Р Е Ш
Е Н И Е
гр. София, 2019 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Наказателно
отделение, І-ви въззивен състав, в публично заседание на двадесети февруари
през две хиляди и деветнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ПЕТЯ КРЪНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
Н. НИКОЛОВ
АЛЕКСАНДРИНА ДОНЧЕВА
при секретаря Рени Атанасова и в присъствието на прокурора
Ахмед Кокоев, като разгледа докладваното от съдия Крънчева ВНОХД № 206 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 313 и сл. от НПК.
С
присъда от 01.12.2017 г., постановена по НОХД № 19948/2016 г. по описа на
Софийски районен съд, Наказателно отделение, 152-ри състав, подсъдимата А.В.В.
е призната за виновна в това, че на
25.11.2014 г., в гр. София, ж.к. „********, противозаконно присвоила, като не
върнала в срок до 12.00 часа на 25.11.2014 г., чужда движима вещ – лек
автомобил марка „Опел“, модел „Инсигния“ с ДК № ********, на стойност 22 000
лева, собственост на „С.“ ООД, която владеела по силата на договор за наем №
1693/22.11.2014 г., с дата на връщане 25.11.2014 г. в 12.00 часа, поради което
и на основание чл. 206, ал. 1, вр. чл. 54 от НК, подс. В. е осъдена на „Лишаване от свобода“ за
срок от ЕДНА ГОДИНА, чието изпълнение е отложено, на основание чл. 66, ал. 1 от НК, за срок от ТРИ ГОДИНИ.
С
присъдата, подсъдимата В. е осъдена
да заплати, на основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, в полза на „С.“ ООД – ЕИК ********,
сумата от 22 000 (двадесет и две хиляди) лева, представляваща обезщетение за
претърпени от дружеството имуществени вреди от извършеното от В. престъпление,
платима ведно със законната лихва от 25.11.2014 г. до окончателното изплащане
на сумата по главницата.
С
присъдата, подсъдимата В. е осъдена
да заплати, на основание чл. 189, ал. 3 от НПК, в полза на Държавата и по
сметка Столичната дирекция на вътрешните работи, сумата от 163.80 лева (сто
шестдесет и три лева и осемдесет стотинки), представляваща направени разноски в
досъдебното производство, както и да заплати по сметка на Софийския районен съд
сумата от 280.00 (двеста и осемдесет) лева, представляваща направените по
делото разноски за възнаграждения на вещи лица, 880.00 (осемстотин и осемдесет)
лева – държавна такса върху размера на уважения граждански иск, както и 5.00
(пет) лева – държавна такса за издаване на изпълнителен лист в полза на СДВР.
Срещу
така постановения съдебен акт е депозирана въззивна жалба от защитника на подс.
В. – адв. Р. – от САК. С така
депозираната въззивна жалба се твърди, че подс. В. е невинна, обвинението не е
доказано и следва тя да бъде оправдана. Претендира се, че наложеното на подс. В.
наказание е явно несправедливо, като не е приложен чл. 55 от НК. Отправя се
искане за отмяна на атакуваната присъда и постановяване на нова, с която подс. В.
да бъде оправдана. Алтернативно се отправя искане за изменение на
първоинстанционната присъда и за прилагане на чл. 55 от НК, като на подсъдимата
бъде наложено наказание „Пробация“.
В
съдебно заседание, защитата
на подсъдимата В. поддържа жалбата по съображенията, изложени в нея, и моли
първоинстанционният съдебен акт да бъде отменен. Развива доводи, че повдигнатото
срещу подсъдимата обвинение за осъществен състав на престъпление „обсебване“ не
е доказано. Сочи, че дори да се приеме, че същата следва да отговаря по чл. 206
от НК, първоинстанционната присъда се явява явно несправедлива и наказанието,
наложено на подсъдимата следва да бъде намалено. Релевират се доводи, че
първият съд не е взел предвид многобройните смекчаващи отговорността на
подсъдимата обстоятелства и неправилно е отказал да приложи чл. 55 от НК. В
тази насока се моли присъдата на СРС да бъде изменена, като на подсъдимата бъде
определено наказание „Пробация“.
Подсъдимата
А. В. В., при упражняване правото си на лична защита и в последната си дума,
желае от съда да вземе правилното решение.
Представителят
на СГП пледира присъдата на първоинстанционния съдебен състав да бъде
потвърдена, като правилна и законосъобразна. Посочва, че по делото са събрани достатъчно
категорични доказателства – в частност показанията на св. С.В.и В.В., от които
по безспорен начин се установява извършеното престъпление и неговото авторство.
Посочва, че първият съд правилно е приел, че престъплението е извършено на
инкриминираните дата и място чрез бездействие. Изтъква, че предоставянето на
наетото моторно превозно средство на неустановено лице не може да оневини
подсъдимата, доколкото тя е страна по договора и нейно е било задължението да
пази и върне вещта. Сочи, че предоставяйки вещта на друг, подсъдимата сама се е
поставила в състояние на обективна невъзможност да я върне и това действие сочи
на умисъл за присвояване на вещта. Намира, че в хода на досъдебното и съдебното
производство пред първия съд, не са били допуснати процесуални нарушения.
