г. станал заместник -
председател. Около 2008 г. А.Я. започнала работа на хижа „Л., била ѝ връчена длъжностна характеристика. Тъй като някои от х.ите напускли
хижата, за да гледат овце, управителния съвет на дружеството взел решение да не
се дава възможност на работниците да полагат допълнителен труд. Свидетелят си
спомнял, че през 2013 г. подготвяли общото събрание и се получило решение от
съда, че А.Я. е възстановена на работа, тъй като била незаконно уволнена преди
това. Получили писмо от нея, че тя ще се качи на хижа „Л. при новия наемател. След
възстановяването ѝ, дружеството ѝ изплащало изплащало обезщетения,
тъй като тя водела много дела срещу тях. Свидетелят си спомнял много добре, че
в началото на май 2012 г., когато я уволнили, тя си взела трудовата книжка.
Въз основа на
така установената и възприета фактическа обстановка, съдът, изграждайки
вътрешното си убеждение, прави следните изводи от правна страна:
Спорният по делото въпрос и релевантен за неговия изход е този, поставен с
инцидентния установителен иск, а именно – съществува ли валидно трудово
правоотношение между страните. Ищец по инцидентния иск е „Т.д. „В.Л.“ и в
негова тежест е да докаже твърдения отрицателен факт.
Настоящият съдебен състав намира, че към датата на предявяване на исковата
молба – 18.02.2019 г., между страните липсва
трудово правоотношение, при наличието на което да се преценява основателността
на исковите претенции на ищцата по първоначалния иск. Съображенията за това са
следните:
С Решение №298/12.07.2012г. по гр. д. №561/2012г. по описа на Районен съд –
К., е призната за незаконосъобразна и е отменена Заповед №2/03.05.2012г. на
Председателя на Т.д. „В.Л.“, с която е прекратено трудовото правоотношение с
А.Р.Я. и същата е възстановена на заеманата до уволнението длъжност „Дд.” с
място на работа – хижа „В.Л.” при Т.д. „В.Л.”***. На 04.02.2013 г. А.Я. е
получила уведомление от съда, че може да се яви да заеме длъжността си в
двуседмичния срок по чл.345, ал.1 КТ. Със заявление от 04.02.2013 г. получено
на 14.02.2013г., туристическото дружество е уведомено от А.Я., че в изпълнение
на съдебното решение, започва работа като дд. в хижа „В.Л.“ при ТД „В.Л.“ – гр.
К., считано от 15.02.2013 г. На 15.02.2013 г. и на 19.02.2013 г. А.Я. е
посетила хижа „В.Л.“, без ѝ се даде възможност да встъпи в задълженията
си като дд. на хижата. Междувременно с договори за наем от 15.05.2012 г.,
01.09.2013 г. и 31.08.2018 г. Т.д. „В.Л.“ е отдало под наем хижа „В.Л.“ на ЕТ
„Я.Д.“ , като последният договор е със сключен за срок от 5 години. Тоест
наемното правоотношение е възникнало след уволнението на А.Я. и преди
възстановяването ѝ на работа от съда.
В случая следва да бъде съобразена практиката на ВКС – Решение №143 от 05.06.2013 г. по гр. д. №485/2012 г., IV Г. О, съгласно която: „При запазване на трудовото правоотношение и прехвърлянето му към
последващ работодател, последният има всички права и задължения, произтичащи от
трудовото правоотношение. Според разпоредбите на чл. 123а, ал. 1 и ал.2 от
Кодекса на труда трудовото правоотношение с работника или служителя не се
прекратява при промяна на работодателя в случаите на отдаване на предприятието
или на обособена част от него под наем, аренда или на концесия, като правата и
задълженията на стария работодател, които произтичат от трудови правоотношения,
съществуващи към датата на промяната, се прехвърлят на новия работодател. Оттук
следва, че винаги след сключването на договор за концесия задълженията,
възникнали след промяната и произтичащи от трудови правоотношения, се поемат от
новия работодател – концесионер. В този смисъл е и ТР №2 от 23.03.2011 г. по
тълк. дело №2/2010 г. на ОСГК на ВКС“.
В същия смисъл са и мотивите на Решение № 666 от 23.12.2010 г. по гр.
д..№ 71/2010 г., Г. К., II Г. О. НА ВКС:
„Когато концесионния договор е сключен след прекратяване на трудовото
правоотношение и при действието на чл. 123, ал. 2 КТ /ред. ДВ, бр. 25/2001 г./
и чл. 123а, ал. 2 КТ обаче, фактическото възстановяване на заеманата преди
уволнението длъжност следва да се извърши от концесионера към който е преминала
съответната длъжност или трудова функция. Последното следва от обстоятелството,
че съгласно регламентацията на тези текстове „работодател“ е концесионера.
