РЕШЕНИЕ № 1566
№
гр. Пловдив, 27.12.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД
- ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, IX въззивен
състав в открито
съдебно заседание на двадесет и осми ноември през
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ВИОЛЕТА
ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:ФАНЯ
РАБЧЕВА
СВЕТОСЛАВ УЗУНОВ
при
участието на секретаря Пенка Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия
Светослав Узунов въззивно гражданско дело № 2374 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от М.А., срещу решение № 3100 от
22.07.2019г., постановено по гр. дело № 13434 по описа за 2018 г., на ХІХ гр.
с, на Районен съд - Пловдив. С обжалваното решение е било признато за
установено, че М.М.А., дължи на С.Т., сумата от 2500 евро, за плащането на
която до 30.09.2017 г. се е задължила посредством издаден от нея на 18.09.2016
г. ненаименуван документ при настъпване на следното условие – напускане на
жилището на А., находящо се в жилищна сграда с административен адрес – гр. ****,
до 30.09.2016 г. С решението жалбоподателката е била осъдена да заплати и
разноските в производството.
Сочи се в жалбата, че постановеното решение е
неправилно и постановено в
противоречие с материалния закон,
при допуснати процесуални нарушения, при необосновани изводи на съда, които не
кореспондират със събраните по делото доказателства. Твърди се, че
решаващият състав е квалифицирал претенцията по чл. 422, ал. 1 от ГПК,
вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, а
предявеният иск е за установяване на дължимостта на сума, отразена в съставен
частен писмен документ. Посочва се, че ищецът е предявил претенцията си в заповедно
производство, предмет на ч. гр. д. № 5710/2018 г. по описа на І бр. състав, при
Районен съд Пловдив, по което е издадена заповед №4153 от 09.05.2018 г. с
посочени обстоятелства, касаещи основанието за претендираното вземане. Твърди се, че в срока по чл. 422 от ГПК, в
петитумната част ищецът е заявил, че желае да бъда осъдена ответницата да му
заплати сумата в размер на 2 500 евро, представляваща неизплатено задължение,
по силата на направено писмено волеизявление от 18.09.2016 год. Намира се, че с
определение от 15.05.2019 год. решаващият състав е указал на ищцовата страна да
приведе петитума на заявената претенция, съгласно изискванията на чл. 422 от ГПК. Сочи се, че петитумът бил предявен
по следния начин: с искане да се признае
за установено , че М.А., дължи на ищцата сума в размер на 2500 евро,
представляваща неизплатено задължение, възникнало от заплатени от
жалбоподателката СМР за собствения на ответницата апартамент, обективирано с
направено от ответницата саморъчно написано и подписано волеизявление от
18.09.2016 год., като за същото било заведено ч.гр.дело 5710/2018 год. по описа
на I бр.с. при ПРС.
Посочва се, че в отговора на исковата молба
жалбоподателката изрично е възразила и е поискала прекратяване на
производството, поради обстоятелството, че в производство по чл. 422 от ГПК,
ищецът бил длъжен да установи със силата
на присъдено нещо дължимостта на заявената сума, станала предмет на ч.гр.д.
5710/2018 год. по описа на Районен съд - гр. Пловдив, като заяви идентичност на
въведената фактология между заповедното производство и настоящата претенция.
Сочи се, че няма идентичност между страните и предмета на заповедта за
изпълнение и установителния иск, включително и относно правопораждащите
вземането юридически факти. Посочено е, че с определение №10849 от
24.10.2018год. съдът е оставил без уважение искането на жалбоподателката за
прекратяване на установителното производство, като е счел, че заявената
претенция в заповедното производство е идентична с въведената в установителното
дело, предмет на гр.дело №13434/18 по описа XIX гр.състав, с което решаващият
състав е допуснал закононарушения и е постановил решение по недопустим иск,
като е оставил това искане без уважение.
Счита се, че решаващият състав е допуснал и
процесуално нарушение, като не е дал указания на страните относно възможността
да предприемат процесуални действия, по посочване на относими за делото
доказателства, с оглед необходимостта от ангажиране на съответните
доказателства, във връзка с релевираните от страните твърдения, възражения и
доводи, който да отделя спорното от безспорното, как се разпределя
доказателствената тежест на твърдените факти. Не са дадени указания за кои
факти и обстоятелства страните не сочат доказателства, за да могат те да
предприемат съответните процесуални действия, включително и да посочат нови
доказателства.