Изтъква, че наложеното на подсъдимата наказание е справедливо по вид и размер,
и правилно е било определено от съда при условията на чл. 54 от НК.
Гражданският
ищец „С.“ ООД, чрез неговия управител В.В., поддържа становището на
представителя на държавното обвинение и моли първоинстанционната присъда да
бъде потвърдена.
Съдът,
като прецени изложените в жалбата доводи и след като провери изцяло
правилността на атакувания съдебен акт, в съответствие с изискванията на чл.
313 НПК, намира за установено следното:
За
да постанови присъдата си, първоинстанционният съдебен състав е събрал, в
качеството им на гласни и писмени доказателствени средства, обясненията на
подс. А.В., снети в о.с.з. на 07.11.2017 г.; показанията на св. В.Д.В.,
депозирани в о.с.з., проведено на 09.05.2017 г. и тези, снети в хода на
досъдебното производство и приобщени към доказателствената съвкупност по реда
на чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 1 от НПК (т. 2, л. 9 – 10 от досъд. п-во); показанията
на св. С.В.В, депозирани в о.с.з., проведено на 09.05.2017 г.; договор за наем
№ 1693/22.11.2014 г., сключен между „С.“ ООД и подс. В. (т. ІІ, л. 41 от досъд.
п-во); извлечения от GPS устройство (т. І, л. 13 – 20 от досъд.
п-во); справка от О „ПП“ – СДВР от 03.02.2015 г., ведно със заверени копия на
документи, послужили за регистрация и пререгистрация на л. а. марка „Сааб“ с
рег. № *******. І, л. 24 – 37 от досъд. п-во); справка от О „ПП“ – СДВР от
03.02.2015 г., ведно със заверени копия на документи, послужили за регистрация
и пререгистрация на л. а. марка „Опел“, модел „Инсигния“ с рег. № ******** (т.
І, л. 39 – 75 от досъд. п-во); справки от мобилни телефонни оператори (т. І, л.
91 – 127 от досъд. п-во); извлечение от дневник за получени и предадени сигнали
и разпореждания в ОДЦ на РУП – Враца (т. ІІ, л. 62 – 63 от досъд. п-во);
информационна карта на наряда от 22.11.2014 г. (т. ІІ, л. 64 – 65 от досъд.
п-во); справка от Центъра за градска мобилност за автомобил с рег. № *******.
ІІ, л. 73 – 77 от досъд. п-во); разпореждане № ********** *** отпускане на
пенсия на подс. В. (л. 89 – 90 от съд. п-во); справка за съдимост на
подсъдимата (л. 15 от съд. п-во), както и заключенията на назначените и
изготвени графическа експертиза № 171-Е/2015 г. (т. ІІ, л. 27 – 35 от досъд.
п-во) и съдебно-оценителна експертиза (т. ІІ, л. 43 – 46 от досъд. п-во) и (л.
93 – 97 от съд. п-во), както и разясненията на изготвилите ги вещи лица в
съдебно заседание и веществените доказателства по делото – оптични носители.
При изграждане на
свободното си вътрешносъдийско убеждение относно фактите и обстоятелствата, относими
към предмета на доказване по делоот, съдът не е дал вяра на обясненията на
подсъдимата В., депозирани в хода на съдебното следствие, по отношение на
знанието на същата за действителните намерения на неустановените по делото лица
от мъжки пол по отношение на автомобила и по отношение на мястото, към което се
е придвижила след установяване на фактическа власт върху автомобила, като е
приел, че същите са насочени към изграждане на защитна версия по повдигнатото й
обвинение. Обясненията на подсъдимата в останалата им част, както и другите,
събрани по делото, доказателства и доказателствени средства, съдът е кредитирал
изцяло, като е приел, че са единни, непротиворечиви, взаимно допълващи се и
относими към предмета на доказване в производството.
Изводите си относно авторството и
механизма на извършване на инкриминираното деяние, съдебният състав, постановил
атакувания съдебен акт, е формирал въз основа на показанията на св. В.В. и С.С.,
като е преценил, че същите са единни, непротиворечиви, взаимнодопълващи се, депозирани
обективно, безпристрастно и добросъвестно. В тази насока съдът е изложил
подробни съображения.
Заключенията на назначените и изготвени
експертизи съдът е кредитирал изцяло, като е съобразил, че пълно и точно
отговарят на поставените им задачи, изготвени са от компетентни вещи лица и са
защитени от същите в съдебно заседание.
Въз
основа на така събрания и обсъден доказателствен материал, СРС е приел за
установено, от фактическа страна, че във втората половина на м. ноември 2014 г.,
между подсъдимата А.В. и две неустановени лица от мъжки пол, които тя познавала
отпреди, възникнала уговорка, по силата на която В. следвало да наеме от свое
име лек автомобил от фирма за отдаване на МПС под наем, след което да го
предаде на същите да го ползват по начин, по който те намерят за уместен. Те й
посочили фирмата „С.“ ООД, която се занимавала по занятие с отдаване на
автомобили под наем, дали й телефонен номер, на който да се свърже с неин
представител и да организира сключването на договор.