Съгл. чл. 225, ал. 3 КТ като работодател негова е отговорността в случай, че не
допусне възстановения“.
От изложеното е
видно, че на 15.02.2013 г. А.Я. се е явила на работа при работодателя си, но
от
15.05.2012 г. той не е Т.д. „В.Л.”*** Д.
- ***“ – гр. К.. В този смисъл съдът намира за
основателен предявения инцидентен установителен иск и същият следва да се
уважи, като съдът приеме за установено, че между А.Р.Я. и Т.д. „В.Л.”*** не
съществува трудово правоотношение.
Основателността на предявения инцидентен отрицателен установителен иск
и липсата на трудово правоотношение между страните обуславя недължимост от
ответника на претендираните с първоначалната искова молба обезщетения по чл.213 КТ и лихвите върху тях. Същото се отнася и до претенцията да се задължи
ответното дружество, на основание чл. 350, ал. 1 КТ да впише в трудовата книжка
на ищцата данни свързани с прекратяването трудовото правоотношение между
страните и възстановяването ѝ на работа, тъй като задълженията,
възникнали след промяната на работодателя и произтичащи от трудови
правоотношения, се поемат от новия работодател (Решение № 666 от 23.12.2010 г.
по гр. д..№ 71/2010 г., Г. К., II Г. О. НА ВКС).
При този изход на делото и и на основание чл.78, ал.3 от ГПК разноски
се дължат на ответната страна – общо 1400 лева, от които 1200 лева за
адвокатско възнаграждение и 200 лева за внесен депозит за вещо лице по
изготвената допълнителна съдебно-счетоводна експертиза.
Водим от
горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА за установено, че между А.Р.Я., ЕГН:
**********, с адрес: ***, съдебен адрес:***, офис **
– адв. С.П. и Т.д. „В.Л.”, ЕИК.., със седалище и адрес на управление:*** не съществува
трудово правоотношение.
ОТХВЪРЛЯ като
НЕОСНОВАТЕЛНИ и НЕДОКАЗАНИ предявените от А.Р.Я., ЕГН: **********, с адрес:
***, съдебен адрес:***, офис 105, чрез адв. С.П. против Т.д. „В.Л.”, ЕИК.., със
седалище и адрес на управление:*** искове:
- да осъди
ответното туристическо дружество да ѝ заплати сумата от общо 13844.50
лева, представляваща обезщетение за недопускането ѝ до работа за периода
от 15.02.2016 г. до 15.02.2019 г., ведно със законната лихва, считано от датата
на подаване на исковата молба – 15.02.2019 г., до окончателното плащане;
- да задължи
ответното туристическо дружество да оформи трудовата ѝ книжка, вписвайки,
че съкращението ѝ от 03.05.2012 г. е признатото от съда за незаконно с
Решение № 298/12.07.2012 г. по гp. дело № 561/2012 г. на Районен съд К., че е
възстановена на работа, както и евентуално – че на ищцата е било изплатено
обезщетение;
- да задължи
ответното туристическо дружество да внесе за сметка на ищцата като работник
дължимите осигуровки: фондове на ДОО – общо 1422.60 лева; фонд „Допълнително
задължително пенсионно осигуряване“ в Универсален пенсионен фонд – общо 384.82
лева; фонд „Здравно осигуряване“ – общо 577.64 лева; данък (ДДФЛ) – общо
1563.06 лева;
- да задължи
ответното туристическо дружество да внесе за своя сметка като работодател
дължимите осигуровки: фондове на ДОО – общо 1885.76 лева; фонд „Допълнително
задължително пенсионно осигуряване“ в Универсален пенсионен фонд – общо 505.43
лева; фонд „Трудова злополука и професионална болест“ – общо 72.20 лева; фонд
„Здравно осигуряване“ – общо 866.46 лева;
ОСЪЖДА А.Р.Я., ЕГН: **********, с адрес: ***,
съдебен адрес:***, офис 105, чрез адв. С.П. да заплати на Т.д. „В.Л.”, ЕИК..,
със седалище и адрес на управление:*** сумата от общо 1400.00 лв. (хиляда и
четиристотин лева), представляваща разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Пловдив в двуседмичен срок от връчване
съобщение на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:
К.Б.