Сочи се, че е било налице процесуално нарушение,
осъществено и съставляващо предубеденост и заинтересованост на заклетия
преводач, тъй като същият бил процесуално упълномощен адвокат по нотариална
покана отправена от ищеца до ответника -
приложена в кориците на делото, същият е и наемодател на ищеца, съгласно
договор за наем. Посочено е, че в открито съдебно заседание, провело се на
25.06.2019 г. е назначен заклет преводач М. Г. Х., без вписване на други лични данни.
Лицето, записано като упълномощено лице да подаде нотариалната покана изх.№
10518 от 12.12.2017год., връчена чрез ЧСИ с per. № 911 по РЧСИ с район на
действие Окръжен съд - гр. Пловдив е адв. М. Г. Х., като за фамилия, с тире с
посочена й фамилия М. Посочва се, че съгласно представен от ищеца Договор за
наем от 27.09.2016 год. наемодател е
адв. М. Г. Х. Твърди се, че съдът неправилно е изследвал събраните гласни
доказателства, като не е отразил и наличието на родствена връзка на един от
свидетелите, с ищцата.
Посочва се, че
изложените правни и фактическа изводи са неправилни и незаконосъобразни. Така
предявеният иск е неоснователен, а изложените изводи на решаващия
първоинстанционен състав погрешни, се сочи, като са изложени и съответни
съображения – спорно обстоятелство между страните в процеса, касаещо и
правилното решаване на възникналия спор, било съществува ли основание за
получаване на претендираната сума, и ако съществува, настъпили ли са условията,
за получаването им. Твърди се, че с
отговора на исковата молба са били представени
писмени документи, от които е видно, че твърдените в отговора на
исковата молба обстоятелства за извършване на ремонт след пожара, възникнал
през месец август 2013 г. изцяло със заеми, допълнителни доходи и помощ от
колеги, са верни, като в тази насока са и събраните в хода на
първоинстанционното производство свидетелски показания. Твърди се, че
неправилно решаващият състав е отказал да
приеме посочените писмени частни документи, като доказателства по делото и
погрешно е възприел фактическата обстановка, развила се между страните при и по
повод заявената претенция. Правилно първостепенният съд е приел, се твърди, че
са разпитани две групи свидетели, но погрешно дава вяра на показанията на
свидетелката Е. Т. и свидетеля П. Моли се да бъде отменено обжалваното решение
и постановено друго, с което да бъде отхвърлен искът. Претендират се разноски.
По делото е постъпил писмен отговор на въззивна жалба,
от въззиваемата страна С.Т., чрез адв. Ц.,
пълномощник, с който се посочва, че подадената жалба е неоснователна. Оспорва
се жалбата и се излагат съображения по същество. Претендират се разноски.
Окръжен съд - Пловдив, след преценка на събраните по
делото доказателства и становищата на
страните, приема за установено следното:
Жалбата е подадена в предвидения в закона срок от
лице, имащо право на жалба, срещу акт, подлежащ на обжалване и е процесуално
допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните основания в
жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо -
постановено е в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по
граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита. Първоинстанционният съд правилно е счел, че исканата защита с
установителния иск отговаря на посоченото в заповедта за изпълнение, доколкото
в заявлението за издаването на заповедта са посочени същите обстоятелства,
които са посочени и в исковата молба. С поясненията, направени в исковата
молба, за основанието на иска, се е целяло да се даде яснота от какви факти
произтича вземането, обективирано в писмения документ. В първото по делото
съдебно заседание е било допуснато и изменение на иска, като е било преминато
от осъдителен към установителен иск. По отношение на твърдените процесуални
нарушения, съдът намира, че разпределянето на доказателствената тежест е било
правилно, а недаването на указания за кои факти и обстоятелства страните не
сочат доказателства, не е съществено процесуално нарушение, доколкото страните
са ангажирали доказателства, включително довеждането на свидетели, за
установяване на твърдените от тях факти, и в този смисъл не е имало факти, за
които не са били сочени доказателства. Първоинстанционното решение е правилно
поради следните съображения:
На първо място, между страните не е спорно, а и от
представения от въззиваемия в заповедното производство неоспорен документ, е
видно, че жалбоподателката се е задължила да плати 2500 евро на ищцата при
напускане на апартамента ѝ и още 2500 евро до 30.09.2017г., ако напусне
жилището ѝ до 30.09.2016г. Спорни са обстоятелствата за какво се е
задължила жалбоподателката и дали условието за заплащането на вторите 2500 евро
се е сбъднало.