На
21.11.2014 г., в присъствието на двамата мъже подс. В. се обадила на посочения
телефон за контакт със „С.“ ООД и провела разговор със св. С.С., който заедно с
баща си В.В., бил управител на дружеството. В телефонния разговор подсъдимата
заявила на св. С.С., че има желание да вземе под наем за три дни, считано от
22.11.2014 г. техен лек автомобил, като не заявила предпочитания за марка и
модел. С.В.й обяснил, че на разположение за желания от нея период е единствено
лек автомобил марка „Опел“, модел „Инсигния“ с ДК № ********, на стойност 22
000 лева, който бил произведен през 2010 г. и придобит от дружеството чрез
покупко – продажба на 25.02.2014 г. За този тип по-скъпи автомобили, от „С.“
ООД обичайно изисквали клиентът да предостави данни за кредитна карта, каквато В.
нямала, и С.В.поискал време, за да вземе решение дали да й предостави колата
само срещу пари в брой и данни от личната й карта. По-късно същия ден, около
18,00 часа, подс. В. посетила офиса на дружеството, който се намирал в кв. „********,
придружена от дъщеря си. Дотам тя стигнала, управлявайки л.а. марка „Сааб“ с ДК
№ ********, собственост на „Р.“ ООД, който ползвала за личните си нужди. В
разговора със С.В.тя заявила, че колата, която иска да вземе под наем, й е
нужна, за да направи изненада на своя приятел и да отидат с нея на тридневна
почивка във Варна. Св. С.В.се съгласил да й предостави автомобила срещу сума за
депозит и плащане на наемна цена от общо 900 лева в брой, без да изисква
кредитна карта. Постигнали съгласие В. да дойде да вземе автомобила на
следващия ден – 22.11.2014 г., около 10,00 часа.
На
22.11.2014 г., около 10,30 часа, подс. В. стигнала до офиса на „С.“ ООД заедно
с един от двамата неустановени мъже и лекия автомобил „Сааб“. Мъжът я оставил
пред офиса и останал да чака. В. се срещнала със С.С., платила му сумата от 900
лева, която била получила от неустановените мъже, и подписала в качеството си
на „наемател“ договор за наем № 1693. По силата на този договор В. следвало да
върне на наемодателя автомобила до 12,00 часа на 25.11.2014 г., като се
задължавала да не предоставя автомобила на трети лица за ползване. Подсъдимата
прочела договора и се запознала с неговите условия. Получила лекия автомобил от
св. С.С., след което с него потеглила в посока към бул. „Ботевградско шосе“,
следвана от неустановения мъж, който управлявал нейния „Сааб“. Св. С.В.забелязал
това придвижване на двата автомобила, усъмнил се в действителните намерения на
наемателката, тъй като предния ден В. била дошла лично със същия „Сааб“, поради
което затворил офиса и потеглил след двете коли, за да се увери накъде се
движат.
След
кратко времеВ.загубил от поглед следваните автомобили, поради което се свързал
със своята приятелка, която да установи чрез специализиран компютърен софтуер и
заради наличния в л.а. „Опел“ GPS местонахождението му. Срещнал двата автомобила
в района на Телевизионната кула, където л.а. „Сааб“ се движел напред,
управляван от непознат заВ.мъж, а подсъдимата В. управлявала наетия автомобил
„Опел“ след него. Свидетелят направил преценка, че няма основание за
притеснение, тъй като посоката, по която се движели двата автомобила била тази
за гр. Варна, както В. му била казала, и се върнал в офиса на дружеството,
където имал среща с друг клиент. Около 30 минути след срещата, самият С.В.проверил
местонахождението на собствения за дружеството автомобил и установил, че той се
отклонява от автомагистрала „Хемус“ при Ботевград към Враца, вместо да продължи
движението си към Варна по магистралата. Тогава той се свързал със своя баща В.В.,
разказал му за събитията около сделката с А.В. и двамата се насочили с техен
автомобил към Враца.
Междувременно,
в началото на гр. Враца подс. В. и неустановения мъж сменили колите, които
управлявали, като подс. В. се качила в л. а. „Сааб“ и се върнала към гр. София,
предавайки владението на наетия автомобил „Опел“ на неустановения мъж, който
навлязъл в гр. Враца. Приятелката на св. С.С., която следяла придвижването на
този автомобил, уведомила двамата В., че според GPS – координатите, л. а. „Опел“ се намира
в квартал във Враца. В.В. се обадил на телефон 112 и съобщил за случилото се,
както и казал за местонахождението на л. а. „Опел“. С.В.позвънил на мобилния
телефон на В. и я попитал къде се намира колата. Тя му отговорила, че е във
Враца и не му дължи обяснения къде ще ходи с автомобила, след като го е наела
за три дни. С.В.се свързал със свой познат от гр. Враца и го помолил веднага да
отиде до адреса, на който личало, че се намира л. а. „Опел“ и той, според данни
от интернет, бил адрес на автоморга. По-късно той получил обратно обаждане от
своя приятел, който му казал, че не може да остане пред автоморгата, за да го
изчака, тъй като е бил изгонен оттам, но заявил, че е видял колата да влиза
вътре. След известно време бащата и синът В. стигнали до тази автоморга, където
дошли и полицейски служители от РУ – Враца. Дошлият на място управител на
обекта заявил, че работното му време е приключило, в него няма служители и
отрекъл там да е влизал автомобилът на „С.“ ООД. Била извършена проверка във
вътрешността му, която действително не установила търсеното МПС. Междувременно,
приятелката на св. С.В.му се обадила по телефона и го уведомила, че според
сигнала от GPS
– устройството, автомобилът се придвижва към Монтана, но сигналът е бил загубен
малко преди попътно село и вече било технически невъзможно да се установи
местонахождението му.
Двамата
свидетели В. се върнали в София и преценили, че трябва да изчакат изтичането на
срока на договора за наем и, ако автомобилът не бъде върнат, да подадат жалба в
Полицията срещу В.. С.В.на няколко пъти се опитвал да проведе телефонни
разговори с нея, като само един бил успешен и при него подсъдимата му заявил,
че не знае къде е автомобилът.
В
12,00 часа на 25.11.2014 г., подс. А.В. не върнала наетия лично от нея
автомобил на „С.“ ООД, въпреки, че такъв ангажимент поела по договора с това
дружество. Тогава управителите на дружеството – наемодател, подали жалба срещу
нея до СДВР.
При
така установената фактическа обстановка, съдът е приел, че с деянието си,
подсъдимата В. е осъществила от обективна и субективна страна признаците на
престъплението по чл. 206, ал. 1 от НК, като на 25.11.2014 г., в гр. София,
ж.к. „********, противозаконно присвоила, като не върнала в срок до 12.00 часа
на 25.11.2014 г., чужда движима вещ – лек автомобил марка „Опел“, модел „Инсигния“
с ДК № ********, на стойност 22 000
лева, собственост на „С.“ ООД, която владеела по силата на договор за наем №
1693/22.11.2014 г., с дата на връщане 25.11.2014 г. в 12.00 часа. Приел е, че
подсъдимата е действала с форма на вината пряк умисъл.
Ето
защо е признал подсъдимата А.В.В. за виновна в осъществен състав на
престъпление с горепосочената правна квалификация, като на основание чл. 206,
ал. 1, вр. чл. 54, ал. 1 от НК я осъдил на наказание „Лишаване от свобода” за
срок от една година, изтърпяването на което, на основание чл. 66, ал. 1 от НК, отложил
с изпитателен срок от три години.
С
присъдата, съдът уважил предявеният граждански иск от гражданския ищец „С.“ ООД
срещу подс. А.В.В., като основателен и доказан, и осъдил подс. В. да заплати,
на основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, в полза на „С.“ ООД сумата от 22 000
(двадесет и две хиляди) лева – обезщетение за претърпени от дружеството
имуществени вреди от извършеното от В. престъпление, платима ведно със
законната лихва от 25.11.2014 г. до окончателното изплащане на сумата по
главницата.
На
основание чл. 189, ал. 3 от НПК, подсъдимата В. е осъдена да заплати, в полза
на Държавата и по сметка Столичната дирекция на вътрешните работи, сумата от
163.80 лева (сто шестдесет и три лева и осемдесет стотинки), представляваща
направени разноски в досъдебното производство, както и да заплати по сметка на
Софийския районен съд сумата от 280.00 (двеста и осемдесет) лева,
представляваща направените по делото разноски за възнаграждения на вещи лица,
880.00 (осемстотин и осемдесет) лева – държавна такса върху размера на уважения
граждански иск, както и 5.00 (пет) лева – държавна такса за издаване на изпълнителен
лист в полза на СДВР.
Настоящият въззивен състав, след
цялостна проверка на доказателствената съвкупност по делото, споделя изцяло
както фактическите констатации, така и правните изводи на пъвоинстанционният
съд. Правилно СРС е приел, че събраните по делото писмени и гласни
доказателства са непротиворичиви, логични и обсъдени в своята взаимовръзка,
установяват по несъвнен и категоричен начин авторството на инкриминираното
деяние.
Така,
на първо място, въззивният съд възприе изцяло изводите на първостепенния съд,
относими към личността на подсъдимата В., семейното й положение, здравословното
й състояние и предходна й съдимост. Същите са формирани на базата на правилен и
задълбочен анализ на събраните по делото гласни и писмени доказателствени
средства и в частност – въз основа на обясненията на подс. В. и отразеното в
свидетелството за съдимост на подсъдимата и в разпореждане
№ ********** *** отпускане на пенсия на подс. В..
Правилни и обосновани са и изводите
на решаващия първоинстанционен съд и по отношение на упражненото въздействие от
страна на две, неустановени по делото лица спрямо подс. В., в насока да вземе
решение за наем на лек автомобил, собственост на „С.“ ООД. Действително, в тази
насока по делото са събрани само и единствено обясненията на подсъдимата,
депозирани в хода на съдебното следствие пред първата инстанция, но според
въззивния съд, няма пречка същите да бъдат кредитирани с доверие, както е приел
и първият съд, предвид това, че не са оборени от останалите, събрани по делото,
доказателствени източници и са логични и житейски убедителни.