Ищцата е твърдяла в хода на първоинстанционното
производство, че сумата е във връзка с
извършен ремонт в жилището, за което ответницата е била подпомогната с
парични средства и с труд. Действително
страните не спорят, че в дома на жалбоподателката е имало пожар, като това се
установява и от представените по делото писмени доказателства – удостоверение №
ВЯ/02-7379/19.08.2013г. (л. 34 от
първоинстанционното дело) и служебна бележка от МВР (л. 35). Твърденията на
ищцата за указаната помощ от баща ѝ по време на ремонта, се подкрепят от
показанията на свид. П. – ****, който посочва, че бащата на ищцата е участвал
активно при разчистването на пожара и по време на ремонта. Тези твърдения се
опровергават от показанията на свид. Н. – живуща на същия етаж в отсрещния
апартамент, която посочва, че не е виждала нито ищцата, нито баща ѝ да
помагат при ремонта. Настоящият състав споделя констатациите на
първоинстанционния съд, който е кредитирал показанията на свид. П. относно този
факт. Действително показанията на свид. П. са неубедителни, непоследователни и
вътрешно противоречиви – тя в един момент сочи, че не е виждала бащата на С.Т.,
но после твърди, че не го познава изобщо. В тази връзка няма как съдът да се
довери на твърденията на свидетелката, доколкото тя не отрича, че е виждала в
апартамента да ремонтират майстори, като не твърди да ги познава, тоест няма
пречка някой от работниците да е бил бащата на ищцата. От друга страна,
показанията на свид. П. са непротиворечиви, убедителни и последователни, поради
което и правилно първоинстанционният съд ги е кредитирал. Те се подкрепят и от
показанията на свид. М. – майка на ищцата, като правилно първоинстанционният
съд е счел, че не са налице съществени противоречия в показанията на двамата.
Действително е налице противоречие – доколкото свид. М. посочва, че ищцата е
напуснала апартамента в края на м. септември 2016г., а свидетелят П. – в
началото на м. септември, но с оглед на дългия период от време от събитието до
разпита на свидетелите – над 2 години и половина, това противоречие е
несъществено.
Относно твърдяното нарушение на процесуалните правила
при разпита на свид. М., настоящият състав намира, че не е налице основание да
се приеме, че преводът е бил заинтересован или предубеден. Действително
преводът е бил извършен от М. Х., която
е било упълномощеното лице да подаде нотариалната покана (л. 19-20 от
първоинстанционното дело) и е лицето, с което ищцата е сключила договора за
наем (л. 22-24 от първоинстанционното дело), но тези обстоятелства са били
известни на ответника при провеждането на разпита на свидетеля, тъй като и в
договора за наем, и в декларацията за достоверността на преводите, е било
посочено ЕГН-то на Х. Ответникът не се е противопоставил на извършването на
превода от този преводач, който освен това не е имал никакво друго процесуално
качество в настоящото производство. В тази връзка не е налице нарушение от
страна на първоинстанционния съд при обсъждането на показанията на свид. М.