Фактите и обстоятелствата касателно
преговорите между подсъдимата и св. С.В.във връзка с отдаване под наем на
процесния автомобил и сключването на договор за наем на същия, се установяват
по нужния несъмнен и категоричен начин от обясненията на подсъдимата,
показанията на св. С.В.и косвено – от тези на св. В.В., който макар да не е
присъствал на разговорите между подсъдимата и св. С.С., пресъздава съобщеното
му от последния, които по отношение на обсъжданите факти и обстоятелства са
напълно единни, еднопосочни, взаимнодопълващи се, непротиворечиви, необорени от
останалите, събрани по делото доказателствени източници, кореспондиращи с
отразеното в договор за наем № 1693/22.11.2014 г., сключен между „С.“ ООД и
подс. В. (т. ІІ, л. 41 от досъд. п-во), и поради това следва да се приеме, че
са обективно и добросъвестно депозирани и няма пречка да бъдат поставени в
основата на изводите на съда по фактите.
Въззивният съд, също като и
първоинстанционият, се довери на така събраните по делото гласни
доказателствени източници и писмени такива – договор за наем № 1693/22.11.2014
г., сключен между „С.“ ООД и подс. В. (т. ІІ, л. 41 от досъд. п-во) и справка
от О „ПП“ – СДВР от 03.02.2015 г., ведно със заверени копия на документи,
послужили за регистрация и пререгистрация на л. а. марка „Опел“, модел
„Инсигния“ с рег. № ******** (т. І, л. 39 – 75 от досъд. п-во), за да формира
изводите си и по отношение на предмета на престъпно посегателство, а именно – лек
автомобил марка „Опел“, модел „Инсигния“ с ДК № ********, на стойност 22 000
лева, собственост на „С.“ ООД. Пазарната стойност на процесния лек автомобил
съдът установи, като се довери изцяло на назначената в хода на досъдебното
производство и приета като доказателство по делото съдебно – оценителна
експертиза, която намира за обективна, компетентна, ясна, пълна и точна, и
относима към предмета на доказване.
Така събраните гласни
доказателствени средства – обсъдените по-горе, са еднопосочни и по отношение на
обстоятелството, че на процесната по делото дата – 22.11.2014 г., св. С.В.предоставил
фактическата власт върху автомобила именно на подс. В., както и че същата била
запозната с правата и задълженията си по договора за наем, и в частност – със
задължението да върне вещта до 12,00 часа на 25.11.2014 г. По отношение на това
обстоятелство съдът се довери изцяло на показанията на св. С.С., който
разпознава лицето, на което е дал автомобила и в съдебно заседание. Показанията
на този свидетел, намират косвена доказателствена опора и в заключението на
назначената в хода на досъдебното производство и приета като доказателство по
делото съдебно – графическа експертиза, която дава еднозначно заключение, че
подписът в графата „наемател“ под договор за наем № 1693/22.11.2014 г., сключен
между „С.“ ООД и подс. В., е положен именно от подсъдимата. Следва да се
посочи, че обсъжданите факти и обстоятелства не се оспорват и от подсъдимото
лице. Въз основа на така събраната и обсъдена доказателствена съвкупност, съдът
установи по нужния несъмнен и категоричен начин авторството на подсъдимата по
отношение на инкриминираното деяние.
Районният съд е направил правилни и
доказателствено обосновани изводи по отношение на последващото получаването на
фактическата власт върху автомобила поведение на подсъдимата и придружаващото я
лице от мъжки пол – неустановено по делото, от една страна, а от друга – на св.
С.В.и В.В. по установяване местонахождението на автомобила. Правилно първият
съд е кредитирал с доверие показанията на св. С.В.и В.В., като е преценил, че
същите не само са напълно единни, еднопосочни, взаимно допълващи се и
непротиворечиви, но и кореспондират по небудещ съмнение начин с писмените
доказателствени средства – извлечения от GPS устройство (т. І, л. 13 – 20 от
досъд. п-во), справки от мобилни телефонни оператори (т. І, л. 91 – 127 от
досъд. п-во), извлечение от дневник за получени и предадени сигнали и
разпореждания в ОДЦ на РУП – Враца (т. ІІ, л. 62 – 63 от досъд. п-во) и
информационна карта на наряда от 22.11.2014 г. (т. ІІ, л. 64 – 65 от досъд.
п-во). Правилно първият съд не се е доверил на обясненията на подсъдимата, в
смисъл, че след установяване на фактическата власт върху автомобила, същата е
поела в посока гр. Мездра, като е преценил, че се оборват от категоричните и
напълно еднопосочни показания на св. С.В.и В.В., и отразеното в посочените
по-горе писмени доказателствени средства.
Действително, измежду показанията на
св. С.В.и В.В. се наблюдават известни несъществени и некасаещи основните,
подлежащи на доказване, факти и обстоятелства, несъответствия – наложили и
приобщаване на показанията на св. В.В., депозирани в хода на досъдебното
производство, към доказателствената съвкупност, по надлежния процесуален ред,
но това добре се обяснява с изминалия продължителен период от време между
датата на възприемане на интересуващите производството факти и обстоятелства –
22.11.2014 г. и тази на разпита на свидетелите пред съда – 09.05.2017 г., както
и с индивидуалните възможности на всеки човек да възприема и възпроизвежда
факти и обстоятелства. Констатираните противоречия и несъответствия, обаче, не
разколебават изводите на инстанциите по същество за пълна кредитируемост на
показанията на тези свидетели.
Обстоятелството, че след изтичане срока
на договора, подсъдимата В. не върнала процесния лек автомобил в офиса на
дружеството „С.“ ООД, се установява по категоричен начин отново от показанията
на св. С.В.и В.В., на които съдът се довери напълно и в тази им част.
Правилно първият съд не е дал вяра
на обясненията на подсъдимата в насока, че е смятала, че автомобилът ще бъде
върнат на неговия собственик – ощетеното юридическо лице, като е приел, че
същите са предназначени да формират защитна версия по повдигнатото й обвинение.
В тази насока първият съд е изложил обстойни съображения, които настоящата
инстанция изцяло споделя и поради това не намира за необходимо да преповтаря. В
допълнение, СГС намира за необходимо да посочи, че всеки възможен извод за достоверност
на обясненията на подсъдимата в тази насока, изцяло се оборва от предприетото
от самата нея поведение по формулиране на лъжлив предлог за получаване под наем
на процесния автомобил, какъвто не би бил нужен в случай, че подсъдимата е
смятала да изпълни задължението си по договора, както и от предприетото от нея
поведение по предоставяне на фактическата власт върху автомобила на
придружаващото я лице от мъжки пол, въпреки изрично уредената в договора за
наем забрана за това, която е била известна на подсъдимата. Изложеното
еднозначно сочи, че подсъдимата изначално не е имала намерение да изпълни
задълженията си по договора за наем и да върне вещта в посочения в договора
срок, което обективира и умисъла й за своене на вещта.
Въз основа на така събраната и обсъдена
доказателствена съвкупност, настоящият съдебен състав формира изводите си
досежно механизма на извършване на инкриминираното деяние и авторството на
подсъдимата по отношение на същото. Така събраната доказателствена съвкупност е
в достатъчна степен единна, категорична и безпротиворечива, за да позволи
еднозначни изводи по фактите.
От така наличната доказателствена
съвкупност може да бъде направен несъмнен и еднозначен извод, че с деянието си,
осъществено на инкриминираните дата и място, подс. В. е осъществила всички
признаци от обективна страна на престъпния състав по чл. 206, ал. 1 от НК.
От обективна страна, изпълнителното
деяние на престъплението по този законов текст се изразява в присвояване на
предмета на посегателство – чужда движима вещ. Присвояването, от своя страна,
представлява противозаконно разпореждане с вещта – предмет на посегателство, в
интерес на всеки друг, освен на собственика на вещта. Последната е във
фактическата власт на престъпния деец на годно правно основание към момента на
осъществяване на изпълнителното деяние. Престъплението по този законов текст
може да се осъществи от субективна страна само при форма на вината пряк умисъл.
В конкретния по делото случай, предмет
на престъпно посегателство по този законов текст се явява чужда движима вещ,
която подсъдимата владеела на валидно правно основание – била й предоставена от
св. С.В.на 22.11.2014 г. въз основа на сключен договор за наем №
1693/22.11.2014 г. с дата на връщане 25.11.2014 г. в 12.00 часа. Предмет на
престъпно посегателство от страна на В. се явява лек автомобил марка „Опел“,
модел „Инсигния“ с ДК № ********, на
стойност 22 000 лева, собственост на „С.“ ООД. Стойността на вещта се
установява по нужния несъмнен и категоричен начин от заключението на
назначената и приета като доказателство по делото съдебно – оценителна
експертиза, която настоящият състав изцяло кредитира. Вещта е била във
фактическа власт на подсъдимата на основание сключения договор за наем, до
12,00 часа на 25.11.2014 г., когато В. е следвало да я върне на нейния
собственик, поради отпаднало основание за продължаващото й съхранение.
Подсъдимата не изпълнила задължението
си, произтичащо от сключения договор за наем № 1693/22.11.2014 г. с
представляващия „С.“ ООД – в срок до 12,00 часа на 25.11.2014 г. не върнала
автомобила в офиса на дружеството, като се разпоредила с вещта, предавайки я на
неустановено по делото лице, въпреки предвидената в договора правна забрана за
това. Като не изпълнила задължението си да върне вещта – предмет на договора за
наем, подсъдимата е обективирала промяна в намерението си от такова да владее
вещта в такова да я свои като своя, с което е реализирала изпълнителното деяние
на обсебването. Деянието е било довършено в 12,00 часа на 25.11.2014 г., когато
подсъдимата е започнала да бездейства неправомерно.
Не почиват на правилен анализ на
доказателствената съвкупност и на правилно тълкуване на закона, доводите на
защитата за несъставомерност на деянието, осъществено от подсъдимата В.. Изпълнителното
деяние на престъплението по чл. 206, ал. 1 НК може да се осъществи както чрез
действие, така и чрез бездействие. В конкретния случай подсъдимата с
бездействието си, изразяващо се в отказ да върне на нейния собственик наетата
вещ, след отпадане на правното основание да упражнява фактическа власт върху
вещта, е осъществила поведение в разрез с това, дължимо по договора за наем,
предвид което следва да се приеме, че е обективирала присвоително намерение
спрямо вещта. С това следва да се приеме, че с деянието си подс. В. е
осъществила всички признаци от обективна страна на състава на престъплението по
чл. 206, ал. 1 НК.