По отношение на твърденията на ответницата, че е
осъществила ремонта изцяло със свои средства, правилно първоинстанционният съд
е посочил, че неотносими към спора са обстоятелствата дали ответницата е
получила финансова подкрепа от трети лица и дали е работила допълнително за
извършването на ремонта в жилището си след пожара, тъй като те не изключват
възможността ищцата и семейството ѝ да са подкрепили финансово
ответницата за извършването на ремонта. Свид. Т. действително посочва в
показанията си изложените в жалбата обстоятелства за взетите заеми от
жалбоподателката от ВСК на стойност 6000 лв. и за указаната помощ от трети
лица, но също така следва да се посочи, че същият свидетел твърди, че
ответницата е заплатила вероятно около 20 000 лв. за ремонта – сума, която
значително надхвърля взетите заеми, указаната помощ от трети лица и твърдените
допълнителни доходи, получавани от ответницата. Отделно от това, с показанията
на свидетеля е недопустимо да се установяват взетите заеми от ВСК, тъй като
самите те са на стойност над 5000 лв. и е налице забраната по чл. 164, ал. 1,
т. 3 от ГПК за установяване със свидетелски показания на договори на стойност,
по-голяма от 5000 лв. (какъвто е договорът за заем от 6000 лв.), а по делото не
са постъпили писмени доказателства за заетите средства.
С оглед на изложеното, изводът на първоинстанционния
съд за доказаното основание за задължаването по документа, се споделя от
настоящия състав. За пълнота следва да се посочи, че тезата на ответницата за
подписването на документа е била, че се е задължила да заплати определената
сума пари, тъй като в противен случай ищцата е нямало да се изнесе доброволно
от дома ѝ. Това твърдение, че жалбоподателката ще даде 5000 евро на
ищцата, само за да напусне жилището ѝ, е житейски нелогично, а и остана
недоказано в процеса, доколкото нито едно доказателство по делото не сочи
такова обстоятелство. Нещо повече – за ответницата са били налице достатъчно
правни възможности, с които би могла да си осигури напускането на лице, което
остава без основание в имота ѝ, включително чрез ангажирането на
наказателната отговорност на ищцата по текста на чл. 170, ал. 4 от НК, който
предвижда наказание лишаване от свобода до една година за лице, което
противозаконно остане в чуждо жилище, въпреки изричната покана да го напусне.
По отношение на втория спорен въпрос кога въззиваемата
е напуснала жилището на жалбоподателката, настоящият състав напълно споделя
изводите на първоинстанционния съд. Те са сторени въз основа на обективен и
пълен анализ на всички събрани доказателства по делото. В случая
първоинстанционният съд правилно е кредитирал показанията на свид. П., който
посочва, че за всеки месец се плащат такси за асансьора и за осветление по
стълбището – по 3 лева на човек, като е посочил, че за предходните месеци са
плащани по 6 лева от апартамента на ответницата, а за м. септември – 3 лева за
един човек. Свидетелят посочва и че ответницата го е попитала дали е записал
кога е напуснала ищцата, и го помолила да запише, че е напуснала октомври
месец. Правилно съдът е и изследвал значението на думата „напускам“ и смисъла,
който са ѝ вложили страните по делото от гледна точка на интереса, който
са имали при подписването на процесния документ, а именно – преустановяване на
физическото пребиваване на ищцата в апартамента. Невъзможността ищцата да върне
ключа и да изнесе останалите свои неща до края на месец септември е била поради
сменената брава на външната врата на апартамента. В тази връзка неоснователно е
възражението на жалбоподателката за смисъла на показанията на свид. М.,
посочила, че са получили 2500 евро навреме по банков път. Свидетелката ясно
посочва, че не си спомня на коя дата точно са били получени парите, а разликата
в датите на напускане на жилището – края на септември, и на превода на сумите –
10.10.2016г., е малка – по-малко от един месец, и от тази гледна точка
настоящият състав счита, че свидетелката е посочила, че нямат претенции по
отношение на първата сума от 2500 евро, доколкото тя е била преведена, а и
която не е процесна по настоящото дело.
Въз основа на гореизложеното, обжалваното решение е
правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено.
По разноските:
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1, жалбоподателката
следва да бъде осъдена да заплати на въззиваемата страна сторените в
производството разноски в размер на 800 лв., представляващи заплатен адвокатски
хонорар.
Мотивиран
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3100 от 22.07.2019г.,
постановено по гр. дело № 13434 по описа за 2018 г., на ХІХ гр. с, на Районен
съд – Пловдив.
ОСЪЖДА М.М.А., ЕГН **********, да заплати
на С.Т., родена на ***г. в гр. ****, сумата от 800 (осемстотин) лв., представляващи сторените разноски в
настоящото производство.
Решението е окончателно на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК и не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.