Подс. В. е действала виновно, при форма
на вината пряк умисъл по смисъла на чл. 11, ал. 2, пр. 1 НК, като умисълът й е
обхващал представите относно всички обективно съставомерни признаци на
престъпния състав с посочената правна квалификация, а именно – обстоятелството,
че инкриминираната вещ е била чужда – собственост на „С.“ ООД, че фактическата
власт върху вещта й е била предоставена на валидно правно основание, отпаднало
на 25.11.2014 г., както и че е следвало да върне наетата вещ най-късно до 12,00
часа на посочената дата, вместо което подсъдимата се е разпоредила с вещта по
неправомерен начин, с което е обективирала намерението си да я свои.
Подсъдимата е съзнавала обществено-опасния характер на деянието си, предвиждала
е неговите обществено-опасни последици и пряко е целяла настъпването им. При
това, настоящата инстанция намира за безспорно установено, че подсъдимата е
осъществила и от субективна страна всички признаци от състава на престъплението
по чл. 206, ал. 1 НК.
С
оглед на гореизложеното, като е признал подсъдимата за виновна по така
повдигнатото й обвинение за осъществен състав на престъпление с горепосочената
правна квалификация, СРС – НО, 152-ри състав е постановил правилен и
законосъобразен съдебен акт.
В
подадената от защитника на подсъдимата въззивна жалба срещу първоинстанционния
съдебен акт, се сочи, че наложеното на подсъдимата наказание се явява явно
несправедливо, като прекомерно завишено по размер. СГС намери жалбата за
неоснователна в тази й част, като съобрази следното:
За
да определи конкретното по размер наказание, което следва да бъде наложено на
подс. В. за осъщественото от нея престъпно посегателство, първоинстанционният
съд е преценил като смекчаващи обстоятелства чистото й съдебно минало,
влошеното й здравословно състояние, както и изминалия продължителен период от
време между датата на извършване на деянието – 25.11.2014 г. и датата на
постановяване на окончателния съдебен акт по независещи от подсъдимата причини,
а като отегчаващи – механизмът на извършване на деянието, който е включвал
предварителна и добре обмислена престъпна организираност, включваща повече от едно
лице и лъжливи версии пред представителя на ощетеното юридическо лице, и
високата стойност на предмета на посегателство.
С
оглед на така изложеното в мотивите на атакувания първостепенен съдебен акт
относно конкретно проявената степен на обществена опасност на деянието и
неговия извършител, съдът е преценил, че на подс. В. следва да бъде определено
наказание в предвидените в санкционната част на разпоредбата на чл. 206, ал. 1 НК предели и в размер на минимума, определен в закона. Ето защо е наложил на
подсъдимата наказание „лишаване от свобода“ за срок от една година.
Настоящият
съдебен състав изцяло споделя отчетените от първия съд смекчаващи и отегчаващи
отговорността на подсъдимата обстоятелства, като намира, че първият съд е
пропуснал да отчете като смекчаващи отговорността й обстоятелства тежкото й
социално положение – същата е безработна, както и обстоятелството, че
подсъдимата полага грижи за двете си деца, а също така и направените частични
самопризнания.
При
така сложилото се своеобразие на конкретния казус, въззивната съдебна инстанция
намира, че е налице лек превес на смекчаващите над отегчаващите отговорността
на подсъдимата обстоятелства, което обуславя определянето на наказанието „лишаване
от свобода“, което следва да й бъде наложено, в размер към минимума, предвиден
в закона – в разпоредбата на чл. 206, ал. 1 НК, но не и в размер на минимума,
както е приел първият съд. Предвид липсата на съответен протест в тази насока,
обаче, въззивният съд прецени, че не са налице предпоставките за изменение на
първоинстанционната присъда в частта й относно определеното на подсъдимата
наказание, в насока към завишаването му. Категорично, обаче, не са налице и
предпоставки за занижаване размера на наказанието, определено на подсъдимата от
СРС, нито за индивидуализацията му по реда на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, тъй
като по делото не се констатират нито многобройни, нито изключително смекчаващо
отговорността на дееца обстоятелство, което да налага извода, че предвиденото
за извършеното престъпление наказание се явява несъразмерно тежко спрямо
степента на обществена опасност на деянието и на неговия извършител.
Иначе, настоящата инстанция изцяло
споделя изводите на СРС, че са налице предпоставките, визирани в разпоредбата
на чл. 66, ал. 1 НК, за отлагане изтърпяването на така наложеното на
подсъдимата наказание „Лишаване от свобода” с изпитателен срок от три години.
Подсъдимата не е била осъждана на „лишаване от свобода“ за престъпление от общ
характер, наложеното й наказание „лишаване от свобода” е за срок до три години,
а именно – за срок от една година, и за постигане целите на наказанието и преди
всичко за поправяне на осъдената, не се явява наложително същата да изтърпи ефективно наложеното й наказание „Лишаване от
свобода“. При преценка на необходимата степен на наказателна репресия, която се
следва на подсъдимата за извършеното престъпление, СГС в този си състав
съобрази, че това е първо осъждане на В.. При това се налага изводът, че целите
на наказанието биха били постигнати и с по-ниска по интензитет наказателна
репресия, а именно – с факта на осъждането й на наказание, свързано със
засягане свободата на осъдената за придвижване в пространството и с
ограничението в правата й, следващо се от факта на осъждане на „лишаване от
свобода“ до настъпване на реабилитацията. Не е необходимо спрямо същата да бъде
постановявано ефективно изтърпяване на наложеното й наказание „Лишаване от
свобода“.
Настоящата съдебна инстанция изцяло
споделя изводите на съда, постановил атакувания съдебен акт, че са налице
предпоставките за уважаване на предявения и приет за съвместно разглеждане с
наказателното производство, граждански иск от гражданския ищец „С.“ ООД срещу
подсъдимата В., за обезщетение на причинените му в резултат на инкриминираното
деяние имуществени вреди.
Така предявеният граждански иск има
своето правно основание в разпоредбата на чл. 45 от ЗЗД. Посочената разпоредба
по един общ начин вменява в задължение на всички правни субекти да не нанасят
вреда другиму – както морална, така и материална. Този правен институт има за
цел да обезпечи признатата от Конституцията и законите на страната закрила на
личността, като единство от телесен и духовен интегритет, на основните права и
свободи, както и на обществения ред, като среда за развитие на индивида.
Несъобразяването с това общо правило за
поведение влече след себе си неблагоприятни последици за нарушителя – санкция,
изразяваща се във вторично по своя характер задължение за репариране на
причинените вреди, било чрез възстановяване на съществуващото до момента на
противоправното деяние фактическо или правно положение, било чрез престиране на
парична сума, явяваща се, макар и относителен, еквивалент на причинената вреда,
в случай, че възстановяването й в натура е невъзможно, поради естеството на накърненото
благо.
Задължението за поправяне на вредите от
непозволено увреждане по своята правна природа има обезщетителен характер, като
едновременно с това представлява и едно предупреждение към причинителя на
вредата и останалите членове на обществото да не накърняват правата на
останалите правни субекти и сочи на последиците от неспазването на това
задължение.
В
синтезиран вид елементите на сложния фактически състав на непозволеното
увреждане са следните: да бъде извършено деяние; същото да бъде извършено
противоправно и виновно; от деянието да са настъпили вреди; да е налице пряка
причинно-следствена връзка между деянието и настъпилите вреди.
В конкретния случай, следва да се
приеме, че всеки един от така посочените по-горе елементи на гражданския деликт,
е налице. Така, безспорно се установи, че е налице деяние, което се
характеризира с висока степен на обществена опасност, същото е противоправно и
наказуемо. В резултат на същото и като пряко негово следствие, на „С.“ ООД са
причинени имуществени вреди в размер на равностойността на присвоеното
имущество, а именно – лек автомобил марка „Опел“, модел „Исигния“ с ДК № ********, на стойност 22 000. Същите са
резултат на виновното поведение на подсъдимата В..
С
оглед гореизложеното, съдът прецени, че приетия за съвместно разглеждане в
рамките на наказателното производство, граждански иск е безспорно доказан по
основание и правилно е бил уважен в пълния му предявен размер.
Въззивният
съдебен състав споделя и обосновката на СРС в частта относно направените по
делото разноски и държавни такси, като прие, че правилно подс. В. е осъдена да
заплати разноските по водене на делото и държавните такси в упоменатия в
атакувания съдебен акт размер. Правилно и законосъобразно, на основание чл.
189, ал. 3 от НПК, подс. В. е осъдена да заплати в полза на Държавата и по
сметка Столичната дирекция на вътрешните работи, сумата от 163.80 лева,
представляваща направени разноски в досъдебното производство, както и да
заплати по сметка на Софийския районен съд сумата от 280.00 лева,
представляваща направените по делото разноски за възнаграждения на вещи лица,
880.00 лева – държавна такса върху размера на уважения граждански иск, както и
5.00 лева – държавна такса за издаване на изпълнителен лист в полза на СДВР.
Настоящата инстанция намира, че при
постановяване на атакувания съдебен акт не е допуснато съществено нарушение на
съдопроизводствените правила, което да налага отмяна на присъдата на СРС и
връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на съответния
първоинстанционен съд.
Тъй като при цялостната служебна
проверка на присъдата, въззивният съд не констатира допуснати съществени
нарушения на съдопроизводствените правила, неправилно приложение на материалния
закон, необоснованост или непълнота на доказателствата, които да налагат
отмяната или измененението на атакуваният съдебен акт, то съдът счете, че
същият следва да бъде потвърден.
Така мотивиран и
на основание чл. 338, вр. чл. 334, т. 6 НПК, Съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
присъда от 01.12.2017 г.,
постановена от Софийския районен съд, Наказателно отделение, 152-ри състав, по
НОХД № 19948/2016 г. по описа на СРС, НО.
Решението е окончателно и не подлежи
на обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/